Кадифе

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Резидентът е в Париж? — попита с необичайна за него изненада Талейран, докато сипваше вино в две чаши.

— Правилно. — Габриел развърза връзките на шапката си и я хвърли на коженото кресло в кабинета. Намираха се в къщата на улица Д’Анжу. Тя се огледа изпитателно в огледалото над камината и приглади къдриците си.

— Къде е? — Талейран й подаде чаша бургундско.

— Мерси. — Габриел я пое грациозно и помириса виното с наслада.

— Не знам — отговори честно тя. — Той не ми каза. Трябва да чакам, докато влезе във връзка с мен.

— Предпазлив човек. Всъщност, друго и не можеше да се очаква. — Талейран кимна, преплете пръсти и се загледа замислено пред себе си. — Незнайно по каква причина от писмото ти останах с усещането, че между теб и лорд Прайд съществува известно… — той разпери ръце — …напрежение.

Габриел отпи глътка вино. Как бе отгатнал? Беше си въобразила, че писмото й е било напълно лишено от емоции. Ала Талейран винаги проникваше зад фасадата.

— Да — призна тя. — В действителност е дори повече от това. Поне така мисля.

— Разбирам. — Външният министър я наблюдаваше с опитността на дългогодишен познавач на жените. — Страстта ти отива — установи след малко той. — Така е било винаги. По време на връзката с Гийом също цъфтеше.

Габриел издържа погледа му съвсем спокойно.

— Има някои прилики — кимна тя.

— И двамата са — единият беше — майстори в шпионския занаят — отвърна сухо кръстникът й. — По всичко личи, че ти имаш фатални предпочитания към тъмния свят, детето ми.

— С такъв ментор не е особено изненадващо, нали?

Талейран се изсмя тихо.

— Винаги си била остроумна. Питам се как реагира на това твоят англичанин.

Както предположи правилно Габриел, той не очакваше отговор на този въпрос.

— Възможно ли е това допълнително измерение да промени нещо в намеренията ти?

Кръстникът и рязко смени темата.

— Той е отговорен за смъртта на Гийом — заяви твърдо Габриел. — Аз не мога да забравя това, макар че… — Тя вдигна рамене. — Макар че не мога да отрека физическата страст. Свързва ни физическа страст, но извън нея няма почти нищо.

Талейран потърка брадичката си.

— Нека се уверим, че сме се разбради правилно, скъпа. Ти твърдиш, че въпреки физическата страст все още имаш намерение да отмъстиш на онзи мъж за решаващата му роля в убийството на Гийом. Прав ли съм?

Габриел отиде до камината и втренчи поглед в пламъците. Пред вътрешния й взор се появи лицето на Гийом. Той се смееше, очите му бяха живи, красивата уста чувствено извита…

— О, да — каза тя като на себе си. — Ще го използвам, сър, по какъвто начин ми заповядате.

Талейран кимна доволно.

— На карта е заложено много. Твърде много, за да го пожертваме пред сляпата страст.

— Знам.

На вратата се почука. Влезе слугата, за да запали свещите, да добави дърва в огъня и да спусне брокатените завеси на прозорците. Навън вече падаше мрак.

Докато мъжът вършеше работата си, двамата мълчаха. Талейран се взираше в чашата си, сякаш рубиненочервената течност съдържаше отговори на най-трудните въпроси.

— Сигурно си уморена от пътуването — каза той, когато слугата свърши и се оттегли. — Защо не отидеш в покоите си да си починеш? Катрин със сигурност ще се радва да те поздрави.

— Да. — Габриел стана веднага. — Радвам се, че си в Париж. Трудно щях да намеря пътя в тази бъркотия без твоя съвет. — Тя посегна към ръкавиците и шапката си и бързо допълни: — За съжаление има едно усложнение. Синът на Натаниъл също е тук.

— В Париж? — Талейран отново не успя да скрие изненадата си. — На колко години е детето?

— На шест. Беше се скрил на кораба и наистина нямахме друга възможност, освен да го вземем с нас. Натаниъл ми каза, че разполага със сигурна квартира, където ще го крие. Но ако Фуше научи за детето… — Тя млъкна и захапа долната си устна.

— Права си, Фуше не бива да узнае — съгласи се веднага Талейран. — Нали знаеш, че ще те подложи на разпит. Трябва да бъдеш предпазлива.

— Знам, знам — каза тя и подложи челото си за бащинската му целувка. — Вкъщи ли ще вечеряш?

— Всъщност нямах намерение, но при тези обстоятелства с радост ще остана тук — отвърна той и помилва бузата й.

— Твърде голяма чест за мен. — Тя му намигна весело, за да забравят сериозния разговор.

— Върви и изпълни дълга си към Катрин — повтори той и в гласа му звънна раздразнение. — Не знам какво би казал баща ти за ужасния ти навик да се хвърляш в най-неподходящите афери. Крайно време е да си потърсиш съпруг и да му родиш деца.

— Бих го направила, ако можех — отвърна тя и веселите искри в очите й угаснаха. — Но не ме привличат мъже, които искат да водят подреден живот.

— Сигурно защото самата ти не искаш — установи рязко кръстникът й. — Харесваш нашия занаят.

— И какво показва това за характера ми? — попита Габриел и поклати глава.

— Убеден съм, че сама ще го откриеш. — Талейран направи нетърпелив жест. Габриел беше от хората, за които провидението беше определило много противоречива съдба, живот на силна страст и силна болка. Може би такъв живот беше за завиждане, но не му се вярваше. Тя живееше на ръба на опасността, никога в удобната сигурност на средата, достигаше висини, познаваше славата — все неща, непознати на обикновените хора. Но такъв живот имаше своята цена и тя го знаеше. Беше само на двайсет и пет години, а вече бе загубила толкова много.

Габриел намери младата съпруга на Талейран в будоара й. Катрин беше омъжена за Талейран от пет години — крайно неподходяща връзка, която шокираше и объркваше обществото. Талейран, потомък на едно от най-старите семейства на Франция, се бе оженил за жена от долен произход, след като четири години бяха любовници. На всичкото отгоре тази жена имаше славата, че би станала любовница на всеки, който е готов да плаща за издръжката й. Повечето хора и до днес не бяха проумели защо го е направил. Катрин беше глупава жена, не умееше да води разговор и да се държи в обществото. В никакъв случай не беше достойна партньорка на блестящия външен министър. Освен това не беше вече млада, макар че пословичната й красота още не бе избледняла.

Дълбоко в себе си Габриел вярваше, че кръстникът й се е оженил за простосмъртната си любовница просто ей така, без особени причини. Като бивш епископ Талейран презираше църквата, а като интелектуалец от средите на аристокрацията презираше буржоазните представи за морала. Затова, когато Наполеон проведе една от периодичните си морални чистки в двора и изиска непочтените връзки да се легализират, Талейран се поддаде на натиска на императора и се ожени. Не, че това промени нещо в живота му.

Катрин поздрави Габриел сърдечно, но по-скоро така, сякаш младата жена се е върнала от покупки, а не от дълга пребиваване в Англия.

— О, колко добре изглеждаш, скъпа — установи с лека завист тя и й подаде напудрената си буза за целувка. — Видя ли се вече с господаря?

— Да, в кабинета му — отговори Габриел. — Каза ми, че тази вечер ще остане вкъщи.

Катрин изохка ужасено.

— Как му хрумна! Аз обещах да вечерям у семейство Бонвил и вече не мога да откажа. Ще се наложи да го забавляваш вместо мен.

Габриел скри усмивката си. Способността на Катрин да забавлява съпруга си и на други места, освен в леглото, беше повече от съмнителна.

— Купих няколко метра рипсено кадифе с цвят на слама — продължи Катрин, докато я оглеждаше замислено, — но вкъщи установих, че никак не ми отива. Намирам, че на теб ще стои много добре, скъпа. Клотилд би могла да ти ушие нещо много хубаво. Намерих великолепни кройки за утринна рокля… само че къде ли ги пъхнах? — Тя запрелиства списанията, натрупани на мраморната масичка в стил Луи Тринадесети. — А, ето ги!

Габриел послушно разгледа списанието. Катрин обичаше разкоша, но сложните кройки и дантелите и рюшовете по утринната рокля съвсем не бяха по нейния вкус. Тя направи няколко учтиви забележки и обеща да види кадифето.

След като изпълни дълга си, побърза да се оттегли в покоите си. Крайно време беше да се отърве от мръсотията и напрежението на пътуването. През последните два дни бяха пътували почти без почивка.

Натаниъл се справяше по-лесно, защото яздеше редом с каретата, докато двамата с Джейк се друсаха по ужасните френски пътища. Момчето изискваше постоянно внимание и упорито се съпротивляваше на опитите й да му представи пътуването като тайнствено приключение. Необичайното ядене и друсането на каретата му причиняваха силно гадене и когато не спеше, обикновено беше плачлив и сърдит. Още първия ден Габриел получи ужасно главоболие и като видя напрегнатото й лице и уморените очи, Натаниъл взе Джейк при себе си на седлото, за да й даде няколко часа отдих.

Ако се съдеше по очевидното облекчение, с което Натаниъл й върна сина си, опитът не се бе увенчал с успех. Джейк непрестанно хленчеше, че иска да се върне в къщи, при бавачката и Прими, че иска Неди, истинско мляко и хляб без кора. Трябваше често да спират, за да се облекчи, и всеки опит на баща му да го развесели завършваше с неуспех.

Натаниъл го върна в каретата с хапливата забележка, че сега е негов ред да страда от главоболие.

Ала когато стигнаха предградията на Париж и каретата затропали по тесните павирани улички, Джейк се ободри. Никога не беше виждал голям град и не можеше да се нагледа. Сетивата му поемаха жадно непознатите шумове и миризми. Забрави гаденето и обсипа Габриел с потоп от въпроси, които я умориха не по-малко от предишното хленчене.

Габриел се отпусна с доволна въздишка във ваната, сложена пред буйния огън на камината, и затвори очи. Скованите й крайници скоро се отпуснаха. Какво ли правеха сега Натаниъл и Джейк? Със сигурност не лежаха в топла вана пред буен огън.

Натаниъл бе спрял каретата пред пазара за цветя на Ил дьо да Сите в сянката на Нотр Дам. Там скочи от коня и измъкна Джейк от каретата.

— Тук ще се сбогуваме.

— Къде ще отидете? — Габриел не бе очакваш такава внезапна раздяла.

— Ще се свържа с теб — отговори Натаниъл. — Ще те потърся на улица Д’Анжу.

— Но кога?

— Когато му дойде времето. — Резервираността му беше недвусмислена. Погледът му вече обхождаше пазара, преценяващ, спекулиращ, нащрек. Габриел разбра какво ставаше. Знаеше как се чувства той в този момент.

— Е, добре — отговори спокойно тя, наведе се през прозорчето и заговори настойчиво на малкото момченце: — Джейк, ти отиваш на голямо приключение с татко си. Трябва да му помагаш, разбираш ли? Длъжен си да мълчиш и ще говориш само когато той ти разреши. Никой не бива да знае кои сме ние, откъде идваме или каквото и да било друго. Това е голяма тайна. Нашата тайна. Разбираш ли?

Джейк отвори широко кафявите си очи. Вече беше свикнал с факта, че по време на пътуването татко му и Габи говореха само на френски. Не разбираше какво казваха, но усещаше настроението им, а след като бе започнал да свиква с чуждата страна, уравновесеността на характера му отново се прояви.

— Къде отиваш?

— Това също е тайна. — Тя му намигна съзаклятнически.

Джейк кимна сериозно.

— Ще се правим на невидими. Ще вървим по улицата и никой няма да ни вижда. Ние обаче ще наблюдаваме хората и дори ще ги подслушваме, защото те не могат да ни чуят.

— Освен когато си сам с татко си — добави Габриел.

Очите на момчето заблестяха.

— Когато никой не ни чува, ще си говорим както винаги.

— Правилно.

— Трябва да тръгваме — намеси се Натаниъл и Габриел ясно улови тревогата в гласа му. Той вдигна Джейк към прозорчето на каретата и Габриел го целуна за довиждане. После се обърна към оживения пазарен площад и само след минута потъна в навалицата.

Ратаят, който бе получил указания, се метна на коня и каретата продължи към улица Д’Анжу. Габриел възнагради щедро кочияша и ратая, който ги придружаваха от пощенската станция в Ньойи.

Колко време трябваше да чака тук, заобиколена от лукс, докато Натаниъл се свърже с нея? Присъствието на Джейк в Париж без съмнение щеше да обърка сериозно плановете му, каквито и да бяха те… нали й бе казал, че има неприятности със свой агент в Тулуза? Дали очакваше от нея да продължи самостоятелно?

В тъмната задна стая на малка каменна къща на улица Буд трима мъже седяха около ниска дъбова маса с петна от вино. Няколко свещи хвърляха мътна светлина върху остатъците от простата им вечеря: чеснов салам и зряло сирене.

Джейк събираше трошички хляб с навлажнен пръст и се прозяваше скучаещо. Началото беше вълнуващо: двамата с татко му влязоха скришом в тази странна, тъмна къща, децата в двора го зяпаха, мушкаха се с лакти и си шепнеха. Едно от момчетата хвърли по него парче сладкиш, другите се закискаха, но Джейк най-спокойно си похапна от сладкиша. Беше готов да си поиграе с непознатите деца, но татко му каза, че днес не може, и го отведе в малка стая под покрива на къщата.

С това приключението загуби очарованието на новото. Татко му поиска да го нахрани с френски хляб и парче отвратително миришещ тлъст салам, но Джейк не беше достатъчно гладен, за да го преглътне. Сърдито заяви, че предпочитал парче сладкиш и истинско мляко от кафявите крави у дома, в неговата си порцеланова чаша с изрисувани зайчета.

Татко и двамата мъже разговаряха тихо на френски, в стаята миришеше на чесън и влажни стари стени. Помещението се отопляваше от мангал с въглища и задухът скоро приспа Джейк. Той сложи ръце на масата, положи глава върху тях и затвори очи.

Натаниъл го наблюдаваше загрижено. Детето трябваше да е отдавна в леглото, но това легло се намираше в края на лабиринт от улички и дълги редици каменни къщи от средновековието. Не можеше да остави Джейк сам, но и не биваше да остава дълго в тази задушна стая.

Натаниъл отмести стола си и прегърна момчето. Джейк отвори за миг очи, изгледа го учудено, после отново ги затвори. Баща му седна отново на мястото си и го настани удобно в скута ти. Детето пъхна палец в устата си и въздъхна като изтощено кученце, което най-сетне може да заспи. Тласкан от някакво неопределено чувство за дълг, Натаниъл се опита да извади палеца от устата му, но детето се съпротивляваше с всичка сила и той се отказа.

— Бедничкият — промърмори съчувствено един от двамата мъже. — Сигурно е преуморен.

— Прав си — кимна Натаниъл и побърза да се върне към темата на разговора. — Един от вас трябва да отиде в Тулуза и да провери какво става със Сивен. От седмици не съм чувал нищо за него. Ако са го заловили, досега щяхме да сме разбрали, затова е нужно някой да го издири. Имах намерение да отида лично, заедно с жената, но при тези обстоятелства…

— Аз ще отида.

— Благодаря ти, Лука. — Натаниъл кимна признателно на брадатия мъж насреща му. Внимателно, за да не събуди спящото дете, напълни чашата си и бутна бутилката към другите.

— Е, ще ни кажеш ли сега по какъв начин искаш да използваш жената? — Вторият мъж изпразни чашата си на един дъх и изтри устата си с опакото на ръката. — Да ти кажа, аз нямам особено желание да се срещам с тази двойна агентка. — Той се ухили и всички видяха дупката между зъбите му.

— Не се притеснявай, обещавам да я държа далеч от теб. — Натаниъл отпи от виното и си отряза парче салам. — Ще организираме канал за връзка и ти ще я захранваш с информацията, която според нас трябва да знае. Искам да открия с кого има контакти в Англия. Ще я информираме, че там предстои среща с нашите тайни агенти. Надявам се, че Фуше няма да пропусне изгодния случай да вкара някого в мрежата и ще изпрати един-двама наблюдатели. И ние ще ги хванем.

— Значи ли това, че всяка информация, която идва от нея, е подозрителна?

— Естествено. Няма да действате според нейна информация, преди да сте го съгласували с мен, ясно ли е?

— Наздраве. — Двамата мъже пиха и се надигнаха. — У Фармиер ли отседнахте?

— Засега. Там момчето ще е на сигурно място. Те имат толкова деца, че още едно хлапе няма да събуди особено внимание.

Натаниъл остана на масата, докато двамата му спътници се увиха в наметките и шаловете си и излязоха в студената нощ. Когато вратата се затвори зад тях, в стаята нахлу леден вятър и Джейк се разтрепери.

Натаниъл се изправи предпазливо и угаси всички свещи с изключение на една. Облегна спящото дете на рамото си, вдигна последната свещ и излезе от помещението. Щом се озова в тесния коридор, натисна един камък в грубо иззиданата стена и една каменна плоча се отмести. Той мина през дупката и се озова в друго помещение, почти същото като онова, което беше напуснал, само че беше в съседната къща. По този начин мина през множество къщи по улица Буд и накрая се озова в малка стая с тясно легло и паянтова тоалетна масичка под единствения, затворен с капаци прозорец, който гледаше към вътрешни двор.

Къщата беше на мосю Фармиер, пекар с голямо, постоянно увеличаващо се семейство, който обичаше лесната печалба и се правеше на глух и сляп, когато наемателите му идваха и си отиваха скришом. Повечето бяха спокойни, небиещи на очи мъже, облечени като работници, които говореха гладко френски и си плащаха редовно. Мосю Фармиер не задаваше въпроси и не получаваше информация. В случай на обиск можеше да опише на полицаите на мосю Фуше наемателите си, но нищо повече.

Мадам Фармиер, отново в напреднала бременност, целуна сърдечно Джейк и Натаниъл се надяваше, че като се възстанови от изморителното пътуване и свикне със странностите на новия си живот, малкият се е включи въодушевено в голямата група деца. Никой нямаше да забележи, че в многочисленото семейство Фармиер се е появило ново дете.

Натаниъл съблече момчето и го сложи на тясното легло. Джейк се настани удобно и разпери ръце. Натаниъл направи гримаса. Това шестгодишно хлапе заемаше твърде много място. Все пак успя да се настани в леглото, притисна се до топлото детско тяло и го избута малко към стената. Въпреки това не хранеше особени надежди да прекара спокойна нощ и да се събуди отпочинал.