Кадифе

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Трябваха й само пет минути, за да се приготви. Свали вечерната рокля и нахлузи бричовете. Взе пистолета си, уви се в дебела наметка, скри косата си под качулката и се върна в каретата, която чакаше пред вратата.

— На цветния пазар, Гастон, колкото може по-бързо.

— Разбира се, контесо. — Кочияшът отдаде чест и стегна юздите. Габриел седеше на ръба на седалката и се вслушваше във виковете на кочияша и плющенето на камшика. Конете препускаха по неравните улици и друсането беше непоносимо.

Трябваше веднага да си изработи план. Най-важното беше да стигне на улица Буд преди полицаите на Фуше. Това беше единственото, което имаше значение. Натаниъл със сигурност разполагаше с път за бягство — като всеки опитен шпионин. Тя знаеше това от Гийом. Ако го предупредеше навреме, той щеше да избегне капана.

Каретата спря на пустия пазар, който на дневна светлина беше море от цветове и аромати, бъркотия от гласове, когато продавачите на цветя се надвикваха, опитвайки се да привлекат клиенти. Габриел скочи от каретата и плъзна поглед по тъмните сгради в края на площада, по водната помпа в средата, по дървените щандове. Заприличаха й на сценична декорация, която само чакаше започването на драмата. Беше валяло и под бледата лунна светлина се виждаха локви, а паважът под стъпалата й беше хлъзгав.

Тя се втурна по тясната уличка отстрани на величествената катедрала, чиито пресечени кули стърчаха високо над покривите на квартала и се забиваха като стрели в тъмното небе. Прекоси на един дъх моста към остров Сен Луи и се потопи в мрака на павираната главна улица, толкова тясна, че нощното небе беше само тънка черна ивица между фронтоните на къщите.

Без да я е грижа за уличната мръсотия, тя тичаше през локвите, ботушите и краят на наметката й бяха целите в кал, погледът й бе неотстъпно устремен към ъгъла на улица Буд.

Изведнъж Габриел чу зад себе си тропот на ботуши. Светкавично се плъзна в близкия проход и потъна в черния мрак. Скоро се появиха светлини на фенери и сърцето и се качи в гърлото. Шестима мъже вървяха по улицата с фенери и палки в ръце, всички с познатите черни наметки и острите черни шапки на парижката полиция.

Полицаите вървяха право към улица Буд.

Габриел зави по улица Льо Рефатие и макар че сърцето й биеше до пръсване, а в главата й цареше истински хаос, полетя надолу към реката. Трябваше да стигне до къщата откъм Орлеанския кей, по обиколен път, но имаше предимството на бързината и знаеше, че полицаите идват. Хората на Фуше не подозираха, че участват в състезание.

Тя извади пистолета от джоба си и хукна като подгонена сърна. Дъхът й излизаше на тласъци. Някаква забулена фигура в един вход й извика нещо, но Габриел не й обърна внимание. В един заден двор залая куче, женски глас зареди грозни ругатни. Нещо падна тежко на земята и кучето нададе жален вой.

Габриел продължаваше да тича. От схлупена кръчма излязоха двама мъже, твърде пияни, за да й сторят нещо. Само примигнаха невярващо, когато стройната фигура профуча покрай тях. Единият се опита да тръгне след нея, но много бързо се отказа.

Най-сетне Габриел стигна до улица Буд. Не намали темпото нито за миг. Свела глава, тя се опитваше да се държи в сенките на къщите, да остане невидима за приближаващите. Но никъде не се виждаха фенери, не се чуваше тропот на ботуши.

Къде бяха отишли полицаите? В сърцето й се надигна паника. Невъзможно беше да са стигнали къщата преди нея. Улицата изглеждаше пуста. Невъзможно е да са влезли в къщата, повтори си тя. Можеха да я изпреварят само ако имаха крила, освен това щеше да чуе шума — хората на Фуше не бяха от тихите.

Най-после стигна до номер тринадесет и заудря с юмруци но вратата, като непрекъснато поглеждаше през рамо, очаквайки всеки момент да види черните фигури с фенери да излизат иззад ъгъла.

Габриел не можеше да знае, че хората на Фуше, които не виждаха причини да бързат, се бяха отбили да утолят жаждата си в една таверна. Никой не си помисли, че плячката може да им избяга.

На първия етаж се отвори прозорец. Появи се главата на мосю Фармиер, украсена с нощна шапка. Кой, за бога, се осмелява да го буди в този късен нощен час, попита той и придружи въпроса си с поток ругатни.

— Отворете вратата! Бързо! — изсъска Габриел и лицето й блесна като бял овал в мрака. Не искаше да му се покаже, но отчаянието в гласа й очевидно оказа своето въздействие, защото пекарят се дръпна от прозореца и затвори капаците. Веднага след това се чуха стъпки по стълбата, резето изскърца и вратата се отвори.

— Мерси. Знам, че при вас живее наемател, кажете ми къде е стаята му.

— Габриел! — Натаниъл се появи на стълбата с готов за стрелба пистолет.

— Хората на Фуше! — изпъшка уморено тя.

— Къде са?

— Идват след мен… мислех, че ще ме настигнат, но изведнъж изчезнаха.

Натаниъл не загуби време с още въпроси. Хвана я за ръката и я повлече след себе си към таванската стаичка, където бързо нахвърля вещите си в пътната чанта. Джейк се събуди и седна в леглото.

— Габи?

— Шшт! — Натаниъл се обърна към детето и изрече съвсем тихо, със спокоен авторитет: — Не бива да говориш. Не искам да чуя нито една дума, нито един звук, преди да съм ги позволил. Ясно ли е?

Джейк кимна уплашено.

— Това важи и за теб — каза Натаниъл на Габриел. Натисна един камък в стената и плочата се плъзна настрана. — Вземи Джейк и влез там.

— Ами ти…

— Направи, каквото ти казвам!

Габриел грабна момченцето, уви го в одеялото и мина през стената. Каменната плоча се затвори безшумно.

Щом остана сам в таванската стая. Натаниъл се огледа внимателно и отстрани всичко, което би могло да издаде, че стаята е била обитавана. Изтърси възглавниците и приглади грубия чаршаф. Изля водата в легена от прозореца, изтри масичката с кърпата си, грабна свещта и пътната си чанта и след последен изпитателен поглед отново отвори каменната плоча.

Габриел и Джейк стояха притиснати до стената. Габриел бе увила момченцето в одеялото и не го изпускаше от ръцете си.

Никой от тримата не каза дума, когато Натаниъл отвори тайната врата в отсрещната стена и с жест им заповяда да вървят напред. Бяха преминали три къщи от редицата, когато от номер тринадесет долетя шум от тропане на юмруци по вратата. Габриел потръпна и погледна разтревожено Натаниъл, но неговото лице остана неподвижно и той я бутна да продължи. В последната стаичка посегна нагоре и отстрани две плочи на тавана, които разкриха тесен отвор.

— Качвай се, Джейк — пошепна той, вдигна момчето и го мушна в мрака. Джейк изплака страхливо.

— Сега ти, бързо, и му кажи да мълчи. — Натаниъл сграбчи Габриел през кръста и я вдигна във въздуха, за да се хване за ръба на отвора. — Стъпи на раменете ми.

Тя се покатери на раменете му и се изтегли в прашния таван. Наведе се да вземе свещта и пътната чанта, накрая пое и двете подвижни плочи.

Натаниъл се изтегли през отвора със сръчността на акробат и бързо постави плочите на местата им. Скривалището едва стигаше за тримата. Обгърна ги черен мрак, прахът навлезе в дробовете и затрудни дишането им.

Джейк кихна и отново захленчи. Натаниъл го прегърна здраво, притисна лицето му към гърдите си и задуши хленча му.

Тишината се спусна върху тримата като надгробен саван, сякаш бяха живи погребани, и Габриел усети отново паническия страх на стария си кошмар. Веднъж вече се беше крила в такъв таван, за да се предпази от насилници. Гадната миризма на гнило от таванските греди, прахът в носа й… също както някога, когато тълпата отвлече родителите й. Покривът ей сега щеше да се срути върху нея и да я погребе като в онзи най-черен ден от детството й. Ей сега… само след миг щеше да полети надолу… или да изпищи…

В този миг ръката на Натаниъл улови нейната. Тотото докосване беше като връзка с действителността и тя се отдръпна от бездънната пропаст, треперейки от ужас. Натаниъл стегна хватката си и тя осъзна, че той е разбрал какво става и колко реална е опасността да пропадне отново в стария си кошмар. Тя стисна благодарно ръката му и с учудване забеляза, че въпреки ужасяващото напрежение в сърцето си се вслушва внимателно в шума, който вдигаха преследвачите.

На улицата отекваше трясък и Габриел предположи, че хората на Фуше влизаха поред в къщите, готови да претърсят цялата улица, след като бяха установили, че птичките от номер тринайсет са изхвръкнали от гнездото.

Разбира се, полицаите не знаеха нищо за тайните врати, които свързваха таваните на къщите. Те бяха характерни за средновековните квартали на града, където от столетия насам преследвани търсеха убежище от преследвачите си. Обаче хората на Фуше не се отличаваха с остър ум, нито познаваха историята — те можеха само да изстискват информация от заловените или да убиват безогледно.

Най-сетне тропотът достигна последната къща на улицата. След изнервящото очакване двамата изпитаха почти облекчение. Габриел захапа долната си устна и вкуси кръв. Заповяда си да се концентрира върху болката и да не чува шумовете в къщата — трополене, тътрене на крака, груби крясъци.

Натаниъл милваше главичката на Джейк и го притискаше до гърдите си. Другата му ръка стискаше студените пръсти на Габриел. Както винаги в подобни моменти, той беше абсолютно спокоен и пестеше силата и натрупаната енергия за момента, когато щеше да има нужда от тях. Засега не можеше да прави нищо друго, освен да чака и да утешава спътниците си, доколкото е възможно.

След малко шумът се чу точно под тях. Вратата се отвори с трясък. По дървения под затрополиха ботуши.

Ами ако по пода има бял прах от тавана? — запита се изведнъж Натаниъл. — Ами ако съм оставил следи при изваждането на покривните плочи?

В първия миг мисълта го вледени, после сърцето му заби ускорено и той се приготви за действие. Полицаите търсеха само него. Ако откриеха отвора, щеше да скочи върху тях и да остави Габриел и Джейк в скривалището. Габриел беше достатъчно умна, за да не гъкне и да не се помръдне — заради Джейк, не толкова заради собствената си сигурност.

Тя беше в голяма опасност и сигурно го знаеше. Беше измамила началниците си, за да спаси шпионин на неприятелска страна. Натаниъл знаеше, че тя няма да го предаде, не и докато Джейк е с него, но не беше очаквал, че ще рискува собствения си живот, за да го защити.

Някой отвори капаците на малкия прозорец. Чу се шум от чупещо се дърво. Женският глас, който се осмели да протестира срещу това безсмислено разрушение, бе заглушен от поток груби ругатни. Хората на Фуше явно бяха недоволни. Претърсването на улица Буд не бе дало никакъв резултат. Само уплашени бедняци излизаха от дупките си.

Семейство Фармиер, като повечето хора от улицата, умееха да се правят на глупави и наивни пред представителите на властта. След като стана ясно, че мъжът и детето са избягали, без да оставят следи, те не можеха да спечелят нищо, ако се разбъбрят, можеха само да загубят. Полицаите, които бяха от същата обществена прослойка, разбираха хитростите им и не се сърдеха. За тях не беше нищо необикновено мъжът да се прави, че не забелязва какво става в къщата му, стига да получи добро заплащане за „труда“ си.

След като изляха разочарованието си и оставиха зад себе си страх и разрушение, хората на Фуше потеглиха към близката кръчма, за да удавят яда си в бъчва вино.

Когато тропотът на ботушите им заглъхна по улицата, Джейк се разтрепери неудържимо в ръцете на баща си. Габриел усети остра болка в раменете и напразно се опита да раздвижи схванатите си мускули. Схващането беше толкова мъчително, че й идеше да закрещи от болка, но вместо това само здраво прехапа устни. Натаниъл няколко пъти пое дълбоко въздух и освободи главичката на Джейк от задушаващата прегръдка.

Тримата останаха още известно време в мрака — цяла вечност, каза си Габриел, — докато Натаниъл реши, че опасността е отминала. Той се наведе към ухото на Габриел и й даде необходимите указания.

— Аз ще сляза. Вие двамата оставате тук.

Тя кимна. Перспективата да остане сама в тъмното тясно скривалище, докато Натаниъл се излагаше на неизвестността отвън, беше потискаща, но в тази опасна ситуация това беше най-правилното решение.

Натаниъл отмести покривните плочи и се смъкна в утихналото помещение. Затвори отново входа към скривалището и отиде до прозореца, чийто избити капаци проскърцваха унило в мрака. Първо огледа двора, който беше абсолютно пуст. Всички къщи наоколо бяха тихи и тъмни.

Промъкна се на пръсти до вратата и излезе на стълбището, като се вслушваше напрегнато. В къщата цареше абсолютна тишина.

Натаниъл се върна в таванската стая, затвори вратата и отново отмести двете плочи от тавана.

— Излез, Джейк.

В отвора се появи разкривеното от страх лице на момчето. Без да каже дума, Джейк скочи в ръцете на баща си.

Габриел се изтегли през отвора малко тромаво заради схванатите си мускули. Щом стъпи на пода, тя се протегна и нададе тих вик от болка.

— Всичко наред ли е? — попита спокойно Натаниъл, без да пуска момчето от прегръдката си.

Тя кимна.

— Малко съм схваната… не е чак толкова лошо… слава богу.

— Да се махаме оттук — продължи той със същия спокоен тон.

— Къде ще отидем?

— Под земята. В най-истинския смисъл на думата — ухили се той. — Поне за тази нощ.

Натаниъл излезе пръв с детето на ръце и я поведе през лабиринта от коридори, докато се върнаха на номер тринадесет. Слязоха по стълбата и през задната врата излязоха в двора, където зайчетата спяха спокойно в кафеза си.

— Трябва да побързаме — пошепна Натаниъл и вдигна глава към небето, където се виждаха първите сиви ивици.

Промушиха се през една порта, за да излязат на съседната уличка, и Натаниъл закрачи напред. Тежестта на детето не забавяше темпото му. Габриел трябваше да подтичва, за да върви в крак с него.

Стигнаха до малка църква, чиито рушащи се каменни стени бяха покрити с мъх, а покривът беше хлътнал и с големи дупки. При вида на полуразрушения божи дом Габриел изпита болка — това място трябваше да дава утеха, а в какво състояние беше. Сигурно църквата е била осквернена по време на революцията, предположи тя. Тогава религията беше забранена и никой не смееше да влиза в църква.

Натаниъл огледа внимателно пустата уличка и бързо заобиколи сградата. Няколко каменни стъпала водеха в криптата. Габриел го следваше по петите. Той опипа малката ниша в стената, извади ключ, мушна го в месинговата ключалка и вратата се отвори със скърцане. Габриел влезе и потръпна от ужас: въздухът беше леденостуден и тежеше от изпаренията на прастари каменни сводове и влажна пръст.

— Не искам да останем тук — проплака Джейк, когато Натаниъл затвори вратата зад тях. — Искам да изляза.

— Спокойно, нали съм с теб — отговори вразумително баща му. — Тук сме на сигурно място.

— Не, тук е ужасно!

— Правилно — кимна Габриел и се помъчи гласът й да звучи весело. — Но ние ще си запалим свещта, нали?

— Знаеш ли къде е? — попита със същото безгрижие Натаниъл, сякаш всичко беше съвсем нормално. — Някъде в чантата ми има кибрит.

Габриел се разрови в чантата, намери кутията и само след минута запалената свещ освети мрачната крипта.

Мястото наистина не е особено приятно, каза си Габриел, докато оглеждаше обраслите с мъх стени и зеленикавите, напукани каменни плочи в краката си.

— И това ли е сигурно място?

— По-скоро убежище — уточни Натаниъл, сякаш при тези обстоятелства беше нормално да се правят остроумни забележки. — Църквата отдавна не работи и гробницата е определена за убежище, което се използва само в случай на крайна нужда. Някъде трябва да има одеяла и фенер. Може би дори нещо за ядене.

— Ето ги там. — Габриел посочи саркофага, на който беше проснат каменен рицар в пълно въоръжение, със скромно скръстени на гърдите ръце. В краката му бяха натрупани одеяла, лампа и шише с газ. Намериха стомничка с вода и няколко парчета шоколад. В ъгъла имаше кофа.

— Не е много уютно тук — отбеляза Габриел и огледа гробовете. — Я да видим какво ще стане, като запаля лампата. — Напълни съдчето с газ и запали фитила. Джейк изпищя уплашено и скри лице в рамото на баща си, когато по стените и сводестия таван затанцуваха гротескните силуети на въоръжени рицари и каменни епископи.

За да го успокои, Натаниъл седна на саркофага, взе го в скута си и започна да милва гърба му. Джейк пъхна палец в устата си и се отпусна в ръцете на баща си, изтощен и физически, и психически от нощното приключение.

Щом момчето заспа, Натаниъл се обърна към Габриел и попита с неразгадаем поглед:

— Как научи за полицейската акция?

— След като ти писах, че Фуше знае за пристигането ти в Париж, отидох…

— Какво си ми писала? — Гласът му отекна във високия свод. — Получил съм само едно писмо от теб и в него нямаше нищо за Фуше.

— Тази сутрин дадох на цветарката второ писмо… всъщност вчера сутринта.

— Не съм го получил.

— Какво ли е станало с него?

Натаниъл помълча малко и отговори:

— Вече е късно да се притесняваме за съдбата му. Откъде знае Фуше, че съм в Париж?

— Каза ми, че един от хората му те познал. Вероятно има хора, които са те виждали и ще те разпознаят.

— Никога досега не са ме разпознавали — отвърна сухо Натаниъл. Ако Габриел го бе издала на Фуше, защо бе рискувала живота си, за да го спаси? Закъсняло разкаяние? Не, тя не беше от хората, които се колебаеха. Вероятно са го познати на някой от контролните пунктове, където ги бяха спирали. Винаги съществуваше риск.

— Е, този път се случи — отвърна Габриел и гласът й потрепери от напрежение и изтощение. — Тази вечер бях на соаре у мадам Дьо Стал и Фуше се похвали, че щял да хване голяма риба. Нямах представа дали е успял да открие квартирата ти, но реших да те предупредя. А когато срещнах групата полицаи… — Тя разпери ръце.

— Вчера си проследила хлапето, което носи писмата, нали?

Тя кимна.

Натаниъл помилва замислено главичката на Джейк. Габриел бе рискувала живота си, за да го спаси. Може би без да знае, тя бе направила своя избор. Детето се разтрепери и той го уви в одеялото. Дали това беше избор, който щеше да определи бъдещето им, или само емоционална реакция?

— Мисля, че трябва да се върнеш в дома на Талейран, преди да са забелязали изчезването ти — каза той. — Аз ще остана тук с Джейк до вечерта, след това ще се преместя на друго място.

Габриел го погледна втренчено в полумрака. Как спокойно седеше на саркофага с детето в ръце… Значи щяха да прекарат цял ден в това страховито място. Нощното приключение бе оставило следи и върху неговото лице: напрегнати линии около устата, набола брада, дълбоко хлътнали очи със сини сенки.

— Тогава ще дойда по-късно. — Тя стана и се запъти към вратата.

— Габриел? — повика я меко Натаниъл.

— Да? — Тя се обърна и го погледна въпросително.

— Аз ти дължа живота си. Своя и на Джейк. — Лицето му беше в сянката, но тя усети, че беше напълно искрен. И смъртно сериозен.

— Нима си очаквал нещо друго? Ти си моят началник и животът ти беше в опасност. — Тя се стараеше да говори шеговито, но не успя. Гласът й прозвуча остро, почти нетърпеливо.

— Не знам какво съм очакват — отвърна глухо той.

— Една Бакьор е пълна с изненади — отвърна тя и се опита да се усмихне. — Но сега е време да вървя. Ще намина надвечер.

Без да чака отговор, тя отвори вратата и излезе под ясната светлина на ранното утро. Натаниъл и синът му останаха сами в слабо осветената крипта на разрушената църква.

Габриел дьо Босер наистина е пълна с изненади, мислеше си Натаниъл. Тази нощ тя бе направила своя избор — абсолютно неподхождащ на войнствената, сръчна и целенасочена противничка, която познаваше.

Какво щеше да стане сега с неговите планове?

В момента не беше в състояние да вземе решение. Джейк се раздвижи неспокойно и промърмори нещо неразбрано. Натаниъл го притаено до себе си и зашепна успокоително, докато детето отново потъна в дълбок сън.

Той се намести по-удобно, опря гръб на влажната стена и затвори очи. В мислите му изникна лицето на Хелън… каквато беше в ковчега… бяла, без капчица кръв, линиите на страданието загладени от ръката на смъртта. Неволно притисна по-силно сипа си и задряма.