Кадифе

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Не искам това. Цялото е само кора. — Джейк бутна парчето хляб към ръба на чинията си и долната му устна затрепери.

— От кората зъбите стават здрави — отбеляза Габриел подчертано весело. — Искаш ли да го намажа с кайсиев мармалад?

— Не го искам. — Детето гневно отблъсна ръката й. — Мразя кората!

— Това е френски хляб, Джейк — опита се да го убеди Габриел с безкрайно търпение. — Френският хляб е с дебела кора.

— Не харесвам френския хляб. — Джейк грабна парчето и го хвърли на пода. От очите му потекоха сълзи. — Искам яйце. Винаги ям яйце с чая… с войничета.

— Войничета ли? — Натаниъл се отблъсна от вратата, откъдето беше наблюдават сцената с нарастващо раздразнение.

— Тънки парченца хляб, намазани с масло — обясни с усмивка Габриел. — За да се топят в яйцето. Като момче и ти си ял войничета с рохки яйца.

— Много добре си спомням, че не съм ял подобно нещо — отговори Натаниъл с искрено отвращение. — Никога не бях чуват тази глупава дума! — Застана до масата и отряза малко парче от франзелата. — Стига си се глезил, Джейк. — Сложи парчето в чинията му и заповяда: — Започвай да ядеш. Веднага.

Джейк подсмръкна, но като видя, че търпението на баща му се е изчерпало, се подчини.

— Искам мармалад — изохка той.

— Моля — отговори подчертано бащата.

Джейк подсмръкна отново и изрече думата с едва доловим шепот.

Габриел намаза хляба му с мармалад и погледна в намръщеното лице на Натаниъл. Посочи с глава прозореца в задната част на помещението, той кимна и двамата се отдалечиха от масата и от начупеното момченце.

— Джейк е уморен до смърт, Натаниъл — обясни тихо Габриел. — Не е виновен, че е в толкова лошо настроение и капризничи. Не бихме ли могли да нощуваме тук? Ще тръгнем още на разсъмване.

Натаниъл се намръщи още повече, обърна й гръб и се загледа към двора на страноприемницата. След като по обед слязоха от борда на „Кърли“, той бе купил от един местен селянин неудобен файтон е един кон, който много се зарадва да замени старото возило и жалката си кранта за цяла шепа сребро. Естествено, не пропусна да ги попита кои са и къде отиват, но въпросите му бяха задушени в зародиш когато Габриел показа пропуска си с аристократична надменност. Файтонът с мъка ги пренесе двадесет мили по-нататък, докато Джейк хленчеше в скута на Габриел, а Натаниъл ругаеше мършавия кон и напразно се опитваше да увеличи скоростта му.

Ранната вечер ги завари в село Кюнвил, в гостилницата „Златния лъв“. Натаниъл имаше намерение да вечерят, да изоставят файтона и да се качат на пощенската карета, която да ги отведе направо в Париж.

Той се извърна от прозореца и хвърли поглед към момчето, чиито очи се затваряха.

— Може да спи и в каретата.

— Джейк има нужда от истинско легло, поне за няколко часа — настоя Габриел. — Все още е твърде слаб от морската болест.

— Колкото по-дълго се мотаем по пътищата, толкова повече нараства опасността. — Натаниъл удари с юмрук по стъклото и се обърна отново към прозореца.

— Не искам това мляко — изплака Джейк. — Вкусът му е гаден.

— Това е френско мляко, съкровище — обясни Габриел и се върна при него. Усмихна му се, опитвайки се да се пребори със собственото си изтощение. — Вкусът му е различен от английското. Защото френските крави пасат друга трева.

— Мразя френско мляко! — Джейк избухна в плач. — Искам си вкъщи. Искам при бавачката и Прими!

Габриел го вдигна на ръце и го притисна до гърдите си. После хвърли заклинателен поглед към Натаниъл над къдравата руса главичка.

Натаниъл зарови пръсти в косата си и кимна мрачно.

— Е, добре. Но ще тръгнем още на разсъмване. Ще говоря с гостилничаря и ще го помоля да ви даде най-хубавата спалня.

— По-добре остави това на мен. Вече сме във Франция, значи можеш да си спестиш усилията и да се възползваш от отличния ми френски. — Веждите й се вдигнаха с обичайното подигравателно предизвикателство.

Натаниъл не оцени по достойнство добродушната подигравка.

— Е, добре, иди да говориш с човека. — Взе Джейк от ръцете й и махна към вратата. Габриел кимна многозначително.

— Накарай го да изпие няколко глътки мляко. Трябва да си напълни коремчето. — Вратата се затвори зад нея.

— Не искам това мляко — изхленчи Джейк. — Вкусът му е ужасен!

— Това е истинско прясно мляко и ти трябва да свикнеш с него, приятелче. — Бащата го сложи отново на стола и му подаде чашата. — Искам да изпиеш половината.

Детето бутна чашата и около устата му се появи упорита линия, каквато Натаниъл никога не беше виждат. До днес синът му никога не бе проявяват инат. Джейк беше пасивен и покорен и той бе повярват, че е такъв по природа. Но вече не беше толкова сигурен. Изразът на лицето на момчето неприятно му напомни за самия него.

Той срещна погледа на Джейк със спокойна твърдост. Мълчанието беше добро средство за натиск. Ако не можеше да наложи волята си на един изтощен шестгодишен хлапак, значи светът напълно се бе объркат. За негово облекчение Джейк взе чашата и я вдигна към устните си с изкривено от отвращение лице. Макар че се давеше и въздишаше, той изпи половината мляко.

— Уредих всичко — съобщи весело Габриел. В гласа й ясно личеше огромното облекчение от перспективата да се освежи и да поспи няколко часа. — Мадам гостилничарката ми показа стаичката в другия край на коридора. За Джейк сложиха специално походно легло. Ще те сложа да си легнеш, миличък, и после ще сляза да вечерям. — Тя потърка ръце. — Има заешко печено със зелен фасул и риба в магданозен сос. О, и бутилка местно вино.

— Виждам, че си се погрижила по най-добрия начин за удобствата си — отбеляза хапливо Натаниъл.

Тази незаслужена острота само подхрани високомерието на Габриел. Беше намерила начин да обясни на гостилничаря защо трябва да вечеря заедно със слугата си в отделна стая, но сега погледна Натаниъл с невинно трепкане на миглите.

— Предполагах, че ще се храниш със слугите. Доколкото чух, има овча глава… или беше свинска? Мадам каза, че за теб ще се намери нар на тавана. Сигурна съм, че тук няма бълхи — страноприемницата изглежда чиста и добре поддържана.

— Какъв лукс — отвърна саркастично Натаниъл. — Загрижеността ти ме трогва.

Габриел прикри усмивката си.

— О, забравих да ти кажа, че продадох файтона и бедната кранта за три ливри и десет су и поръчах пощенска карета за утре сутринта. До Париж има няколко станции, където ще сменяме конете, и се надявам утре вечерта да стигнем.

— Наистина сте поработили усърдно, графиньо. Дълбоко съм ви задължен. — Натаниъл се отправи към вратата.

— Опитах се да помогна — отговори Габриел, вече сериозно разсърдена. Ако Натаниъл не беше готов да преодолее раздразнителността си с шеги, — и тя щеше да се поддаде на собственото си изтощение и да му се развика.

— Защо се карате? Не ми харесва, когато си крещите така. — Това необичайно заявление от страна на Джейк ги накара да млъкнат. Двамата се обърнаха към детето, което ги наблюдаваше с мрачни очи.

— Не се караме, миличък — отговори подчертано весело Габриел. — Татко ти просто ми завижда, че ще ям заешко печено. — Тя се усмихна на Натаниъл, призовавайки го да даде отговор, който ще успокои детето.

Ала Натаниъл очевидно не беше в състояние да преодолее раздразнителността си.

— Имате крайно неподходящо чувство за хумор, графиньо — изсъска той, излезе от стаята и затръшна вратата, предоставяйки на нея да се погрижи за Джейк.

Габриел се загледа за момент в затворената врата, после вдигна рамене. Неудобствата на пътуването причиняваха раздразнителност, затова беше по-добре известно време да стоят далеч един от друг, за да се успокоят. Сега най-важното беше да сложи Джейк да спи, да се измие хубаво, да вечеря и да си легне.

Гневът помогна на Натаниъл да изиграе убедително ролята си на намръщен, затворен в себе си прислужник. След като получиха няколко едносрични отговора на учтивите си въпроси, слугите от страноприемницата го оставиха сам с вечерята му. Ако се съдеше по празната, табла, която изнесоха от стаята на Габриел, тя си бе похапнала добре. Собственият му вкус не беше чак толкова изискан, че да не оцени по достойнство пикантната селска храна в кухнята. Беше ял и много по-лоши неща, а червеното местно вино беше много добро.

Нарът на тавана обаче беше друго нещо. Натаниъл нямаше никакво намерение да прекара нощта между хъркащи, немити селяни и да се задуши от миризмата на чесън. Чистата слама в плевнята беше за предпочитане.

Габриел, която стоеше до прозореца на спалнята си, го видя да излиза през задния вход и да се насочва към оборите. Гъвкавата му походка не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Вратата се затвори зад него и златното сияние на огъня от кухнята изчезна. Дворът потъна в мрак. Натаниъл спря за миг пред вратата на обора и хвърли поглед към прозореца на Габриел, без да подозира, че тя стоеше там, скрита зад пердето, и го виждаше. После изчезна и скоро Габриел видя мътна светлинка зад малкия кръгъл прозорец на плевнята.

Тя бе уверена, че е отгатнала причината, поради която Натаниъл не е останал да спи на тавана. Вероятно е очаквал, че тя ще го наблюдава… може би дори се е надявал. Не беше нужна особена фантазия, за да изтълкува този поглед към прозореца на стаята й като покана. Бяха минали цели два дни, откакто се бяха губили във великолепния лабиринт на страстта.

Габриел се обърна към стаята и се огледа търсещо. Възбудата бързо прогони изтощението от дългото, изпълнено с лишения пътуване. Щом всички заспят, ще отиде при Натаниъл. Никой няма да я забележи. Джейк спеше толкова дълбоко, че дори гръм от оръдия нямаше да го събуди.

Тя напълни легена с топла вода от каната, свали дрехите си и се насапуниса от глава до пети. Най-сетне можеше да измие солта и потта от тялото си, покрити с прах от неравните междуселски пътища.

Много искаше да си измие и косата, но нямаше достатъчно вода и се отказа. Само изчетка червените къдрици, за да ти освободи от праха и да им върне малко от предишния блясък. Облече нощница, напъха сгънатата си в кадифени пантофи, уви се в дебела наметка и смъкна качулката над очите.

Когато напусна стаята си на пръсти, страноприемницата тънеше в мрак и тишина. Заключи грижливо и скри ключа в джоба на наметката. Беше оставила прозореца открехнат — ако Джейк се събуди и я повика, щеше да чуе гласа му през двора. Натаниъл със сигурност беше отворил своя прозорец в плевнята.

На стълбището гореше една единствена лампа, стръмните дъбови стъпала скърцаха жално под краката й. Дали Натаниъл вече я чакаше? Собствената й възбуда беше толкова силна, че беше съвсем естествено любовникът й да изпитва същото нетърпение и да гори от страст.

Натаниъл обаче спеше дълбоко в сладко ухаещото сено. Нито за миг не бе помислил, че може да има посетителка, жадуваща за чувствени удоволствия. Беше смъртно уморен след всички несгоди и страхове на пътуването през морето и след като му бяха наложили да преспи в тази страноприемница, беше решен да използва времето за почивка.

Страстта беше последното, което искаше, когато заспа под лунните лъчи, танцуващи в малкия кръгъл прозорец на плевнята.

Ала сънят му беше лек и той се събуди веднага щом чу тихите шумове в обора под него. Шумовете бяха различни от обичайното риене с копита и пръхтене на дузината животни, които се движеха насън. Не се замисли надълго и нашироко откъде идва шумът. Още преди да е взел решение, се изтърколи от удобното си „легло“ и се сви зад стълбичката, по която се стигаше от обора до плевнята. В ръката му блесна нож. Не джобното ножче, с което режеше сирене и шунка, а опасна кама с толкова тънко и добре наточено острие, че можеше да се плъзне без проблеми между ребрата и да стигне до сърцето.

Тъй като щеше да му бъде трудно да обясни наличието на труп в плевнята, Натаниъл — за щастие на Габриел — реши първо да провери кой идва, а след това да действа. От дупката в пода се подаде глава, скрита под качулка.

Натаниъл позна главата в същата секунда, в която несравнимият аромат на кожата й го удари в носа. Дива, необуздана ярост се надигна в гърдите му. Намираха се в центъра на Нормандия. Неговият живот, животът на сина му и на седем френски агенти зависеха от безопасността му или — в случай, че го разкриеха, — от способността му да издържи на мъченията.

Какво, по дяволите, си въобразяваше тази малка мръсница? Тя беше агентка. Живееше в постоянна опасност. Знаеше, че трябва да избягва ненужни рискове. Но, естествено, тя не се плашеше от рискованите начинания. Бе заявил на Саймън, че Габриел е недисциплинирана и ако я вземе на работа в групата, ще трябва да я държи под постоянно наблюдение.

Ако беше някой от агентите му, той знаеше точно какво трябва да направи. Точно така, тя беше агент и той щеше да изиграе ролята си. Гневът отстъпи място на студена решителност, безогледна и много по-опасна от врящия вулкан на яростта.

Габриел стъпи в плевнята и се огледа. В следващия миг мъжката ръка притисна безмилостно устата й и тя се озова на пода с лице, заровено в сухото сено. Вбесена, тя започна да се отбранява, изви се под него, опитвайки се да използва хълбока си като лост, но той преметна крак през бедрата й и я вкопчи в безмилостна хватка. Краката й затропаха безсилно по дъските. Нямаше никакво значение, че тя знаеше кой я е нападнал и вярваше, че той няма да й стори зло. Продължи да се отбранява яростно, обзета от инстинктивна паника, осъзнала собствената си слабост пред могъщата сила на противника.

Опита се да извика. Трябваше да каже на Натаниъл, че е тя… Габриел… само Габриел. Нима беше възможно да не я е познал?

Усети как той я сграбчи за косите и грубо вдигна главата й. Отвори уста да си поеме дъх и той втъкна между зъбите й кълбо парцали, които изпълниха устата и задушиха вика й. Лицето й отново се заби в сламата. Коляното му в гърба й я притискаше към пода. Той изви ръцете й отзад и сръчно ги овърза с дебело въже.

Всичко това бе продължило само секунди, а тя вече лежеше вързана и със запушена уста, уплашена и объркана от лекотата, с която той я бе надвил, сръчен и опитен в нападението, колкото в любовната игра.

Когато инстинктивният страх отслабна, тя изпита възхищение към силата в стройното тяло на Натаниъл, към светкавичната ефективност на движенията му, оцени хладнокръвието и безогледността на цялата маневра. Той знаеше много добре кой е влязъл в плевнята; със сигурност не я смяташе за чужд човек, нито за враг. Знаеше коя е тя още в първата секунда, когато връхлетя отгоре й.

Най-сетне Габриел проумя защо постъпваше с нея по този груб начин. Натаниъл вярваше, че тя е подценила смъртно сериозната природа на общото им начинание, и като ръководител на групата наказваше заблудилия се новак по начин, който да го убеди в непростимостта на постъпката му. Най-умното беше да лежи тихо и покорно и да чака бурята да отмине.

Да, бе направила голяма грешка. Заслепена от горещото си желание, за момент бе забравила истинската цел на пътуването им. Излезе от ролята си, забрави напълно Гийом, Талейран и Фуше, мислеше и чувстваше само като жена, разкъсвана от копнеж по любимия.

Натаниъл се дръпна от нея и стана.

— Как смееш! — изсъска той през здраво стиснати зъби. — Как смееш да излагаш сина ми на опасност… да рискуваш собствената си сигурност, моята, тази на хората ми?

Габриел, безпомощна пленница, потрепери под напора за злобното нападение. Нямаше какво да каже в своя защита. Обвиненията му бяха напълно заслужени.

Натаниъл й каза още няколко остри думи и когато свърши, потъна в мълчание, втренчил поглед в сгърчената на пода фигура.

— Седни! — заповяда той строго.

Как да седне, след като ръцете й бяха вързани на гърба, а носът й беше забит в гъделичкащото сено? Ала послушанието беше единственият правилен начин на поведение в този момент. Габриел се претърколи настрана, сгъна единия си крак и успя някак си да седне, опряла лакът на коляното си.

Вдигна глава към Натаниъл и очите й се изпълниха с разкаяние. Изразът на лицето му беше обезкуражаващ, устните опънати в тънка линия, кафявите очи твърди като камъни.

— Стани! — заповяда той със същата строгост и я изчака с ръце на хълбоците да се изправи мъчително, но с цялото достойнство, което й беше останало.

Габриел реши, че проблемът й е не толкова във вързаните ръце, колкото в запушената й уста. Това беше нечовешко. И смешно. Нямаше друг избор, освен да стои и да понася студения, унищожителен поглед на Натаниъл. И да се чувства като червей. Помисли си с копнеж за леглото с чисти чаршафи и мек матрак, което я очакваше. Защо, за бога, не беше избрала простите удобства на спокойната нощ, а бе посегнала към звездите?

— Обърни се.

Тя се подчини и с облекчение усети как той развърза колана и освободи китките й. Побърза да измъкне парцала от устата си и се опита да навлажни с език пресъхналите си устни. Остана с гръб към Натаниъл, уплашена от подлудяващата демонстрация на сила. Не можеше да го погледне в очите.

— Защо? — попита остро Натаниъл.

— Исках те. — Габриел каза истината, защото нямаше лъжа, която да звучи така убедително. — И си мислех, че ти също ме искаш.

Гневът на Натаниъл беше угаснал. Време беше да се върнат в реалността. Габриел беше тук и никой не бе разкрил присъствието й.

Габриел се обърна към него, огледа изпитателно лицето му и установи, че вече не изглежда толкова строг.

— Искрено съжалявам — продължи тя. — Всички спят. Заключих стаята и оставих прозореца отворен, за да чуем Джейк, ако се събуди и ме повика. Сметнах, че рискът не е толкова голям, докато печалбата…

На носа й имаше черно петно, а в разрошената коса бяха полепнали сламки. Наметката беше паднала от раменете й и бялата нощница под нея беше ужасно мръсна.

Натаниъл все още усещаше прекрасното й тяло в ръцете си, докато тя се бореше с него. Почувства извивката на хълбока й, когато се извиваше като змия, усети аромата на сапун от кожата й.

Атмосферата в малкото помещение натегна от чувственост. Слабините му запулсираха болезнено. Подчиняването на Габриел го беше възбудило по непознат досега начин.

Погледът й се разтопи в неговия.

— Велики боже — пошепна той. Какво правиш с мен. Габриел?

— Не е ли ясно отвърна меко тя. — Аз съм жена, ти си мъж и ние сме създадени един за друг.

Вече нищо не беше важно, освен властното желание да завладее тялото й, да слее плътта си с нейната. Да чува страстните й думи, да усеща кожата й, топла и жива под ръцете му, да я целува и милва по начин, който възпламеняваше тялото й, да завладява отново добре позната територия, да открива неща, които досега са му убягвали. Да пълни дробовете си с женския й аромат и езикът му да превежда аромата на езика на вкуса.

Когато я погледна, Натаниъл разбра, че и тя мисли същото… жадуваше за тялото му не по-малко, отколкото той за нейното.

Габриел пристъпи към него и нетърпеливо захвърли наметката. Протегна ръце, отметна глава назад и отвори устни в недвусмислена покана. Той обхвана с две ръце шията й и усети бързия пулс под пръстите си, ускорен от енергията на възбудата.

Габриел чакаше задъхано той да направи нещо, не просто да стои и да я гледа, лицето му съвсем близо до нейното, очите присвити, със странен блясък в светлите ириси. Никога не го беше виждала такъв. По тялото й пропълзя страх. Атмосферата беше съвсем различна от предишните им чувствени срещи и тя изпита чувството, че може да се случи всичко.

— Какво гледаш? — пошепна тя, когато мълчанието стана непоносимо.

— Теб — отвърна просто той. Очите му проникваха до дъното на душата й.

Въпреки това Натаниъл не помръдваше. Габриел пое шумно въздух и внимателно обхвана главата му с две ръце, привлече устата му към своята. Ръцете му останаха на гърлото й, докато тя го целуваше и притискаше болезнените си слабини към коравия, гордо стърчащ член. Ръцете й се плъзнаха по гърба му, пръстите й се забиха в коравите мускули на задника, за да изразят силата на желанието й, поканата й той да реагира със същата страст.

Най-после тя се отдръпна, задъхана, със зачервени устни, с мътен блясък в черните очи. Ръцете му бяха оставили отпечатъци на шията й, пулсът й под палеца му биеше още по-силно. Кръвта беше като разтопена лава във вените й. Въпреки това той остана неподвижен, не отговори на милувките й, просто стоеше, обхванал крехката й шия, и я гледаше със загадъчни очи и неподвижна уста.

— Какво има? — попита задавено тя. Имаше чувството, че трябва да пробие гъста мъгла. — Какво искаш?

— Това тук — отговори дрезгаво той. Мушна ръце в деколтето й и с един замах разкъса тънката нощница.

Студеният въздух погали тялото й, зърната на гърдите й се сгърчиха и щръкнаха. Тя навлажни устни с върха на езика и очите й се разшириха. Натаниъл свали разкъсаната нощница от раменете й и на пода се образува въздушна бяла купчинка, посребрена от лунната светлина.

— Това тук — повтори той, този път с безкрайно задоволство, и плъзна пръсти между гърдите й, по корема и между бедрата. Габриел се разкрачи леко, твърдият му пръст проникна в нея и намери онова, което търсеше. През цялото време погледът му я държеше в плен, следеше и преценяваше, докато пръстите му си играеха между бедрата й, изтръгваха сладостни викове от гърлото й и тя знаеше, че не може да се контролира, колкото и да искаше.

Натаниъл също го знаеше. Той владееше тялото й със същото майсторство в нежността, с което преди това я бе победил. А Габриел, независимата, смела, предизвикателна Габриел, беше като восък в ръцете му и се наслаждаваше на това усещане. Екстазът запали пламъци в утробата й, разкъса я и тя падна на гърдите му, неспособна да се удържи на крака.

Натаниъл я прегърна здраво. Ленената му риза се триеше в натежалите й гърди, коженият брич се опираше в корема й, хладен и гладък. Когато я целуна, устата му беше твърда и властна. Езикът му проникна дълбоко в устата й. Главата й падна назад под натиска на настойчивите му устни, тялото й се преви като върба под напора на вятъра.

Без да отделя уста от нейната, Натаниъл я положи върху сеното. Цялото й тяло беше възбудено до крайност, всеки нерв вибрираше. Сеното погъделичка голия й гръб, триенето на лена и кожата по предната част на тялото й само засилиха усещанията й.

Натаниъл отдели уста от нейната, седна отгоре й и започна да милва гърдите й. Връхчетата на пръстите му описваха бавни кръгове около зърната. Той отново излъчваше някаква странна дистанция, сякаш беше на път да открие нещо ново, да го оцени и разбере.

Вдигна глава, срещна погледа й и за първи път тази вечер се усмихна. Отвори панталона си и освободи коравата, пулсираща мъжественост.

— Ела по-близо — пошепна Габриел и протегна ръце да го помилва. Той се изтегли нагоре и тя пое члена му в устата си. Решена да му върне насладата, тя го задоволяваше с устни и език и се наслаждаваше на дрезгавите му стонове.

Когато най-сетне проникна в тялото й с дълъг, силен тласък, тя извика от наслада, уви крака около хълбоците му и притисна пети в гърба му, докато с трескаво нетърпение се опитваше да го привлече още по-дълбоко в себе си.

Натаниъл поклати глава и устоя на натиска. Не само устоя, а и се изтегли почти до ръба на тялото й. Погледна я триумфално и на устните му заигра усмивка.

Габриел си заповяда да остане неподвижна, макар че цялото й тяло вибрираше от очакване. Натаниъл също остана неподвижен и зачака сладката болка между бедрата й да се усили до непоносимост. Все още усмихнат, той следеше как очите й се замъглиха по пъти към върха на насладата.

Когато Габриел повярва, че няма да издържи нито секунда повече, че тялото й ще се пръсне от напрежение като кристал, той проникна устремно в нея, стана част от тялото й, както тя беше част от неговото.

Устата му завладя нейната, задуши вика на наслада, който изригна от гърдите й. Двамата се понесоха шеметно към незнайни висини, спуснаха се в бездънни пропасти, плътта, костите и кожата се сляха в едно тяло. Слабините им едновременно се разтърсиха от силна експлозия и Габриел се вкопчи в раменете му като удавница. Той се отпусна тежко върху нея и двамата паднаха в купчината сено.

— Велики боже на небето — изпъшка Натаниъл, когато събра сили да заговори. Все още дишаше тежко и мъчително. — Какво беше това?

— Малката смърт. — отговори едва-едва Габриел.

— Изразът е френски, нали? — попита ухилено той. — Много подходящ, наистина. — Претърколи се настрана, легна по корем и опря чело на дланта си. Пулсът му бавно се успокояваше, дишането му постепенно стана равномерно.

Габриел седна и се огледа примигващо. Разкъсаната нощница лежеше на пода недалеч от нея.

— Май ще се наложи да прекося двора гола-голеничка. Какво ти стана, за Бога?

— Кой знае — промърмори той и се надигна. — Дяволът в теб, нали така се казваше. — Посегна към наметката и уви мокрото й от пот тяло. — Ще настинеш.

— Не ми се вярва — отговори самоуверено тя, но неволно потрепери и призна: — Все пак е още март.

— Доскоро си мислех, че съм в добро душевно здраве — отбеляза Натаниъл с тон на меко учудване. — Но сега установявам, че съм на път към лудницата. — Вдигна я на крака и взе лицето й между двете си ръце. — А зад мен върви една безсрамна жена и ме тласка напред! Какво, по дяволите, да правя с теб, Габриел?

— Тази нощ започна да ме превъзпитаваш — отговори мъдро тя. — Нападна ме, върза ме, запуши устата ми, а след това ме тласна в малката смърт. Какво още възнамеряваш да направиш?

Натаниъл поклати глава.

— Ти си невъзможна жена. Боя се, че никой обикновен смъртен няма да се справи с теб. Хайде, връщай се в топлата си стаичка. — Отново я уви в наметката и я обърна към дупката в пода. — Бързо, да те няма!

— Знаеш ли, очаквах повече от теб — отвърна дръзко Габриел, но се подчини на ръката в гърба си. — Макар че не разбирам защо, след като вечерта премина без особени инциденти. — Стъпи на стълбичката и се засмя самодоволно. После му изпрати въздушна целувка и червената грива изчезна в мрака.

Натаниъл отиде до прозореца и проследи как тя премина през двора и се прибра в спящата страноприемница.

Как можеше една жена, толкова открита, толкова искрена в желанието, в потребностите и любовта си, да бъде предателка? И защо той забравяше предателството й, победен от желанието да се слее е нея и да остане завинаги в нея?

Много пъти си беше задават този въпрос, но и днес не намери отговор.