Кадифе

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

След два дни Габриел тъкмо се приготвяше за бала в пруската резиденция, когато някой почука на вратата на стаята й. Влезе кръстникът й. Преговорите между двете делегации току-шо бяха приключили и той още не се бе преоблякъл за бала.

— Остави ни сами — нареди той. Камериерката направи бърз реверанс и излезе. Талейран затвори грижливо вратата зад нея и впи поглед в изправената Габриел. Покашля се и заговори бавно и отчетливо: — Онова, което ще ти кажа сега, ще окаже решаващо влияние върху изхода на войната. Извънредно важно е английското правителство да го научи незабавно. Истински късмет е, че лорд Прайд е тук. Той ще разбере веднага важността на информацията и ще я съобщи по най-бързия начин на правителството си.

При влизането му Габриел бе станала от столчето пред тоалетката и сега гледаше, без да разбира. Пръстите й стискаха диамантената обеца, която не бе успяла да си сложи.

— В мирния договор се предвиждат няколко тайни клаузи — продължи Талейран и си взе щипка емфие. — Слушай ме много внимателно.

Габриел го изслуша с нарастващо смайване.

— Не разбирам какво искаш от мен — промълви тя, щом Талейран свърши. Макар че всичко беше ясно.

— Ти ще уведомиш лорд Прайд за съдържанието на тайните клаузи — нареди строго кръстникът й.

Габриел поклати глава.

— Не… не, не мога да го направя. Вече не съм шпионка.

— Сега не те моля да шпионираш английския резидент — обясни Талейран търпеливо. — Моля те да му съобщиш нещо, което е от извънредна важност за неговото правителство. Моля те да шпионираш за него, не против него!

Габриел затвори очи. Логиката му беше неоспорима.

— Защо не му го кажеш сам?

— Не бъди наивна, Габриел. Ако англичаните узнаят, че правя комплот срещу Наполеон, никой не може да предвиди какво ще направят с това знание. Само един лек намек и ще изпадна в немилост пред императора. Нали знаеш, че в Англия не ме обичат особено, скъпа — заключи той със сардонична усмивка. — Освен това ще съм по-полезен за всички, повтарям, за всички, ако се ползвам с доверието на императора.

— Аз приключих с тази мръсна работа, кръстнико — отговори бавно Габриел. — И ти го знаеш. Казах на Натаниъл, че никога вече няма да се занимавам с шпионаж.

— Това е друг вид шпионаж — отвърна Талейран със същото търпение. — Ще поднесеш на любовника си подарък във вид на важна информация.

— И как ще му обясня, че предавам страната си?

— Често се случва хората да променят убежденията си по лични причини — обясни снизходително той. Ти няма да навредиш на любовника си, скъпа, точно обратното, ще му окажеш голяма услуга.

— Но все пак ще го излъжа — отговори упорито тя.

— За доброто на Франция, на Англия, на цяла Европа. — В тона на Талейран имаше истинско убеждение. Този път не те моля да работиш като двоен агент. Не искам от теб никаква информация. Не се интересувам от английските тайни. Искам само да кажеш на лорд Прайд нещо, което той и правителството му трябва да узнаят незабавно.

Габриел се взираше в обецата в ръката си без да я вижда. Имаше чувството, че отново ще падне в змийско гнездо.

— Представи си как ще се чувстваш, ако скриеш от лорд Прайд тази важна информация, Габриел! Тя ще му донесе признание, възможности за издигане и професионално удовлетворение. Имаш ли право да му отнемеш такъв шанс?

Тя кимна бавно и на лицето й се изписа болка.

— Отдавна знам, че сте сръчен манипулатор, сър.

Талейран не загуби търпение.

— Аз съм държавник, тактик и дипломат, Габриел. Ако това ме прави манипулатор, така да бъде. Аз вярвам в стабилността и мира в Европа и съм убеден, че това не може да се постигне, без Наполеон да бъде сразен. Ако не споделяш това мое убеждение, няма какво повече да говорим.

Това ще означава край на войната, каза си Габриел, война, която опустошава континента вече петнадесет години. Знаеше, че кръстникът й е прав, че е искрено убеден в думите си. Той беше манипулатор, човек без личен морал, със силно и непреходно честолюбие. В същото време обичаше страстно родината си, като повечето мъже, родени и отраснали в края на минатото столетие, и разбираше необходимостта от равновесие на силите в Европа. Без това равновесие щеше да се възцари хаос, какъвто цареше в момента.

— А как ще му обясня по какъв начин съм стигнала до тази информация?

Талейран изобщо не показа задоволство от мълчаливото й съгласие. Поглади замислено брадичката си и заговори отново:

— Случаят е много деликатен, признавам. Ясно е, че аз не бих ти съобщил всичко това в открит разговор, нито бих оставил на масичката в салона списъка на тайните клаузи. Най-добре да му кажеш, че случайно си чула разговора ми с Дюрок и императора.

— Но къде? Как?

Талейран набръчка чело и лека-полека сглоби историята.

— Ето как: когато днес следобед сме напуснали официалната среща с императора, аз съм се сетил, че съм забравил бастуна си в салона. Като внимателна кръщелница ти си предложила да го донесеш. Когато си се върнала с бастуна, си намерила коридора, където си ме оставила, празен; всички други гости са се разотишли, а слугите са били заети с работата си. Чула си гласа ми в една от нишите в дългата стая за аудиенции и си влязла в помещението, без да се замислиш. Тогава си чула нещо, което те с стъписало. Подслушала си разговора, защото си тренирана да слушаш внимателно, и си чула много повече от очакваното. Тогава си се измъкнала безшумно в коридора и си ме повикала оттам. — Той я погледна изпитателно и кимна. — Мисля, че обяснението е достатъчно убедително.

Габриел прехапа долната си устна.

— Възможно е. Но дали той ще повярва, че така внезапно съм променила убежденията си?

— Твоята задача е да го убедиш — отговори тържествено Талейран. — Той ти е любовник — за много хора това е достатъчна причина да минат на другата страна. Освен това той ще разбере, че предаването на информацията не е непременно предателство към Франция, а помощ в унищожаването на Наполеон. Лорд Прайд не е глупак.

— Така е. — Габриел изведнъж се оживи. — Натаниъл не е глупак.

— Тогава те оставям сама, за да размислиш как да постъпиш. — Талейран направи няколко крачки към вратата. — Но не се бави, Габриел. Жизненоважно е информацията да стигне по най-бързия начин в Лондон.

— Разбирам. Ще ми кажеш ли днешната парола за руската охрана?

Талейран й каза думата, без да трепне.

— Ще ти изпратя пак камериерката.

Момичето се отзова незабавно.

— Нося ви балната рокля, мадам. Готова ли сте да я облечете? — Тя показа на господарката си ефирното творение от кремав крепдешин и продължи: — Или предпочитате да довършим прическата?

— По-добре ми помогни с перата. — Перата бяха задължителни за придворните приеми, макар че в този случай ставаше въпрос за двора на пренебрегнатия и презрян пруски крал.

Анет взе едно от трите черни щраусови пера, мушна го внимателно в сложната фризура на Габриел и го закрепи с диамантена игла. Когато сложи и следващите две, Габриел огледа критично отражението си в огледалото и кимна доволно. После свали хапала си и облече кремавата рокля. Анет мина отзад, за да закопчее копченцата на гърба.

— Тази вечер сте невероятно красива, мадам — пошепна възхитено момичето. — Тези черни пера в червената коса… и светлата рокля… страхотно!

— Благодаря ти, Анет. — Габриел се усмихна на момичето в огледалото. — Не е нужно да ме чакаш, ще се оправя сама. — Тя си сложи дългите копринени ръкавици и приглади гънките на пръстите. Довършваше тоалета си механично, сякаш стоеше на разстояние от себе си, сякаш тялото, което докосваше, дрехата и скъпоценностите, които си слагаше, нямаха нищо общо с нея.

Кожата й беше студена и влажна, сякаш вървеше през зимна мъгла.

Знаеше много добре как да се приближи до Натаниъл — по начин, който ще измете от главата му всички въпроси и съмнения и ще придаде на любовния й дар убедителна достоверност. Когато се любеше с Натаниъл, никога не се преструваше, но днес с ужас се питаше дали няма да й се наложи… и ако да, дали той ще го усети?

Заповяда на кочияша да я откара на улица Вилня. Когато минаха от руската страна, веднага ги спря пост.

— Парола?

Габриел се наведе през прозорчето.

— Александър, Русия, величие.

Хусарят отдаде чест и ги пропусна. Паролата се сменяше всеки ден, веднъж от Наполеон, веднъж от Александър. Днес изборът беше на Наполеон. Красиво ласкателство, на което утре Александър щеше да отговори подобаващо.

Габриел се отпусна на седалката и забарабани с пръсти по облегалката. Гадеше й се от страх и неудобство. Съзнаваше, че прави, каквото трябва, че измамата беше само техническа — но от това оправдание не й ставаше по-добре, колкото и да се убеждаваше сама. Бе казала на Натаниъл, че вече няма нищо общо с шпионажа, а сега щеше да го излъже. Не можеше да издаде кръстника си, без да изложи живота му на опасност. Значи трябваше да постъпи, както той я бе посъветвал.

Щом стигнаха къщата на улица Вилня, тя скочи от каретата. Двама офицери в зелените мундири на Преображенския полк вървяха насреща й, задълбочени в разговор. Щом видяха жената, която слезе от каретата, те спряха и я зяпнаха възхитено. В тази част на руския сектор живееха само неженени офицери и не толкова видни личности. Женените и по-възрастните спътници на Александър си бяха избрали къщи в близост до царската резиденция. Сама жена на тази улица означаваше само едно — любовна среща.

Габриел усети любопитството им, обърна се и ги изгледа втренчено, с високомерно вирната брадичка. Всяка линия на тялото й излъчваше арогантността на аристократка.

Мъжете видяха скъпата вечерна рокля и скъпоценностите в косата й и спонтанно се поклониха. Габриел пренебрегна тази проява на учтивост и им обърна гръб. Застана пред вратата на номер шест и енергично почука с чукчето.

Отвори й немлада жена и я зяпна със същата изненада като офицерите.

— Мадам?

— Търся мосю Лубиенски — изрече Габриел с аристократично високомерие.

Сплашена от елегантния тоалет и гордостта в тъмните очи, жената се отдръпна в коридора и я покани да влезе.

Къщата беше тясна и оскъдно мебелирана. Дървена стълба водеше към втория етаж. Миришеше неприятно на ядене.

— Горе — каза хазайката. Втората врата вляво.

— Благодаря ви. — Габриел изкачи с леки стъпки стъпалата. Спря пред втората врата и вдигна ръка да почука, но в последния момент реши друга. Дръзко натисна бравата и влезе в тясно помещение, обзаведено само с легло, тоалетен шкаф и голяма дъбова маса под високия прозорец.

Натаниъл тъкмо се преобличаше за вечеря. Когато вратата се отвори, се обърна рязко от малкото огледало, пред което стоеше.

На прага застана Габриел. От цялото й същество се излъчваше енергия, червената коса създаваше съвършена рамка за сияещото лице, очите блестяха трескаво, винаги бледата кожа беше зачервена от вълнение.

— Дявол да те вземе! — изсъска вбесено Натаниъл. — Какво правиш тук?

— Побратимявам се с врага — отговори дяволито тя.

— За бога, Габриел, това започна да ти става навик. Нали ти казах, че няма да търпя недискретност от твоя страна? В никакъв случай, при никакви обстоятелства…

— Трябваше да дойда — прекъсна го тя. — Никой не знае коя съм. Отпратих каретата и наредих на кочияша да се върне след час. — Затвори грижливо вратата и пристъпи към него — прекрасно видение от блестящи диаманти, тежка кремава коприна и черни пера, които създаваха зашеметяващ контраст с вдигнатите на кок червени къдрици.

— Искам те — изрече гърлено тя и направи няколко крачки към него с протегнати ръце. — Жаждата по теб ме изгаряше. Просто трябваше да дойда.

Улови ръцете му и застана плътно пред него с изкусителна усмивка на устните и трескав блясък в очите.

Натаниъл усети как вълните на чувствеността й го заливат и заплашват да го отнесат някъде много далеч. Загубен съм, каза си примирено той. Както винаги, когато тя идваше при него по този начин.

Тя усети капитулацията му, засмя се доволно и се притисна настойчиво към слабините му. Кръвта й кипеше.

— Сега — пошепна задъхано тя. — Искам те сега, Натаниъл.

Той я хвана за талията и я вдигна на масата под прозореца. Ръцете му обхванаха стройната шия, покриха смарагдовото колие и той наведе бавно глава, за да я целуне. Устните й се отвориха с готовност, езикът й заигра с неговия, гърдите й се притиснаха към твърдата му гръд.

Той преви бавно тялото й и я сложи да легне върху хладния, корав плот на масата, без да отделя устни от нейните. Тя се вкопчи в раменете му и зачака.

Той посегна под полата й и помилва вътрешната страна на бедрата. Габриел се разтрепери и разбра, че беше готова да полети към бездънната пропаст на екстаза.

Защо? — питаше се през това време той. Откъде се взе тази отчаяна страст преди бала? Но бързо забрави съмненията, когато тялото му реагира по обичайния начин на близостта й.

Отдели се за миг от нея, за да свали батистените, украсени с дантела панталонки и да освободи възбудената си плът от тесния панталон.

Габриел не отделяше поглед от неговия и сякаш го пришпорваше с нетърпеливото си очакване.

Натаниъл я прегърна, притисна я до себе си и нахлу в утробата й с мощен тласък. Желанието ги понесе по спиралата към върха, хвърли ги в хаоса на насладата и накрая ги приюти в тихия залив на удовлетворението.

Натаниъл я положи бавно върху масата и се изправи. Дъхът му излизаше на тласъци, в главата му всичко се въртеше. Габриел лежеше неподвижна, със затворени очи, с разперени ръце и крака, с високо вдигнати поли. Дългите бели бедра се очертаваха върху тъмното дърво, тъмночервената коса беше нападала по раменете, черните пера щяха всеки миг да паднат.

В този момент тя приличаше на екзотична птица, кацнала на сигурно място след изтощителен полет. Натаниъл се наведе над нея и помилва нежната й бузка.

— Върни се в реалността, любима.

Дългите й ресници затрепкаха, очите се отвориха Тя погледна към него със замъглени очи и изведнъж се усмихна.

— Май отново умрях.

— Пак си позволила на едно от безумните си настроения да вземе връх — отговори той, хвана ръцете й и я изправи. — Как посмя да дойдеш в квартирата ми, Габриел! — Но укорът не прозвуча жестоко. Клатейки глава, той вдигна панталона си. — Имаш ли изобщо представа как компрометираш и двама ни?

Габриел се бореше да се върне в реалността след тази дива експлозия на желанието. Защо се беше опасявала, че ще се наложи да имитира страст?

— Глупости — отговори след малко тя. — Такива неща се случват навсякъде в Тилзит. Хората тичат по улиците и скачат от легло в легло…

— Откъде знаеш?

— Чувала съм — отвърна надменно тя.

Натаниъл я наблюдаваше объркано. Очевидно не осъзнаваше, че стои пред него полугола и с развален бален тоалет.

— Какво, за бога, те накара да дойдеш без предупреждение в квартирата ми? Или и това не знаеш?

— Донесох ти подарък — заяви тя. — Може би ще ти се стори странен, но…

— Бих те помолил да се облечеш и приведеш в приличен вид, за да мога да се концентрирам — каза сърдито той, взе от пода панталонките й, нахлузи ги на краката й и ги вдигна на хълбоците. — А сега оправи полата си.

Габриел разтърси измачканата коприна и вдигна ръце към главата си — фризурата, над която се беше трудила Анет, беше безнадеждно развалена. Тя извади щраусовите пера от къдриците си и ги хвърли на масата, откопча диамантените игли и разпусна косата си. Среса разбърканите къдрици с пръсти и това привично действие успокои нервите й и й даде време да събере мислите си.

— Така по-добре ли е? — попита тя дяволито.

— Да, малко — кимна Натаниъл. — Проблемът бяха перата. Наистина изглеждаха не на място. — Той посегна към едното и помилва меката перушина. — Трябва да се върнеш вкъщи и да помолиш камериерката да ти направи нова фризура, преди да отидеш в пруската резиденция.

— Мисля да не ходя на бала — каза Габриел. — Имаш ли чаша вино за мен?

— Убедих Толстой да ми отстъпи малко от скъпоценния си запас порто. — Натаниъл отвори вратичката на шкафа и извади бутилка и две обикновени чаши. — За съжаление хазайката ми не обича много да чисти — усмихна се извинително той, изтри чашите с кърпичката си и ги напълни с вино.

— Леглото е много тясно — промърмори тя, като пое чашата.

— Затова пък масата го компенсира — засмя се сухо той. Въпросите в главата му се множаха, на по лицето му не трепваше нито едно мускулче. Какъв странен подарък се криеше зад това бурно посещение? Габриел изглеждаше дълбоко развълнувана. Явно я мъчеше нещо и то не беше свързано със страстта.

— Хайде, говори — подкани я той. — Какъв подарък ми носиш?

Габриел отпи глътка вино и отговори бавно.

— Подаръкът е под формата на информация.

Натаниъл остана абсолютно неподвижен, устремил поглед към лицето й.

— В мирният договор трябва да бъдат включени няколко тайни клаузи. Една от тях задължава Александър да изтъргува мир между Англия и Франция. Ако англичаните откажат, руснаците се задължават да обявят война на Англия и да участват в континенталната бариера заедно с Франция и съюзниците й — и да убедят Дания и Швеция да се присъединят към бариерата.

Натаниъл мълча дълго. Наполеон бе принудил народите, които беше покорил, да участват в морска блокада, която трябваше да доведе Англия до глад и да я принуди да капитулира. Благосъстоянието, да, дори оцеляването на Англия зависеха от презморската търговия. Ако Наполеон успееше да затвори достъпа на Англия до всички европейски пристанища, търговията щеше да замре и нацията от бакали, както я наричаше Наполеон, щеше да падне на колене. Блокадата вече оказваше сериозно отрицателно въздействие върху икономическото положение на страната, но докато Русия водеше война с Франция, поне балтийските пристанища оставаха отворени за английския търговски флот. Ако Русия принудеше скандинавските страни, обвързани с договори, да се присъединят към блокадата, Балтийско море щеше да се затвори напълно и британската търговия беше осъдена на гибел. В страната щеше да настъпи глад.

Натаниъл знаеше също, че никакви настоявания, никакво убеждаване от страна на Русия не можеха да накарат английското правителство да сключи мир с Наполеон. Това означаваше, че при подписване на тайните клаузи войната с Русия и затварянето на балтийските пристанища ставаха неизбежни.

Габриел му бе донесла информация с неоценима стойност. Трябваше да я обмисли на спокойствие. В момента не беше в състояние да проумее последствията.

— Защо ми казваш това? — попита най-сетне той.

— Нали ти казах, че това е подарък. — Тя въртеше нервно чашата в ръцете си. — Любовен дар.

— Нима си готова да предадеш собствената си страна?

Габриел поклати глава.

— Веднъж вече ти казах, че Наполеон е зло за Франция. Не предавам страната си.

— Но само допреди няколко месеца ти шпионираше в полза на Франция. — Нямаше как да не й напомни този факт.

— Шпионирах за Франция, защото любовникът ми беше шпионин. Сега ти предлагам ценна информация като любовен дар. — Дали щеше да й повярва? Трябваше, защото това беше чистата истина. Не искаше да го погледне, не искаше да види израза на лицето му, но се принуди да го стори.

Значи любовникът й наистина е бил шпионин, мислеше си Натаниъл. Това предположение се бе появило още в парижкия бордей. След всичко, което знаеше за Габриел, тя със сигурност беше участвала активно в живота на любовника си и бе възприела убежденията му.

Натаниъл се облегна на масата и я погледна пронизващо.

— Любовен дар?

— Аз те обичам — обясни просто тя. — Знам, че няма да понеса нова раздяла. Знам също, че не можем да бъдем заедно, ако сме от двете страни на барикадата в тази дяволска война. Винаги съм се разкъсвала между лоялността си към Англия и верността си към Франция. Сега взех решение. Зарът е хвърлен.

Натаниъл шумно пое въздух. Ръцете му трепереха неудържимо. Силата на това просто обяснение го разтърси до дън душа, но в момента беше неспособен да оцени какво означаваше то за него.

— Как получи тази информация? — попита той и Габриел му разказа историята на Талейран.

— Ти си много привързана към кръстника си. — Натаниъл все още не смееше да приеме обяснението й. — Защо си решила да го предадеш?

— Не мисля, че го предавам — отговори спокойно Габриел. Защо Натаниъл изглеждаше така, сякаш изобщо не я е чул? Защо не реагираше?

Като се стараеше да говори делово, тя му обясни как стояха нещата, като остана съвсем близо до истината, без да разкрива истинските цели на Талейран.

— Кръстникът ми вярва в силна, единна Европа. Не ме е осведомил за дългосрочните си планове, но знам, че е против съюза между Франция и Русия. Опитва се да манипулира руските преговарящи знам това със сто процента сигурност, а като съдя по всичко, което съм преживяла с него, съм готова да се обзаложа на каквото искаш, че е убеден противник на тайните клаузи — също като Англия.

Аргументите й бяха разумни, добре обосновани и убедителни, особено като имаше предвид онова, което самият той знаеше за честолюбието и славата на Талейран. Каквото и да я бе накарало да му донесе тази информация, тя беше чисто злато и само глупак би оспорил истинността й. Според собствените му наблюдения над хода на срещата Александър беше готов да ухажва Наполеон със същата безогледност, с която преди това беше воювал с него.

— Трябва веднага да тръгна за Англия! — заяви той и се отблъсна от масата.

— Още сега?

— На разсъмване.

— И аз ще дойда.

— Не ставай глупава — изсъска той и изтри заявлението й с пренебрежителен жест.

— Аз ти казах, че те обичам — отвърна спокойно Габриел. — Нищо ли няма да ми дадеш за това признание?

Натаниъл я погледна мълчаливо и отново си повтори обяснението й дума по дума. Когато заговори, гласът му прозвуча необикновено колебливо, сякаш търсеше думите.

— Това е толкова скъпоценен подарък, че не знам дали моята любов е достатъчна като отговор. Аз не притежавам твоето великодушие, Габриел, и ме е страх, ужасно ме е страх да не те нараня.

Габриел поклати глава.

— Не ме нараняваш — каза меко тя. — Не си наранил и Хелън.

— Аз съм отговорен за смъртта й. — От гърдите му се изтръгна стон. — Не мислех за нея, мислех само за собствените си потребности и те я убиха.

— Я не говори глупости — възрази тя, взе ръцете му и ги стисна с все сила. — Не можеш до края на живота си да плащаш за една единствена грешка. Аз не се страхувам от теб.

Когато той не отговори, а само остави ръцете си в нейните, тя попита рязко:

— Обичаш ли ме, Натаниъл?

— О, да. — Отговорът прозвуча като въздишка.

— Тогава не виждам пречки да сме заедно. — На лицето й изгря обичайната крива усмивка.

— Нека първо да предам информацията. — Той я притисна до гърдите си. — Трябва веднага да замина за Англия, разбери. В момента не мога да мисля за нищо друго. Ти ме побърка с тази информация. Знам, че повече от всичко на света искам да съм с теб, но все още не мога да победя скрупулите си. Дай ми малко време.

Габриел усети искреността на молбата му и не настоя повече.

— Добре. — Целуна го леко и продължи: — Разбирам… или поне си мисля, че те разбирам. — Отстъпи назад и ръцете му увиснаха, сякаш беше изпуснат нещо.

Габриел взе перата си от масата и попита ведро:

— По кой път ще минеш?

Непринудеността й очевидно разсея напрежението му.

— Ще препусна към Каркелн и оттам ще взема кораб за Копенхаген. По море е по-сигурно, отколкото по суша, а и плаването е по-бързо.

— Желая ти да стигнеш по най-бързия начин.

Той приглади косите си.

— Може би не постъпвам правилно, Габриел, но не знам какво друго бих могъл да направя при тези обстоятелства. Ще дойдеш ли скоро в Англия?

— Разбира се — кимна тя. — Много скоро.

Изпрати му въздушна целувка и излезе с леки стъпки от стаята. Вратата се затвори зад нея.