Кадифе

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

След два дни пристигна писмо от Талейран. Кратко и будещо тревога. Фуше арестувал английски агент в Кале, подложил го на мъчения и нещастникът проговорил. Полицейският министър се похвалил, че притежава изключително важна информация, с чиято помощ ще разбие цялата английски шпионска мрежа в Европа.

Фуше знаел имената на всички кораби, които прекарвали английски агенти през канала, познавал и по-голямата част от тайните пристанища по бретонското и нормандското крайбрежие.

Габриел прочете писмото два пъти. Черни петна танцуваха пред очите й, разтърсваха я силни тръпки и не беше в състояние да разсъждава трезво. Стисна писмото с такава сила, че ръката й изтръпна. Едва тогава се оправи — заповяда си да диша дълбоко и да разхлаби пръстите си. Писмото падна на пода.

Габриел се взираше замаяно в писмото в краката си. „Вярвам в теб!“ Знаеше ли всъщност за какво я молеше — по-точно: какво искаше от нея? Сигурно не. Талейран не проявяваше разбиране към многопластовостта на емоционалните връзки. Нямаше време за такива неща. О, да, той я обичаше, изпитваше към нея привързаност и загриженост. Иначе не би я уведомил за залавянето на агента и опасността, надвиснала над Натаниъл. Но индивидите и огромният лабиринт на човешките емоции никога не заставаха между Талейран и честолюбивите му цели.

Габриел се наведе и вдигна писмото. При движението й се зави свят и в гърлото й се надигна гадене. Изправи се бързо и пое дълбоко въздух, молейки се пристъпът да премине бързо. Усещането за неразположение никога не изчезваше напълно, освен когато дъвчеше сух хляб, но тя се боеше от кризите, когато я връхлиташе грамадна вълна, затваряше се над главата й и предизвикваше мъчително повръщане.

Слава богу, гаденето бързо премина, остана обичайното усещане за неразположение и тя прочете писмото за трети път. Сега главата й беше ясна и можеше да помисли какво да предприеме.

Всъщност имаше само един път. Трябваше да предупреди Натаниъл, преди „Кърли“ да излезе от пристанището на Лимингтън. Той бе казал, че ще замине в края на седмицата. Днес беше петък. Тази нощ ли щеше да потегли или утре?

Нямаше смисъл да прави предположения или да се отдава на страховете си. Трябваше да тръгне веднага. На кон можеше да стигне в Хемпшир рано вечерта. Чакаше я труден път. Тя докосна бегло корема си. За бога, на гърба на коня непрестанно щеше да й се гади и пристъпите щяха да са особено силни. Но пък чистият въздух щеше да я ободрява. Освен това паниката щеше да държи в шах този маловажен проблем.

Не можеше да напусне къщата, без да каже къде отива. Трябваше да се довери на някого. На Прими. Гувернантката щеше да направи, каквото й кажеше, без да задава въпроси и да безпокои другите от къщата. Освен това трябваше да остави писмо за Саймън, в случай, че нещо се обърка.

Не бива да мислиш така! Гийом я бе научил никога да не очаква най-лошото, освен ако вече не знае твърде много. Все още имаше надежда. Тя написа подробно писмо на Саймън, разказа му всичко, като премълча само източника на своята информация. Нека си мисли, каквото ще. Ако се случеше нещо, ако двамата с Натаниъл не се върнеха, информацията щеше да отиде в ръцете на компетентен човек, който знаеше какво да прави с нея.

Както очакваше. Прими прие обяснението, че лейди Прайд заминава за няколко дни в провинцията, без коментар. Не започна да разпитва дори когато Габриел й нареди в случай на нужда да се обърне за помощ към лорд и лейди Ванбруг.

Джейк се разсърди, че не му позволи да я придружи, но се успокои бързо, като си спомни, че му предстоеше посещение в зоологическата градина.

Предиобед Габриел вече беше на път към Кингстън. След нея препускаше коняр, който щеше да върне уморения й кон в Лондон.

Рано следобед влязоха в двора на „Зеления човек“ в Бейзингсток. Габриел усещаше болки в гърба, както след всеки дълъг лов, но не им обърна внимание. Умираше от глад, но остана в гостилницата само колкото да си избере бърз кон. Гостилничарят й донесе хляб и сирене, увита в карирана салфетка, и след десет минути тя вече препускаше към Хемпшир. Умореният ратай остана в кръчмата пред огъня с намерение да хапне и да пийне порядъчно.

Габриел никога не беше яздила така бързо. Не щадеше коня, шибаше го безмилостно с камшика, изцеди и последните си сили в тази безмилостна надпревара с времето.

Точно в шест стигна до входната алея на Беърли Мейнър. Фасадата на къщата тънеше в мрак и куражът я напусна. Ако Натаниъл беше още тук, някъде щеше да се вижда светлина, поне в библиотеката. Изтощеният кон направи още няколко стъпки по чакъла и спря изтощен пред входната врата. Главата му увисна безсилно, на шията му изби студена пот.

Габриел затропа като луда с чукчето, опитвайки се да овладее надигащата се в гърдите й паника. Може би Натаниъл беше някъде из имението и още не се бе върнал. Но дълбоко в себе си знаеше, че това е само празно желание.

Най-сетне резето се вдигна със скърцане.

— Божичко, милейди! Изобщо не ви очаквахме! — Слисаният стар слуга, един от малкото, останали в къщата, я зяпна, сякаш бе видял призрак. Фоайето тънеше в мрак. Само кухненското крило беше осветено.

— Къде е негово благородие? — попита с треперещ глас Габриел и се вкопчи в рамката на вратата, когато коленете й поддадоха. Нямаше време за други обяснения.

— Замина, милейди. Преди два часа. Каза, че ще отсъства няколко месеца.

— В колко часа приливът достига най-високата си точка? — Морето играеше толкова голяма роля в живота на хората, обитаващи крайбрежието на Хемпшир, че повечето познаваха времето на прилива и отлива във всички подробности.

Мъжът излезе пред вратата и вдигна лице към небето, където бледият полумесец висеше точно над реката.

— В десет, милейди.

Облекчението й беше толкова голямо, че за малко да се строполи на стъпалата. Но много добре знаеше, че веднъж престане ли да се движи, после часове наред няма да е в състояние да се изправи.

— Отведете коня ми в обора и ми оседлайте най-силния — заповяда тя. — Бързо!

— Веднага, милейди. — Старият слуга се потътри изнервящо бавно към кухнята, а Габриел потърси в себе си сили, каквито мислеше, че не притежава, и намери последния остатък.

— Оставете, аз сама ще го направя — каза тя и посегна към юздите на коня. — Елате с мен, за да се погрижите за бедното животно.

След петнадесет минути тя излезе от двора, яхнала един от силните, добре отпочинали ловни коне на Натаниъл. Изтощението й беше толкова голямо, че яздеше като обгърната от сив облак, който сковаваше мислите й, люлееше се застрашително на седлото и едва събираше сили да направлява коня с притискане на бедрата. Ако жребецът усетеше, че ездачката не е в състояние да го контролира, като нищо можеше да препусне в луд галоп и тя не само, че не можеше да му попречи, ами и нищо чудно да падне от седлото. За щастие животното беше много добре възпитано и се носеше в бърз тръс по междуселския път, реагираше на най-лекия натиск и на всяко кратко пляскане с юздите.

В пристанището на Лимингтън не беше толкова оживено, колкото Габриел бе очаквала, но поне „Кърли“ беше на обичайното си място до кея и тя беше готова да се разплаче от облекчение. Корабът беше тъмен, не се мяркаше никой от екипажа, но от „Черния лебед“ долитаха груби гласове и смехове. Може би Натаниъл седеше а кръчмата заедно с екипажа. Нищо чудно.

Приливът щеше да достигне най-високата си точка едва след един час. Габриел слезе от гърба на коня и се облегна тежко на него. Опря глава на седлото и почерпи смелост от силната миризма на топлото конско тяло. Сигурно тя е причината да не ми се гади, каза си развеселено тя. Дали да влезе в кръчмата и да потърси Натаниъл?

Ала мисълта да се появи пред него в това състояние, когато той седеше сред група пийнали мъже, беше повече, отколкото можеше да понесе. Най-добре да се качи на борда на „Кърли“ и да го чака там. Знаеше, че я очаква жесток сблъсък, но там поне щяха да бъдат на спокойствие, а и нямаше да го пропусне.

Габриел махна на едно прозяващо се момче, което излезе от ярко осветената кръчма, и му връчи юздите на коня с нареждане да го подслони в обора, а тя щяла по-късно да мине да го вземе. След това се качи на борда на „Кърли“.

Отвратителната миризма на катран, риба и суровото масло, което моряците използваха за лампите, я връхлетя като вълна. Останала без сили, тя се хвана за релинга и започна да повръща. Щом пристъпът отмина, извади от кърпата парче хляб. Изяде го бавно и стомахът й се успокои.

Препъвайки се, тя слезе в малката, добре позната кабина, където Джейк едва не умря от първото си плаване по море. Койката я помами и тя се отпусна със стон на грубия сламеник. Несъзнателно се зави с тънкото одеяло, без да се притесни от миризмата на гнило, и потъна в дълбок сън.

Габриел се събуди в някакъв мътно осветен, абсолютно непознат свят. Беше спала толкова дълбоко, че в първия момент не можа да раздвижи крайниците си, макар че мозъкът й ги призоваваше да се размърдат. Най-сетне успя да обърне глава и да отвори очи.

Натаниъл седеше до малката маса в средата на кабината с чаша коняк в ръце и я наблюдаваше с каменна физиономия. Внезапно случилото се отново я връхлетя като порой от спомени и панически страх. Опита се да стане, но стомахът й се разбунтува и тя се отпусна със стон на матрака.

В този миг Натаниъл заговори и всяка дума беше напоена със смъртоносна заплаха.

— Предупредих те да не го правиш. И се кълна в името на бога, Габриел, че ще си платиш! Стани!

Не можеше да стане. Не сега! Веднага щеше да повърне!

— Ти не разбираш!

— Стани!

По дяволите! Тя бръкна в джоба си и намери парченце хляб. Натаниъл скочи с рязко движение, хвърли чашата на пода, тя падна и се разби в металните скоби.

— Ако се наложи аз да те изправя на краката ти, Габриел, ще си пожелаеш никога да не си била родена!

Габриел бързо натъпка хляба в устата си и с отчаяна молба към стомаха си да не се бунтува, седна и преметна крака през ръба на койката.

— Хайде, ставай. — Натаниъл стоеше над нея и лицето му пламтеше от гняв, а в очите му имаше смъртоносен студ.

Тя се постара да преглътне хляба незабелязано. В главата й цареше хаос, но изведнъж изпита истински, сковаващ страх. Той бе побеснял от гняв, защото смяташе, че тя се е противопоставила на заповедта му — а как ли щеше да реагира, като узнаеше истината?

— Моля те, изслушай ме — заговори със слаб глас тя. — Трябва да ти кажа… защо съм тук.

— Изправи се — повтори той със същата убийствена решителност. Габриел стана бавно, докато думите излизаха от устата й с отчаяна бързина.

— Фуше… Фуше е заловил един от агентите ти в Кале и го е принудил да говори. Научил е за тайните ви пристанища в Нормандия… знае имената на корабите, които използвате… дойдох да те предупредя.

Лицето на Натаниъл остана безкръвно под бледата светлина на лампата, очите му хлътнаха дълбоко в орбитите.

— Значи ти все пак работиш за Фуше — изрече тихо той и в гласа му вече нямаше никаква емоция.

— Не! — изпищя Габриел и поклати глава. Не, не работя за Фуше. Никога не съм работила за Фуше.

— Тогава работиш за Талейран. — Гласът му беше все така безизразен.

— Да, но…

— Мръсница! — Той я удари с цяла длан по лицето и та падна на койката, притиснала ръка о бузата си. В очите й светеше ужас и неверие.

— Мръсница — повтори беззвучно той. — А аз ти вярвах. Имах ти доверие. Обичах те, господ да ми е на помощ! — Наведе се, сграбчи я за раменете и грубо я изправи на крака.

Беше изпълнен с дива, безсилна ярост и Габриел го гледаше, както се гледа чужд човек. Това не беше Натаниъл Прайд, когото познаваше — бащата, любовникът, съпругът, приятелят — човек с чувство за хумор и с пламтяща страст, непоколебимо верен и крайно дискретен. Мъжът пред нея бе затънал дълбоко в свят, в който обичайните правила не важаха и нормалната човешка нежност беше изключена.

Трябваше да го върне в реалността, защото щеше да се случи нещо страшно, невъзвратимо.

— Натаниъл, моля те! — изплака тя, когато пръстите му се забиха дълбоко в плътта й и в очите му светна сляпа ярост. — Моля те, недей! Аз чакам дете! — Апелът й прозвуча отчаяно и в първия момент сякаш остана нечут. В следващия момент той отпусна ръце и в очите му отново светна разум.

— Ти си бременна?

Тя кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Отпусна се на постелята и притисна ръка върху парещата си буза. Раменете й сигурно бяха целите в синини.

— Моля те, моля те, изслушай ме. Ще ти разкажа всичко и се надявам да разбереш.

Натаниъл отстъпи крачка назад. В очите му все още светеше ожесточение и враждебност, но вече се бе овладял и разсъждаваше разумно. Габриел преглътна мъчително. Трябваше да предаде кръстника си, но сега имаше право да мисли и за себе си, и за Натаниъл и Джейк — и най-вече за детето, което носеше.

— Историята започва с човека, когото ти познаваш под името „Черния заек“…

След няколко минути историята бе разказана и тишината в слабо осветената, задушна кабина тежеше от думи и емоции.

— Ти си ме използвала — проговори най-сетне Натаниъл. Още от първия момент на познанството ни си ме използвала. Даже любовният дар, даже когато ми се закле във вярност… всичко. Винаги си ме използвала.

Габриел сведе глава. Нямаше думи за защита. Той казваше истината.

— Да — отговори тихо тя. — Ти имаш право да виждаш нещата по този начин. Но можеш да погледнеш и от другата страна. Аз съм — бях — обещала вярност на Талейран, на паметта на Гийом… а сега на теб. Опитах се да намеря начин да ги обединя.

Тя вдигна глава и срещна погледа му, горящ от болка и горчивина.

— Натаниъл, и двамата сме шпиони. Това е мръсен занаят… но необходим. И двамата го знаем. Направих онова, което смятах за правилно.

Той отвори уста да отговори, но тишината изведнъж бе прорязана от гръм на мускети. Последва силен трясък, после нова серия изстрели. Рибарската лодка се разтресе, откъм палубата се чу болезнен вик.

Натаниъл светкавично измъкна пистолета си и се втурна към изхода.

— Фуше! — пошепна Габриел. Колко време беше спала? Дали вече бяха напуснали защитеното устие на Солент? В главата й се появи ужасното прозрение, че въпреки всички усилия мисията й бе претърпяла провал. Ако не беше заспала, щеше да предупреди навреме Натаниъл и капитана. Изтощението й беше толкова силно, че сигурно бе спала с часове. Защо Натаниъл не я бе събудил? Колко време беше седял насреща й, кипящ от гняв, докато корабчето се носеше право в ръцете на врага?

Както обикновено, тя носеше пистолета си в джоба на костюма за езда и моментално последва Натаниъл към палубата. Сцената горе беше кошмарна. Дан и хората му лежаха на купчина до релинга, а корабчето гъмжеше от облечени в черно фигури, въоръжени с блестящи ножове.

Френският кораб беше съвсем близо до „Кърли“, двата съда бяха свързани с въжета. Защо всичко бе станало толкова бързо? Вероятно бяха изникнали внезапно от мрака и залпът от мускети бе стреснал моряците на „Кърли“. Натаниъл изскочи на палубата, пистолетът му гръмна и един от полицаите на Фуше се свлече на дъските с болезнен вик. Веднага след това Натаниъл извади ножа си и се хвърли срещу нападателите. Ножът му улучваше безпогрешно ръце и крака, а движенията му се отличаваха с грацията на танцьор и умението на воин.

Габриел също даде изстрел и обезвреди още един нападател. После посегна към една счупена дъска и я стовари с все сила по главата на един от мъжете, които се бяха скупчили около Натаниъл. Ала противниците бяха твърде много. Никой от двамата нямаше време да презареди пистолета си.

Габриел се отбраняваше ожесточено, но двама мъже с начернени лица успяха да я надвият. Тя размахваше юмруци като обезумяла, заби лакът в корема на мъжа, който я държеше отзад, но не постигна нищо. Други двама извиха ръцете и на гърба и ги вдигнаха високо, докато от устата й се изтръгна болезнен вик.

Като чу писъка й, Натаниъл се обърна светкавично. Един от мъжете около него се възползва от този миг на невнимание и стовари дулото на мускета си върху главата му.

Натаниъл изохка и се свлече на дъските. Мъжът го изрита в корема, но той не помръдна.

— Натаниъл! — изпищя Габриел и понечи да се втурне към него, но мъжете я държаха здраво. Тя ги обсипа с проклятия, нарече ги с всички грозни думи, които знаеше, сляпа и глуха за всичко около себе си. Натаниъл продължаваше да лежи неподвижен — ами ако го бяха убили?

Един от полицаите я накара да замълчи с брутален удар през устата и тя вкуси кръвта от напуканите си устни. След това я завлякоха под палубата. Изритаха Натаниъл надолу по стълбичката и тя отново изпищя гневно, ала не беше в състояние да се възпротиви, когато я вързаха. Те вързаха ръцете й на гърба и я хвърлиха на пода. Направиха същото и с Натаниъл, докато тя лежеше наблизо и гледаше, и тя почерпи малко утеха от мисълта, че нямаше да полагат толкова усилия, ако той беше мъртъв.

Докато облечените в черно фигури вършеха работата си, тя се вслушваше в разговорите им. Смятаха да оставят четирима души на борда на „Кърли“ и да се насочат към пристанището на Шербург. Собственият им кораб с името „Света Елиза“ ще продължи да кръстосва по линията на френското крайбрежие в търсене на други кораби от списъка на Фуше.

Габриел стисна здраво зъби и остана напълно неподвижна, дори когато на излизане от кабината няколко мъже изритаха безжизненото тяло на Натаниъл. Главата й беше напълно ясна. Щом на борда щяха да останат само четирима полицаи, те имаха шанс да се спасят с изненадваща атака. Колко от хората на Дан бяха още живи? Сигурно и те бяха вързани. Ако можеше някак си да ги освободи…

Габриел лежеше по гръб до масата, Натаниъл беше на около три метра разстояние от нея, обърнат на една страна. Въжетата, които стягаха китките му, бяха дебели и здрави — много по-яки от тези около нейните ръце. Тя имаше достатъчно място да трие китките си една в друга, макар че не беше достатъчно да изтегли едната си ръка.

Натаниъл простена и сърцето й направи огромен скок. Той беше още жив, но когато тихо извика името му, не получи отговор.

Тя обърна глава и погледът й улови нещо блестящо под масата. Трябваше й цяла минута, докато разбере какво е. Чашата, която Натаниъл беше хвърлил на пода в яростта си. До желязната скоба на самата лежеше едно доста голямо парче.

Сърцето й заби силно, кръвта запулсира в слепоочията й. Счупено стъкло, парчета — остри, режещи парчета. Само да се добере до тях… какво откритие…

Тя втренчи поглед в блещукащото стъкло, запомни местоположението му и се претърколи внимателно към него. После се обърна така, че гърбът и ръцете й да са обърнати към стъклото. Краката на масата й пречеха да се приближи повече, но тя протегна вързаните си ръце колкото може повече назад, без да обръща внимание на мъчителната болка в раменете.

Нищо не стана! Пръстите й напразно опипваха в мръсотията и праха под масата. Ала не можеше да си позволи да се откаже още след първия опит. Изтегли колене към гърдите, сви се на кълбо и успя да се мушне между краката на масата. Този път пръстите й напипаха нещо остро и тя нададе вик от болка, който бързо премина в триумфално охкане.

Внимателно, много внимателно пръстите й се сключиха около парчето стъкло. Не биваше да го изпуска, но не можеше и да го хване здраво, без да разреже ръцете си — още имаше нужда от тях!

Най-сетне се измъкна изпод масата и се протегна с въздишка на облекчение, като държеше ръцете си колкото може по-далече от тялото.

Сега трябваше да стигне до Натаниъл. Но не можеше да се претърколи по гръб, без да се нарани със стъклото. Отново сви колене и заподскача по пода, докато се озова в близост до Натаниъл. Сега трябваше да се обърне с гръб към него.

Присви очи, вдигна се от пода, доколкото можеше, и стегна дупето си. Хвърли се устремно напред и стигна до целта. Най-сетне лежеше гръб в гръб с Натаниъл.

По-нататък. Плъзна пръст по ръба на стъклото, докато намери най-острото място и започна да опипва, докато намери въжето около китките на Натаниъл. Въпреки влажния студ в кабината, на челото й изби пот. Пак й се гадеше, но този път по-скоро от страх, отколкото от бременността.

От палубата проехтя болезнен вик, после още един. Габриел пое дълбоко въздух. Не искаше да мисли за онова, което ставаше на борда на „Кърли“. Трябваше да се концентрира.

Стисна зъби и започна да реже въжето около китките на Натаниъл. Но по този начин щеше да трае твърде дълго. Тя захапа подутата си устна и ускори движенията си. Ръцете й скоро се разкървавиха и лепкавото усещане й причини ново гадене. Нейната кръв ли беше това или на Натаниъл? Нямаше как да разбере.

Тя спря и шумно пое въздух, опитвайки се да успокои дишането си и да се пребори със сковаващия страх.

— Продължавай, Габриел. — Гласът на Натаниъл беше съвсем спокоен и твърд, но така я стресна в тишината на малката кабина, че тя изписка.

— Не исках да се събудиш, преди да свърша — прошепна тя и навлажни с език пресъхналите си устни. — Страх ме е, че ти причинявам болка.

— Продължавай — повтори той все така спокойно. — Ще държа китките си колкото може по-далеч една от друга.

— Ами ако прережа някоя вена?

— Няма.

В гласа му имаше такава непоколебимост, че тя преодоля страха си и продължи да реже въпреки кръвта, която се стичаше по пръстите й.

— Много добре — каза след малко Натаниъл. — Почти успя. Усещам как въжето се къса.

— О, божичко! — пошепна Габриел. Раменните й мускули пулсираха болезнено, китките бяха изтръпнали от напрежение, а в пръстите не беше останало никакво чувство и тя се боеше, че ще изпусне въжето. Отново затвори очи, за да се концентрира. Сега не биваше да мисли за нищо друго, освен за въжето, което се късаше конче по конче.

Най-сетне успя. Въжето бе прерязано.

— Браво на теб — изохка Натаниъл и седна. Ръцете му бяха целите в кръв, но той не им обърна внимание и се придвижи до пътната си чанта. Габриел беше твърде изтощена, за да се обърне и да види какво правеше той. В чантата имаше дълъг нож, скрит в калъф. Натаниъл го извади и с един-единствен замах преряза въжето около глезените си. След това коленичи до Габриел.

— Не мърдай.

Освободи китките й и тя въздъхна с бездънно облекчение. Премести ръцете си отпред, раздвижи скованите пръсти и разтри внимателно китките си.

— Господи, ти кървиш като заклано животно — прошепна ужасено тя, когато той преряза въжето, стягащо краката й.

— Тогава ме превържи — предложи с усмивка той. — В чантата има кърпи.

Габриел извади две и ги уви здраво около издрасканите му китки.

— На борда има само четирима полицаи. Моля те, сложи пръст върху възела, за да го стегна по-здраво.

— Само четирима? Сигурна ли си?

— Чух ги да си говорят… Хайде сега да вържем и другия възел… така, като начало е достатъчно. — Тя вдигна поглед към лицето му. — Ритаха те в корема, докато беше в безсъзнание.

— Усещам го — промърмори мрачно Натаниъл. Наведе се над чантата си и извади още един нож като този, който стискаше в десницата си.

— Мисля, че са те научили да си служиш с тези неща. — Това не беше въпрос, а твърдение.

— Да. Знам как да си служа и с гарота — добави тя, като видя, че той извади от раницата парче въже с две оловни топки по краищата. Не му каза, че никога не е използвала тези оръжия извън залата за тренировки.

Натаниъл кимна и й подаде ножа.

— Ще се опитам да се справя с онези на палубата. А ти легни на пода, сякаш все още си вързана, и започни да пищиш. Той се скри в тъмния ъгъл до вратата. Въжето с оловни топки висеше спокойно в ръцете му.

Габриел се сви на кълбо на пода, обърна лице към вратата и мушна крака под масата, за да не видят свободните й крака. Щом се настани удобно, нададе висок, пронизителен вик и така запищя за помощ, че гредите над главата й се разтрепериха.

На палубата затрополиха стъпки, някой отвори люка и кабината се изпълни със сивата светлина на утрото. Май сме опасно близо до френското крайбрежие, каза си Габриел и отново изпищя.

По стълбичката слезе намръщен здравеняк.

— Какво си се разпищяла, мръснице? Веднага престани! — Той се хвърли към нея с вдигнати юмруци.

Натаниъл метна светкавично въжето, мъжът падна възнак и се хвана за гърлото. Натаниъл го довърши с добре прицелен удар.

— Ей, Жак… какво става долу? — изрева груб глас в отвора. Габриел изпищя сърцераздирателно. Още един полицай слезе по стълбичката, но когато стъпи на пода на кабината, разбра, че нещо не е наред. Обърна се, посрещна удара на Натаниъл и рухна на дъските, без повече да гъкне.

Натаниъл изкачи на един дъх стълбичката с нож в ръка. Габриел го следваше по петите. Утринният въздух, студен и солен, прочисти главата й и предизвика адски болки в подутата устна.

Мъжът на кормилото изрева предупредително, но Натаниъл прекоси палубата с няколко огромни скока и се хвърли върху него. Французинът извади ножа си, другарят му изскочи иззад голямото платно. Той не видя Габриел, който му подложи крак и го просна на палубата.

Сега би трябвало да използва ножа си. О, по дяволите! Шпионажът беше мръсна работа. Тя грабна една абордажна кука от близката ролка въжета и с все сила цапна по рамото мъжа, който се опитваше да се изправи.

— Това беше добре! — При вида на безжизнената фигура на лицето й се появи мрачна усмивка. Размахвайки куката като викингски боздуган, тя хукна към двамата мъже, които се бореха до кормилото.

Противникът на Натаниъл беше с гръб към нея и Габриел светкавично стовари куката върху рамото му. Очевидно му счупи кост, защото той нададе пронизителен вик и рухна на дъските.

Натаниъл го погледна, после вдигна глава към Габриел.

— Както виждам, успяла си да се справиш и с другия.

— Да, но не е мъртъв. Не може да съм го убила. — Тя приглади разрешената си коса от челото. Очите й, обкръжени от черни сенки, бяха дълбоко хлътнали, лицето изглеждаше смъртнобледо. Натаниъл разбра, че никога не я беше обичал толкова силно, колкото в този миг. И най-сетне я разбираше. Беше проникнал до истинската й същност.

На лицето му изгря усмивка.

— Ти си борческа натура, нали, Габриел?

— Боря се за онова, в което вярвам — отговори просто тя. Боря се за онези, които обичам… но всички начини, които знам.

Тя го погледна пронизващо и погледът й го помоли за разбиране. Той кимна утвърдително и нареди строго:

— Виж какво можеш да направиш за Дан и другите. Аз ще променя курса. Може да имам нужда от помощта ти за голямото платно.

Габриел го остави да се оправя с кормилото и се запъти към релинга, където бяха вързани Дан и двама моряци, с огромни парцали в устата. Дан имаше рана на челото, другарят му, хлапак на не повече от седемнайсет години, висеше в безсъзнание на въжетата си, а третият беше със счупена ръка и костта стърчеше от плътта.

Абсолютно ненужни рани, каза си гневно Габриел. Така работеха хората на Фуше. Обзе я дива омраза.

— Копелета! — изрева Дан, щом го развърза и извади парцала от устата му. — Измъчиха до смърт бедния малък Джейми! Мръсници! — Положи внимателно безжизненото тяло на дъските и се наведе над него. Габриел си припомни болезнените викове и ужасено отвърна поглед от дълбоките порезни рани по гърдите му.

— Натаниъл има нужда от помощ за платната — каза тя, като се стараеше гласът й да не трепери. — Смятате ли, че ще можете да му помогнете?

— Веднага. — Дан раздвижи скованите си крайници и се запъти към кормилото. Габриел слезе под палубата, за да намери нещо, с което да стегне счупената ръка.

И двамата мъже в кабината бяха живи. Първият, улучен от оловното въже, имаше огромни сини петна на гърлото, но все още дишаше.

Тя се върна на палубата, стегна ръката на моряка с шина и направи нещо като примка, която окачи на шията му. Така ръката му щеше да бъде неподвижна и парченцата кости да не се трият едно в друго.

Морякът й се усмихна с благодарност, но още не беше в състояние да се изправи.

— Габриел?

— Какво има? — Тя хукна към кормилото.

— Ела тук. — Натаниъл я улови за раменете и я сложи пред себе си. — Дръж кормилото. Помниш ли какво те научих на реката? Нали ти показах как да държиш вятъра зад голямото платно?

— Помня, но този кораб е много по-голям…

— Принципът е същият. Гледай платното. Ръбът не бива да трепти. Върти кормилото така, че вятърът винаги да е от тази страна на лицето ти. — Той попила внимателно бузата й, наведе се и докосна мястото с устни. Тя потръпна. Очевидно си беше спомнил как снощи я удари. Вдигна ръка и предпазливо плъзна пръсти по превързаната му китка.

— Ще се оправя.

— Разбира се, че ще се оправиш. Хайде, Дан, да махнем тези негодници от кораба.

Вързаха четиримата мъже, спуснаха една от лодките на вода и хвърлиха телата вътре.

— Дано някой ги намери. Макар че беше по-добре да ги довърша — изръмжа Натаниъл, докато се взираше през утринната мъгла към скалистия френски бряг. — Можем само да се надяваме, че ще сме изчезнали оттук, преди да мине някой патрулен кораб.

— Ще вдигнем френския флаг отговори Дан. — Така ще имаме повече свобода на действие.

Натаниъл кимна и хвърли поглед към Габриел. Ръцете й държаха спокойно кормилото, стоеше широко разкрачена, устремила поглед към платното. Невероятна жена, каза си с възхищение той. В малкото й пръстче има повече смелост, отколкото в цял полк морски пехотинци.

Освен това притежаваше и куража да държи на убежденията си! Все още го болеше от съзнанието, че го е лъгала, че е допуснала Талейран да го манипулира. Но трябваше да мисли за началото. Сега знаеше за любовта й с Гийом. Разбираше желанието й да отмъсти за смъртта на любимия си. На нейно място и той би постъпил по същия начин. Сега разбираше логиката, която направляваше действията й. Габриел беше лоялна. Грешката й, ако изобщо можеше да се говори за грешка, беше в прекомерната лоялност. Поради произхода си тя принадлежеше и към двете страни и страстната й, поривиста природа не й позволяваше да изостави нито една от двете.

Сега всичко беше ясно: той я обичаше за куража и верността й, за страстта, топлината и великодушието й.

И тя носеше неговото дете.

— Добре се справи, Габриел. Сега Дан ще поеме кормилото.

Тя отстъпи крачка назад и уморено вдигна рамене. Нямаше сили да се раздвижи, за да облекчи малко болезнената скованост, остатъците от нощното мъчение.

— Ще видиш, че от мен ще излезе страхотен моряк — отбеляза тя, опитвайки се да се усмихне.

Усмивката й беше толкова прекрасна, че сърцето на Натаниъл преля от любов. Той протегна ръце, но в този миг тя се хвана за гърлото и простена:

— О, не, защо точно сега? — Хукна към релинга, наведе глава към морето и започна да повръща. Слава богу, че през последните двадесет и четири часа не беше яла почти нищо и гърчовете спряха бързо. Ала неразположението остана.

— Какво ти става, любов моя? — Натаниъл я притисна до гърдите си. — Морето е гладко като огледало.

— За съжаление досега нямах време да се отдам на неразположението си — отговори тя. — Нямаш ли случайно парче сух хляб?

— Хляб ли? Не. Защо?

— Защото е единственото, което помага. По дяволите, бременността може да бъде много досадна. И Хелън ли се чувстваше така зле?

— Хелън ли? Не мисля. — Изражението му стана мрачно и объркано.

— Как всъщност се е случило?

Габриел въздъхна. Май нямаше да мине без караница.

— Смяташ ли, че има повече от една възможност?

— Знаеш какво имам предвид. — Той потърка тила си и се намръщи.

— Как можа да ме…

— Я стига — прекъсна го сърдито тя. — Би трябвало да знаеш, че в тази работа участват двама души.

— Да, знам. — Той я притисна силно до гърдите си и въздъхна. — Но умирам от страх.

— От какво? — Тя се надигна на пръсти и го целуна по устата. — Яздих десет часа без почивка, прекарах нощ на мъчения и опасности и все още към тук, нали? И все още съм бременна. Аз съм здрава и издръжлива, Натаниъл. Може това да не е типично женско качество, но съм закалена от онова, което преживях.

— Знам, знам. — Той сложи пръст под брадичката й. — Бедничката ти уста. — И целуна нежно подутите устни.

— Значи сега разбираш какво… и защо… — Тя се нуждаеше от потвърждението му, макар че вече знаеше.

Той сложи пръст на устните й.

— Всичко свърши, Габриел. И двамата сгрешихме. Нямахме си достатъчно доверие и може би основателно — обясни сериозно той. — Доверието идва със знанието. Трябваше да мине доста време, докато се опознаем.

— Но сега ме познаваш, нали? — Тя се облегна на гърдите му.

— Колкото познавам себе си.

— Ето това е, което ме плаши — промърмори тя и затвори очи. — Толкова си приличаме. Как може човек да се кара сам със себе си?

— О, разбира се, че може — отговори той и в гласа му звънна смях. — И се страхувам, че ние с теб сме живото доказателство за това.