Кадифе

ПЕТА ГЛАВА

Натаниъл се отпусна на кожената седалка в леката карета и скръсти ръце под гърдите си. Изразът на лицето му беше още по-затворен от обикновено. Нещо в това прибързано, макар и планирано отпътуване му беше неприятно. Приличаше му на бягство — бягство от омагьосващата изкусителка.

При спомена за нея тялото му започваше да вибрира. Ароматът й все още лепнеше по кожата му, вкусът й беше на езика му, а гърленият, необуздан смях отекваше в ушите му. Коя беше тя? Каква беше? С изключение на онова, което му бе разказал Саймън, той не знаеше нищо за Габриел дьо Босер. Познаваше само сладката близост и дълбоката интимност на прекрасното й тяло.

Как беше възможно това? Как беше възможно да познава еротичните тайни на тялото й и да не знае нищо за личността, духа, мотивите, страховете и надеждите на любовницата си?

Смръщил чело, той се опита да събере в едно цяло малкото факти, които знаеше за нея. Ала картината, която се получи, не беше никак ясна. Габриел беше вдовица, според Саймън тъгуваща вдовица, отчаяно търсеща смислено занимание, за да отклони мислите си от тъгата. Обаче жената в леглото му не беше показала дори следа от въздържанието, което можеше да се очаква от тъгуваща вдовица. От друга страна обаче, той също не се беше проявил като опечален вдовец. Неговата болка и разкаяние бяха заседнали толкова дълбоко, че ги усещаше като част от себе си. Въпреки това не го спряха… не попречиха на чувствените ексцеси през нощта.

Габриел беше безумно смела и безогледна, а според разказите на Майлс и Саймън е била такава още като дете. Тя следваше импулсите си и правеше само онова, което иска. Катереше се по диви лози, яздеше като дявол. Но защо? Какво я бе направило такава, каквато беше днес?

Уморен, той потърка очи и си каза, че няма смисъл от подобна мисловна акробатика. Всичко бе свършило. Вече не го интересуваше каква е тя и защо е такава. Вече не искаше да има нищо общо с нея. Саймън щеше да й обясни, че приятелят му никога няма да промени мнението си и да включи жена в мрежата от агенти. Най-добре тя да си потърси друго занимание… и друг любовник.

Такава жена не можеше да остане дълго без любовник.

При тази мисъл изпита чувството, че е захапал лимон. Устата му запари, издаде устни напред, набърчи нос, бръчките на челото му станаха по-дълбоки. Крайно неприятна мисъл. Ала времето и разстоянието щяха да направят своето. Острите ръбове на спомена щяха да се загладят и възбуждащите образи на чувствените радости, които бяха преживели заедно, щяха да избледнеят с времето.

Натаниъл рязко измени посоката на размишленията си. Трябваше да се обърне към други, много по-важни неща.

Джейк. Трябваше да вземе решение за съдбата на сина си. Беше време да уволни гувернантката и да ангажира на нейно място домашен учител. След две години момчето щеше да отиде в Хароу и трябваше да се подготви добре. Детството, прекарано в обществото на снизходителни бавачки и гувернантки, нямаше да го подготви за суровите условия в училището. А Джейк беше твърде плах и страхлив за своята възраст. Боеше се от всеки кон по-голям от шотландско пони. Не понасяше да гледа как чистят риба или да види зайче в капан. При най-малкия укор затреперваше с цялото си тяло.

И избягваше да общува с баща си.

Защо? Натаниъл се уви в палтото си и вдигна яката, за да се опази от зимния студ. Защо Джейк винаги гледаше баща си с големи, страхливи очи? Защо почти никога не отговаряше свързано на въпросите му, зададени предпазливо и учтиво? Защо гласът му беше само треперещ шепот, когато разговаряше със собствения си баща?

Момчето беше свикнало да се крие зад женски поли — Натаниъл всеки път стигаше до този извод. Друго обяснение не можеше да има. Да, вярно, понякога той се отнасяше зле с малкия, веднъж или два пъти му се скара, нареди Джейк да идва при него в библиотеката преди вечеря, редовно проверяваше напредъка му в учението — но никога не беше направил нещо, с което да предизвика страха на сина си.

За съжаление обаче не беше направил и нищо, за да заслужи любовта му.

Натаниъл побърза да отхвърли тази мисъл. Това нямаше никакво значение. Самият той не беше обичал баща си. В действителност Джилбърт, шестият лорд Прайд, беше студен, недостъпен човек, който управляваше дома и единствения си син с ледена строгост. Натаниъл имаше всички основания да се страхува от него, много повече, отколкото Джейк. Синът дължеше на баща си уважение. Любовта не беше подходящо чувство между баща и син. С дъщерите беше друго. Те не носеха такава отговорност, затова ги възпитаваха с повече емоции. В действителност нежността ги подготвяше за бъдещата им роля на съпруги и майки. Майките глезеха децата си, все едно момичета или момчета, с еднаква любов и нежност, и това беше достатъчно. Между бащата и сина трябваше да има разстояние, а нежността пречеше за запазването му. Обаче Джейк нямаше майка…

Натаниъл изруга полугласно. Винаги беше едно и също. Затвори очи и се опита да заспи. След такава нощ имаше спешна нужда от сън. Не му се вярваше, че Габриел е жена, която обича нежността и мекотата. От друга страна обаче, тя бе загубила родителите си по време на кървавия терор във Франция, жесток като испанската инквизиция…

— Парите или живота, лорд Прайд!

Гласът, изпълнен със смях и подигравка, беше твърде добре познат. Радостта от новата среща го прониза като пламтяща светкавица. Погледът му се плъзна жадно по високата, стройна фигура на гърба на кафявия жребец. Тя стискаше в ръка пистолет, дулото му сочеше кочияша. Прекрасната коса беше скрита под черна качулка, а лицето — под черна полумаска.

— Какво, по дяволите… — изрева лорд Прайд, стреснат от дрямката си. Ала оръжието, което незнайно как се бе озовало в ръката му, не потрепери, погледът му също остана твърд. — Веднага махнете този проклет пистолет!

— О, бъдете сигурен, че няма да дам изстрел по невнимание — засмя се пренебрежително тя. — В това отношение няма от какво да се страхувате, сър.

— Приберете пистолета! — За секунда искрящите от гняв кафяви очи задържаха спокойния поглед на черните, сякаш той искаше само със силата на погледа си да я принуди да му се подчини. Пръстът му остана на спусъка.

Дали щеше да го натисне? Габриел се улови, че обмисля тази възможност със странна вътрешна дистанция. Той бе казал, че не обича игрички, и тя нямаше основания да се съмнява в твърдението му. В момента изражението му със сигурност не беше на човек, склонен към шеги.

С бърз и, както се надяваше, небрежен жест тя пъхна пистолета в колана на бричовете си и отново вдигна рамене.

— Моля за прошка, милорд, но какво, по дяволите, става? — Кочияшът се наведе от капрата, за да види господаря си. — Нападение ли с това или не? Нали знаете, че винаги нося пушка? — И за доказателство размаха грозната си двуцевка.

— О, разбира се, че е нападение — отговори сухо Натаниъл. — Но няма да имаме нужда от твоята двуцевка, Харкин.

Той остави пистолета си на седалката и отвори вратичката на каретата. Ритна с крак шарнира, който държеше стълбичката и сръчно стъпи на горното стъпало. Така застана на същата височина с шията на кафявия жребец.

Преди да осъзнае какво щеше да последва, Габриел бе смъкната от седлото като чувал с картофи и бе хвърлена във вътрешността на каретата.

— Подайте ми чантата и вържете коня отзад — нареди Натаниъл на кочияша. — А после продължете пътя си. След един час трябва да сме в Хоршъм, за да сменим конете.

Той изчака Харкин да отвърже чантата от седлото на Тъндър и да му я подаде. Кочияшът беше свикнал да изпълнява незабавно нарежданията му, без да задава въпроси. Лорд Прайд изискваше от слугите си дискретност и буден ум, но им плащаше добре. Щом бе решил да вземе в каретата си необикновената нападателка, значи имаше своите основания и Харкин не биваше да любопитства.

Натаниъл хвърли чантата на отсрещната седалка, затвори енергично вратичката и се обърна към Габриел, която междувременно се бе разположила удобно на меката тапицерия и дишаше дълбоко.

— Свалете тази смешна маска — заповяда той. — Омръзнаха ми глупавите ви игрички, Габриел.

Наистина изглеждаше гневен. Не, гневен е меко казано, реши Габриел, но поне очите му вече не приличаха на кафяви камъни на дъното на езеро. Те я измерваха с жив, дори страстен поглед, макар че това не беше точно страстта, която тя предпочиташе. Е, не биваше да прекалява с дързостите. Все пак се движеше по тънък лед и всичко, което не беше пълно отстъпление, трябваше да се приема като положителен знак.

Тя смъкна послушно дебелата качулка и развърза шнуровете на маската.

— Защо не искаш да продължим играта, Натаниъл? Едно страстно интермецо без обещания… нима може да ни навреди… на нас или на някой друг? — Тя приглади разрошената си коса и облегна глава на тапицерията, докато го измерваше с изпитателен поглед.

Натаниъл поклати глава. Странно, но не му хрумваше нито една логична причина да каже не. Погледна я и видя поканата, обещанието в очите й, спомни си как беше изпълнила обещанието си снощи и му стана горещо. Тя не беше жена, която можеше да се оценява с обичайните критерии — значи трябваше да се отнася към нея по друг начин.

— От какво те е страх? — попита тя, наведе се и нежно докосна коляното му.

Прониза го желание.

— Не и от теб — отвърна глухо той.

— Много добре. — Тя се усмихна и отново се облегна назад. — Знаеш ли, умирам от глад. Трябва ли да чакаме чак до Хоршъм, преди да закусим?

Натаниъл присви очи.

— Ти си бандитка, Габриел дьо Босер — изрече натъртено той. Седна насреща й и се заслуша във виковете на кочияша и плющенето на камшика.

Габриел реши да приеме сравнението като комплимент и му се усмихна с обичайната си крива усмивка.

Той се наведе, хвана я за наметката и я придърпа към себе си.

— Нямам никакво намерение да закусвам с бандитка. — Устата му завладя нейната в корава целувка. Отвори наметката и я свали от раменете й. Ръцете му обхванаха пълните гърди под бялата ленена риза и зърната им моментално щръкнаха.

— Безсрамна, похотлива бандитка — пошепна той. — Веднага свали проклетите мъжки дрехи!

— О, но тук е много студено — възрази тя с коварна усмивка.

— Така ти се пада. — Той се облегна назад и скръсти ръце под гърдите. — Няма да се покажа пред хората с такова безсрамно същество. Ако искаш закуска, първо трябва да свалиш мъжките дрехи.

— О! Е, добре, щом трябва… — отвърна сладко тя, разкопча ризата си и я измъкна от колана на панталона.

Натаниъл се пресегна и с бързо движение й взе пистолета.

— Това вече няма да ти е нужно. — Огледа оръжието с поглед на познавач и се намръщи. То не беше играчка, въпреки че беше малко и с фин обков от слонова кост. Провери дали е заредено и се обърна сърдито към нея: — Защо носиш готов за стрелба пистолет?

— Човек никога не знае дали няма да му потрябва — отвърна Габриел, смъкна панталона си до хълбоците и се надигна, за да го изуе. Пълните й гърди се залюляха примамливо. Останала съвсем гола, тя се настани удобно на седалката на друсащата се карета и тъмночервената коса се разпиля на разкошни къдрици по раменете й. Дългите й крака се опряха в неговите.

Даже монах не би устоял на прелестите й, каза си мрачно Натаниъл и протегна ръце. Привлече я между коленете си и се наслади на допира на топлата кожа. Тази жена беше гореща като печка въпреки зимното утро и неотоплената карета.

— Пак ли искаш да ти се подчиня? — попита сладко тя и вдигна високо изписаните си вежди. — При тези обстоятелства това е още по-голямо предизвикателство.

— Никога не съм се страхувал от предизвикателствата — отвърна Натаниъл и отвори панталона си. А и вече знам отлично какво е твоето отношение към тях.

Твърдият, пулсиращ член щръкна между бедрата й. Габриел се усмихна и попипа главичката, после се подчини на натиска на ръцете му, отпусна се в скута му и го пое дълбоко в себе си.

— О… — пошепна задавено тя. — Защо те чувствам толкова добре и ми е толкова хубаво?

— И с мен е същото — отвърна глухо той и затвори очи.

Каретата пропадна в една дупка на пътя и Натаниъл здраво заби пръсти в твърдата плът на хълбоците й. Друсането на каретата постепенно се сля с ритъма на телата им. Габриел се движеше стремително върху него, извиваше се и стенеше, а той непрекъснато повдигаше хълбоците си, за да навлезе още по-дълбоко в нея.

— Четох някъде, че казаците се любели с жените си върху галопиращи коне — пошепна Габриел и нежно плъзна устни по неговите. — Може би някой път ще изпробваме и това…

Натаниъл простена задавено.

— Как мислиш, колко ще издържа на това темпо, жено?

— До края на вечността — отговори гърлено тя.

— Твоята вяра в мен е трогателна. — Той се засмя и я обгърна още по-здраво, за да я предпази от друсането на каретата. Усети силните тръпки в утробата й и разбра, че върхът наближава. Това го изпълни с ново блаженство.

Габриел пое шумно въздух, главата й падна назад и разкри съвършената й бяла шия. Натаниъл се заби дълбоко в нея и я притисна силно към себе си, когато плътта й се стегна около неговата. Тя политна към него с блажена въздишка, опря чело в косата му и той я държа нежно, докато самият той достигна върха на удоволствието. В тялото му се разпространи усещане на пълно доволство и той се отпусна назад, докато каретата продължаваше да трополи по неравния път.

— Божичко, мисля, че минаваме през някакво село! — изписка тихо Габриел, когато случайно хвърли поглед към прозореца. — Мислиш ли, че някой може да ни види?

— Сега остава да ми кажеш, че те е грижа какво ще си помислят хората! — Натаниъл се засмя безгрижно и тя го погледна учудено. Самият той не помнеше кога за последен път се е смял така свободно, с такава снизходителност към ближния. В този миг му стана ясно, че истинската изкусителна сила на Габриел дьо Босер беше тъкмо в способността й да събуди в него това чувство.

— Слез от мен, коварно същество. — Той я вдигна от скута си и я сложи на отсрещната седалка. Отново впи поглед в нея и пое дълбоко в себе си зашеметяващите голи крайници, великолепното безсрамие, с което се изтягаше на седалката, безредието от тъмночервени къдрици, пламтящите устни и тъмните очи, замъглени от чувствено удовлетворение.

— За бога, облечи си нещо — нареди дрезгаво той. Ще настинеш.

— И по чия вина? — Тя го огледа през полуспуснатите си мигли, без да направи опит да посегне към вещите си.

Натаниъл грабна чантата й и я отвори.

— Надявам се, не си чак толкова безсрамна да твърдиш, че имам някакво влияние върху постъпките ти.

— Все пак ти даваш повод за тези постъпки — отвърна лениво тя. — Лошото е, че не мога да ти устоя. Мисля, че костюмът ми за езда е най-отгоре.

Натаниъл вдигна поглед и челото му се набръчка.

— Чувството е взаимно. Сложила ли си в чантата и бельо или някога не носиш такива неща?

— Е, понякога нося — засмя се безгрижно тя. — Но снощи реших, че няма смисъл, а тази сутрин трябваше да те догоня и не ми остана много време да си събера багажа.

В гласа й прозвуча лек укор.

Натаниъл извади от чантата копринена риза и дълги долни гащи от батиста и дантела.

— Облечи това. — Подаде й бельото и добави с известно смущение: — Мислех, че достатъчно съм се поддал на изкушението. Може би трябваше да ти кажа…

— Бягството не е постъпка на джентълмен… но нека не говорим повече за това — прекъсна го Габриел, когато главата й се появи от отвора на ризата.

— Възможно е. — Натаниъл се наведе към нея и завърза връзките на ризата. — Но ти ми даде ясно да разбера, че сама си отговорна за делата си. Сметнах, че не е нужно да те осведомя за плановете си. Те бяха готови много преди ти да паднеш в прегръдките ми.

Габриел взе долните гащи и бързо ги обу.

— Е, и? Нима реши да промениш плановете си? — Беше ред на копринените чорапи и той й ги подаде внимателно.

Натаниъл вдигна десния й крак и стегна чорапа с ластика, обшит с дантели, после постъпи по същия начин и с левия крак. Пръстите му се плъзнаха по прасците й и спряха за момент върху меката кожа от вътрешната страна на бедрата.

— Май така ще стане — отбеляза кратко той и й подаде блуза и полата от костюма за езда.

— Много добре — промърмори Габриел доволно. Закопча блузата си, напъха я в полата и стегна колана. — Ще си поиграем на любов… Кратко интермецо. Без обещания, без задължения.

— А какво ще си помислят хората за теб?

Габриел облече жакетчето на костюма.

— Джорджи знае. Тя е единствената, която трябва да знае. Няма да ме укори, защото не е сухарка. Аз не съм невинна девственица, лорд Прайд. Сама определям живота си.

— Не го оспорвам — отвърна Натаниъл. — Моите съседи обаче ще се ужасят, че съм довел със себе си жена и съм я настанил в лома си.

Габриел изкриви уста.

— Досега вярвах, че изобщо не ви е грижа какво мислят съседите ви, милорд. Що се отнася до мен, не искам да ги знам. Те не ме познават и няма да имат възможност да ме опознаят.

Това беше вярно. След смъртта на Хелън Натаниъл беше прекъснал връзките със съседите си от Хемпшир. Не окуражаваше посетителите, самият той също не правеше визити. Вече му се носеше слава на безнадежден отшелник. Естествено, щеше да има клюки, но това не го притесняваше.

Ами Джейк? Вярно, момчето беше твърде малко, за да разбере клюките, и не разбираше нищо от отношенията между мъжете и жените. Надали щеше да се замисли за странната гостенка на баща му. А и без това прекарваше повечето си време в детската и учебната стая.

— Какво ще ми кажеш за сина си? — попита Габриел в настъпилата тишина. Сякаш беше прочела мислите му.

— Какво знаеш за Джейк? — попита остро Натаниъл.

Тя вдигна рамене.

— Всъщност нищо. Майлс го спомена веднъж бегло…

— А разказа ли ти за Хелън? — Тонът му беше все така остър.

— Само, че е починала. — Тя реши да не казва какво й беше говорил Майлс за мъката и болката му, камо ли пък за трудностите със сина му. В крайна сметка това не беше нейна работа. — Спомена го между другото. Аз не проявих интерес, не проявявам и сега. Едно страстно интермецо не бива да бъде обременявано от миналото и не е необходимо да има връзка с бъдещето, не мислиш ли?

— Ти си необикновена жена. — Натаниъл я погледна замислено. — У теб няма нищо от ранимостта на женския пол.

„Какво знаеш ти за мен? Нямаш представа, че видях майка си на път към гилотината, сама сред ревящото множество. Колко ранимост може да остане в сърцето на едно осемгодишно момиченце след такова преживяване? Онова, което все пак остана, се заличи завинаги от душата ми, когато Гийом умря в ръцете ми.“

Тя извърна рязко глава, за да прикрие болката и безумния гняв в очите си, ала продължи разговора, сякаш нищо не се бе случило.

— Това е още една причина да обмислите отново дали да ме вземете на работа, господин главен агент — отбеляза спокойно тя. — Нали повдигате възражения тъкмо срещу ранимостта на жените.

— За това ли говорим сега? — Гласът му изведнъж стана студен и трезв. Очевидно бе заподозрял манипулация.

Габриел поклати глава.

— Не. — Думата бе изречена с такава убеденост, че тя изведнъж разбра: част от нея казваше истината. Прелъстяването беше поело по свой път и тя също бе станала жертва на плана си за отмъщение, не само Натаниъл.

Габриел се облегна удобно на тапицерията и го огледа с присвити очи.

— Виж, аз съм изненадана от развитието на нещата не по-малко от теб. Но това не означава, че ще се откажа от опитите си да те убедя.

Изражението на Натаниъл остана неразгадаемо. Този мъж умееше да крие мислите си. Умният знае кога е дошъл часът да се откаже от предразсъдъците си, каза си вразумително Габриел. Тя имаше кураж, остър ум и дързост — все качества, необходими за един шпионин, само дето беше жена. Дълги години беше търсил човек, който да се движи в близките до Наполеон кръгове. Може би тази жена беше перфектното решение.

Но дали беше искрена? Беше успяла да убеди Саймън, но Натаниъл се доверяваше само на собствената си преценка, когато трябваше да заложи на карта живота на много хора. Може би тя беше част от заговор. Контактите й във Франция бяха също така широки, както в Англия. Тя беше колкото англичанка, толкова и французойка, а изкушението и предателството бяха най-старите трикове в техния занаят.

Ако беше искрена, той щеше да приеме подаръка — само един глупак би го отхвърлил. В Беърли Мейнър щеше да има предостатъчно време, за да я подложи на изпитание и да разбере дали наистина можеше да й се довери.

Постепенно лицето му се разведри и в погледа му светна веселие.

— Вашата убедителност е плашеща, мадам. Вече виждам, че ще ми струва доста усилия да й се противопоставя.

— Обзалагам се на каквото искаш, че няма да успееш — отвърна дръзко тя.

— Облог ли искате? Добре. На какво ще се обзаложим?

— О… — Тя се замисли сериозно. — Да кажем, че в края на втората седмица загубилият ще изпълнява в продължение на двадесет и четири часа всяко желание на победителя.

Натаниъл кимна също така сериозно.

— Мисля, че залогът си струва.

— Може да ти се доще да загубиш — пошепна тя с похотлива усмивка, която ускори ударите на сърцето му. Заля го гореща вълна.

— Значи се разбрахме, безсрамна бандитке?

Габриел се поклони в знак на съгласие. В този миг каретата влезе в двора на страноприемницата „Черния петел“ в Хоршъм.