Кадифе

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Невъзможно беше все още да е забъркана в шпионаж! Не можеше да е вярно! Беше нелогично!

Натаниъл погледна през празнично наредената маса към мястото, където седеше Габриел — тя водеше оживен разговор със съседа си по маса. Сякаш усетила изпитателния му поглед, тя вдигна глава. Погледът й се плъзна по дългата повърхност от полирано розово дърво, отрупана с блестящо сребро, потопена в златната светлина на свещите. Устните й се изкривиха в типичната крива усмивка, която внушаваше особена интимност сред официалната вечеря. Тя се обърна отново към своя съсед по маса и Натаниъл чу смеха й, дълбок, мелодичен звук, който винаги го развеселяваше, дори когато беше бесен от гняв.

Собствената му съседка го запита нещо и Натаниъл проумя, че откакто бяха поднесли второто ястие, беше седял в мрачно мълчание. Отговори й с няколко учтиви думи, но изпита облекчение, когато от другата страна я въвлякоха в разговор.

Без да разбере какво прави, той си сипа порция пъдпъдъци в аспик и твърде късно си спомни, че не обича малките птички и не понася аспик.

Беше попитал Габриел какво означават знаците по попивателната — любезен, подчертано безобиден въпрос, — и тя му отговори със същия тон, че много отдавна не е упражнявала ума си по този начин и си е поиграла, за да види дали помни кода и може да го използва.

Обяснението беше напълно логично.

Защо, за бога, Натаниъл ядеше пъдпъдъци в аспик? Габриел се намръщи подозрително, като го видя как разряза една птичка и нетърпеливо я избута на края на чинията си. Той не понасяше аспик, да не говорим за пъдпъдъци. Нима не забелязваше колко е неучтиво да седи и да мълчи? Бедната Хестър Феърчайлд, която седеше от дясната му страна, гледаше така нещастно, сякаш съседът й беше свален вожд на някое диво племе.

През последните дни Натаниъл беше постоянно в лошо настроение и причината беше срещата му със Саймън. Характер като неговия не се задоволяваше просто да получи ценна информация и да действа според нея. С информацията беше свързана някаква тайна и желанието да проникне в нея се бе превърнало почти в мания. Странно защо Габриел не бе помислила за тази възможност.

Натаниъл не знаеше, че ако разреши загадката, няма да си възвърне душевния мир, а ще стане точно обратното. Нейният душевен мир също беше нарушен. Само при мисълта как ще реагира Натаниъл на истината й ставаше лошо. Колкото и полезна да беше информацията, тя, Габриел, продължаваше да го манипулира по заповед на Талейран.

Лейди Уилоби се надигна от мястото си начело на масата, за да даде сигнал на дамите да се отправят към салона. Съседът на Габриел веднага скочи, за да й помогне. Тя забеляза, че Натаниъл закъсня да направи същото със съседката си. Нещо трябваше да се направи… но какво?

Натаниъл остана с лорд Уилоби в трапезарията, дълго след като другите мъже бяха отишли да се присъединят към дамите, които седяха в салона на чаша чай. Лорд Уилоби беше много щастлив, че един от гостите му изяви готовност да опразни с него гарафата с портвайн и най-вече, че този гост не обичаше да разговаря и също като него се задоволяваше да отпива безмълвно от виното си и да гледа втренчено пред себе си.

— Натаниъл все още ли седи в трапезарията, Майлс? — Щом видя стария си приятел, Габриел скочи и отиде при него.

— Да, двамата с Уилоби седят един срещу друг и мълчат. Тази вечер Натаниъл изглежда в ужасно настроение. Какво му е, Габи?

— Не знам. — Майлс нямаше представа с какво се занимава Натаниъл и тя не можеше да оправдае съпруга си дори с претоварване с работа. — Вероятно защото го накарах да дойдем в Лондон. Нали знаеш как мрази големия град. — Тя посочи голямото помещение. — Глупави крясъци на орда маймуни…

Майлс се ухили с разбиране.

— Мислех си, че е престанал да мрази хората.

— Мисля, че това му е вродено — отговори замислено Габриел. — Но обикновено не допуска да се забележи.

— Май си права. Почакай, ще ти донеса чаша чай. — Майлс се запъти към масата, където домакинята наливаше чай, и се върна с две чаши.

— Какво ще кажеш за новия статут на кръстника ти като заместник на великия княз? Титлата звучи добре, но мисля, че не е свързана с особена власт.

Габриел избухна в смях.

— Ако вярваш в това, значи не познаваш Талейран, Майлс. Можеш да бъдеш сигурен, че влиянието му е същото, както когато беше външен министър. Обзалагам се, че миналия месец е бил на срещата във Фонтенбло… О, Джорджи, надявах се да мога да поговоря с теб. — Тя протегна ръка към братовчедка си, която вървеше към нея през групичките дами и господа, които пиеха чай. — Имам нужда от съвета ти. Да поканя ли майка ти и баща ти на вечеря с министър-председателя? Или смяташ, че ще предпочетат компанията на свои приятели?

Гласът й се издигна над общата глъчка и Натаниъл, който бе влязъл незабелязано в салона, побърза да се скрие в най-близката ниша. Какво знаеше Габриел за Фонтенбло? Не беше споделил с нея подробностите от мистериозната информация и тя беше приела отказа му да говори с необичайна покорност.

„Ако е знаела какво пише в анонимното писмо, не е било нужно да ми досажда с въпроси.“

Главата му направо се пръскаше. Подозренията все повече се сгъстяваха. Въпреки това все още не откриваше смисъл в една такава постъпка. Нямаше логични причини тя да не признае открито, ако наистина, по някакво необичайно стечение на обстоятелствата, се е добрала до такава ценна информация. Може би Саймън бе споменат пред нея срещата във Фонтенбло. Тя посещаваше често къщата на Гросвенър Скуеър и обичаше да си говори със Саймън. Приятелят му беше абсолютно откровен с нея.

Не, Габриел не можеше да бъде източникът на онази информация. Вече нямаше контакти с Франция. Или може би имаше? Може би все още принадлежеше към мрежата от френски агенти в Лондон?

Внезапно тя се обърна и като го видя, тъмните й очи светнаха от радост.

Тя се бе заклела, че го обича, че се е отрекла от всички по-ранни задължения и обещания за вярност. Сложи в краката му лоялността си като любовен дар. Следваше го навсякъде, спаси му живота и го принуди да приеме любовта си към нея, както приемаше нейната. Не беше направила нищо, с което да събуди недоверието му. И все пак…

— Ето те и теб, Натаниъл. Вече си мислех, че съм те загубила завинаги заради някаква си гарафа с портвайн. — В гласа й прозвуча лек укор, макар че очите й святкаха весело.

— Да си вървим. Искам да се прибера вкъщи — отговори той. Нямаше намерение да каже точно това, или поне не с този рязък тон. Защо, докато работеше, можеше да се преструва без усилия, не разкриваше по никакъв начин мислите и чувствата си, а в ежедневието все по-често говореше направо от сърцето си, без да е подложил думите си на проверка?

По бузите на Габриел пропълзя лека червенина, брадичката й се вдигна войнствено. Майлс и Джорджи си размениха угрижени погледи и се отдалечиха безшумно.

— Предлагам ти да се прибереш сам. — Гласът й прозвуча ледено. — Случайно още не съм готова да си тръгна.

Той не беше склонен да я остави тук сама. Докато в главата му бушуваха съмнение и недоверие, трябваше да я държи под око. Да не я оставя сама нито за миг. Инстинктивна, но много силна реакция.

— Няма какво да говорим повече. Тръгваме си. — Хвана ръката й и тя усети веднага, че нямаше друг изход, освен да се подчини. Но поне можеше да направи оттеглянето си достойно. Натаниъл бързо премина през салона в търсене на домакинята. Габриел хвърли бърз поглед към мрачното му лице и се постара да запази учтиво изражение на лицето си, да не разкрие нито частица от гнева, който бушуваше в гърдите й. Сбогува се с домакинята, като се постара да компенсира кратките думи на съпруга си с топлота и любезност.

Двамата почакаха във фоайето, докато едно момиче донесе наметката на Габриел, а слугата хукна към оборите да поръча каретата им. Габриел потропваше с краче по паркета, очите й святкаха от гняв. Натаниъл все още стискаше ръката й и когато тя се опита да се освободи, притисна и другата си ръка върху нея, за да й попречи.

Каретата пристигна и слугата побърза да отвори вратичката. На стълбичката Натаниъл я пусна, но вместо да й помогне да се качи, сложи ръка на дупето й и я бутна доста грубичко вътре.

Още преди слугата да е затворил вратичката, тя се обърна и изфуча разярено.

— Какво, по дяволите, ти става? Как посмя да ме извлечеш от салона като невъзпитано дете? Как си позволяваш да се държиш така невъзможно?

Натаниъл не каза нищо. Само облегна глава на кожената тапицерия и обърна лице към прозореца. Фенерът на един нощен пазач освети за миг напрегнатото му лице и Габриел видя издайническото треперене на мускулчетата по лицето му.

— Отговори ми, по дяволите! — Пръстите я сърбяха да го удари, но Натаниъл не беше подходящ мъж за подобен сблъсък. Той умееше да се отбранява.

— Нямам какво да кажа. — Натаниъл най-сетне заговори, но гласът му не казваше нищо. — Уморен съм. Наситих се на тези безкрайни вечери и балове.

— И това е всичко? — извика невярващо тя. — Цяла вечер се държиш като непохватен селянин, обиждаш ме и ме унижаваш по неописуем начин и единственото ти извинение е, че си уморен? Е, добре, Натаниъл Прайд, да знаеш…

— Млъкни!

Острата заповед я изненада толкова силно, че за момент затвори уста. Затвори очи, за да си възвърне поне част от самообладанието, и продължи доста по-умерено:

— Какво има, Натаниъл? Какво се крие зад това странно държание?

Той я погледна с болка в полумрака. Какво, ако я попита направо? Какво, ако тя признае? Нямаше да го понесе. Беше толкова просто. Той не беше в състояние да предизвика фаталното признание. По-добре да живее с гризящите съмнения, отколкото да се справя със знанието, че съпругата му се е омъжила за него не само от любов.

Страхливец… точно така, той беше страхливец. И въпреки това не можеше да се пребори със себе си. Простена и разтри слепоочията си.

— Прощавай. Имам ужасно главоболие. Не можех да мисля за нищо друго, освен да се махна оттам.

— Можеше да не пиеш толкова бордо и портвайн — изфуча тя. Не можеше да се задоволи с това обяснение.

Обърна глава към прозореца и усети как тилът й болезнено се схвана. Поведението му тази вечер не беше просто израз на лошо настроение. Гневният съпруг, която излива недоволството си върху сигурен обект — съпругите често изпълняваха тази функция. Не. Той се държеше толкова възмутително, защото тя беше причина за гнева му.

Възможно ли беше да е заподозрял нещо? Обаче нямаше доказателства и никога нямаше да има. Само небрежността й с попивателната, но за нея имаше убедително обяснение. Даже да беше заподозрял нещо, недоверието му щеше да изчезне с времето, стига тя да не правеше нещо, с което да потвърди подозренията му. Трябваше да пази спокойствие, докато се стигне дотам. А като привидно невинна тя нямаше да приеме без протест тазвечерното му поведение.

— Ако още веднъж ми причиниш такова нещо, Натаниъл, ще ти направя такава сцена, че през следващите шест месеца няма да се осмелиш да си покажеш носа извън собствените си четири стени — заяви тя с приглушен, треперещ от гняв глас.

— Престани да ме заплашваш, Габриел. — В гласа му имаше повече умора, отколкото замаха. — Ако съм те поставил в неудобно положение, моля те за прошка. Изпитвах отчаяна потребност да се махна оттам.

— Можеше да се прибереш сам.

— Нуждая се от утешителната компания на съпругата си. — Въпреки волята му, думите прозвучаха подигравателно.

Каретата спря на Бъртън стрийт, преди Габриел да е намерила подходящ отговор. Натаниъл скочи и й подаде ръка, за да й помогне при слизането. Тя го пренебрегна, мина покрай него и се запъти към къщата. Докато сваляше копринените си ръкавици, ръцете й трепереха.

— Желая ви лека нощ, милорд. Предлагам да си вземете прахче против главоболие. За съжаление още не е измислено средство против лошо настроение.

Тя се понесе по стълбата с развени смарагдовозелени поли и Натаниъл остана сам. От устата му се изтръгна грозно проклятие. Влезе в кабинета си и тресна вратата. Наля си чаша коняк от гарафата на масичката, изпи я на един дъх и отново си наля. В гърдите му зееше огромна студена дупка и конякът не беше в състояние нито да я стопли, нито да я запълни. Не знаеше колко време е останат там, преди да си легне.

Габриел спа лошо и на следващата сутрин се събуди късно. Остана в леглото, питайки се откъде се е взела сковаващата меланхолия, която не й позволяваше да мръдне, но бързо си спомни. Случилото се предишната вечер премина съвсем ясно пред вътрешния й взор. Докога щеше да продължава това… колко време можеше да пази мълчание и да търпи?

Проклет да е Талейран!

Тя дръпна шнура на звънеца до леглото си и зачака Ели да се появи с горещия шоколад.

— Божичко, какъв неприветлив ден, милейди! — Ели я поздрави весело, сложи таблата на масичката до леглото и вдигна розовите кадифени завеси. По оловносивото небе пълзяха тъмни облаци. — Най-добре да запаля свещите — предложи тя, докато тичаше насам-натам по стаята.

Габриел седна в леглото и посегна към чашата с шоколад. Силният аромат я удари в носа и стомахът й се разбунтува.

— Божичко, гади ми се!

Тя скочи от леглото и изчезна зад паравана, където беше нощното гърне.

Когато излезе оттам, още по-бледа отпреди, Ели тъкмо изтърсваше възглавниците.

— Мисля, че е по-добре да пийнете чай вместо шоколад, милейди — посъветва я тя. — Знам, че жените използват различни средства… някои кафе, други чай…

— За какво говориш? — Габриел се върна в леглото, защото трепереше. — Сигурно снощи съм яла нещо, което не ми понася. Най-вероятно пудинга от раци. Веднага забелязах, че има малко странен вкус.

— Не ми се вярва да е бил пудингът, милейди — усмихна се Ели и я зави до брадичката. — Минаха повече от шест седмици, откакто имахте последното си месечно неразположение.

— Какво? — Габриел се облегна на възглавниците, за да погледне новото си положение в очите. — Толкова дълго?

— Да, мадам.

— Велики боже… — пошепна смаяно тя и инстинктивно попипа корема си.

— Да ви донеса ли чай?

— Да, моля те… всичко друго, само не този ужасен шоколад, от който ми се повдига. — Габриел изкриви отвратено уста. — Чуй ме, Ели…

— Да, мадам?

— Искам това да си остане между нас. Никой не бива да узнае, чуваш ли, никой! Ще кажа на негово благородие, щом съм напълно сигурна.

— Разбира се, милейди. — Ели направи реверанс и изчезна с таблата. Габриел затвори очи. На устните й играеше тиха усмивка. Натаниъл сигурно щеше да побеснее, но после щеше да се примири. Можеше да се очаква, че в опиянението на страстта, която често ги разтърсваше като земетресение, предпазливостта му е изневерила за миг.

Във всеки случай тази новина щеше да отклони мислите му в друга посока. Тя беше повод да се тревожи за жена си и бъдещото си дете, не за мнимата й шпионска дейност.

Трябваше да избере благоприятен момент, за да му каже. Но колкото по-скоро, толкова по-добре. Отново помилва корема си. Сладката надежда беше станала действителност. Нямаше причини да чака други признаци. Семето на Натаниъл бе паднало върху плодородна почва.

Ели й донесе чай.

— Позволих си да донеса и филийка сух хляб, мадам. Знам, че много помага — съобщи тя. — Надявам се, че няма да ми се разсърдите. Помня, че когато мама беше бременна с малката Марта, всяка сутрин й препичах филийка хляб.

— Виждам, че ще трябва да разчитам на опита ти, Ели — засмя се Габриел и с удоволствие изяде препечената филийка. Отпи голяма глътка чай и отбеляза: — Май наистина съм по-добре.

— Мама твърди, че трябва да се пие чай от шипки. — Ели нахвърля съчки върху останалите от нощта въглени. — Коя рокля да ви приготвя, милейди?

— О, някой от костюмите за езда. Имам уговорка за езда в парка. — Габриел отметна завивката и стана. Никакво гадене. От днес нататък щеше да пие чай и да яде сух хляб.

Когато слезе, Натаниъл беше в стаята за закуска. При влизането й той вдигна глава от „Газет“, но не й се усмихна.

— Добро утро. Надявам се, че си спала добре.

— Не особено — отговори Габриел и отказа да го дари с усмивка след тази поредна проява на враждебност, — А ти?

— Доста добре, благодаря. — Той се зае отново с вестника си. Сенките под очите му обаче говорят друго, каза си Габриел и огледа с отвращение чиниите на масичката за сервиране. Нищо не й хареса. В стомаха й отново се надигаше гадене. Хвърли поглед към Натаниъл и реши, че моментът не е подходящ да му съобщи новината.

Седна срещу него, взе си филийка препечен хляб, намаза я съвсем тънко с масло и я наряза на парченца. Започна да топи парче по парче в чая и да яде с все по-голямо удоволствие.

— Какво правиш, за бога? — Натаниъл я погледна смаяно.

— Какво има? — уплаши се тя и вдигна глава. — О, това ли? — Погледна парчето хляб в ръката си и също се изненада. — Не знам. Просто ми хареса.

— Отвратително е — заяви Натаниъл. — Освен това е неприлично. Всеки, който те види, ще си помисли, че нямаш зъби в устата си.

— О, съжалявам, ако гледката те обижда, но…

Тя млъкна стреснато, когато стъклото на високия прозорец се счупи с трясък, нещо влетя в стаята и се удари в отсрещната стена.

— Това дяволско хлапе! — Натаниъл скочи и се втурна да търси топката за крикет, паднала под масичката за сервиране. — Това е вторият прозорец за три дни. Изрично му наредих да не играе в близост до къщата!

Габриел стана от стола си.

— Успокой се, Натаниъл — помоли тя. — Това е само един прозорец.

Дори да я бе чул, Натаниъл пренебрегна молбата й. Отвори втория прозорец и изкрещя:

— Джейк! Веднага ела при мен!

След минута на прага застана съкрушеният Джейк.

— Аз… моля за извинение, сър — заекна той. — Упражнявах удар от рамо и топката ми се изплъзна.

— Какво казах миналия път? — попита с треперещ от гняв глас Натаниъл.

Джейк хвърли страхлив поглед към Габриел и тя усети, че се готвеше да потърси защита при нея. За съжаление в тази ситуация намесата й нямаше да помогне на никого: всеки опит да се намеси би засилил гнева на бащата. Затова се отвърна колебливо и посегна към вестника.

— Е? — изфуча Натаниъл, когато Джейк остана безмълвен.

По бузките на момченцето потекоха две големи сълзи и то подсмръкна нещастно.

— Чаках Прими да ме изведе в парка — обясни задавено Джейк. — И реших да се поупражнявам.

— Няма да търпя непослушание — заяви твърдо Натаниъл. Ще прекараш остатъка от деня в учебната стая. До края на седмицата ти е забранено да излизаш в парка.

Очите на Джейк се разшириха от ужас.

— Но, татко…

— Не чу ли какво казах? — изгърмя Натаниъл.

Джейк се обърна рязко и избяга от стаята.

— О, Натаниъл. — Габриел се опита да го укроти поне малко. — Днес следобед трябваше да отиде с децата на Бедфорд в увеселителния парк. От няколко дни говори само за това.

По лицето на Натаниъл ясно пролича, че бе забравил тази уговорка. Въпреки това отговорът му прозвуча твърдо:

— Тогава да се надяваме, че този път ще си научи урока. — И продължи прекъснатата си закуска.

Габриел седя дълго, без да се помръдне. Ако не беше днешният излет, наказанието не би могло да се определи като особено строго, но Джейк беше толкова чувствително дете, че мекият укор обикновено беше достатъчен да предизвика разкаянието му.

— Не би ли могъл все пак да размислиш, Натаниъл? — попита меко тя. — Ако го оставиш още три часа да мисли, че няма да вземе участие в излета, това ще е напълно достатъчно наказание. Знаеш, че винаги е послушен.

— Джейк е мой син — отвърна студено той. — Това не те засяга.

Габриел шумно пое въздух, сякаш бе получила удар в стомаха. Как бе посмял да изрече тези думи? Джейк беше колкото дете на Натаниъл, толкова и нейно, във всички отношения. Той беше една от най-големите им общи радости, една от неразрушимите връзки, които ги свързваха.

Сега и тази връзка щеше да се разкъса.

Без да каже дума, тя стана и излезе от стаята.

Натаниъл стисна глава между ръцете си, надвит от болка и тъга, които не искаше да признае. Не можеше да продължава така. Или щеше да разкрие подозренията си пред Габриел, или трябваше да забрави случилото се веднъж завинаги. Каква беше тази мания да я наранява и унижава — с безумната надежда, че по този начин ще облекчи собствената си болка? Вместо това с всяка минута се чувстваше по-зле.

Кой знае, може би ако се махнеше оттук за известно време, ако погледнеше на живота си от разстояние, нещата щяха да се уредят. Точно така. Щеше да замине за Лисабон. Там го очакваше задача, с която беше длъжен да се справи и щеше да се справи по-добре от всеки друг. А щом се върне, ще намери решението и на този ужасен проблем.

Сутринта мина в трескави приготовления за заминаване. Върна се вкъщи към обед след разговор с министър-председателя. Къщата то посрещна тиха. Тиха и нерадостна.

— Вкъщи ли е съпругата ми?

— Да, милорд, така мисля. — Бъртрам пое шапката и бастуна му. — Доколкото разбрах, ще обядва с мастър Джейк в детската стая.

— Разбирам. Стъкларят поправи ли вече прозореца на стаята за закуска?

— Да, милорд. — Бъртрам се покашля. Страхотен удар беше, милорд. Невероятен замах има малкият. Наблюдавах го от прозореца на стълбището. Момчето ще стане първокласен метач, ако ми позволите тази забележка.

Лицето на Бъртрам остана абсолютно неподвижно, само очите му святкаха весело.

— Първо трябва да се научи да се цели по-добре — изръмжа Натаниъл, но и в неговия глас звънна веселост. След дълга почивка щеше отново да участва в акция и това бе възстановило равновесието му — поне до известна степен.

Качи се на третия етаж и спря пред вратата на детската стая. Веселият глас на Габриел проникваше през дебелата дъбова врата, но синът му не й отговаряше.

Отвори вратата и надникна вътре. В камината гореше буен огън, Габриел и Джейк седяха на масата. При влизането му двамата се обърнаха и мълчаливо го измериха с погледи. Натаниъл се почувства като човекоядец. Сякаш се бяха върнали във времето преди Габриел да дойде в дома им.

Очите на Джейк бяха червени и подути. Погледът на Габриел бе неразгадаем, но той знаеше, че тя все още е гневна и наранена.

— Джейк, днес следобед можеш да вземеш участие в излета с децата на Бедфорд — каза Натаниъл.

Детето нададе див вик, скочи, втурна се към баща си и го прегърна щастливо.

— Но сега ме чуй! — Натаниъл сложи пръст под кръглата, пухкава брадичка и вдигна лицето му. — Надявам се да престанеш да чупиш прозорци, докато се упражняваш да размахваш бухалката. Разбрахме ли се?

— Никога вече! — обеща тържествено Джейк и по лицето му се разля широка усмивка. — Благодаря ти. Ти… ти си най-добрият татко в целия свят.

Натаниъл развеселено поклати глава.

— Мисля, че трябва да побързаш да се приготвиш, ако искаш да пристигнеш навреме. Хайде, тичай!

Джейк изскочи в коридора и се развика за Прими, която трябваше да му помогне да си намери палтото. Габриел не помръдна от мястото си.

— Как така си промени мнението?

— Ти ме накара — отговори той. — Както обикновено. Но сега трябва да говоря с теб. — Влезе в стаята и затвори вратата.

Сърцето й се вледени. Какво ли щеше да чуе?

— Заминавам. За няколко месеца. — Натаниъл не направи опит да се приближи до нея.

— Заминаваш? — Всичко друго бе очаквала да чуе, само не и това. — Къде отиваш?

— В Лисабон — отговори той и я прониза с остър поглед. Изразът на лицето й не се промени.

— Защо?

— Имам работа — обясни неясно той.

— Не може ли да дойда с теб? — Тя стана и очите й светнаха. Забравила за бременността си, тя си представи как двамата ще работят отново заедно, ще преживеят вълнуващи приключения и опасности… ще се справят заедно със задачата му и ще забравят всички подозрения и съмнения, които ги разделяха.

— Не ставай глупава! — отсече той. — Ако Фуше надуши къде си, животът ти няма да струва и пукната пара.

„Освен ако не работиш още за него“, добави наум.

— Същото важи и за теб — отговори сърдито тя. — Моля те, Натаниъл. Спомни си последния път, как прекосихме Балтийско море. Не беше ли прекрасно? Знаеш ли как искам да преживея нещо такова още веднъж?

Натаниъл направи крачка напред. Лицето му беше като каменна маска.

— Искам да чуеш много добре какво ще ти кажа — започна той и в гласа му имаше недвусмислена заплаха. — Ако посмееш да ме последваш, ще превърна живота ти в ад, Габриел. Кълна се в гроба на майка си.

Габриел се уплаши истински. Цялата му фигура излъчваше мрачна решителност.

— Разбирам — пошепна тя и примирено разпери ръце. — Идеята ми не беше добра… разбирам.

По дяволите, сега трябваше да мисли за бебето! Никакви безумни идеи повече. Пътуването по море и друсането по лошите пътища на Португалия в първите месеци на бременността означаваше сама да предизвика нещастие.

Погледът на Натаниъл се впи в очите й и в стаята се възцари напрегнато мълчание. Очевидно той остана доволен от онова, което видя, защото издиша бавно и успокоено.

— Утре сутринта заминавам за Беърли Мейнър — продължи той, вече по-общително. — Трябва да уредя някои неща, преди да замина. Към края на седмицата ще се прехвърля във Франция.

— Не искаш ли да дойда с теб в Беърли Мейнър? попита предпазливо тя.

— Не, няма смисъл. Ще бъда много зает.

— О… сигурно. — Тя вдигна рамене с нарочно безгрижие. Предполагам, че не знаеш точно колко време ще трае отсъствието ти?

— Казах ти вече. Няколко месеца.

— Два… три… четири?

— Нямам представа. Нали знаеш колко е трудно да се предскаже. — В гласа му имаше нетърпение.

„Важно е, защото искам да знам колко ще е напреднала бременността ми при твоето завръщане.“

— Да, знам — отговори тя все така безгрижно. По дяволите! Нима можеше да му каже за бебето, когато се държеше така враждебно и на разстояние?

— Ще ми липсваш. — Тя се опита да внесе в разговора малко топлота.

Погледът на Натаниъл омекна.

— И ти ще ми липсваш, Габриел. — Каза го съвсем искрено. Дори когато го тласкаше в бездна от съмнения, не понасяше мисълта, че ще бъде дълго далеч от нея. — Но трябва да го направя.

— Разбирам.

Може би наистина трябва да се разделим за малко, опитваше се да се убеди тя. Дано задачата, която трябва да изпълни, разсее съмненията, предизвикващи отчуждението помежду им. Дано ги забрави напълно.

На следващата сутрин Натаниъл тръгна на разсъмване с двуколката си.

Габриел го изпрати с поглед от прозореца на спалнята си. Когато сивите коне завиха зад ъгъла и Натаниъл изчезна от погледа й, тя се почувства ограбена, сякаш любимият й я бе напуснал по средата на любовната игра. А може би това беше много подходяща аналогия…