Кадифе

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейк лежеше в детската стая и се взираше в черния четириъгълник на прозореца. Пролетният ден беше преминал в бурна нощ и голите клони на дъба отвън се удряха заплашително по стъклата. Чуваше плискането на вълните в кея и крясък на самотна чайка, долетяла от делтата на Солент.

Коремчето на момчето се бунтуваше и се усещаше празно, сякаш не бе вечеряло. В действителност беше изял цяло яйце с филийка препечен хляб, бавачката му бе приготвила горещ шоколад. Прими му прочете приказка, а Габи дойде в стаята му да го целуне за лека нощ. Все още усещаше аромата на косите й, когато се наведе над него. Ухаеше като цветята, с които беше пълен будоарът й.

Джейк искаше да плаче, но сълзите му бяха пресъхнали. Всеки път, когато помислеше че Прими и Габи ще го напуснат, искаше да крещи, да се мята, да разбие нещо в стената. Искаше да причини болка на някого. Баща му беше виновен… за всичко. Той доведе в къщата ужасния домашен учител, който миришеше на вкиснато мляко и хвърчеше по стаята като огромен черен гарван. Баща му бе казал на Прими да си върви, а сега отпращаше и Габи. Защо не можеше той да си отиде и да не се върне никога… никога вече!

Джейк подсмръкна и се загледа примирено в тъмния прозорец. Знаеше, че не е редно да си мисли такива неща, но не можеше да ги прогони от главата си и му беше все едно дали бог ще го накаже. Едно беше ясно: не можеше да остане тук сам с онзи ужасен мъж, въоръжен с тръстикова пръчка и латински глаголи.

Защо Габи не искаше да го вземе със себе си? Беше я молил и плакал, но тя каза не. Пътуването било дълго и несигурно, баща му нямало да се съгласи, нали трябвало да ходи на училище…

Е, той нямаше да отиде на училище и му беше все едно какво мислеше баща му. Щеше да тръгне с Габи. Точно така!

Джейк се обърна настрана, сви се на кълбо и посегна към плетеното магаренце, което бавачката бе направила за него още когато беше бебе. Любимата му играчка беше чак в края на леглото, той я придърпа към себе си и я притисна до гърдите си, подуши добре познатата миризма на вълна, която го утешаваше. Пъхна палец в устата си, макар че това беше строго забранено, и очите му се затвориха. Няма да остане тук. Ще замине с Габи!

През следващите два дни Джейк държеше очите и ушите си отворени. Вслушваше се в разговорите на слугите, в онова, което Прими говореше с бавачката, разговаряше с Милнър, докато траеха уроците по езда. Единствената личност, на която не обръщаше внимание, беше мистър Джефри — защото домашният учител не говореше за Габи и заминаването й. Тръстиковата пръчка свистеше и го удряше през пръстите, когато не внимаваше, но това не го притесняваше. Цялото му същество беше съсредоточено върху решението за бягство. Не можеше да мисли за нищо друго.

От Милнър Джейк узна, че в четвъртък вечерта Габи ще замине с каретата за Лимингтън. Самата Габи му разказа, че в Лимингтън ще се качи на рибарско корабче, което ще я отведе във Франция. Джейк знаеше, че палубите на рибарските корабчета са отрупани с дебели въжета и мрежи, обикновено имаха и кабина. Със сигурност щеше да намери къде да се скрие. Каретата беше снабдена с тясно стъпало отзад и с кожен ремък, когато пътуваше допълнителен слуга, но пътуването до Лимингтън беше кратко и нямаше да вземат слуга. Като си представи, че ще стъпи на тънката дъска и ще се хване за ремъка. Джейк усети гадене, но това не намали решителността му.

От Прими и бавачката той узна, че баща му заминава същия ден и ще отсъства няколко седмици. Щом баща ми заминава, каза си момчето, няма как да узнае, че синът му е изчезнал. Ще го разбере едва когато се върне — а това означаваше, че никой няма да го преследва, когато открият изчезването му. Това щеше да стане едва на следващата сутрин, когато бавачката влезе в стаята му да го събуди. А щом стигнат във Франция, Габи ще се погрижи за него. Джейк не беше в състояние да мисли извън тази непосредствена цел и не се тревожеше за бъдещето.

Габриел усещаше трудно потисканата възбуда на детето и се притесняваше. Очакваше Джейк да е нещастен, може би дори отчаян, да я обвинява, че го напуска. Вместо това очите му блестяха неестествено, кискаше се тайнствено, като никога досега, и не можеше да произнесе дори едно свързано изречение. Прими също забеляза необикновеното му държание, а мистър Джефри се оплака многословно на работодателя си от очебийното невнимание на ученика си.

Натаниъл изслуша оплакванията с презрително изражение и отбеляза хапливо, че е очаквал домашен учител, комуто плаща кралската сума от сто фунта на тримесечие, да знае как да спечели вниманието на едно шестгодишно момче.

Обиденият мистър Джефри напусна библиотеката и Габриел отбеляза от мястото си до камината:

— Колкото и да се радвам на унижението му, боя се, че той ще излее злобата си върху Джейк и ще се опита да го принуди да внимава с насилие.

— Джефри знае съвсем точно какво търпя и какво не — отговори кратко Натаниъл.

— Откъде можеш да си сигурен, че се придържа към указанията ти и не превишава правата си? — попита остро тя. — Не мога да си представя, че Джейк ще дойде при теб да се оплаче, или?

Натаниъл я погледна отбранително.

— Не виждам защо да не дойде при мен. Давам на момчето предостатъчно възможност да разговаря с баща си.

Габриел поклати глава, но не продължи този разговор. Вече беше много късно. Натаниъл не искаше да се вслуша в думите й и тя нямаше причина да се надява, че в последната вечер преди заминаването й ще бъде озарен от светкавицата на прозрението и ще промени възгледите си.

Натаниъл бе организирал пътуването й и бе обсъдил с нея всички точки трезво и спокойно, сякаш изобщо не ставаше дума за пътя, по който тя щеше да си отиде завинаги от живота му. Габриел се държеше със същата хладна учтивост. Двамата бяха любезни един към друг, любеха се всяка нощ, но искрата липсваше. Габриел отчаяно си повтаряше, че това ще облекчи раздялата. Двамата разваляха магията постепенно, всеки ден по малко. Но нещо дълбоко в нея нашепваше, че това е безумие. Струваше й се невъзможно да отрекат и загърбят всичко онова, което бяха споделяли.

В четвъртък двамата вечеряха рано и Габриел се качи горе да се сбогува с Джейк. Момченцето седеше в леглото си, необикновено бледо, но очите му блестяха трескаво. Габриел го целуна и попипа челото му. Беше топло, но нямаше температура. А най-странното беше, че той не поиска тя да остане по-дълго. Вместо да удължи сбогуването с въпроси, молби да му разкаже история или безкрайни описания без начало и край, той прие целувката й, кротък като агънце, каза й лека нощ, легна си и се зави до брадичката още преди тя да напусне стаята.

Естествено, това я облекчи, защото беше очаквала сълзи и обвинения. Въпреки това изпитваше болка от факта, че и синът, и бащата щяха много скоро да изчезнат от живота й.

— Готова ли си? — Натаниъл влезе в будоара й малко преди девет. — В единадесет започва отливът и корабчето трябва да потегли.

— Да, готова съм. — Габриел вдигна поглед от ковчежето със скъпоценности, което тъкмо заключваше. Натаниъл носеше ботуши и бричове, проста ленена риза, отворена на врата, и небрежно завързано шалче. Беше наметнат с палто, в лявата си ръка стискаше кожени ръкавици за езда.

— Изненадващо облекло — отбеляза тя. — Да не би да имаш намерение да заминеш още тази нощ?

— Вероятно ще се наложи — отговори той с тона, който й забраняваше да задава повече въпроси и с който тя вече започваше да свиква, — Изнесоха ли багажа ти?

— Да. Вече се сбогувах с Ели и мисис Бейли.

— Тогава да вървим.

Когато Габриел го последва надолу по стълбата, в гърлото й беше заседнала буца. Не можеше да разбере защо не е радостно възбудена, изпълнена с триумф от успеха на плана си. Английският резидент беше там, където трябваше. Вместо да се радва, та изпитваше само безкрайна тъга и дълбока, необяснима болка. Искаше Натаниъл да съжалява за раздялата като нея, по той изглеждаше съвсем спокоен.

Натаниъл й помогна да се качи в каретата, която чакаше на входа, и седна до нея, след като се уверя, че багажът й е подреден на покрива и стабилно завързан. Почука по стъклото, кочияшът изплющя с камшика и каретата затрополи по дългата входна алея.

В края на алеята спряха и изчакаха вратарят да им отвори портата.

Точно в този момент от храсталака изскочи дребна фигурка, покатери се на тясното стъпало отзад, протегна се на пръсти, за да се хване за кожения ремък, и се притисна с всички сили към задната стена, докато конете се насочваха по пътя към крайбрежието. Вратарят затвори портата, мърморейки недоволно, докато ревматичните му ръце се мъчеха с тежкото желязно реве. Беше късоглед, нощта беше безлунна. Дори да бе забелязал тъмната сянка на задната страна на каретата, не заподозря нищо.

Габриел се опитваше да намери тема за разговор, за да прекъсне напрегнатото мълчание. Но между тях двамата имаше само една подходяща тема, а тя не беше за това време и това място. Макар че последния и път, докато пътуваха от Ванбрут Коурт към Беърли Мейнър, не се поколебаха да…

Натаниъл се облегна на тапицираната седалка и скръсти ръце под гърдите си, докато наблюдаваше с присвити очи лицето на Габриел сред подвижните сенки в каретата. Тя не беше щастлива от първата си мисия, нещо повече — изглеждаше ужасно потисната. Толкова потисната, колкото щеше да бъде и той, ако вярваше, че пътищата им ще се разделят. Дори предателството й не беше в състояние да угаси страстта му към нея. Имаше една област, в която двамата си подхождаха напълно, и Натаниъл все по-често се сърдеше на съдбата, че ги е поставила от двете страни на мръсната война, която се водеше в Европа. Ако имаха общи цели и убеждения, двамата щяха да бъдат великолепна двойка.

Вместо това те бяха ожесточени неприятели, всеки се стараеше да манипулира другия и да го предаде. Дълбоко в сърцето си Натаниъл знаеше, че дори да спечели, каквото беше намерението му, и двамата щяха да изгубят.

След половин час каретата трополеше по калдъръма на кея в Лимингтън. Светлина падаше от вратата на гостилница „При черния лебед“, където непрестанно влизаха и излизаха пияни рибари, пееха, смееха се и ругаеха. Повечето се отправяха към флотилията рибарски лодки, вързани за кея, и скачаха вътре с учудваща сръчност, която показваше, че не са толкова пияни, колкото изглеждаха. Времето и отливът не чакаха и всеки мъж, който си изкарваше хляба в морето, го знаеше много добре.

Джейк скочи на паважа и се скри зад едно руло въжета. В общата бъркотия никой не забеляза малкото момче в дебел вълнен панталон и син пуловер. Джейк проследи как кочияшът повика един прислужник от кръчмата, който пушеше лула до отворената врата. Мъжът угаси лулата си и се приближи. Шепа монети смениха притежателя си и кочияшът и слугата започнаха да разтоварват багажа от покрива на каретата. Занесоха го до рибарското корабче в другия край на кея и мъжът, който стоеше на кърмата, ги приветства с добре дошли. Време беше да се качат на борда.

Джейк се плъзна от скривалището си и хукна. Баща му и Габи все още стояха до каретата и разговаряха. Никой не поглеждаше към него.

На пристанището цареше оживление, всички тичаха напред-назад, скачаха в лодките, теглеха въжета, вдигаха платна и какво ли още не. Приливът наближаваше връхната си точка, течението беше мощно, носеше се към делтата на Солент. Рибарите щяха да прекарат нощта в лов на риба и морски раци. Някои щяха да хвърлят мрежите си в дълбоките води пред бретонското крайбрежие, като внимават за неприятелски френски кораби. Поне един кораб, в случая „Дърли“, щеше да прекоси Ламанша, за да отведе във Франция хора с тайни задачи.

Тримата мъже бяха обърнати гръб на стълбичката и не видяха как Джейк изкачи стъпалата на един дъх и се скри зад голяма купчина платна на носа на корабчето. Сви се там с лудо биещо сърце, твърде развълнуван, за да се страхува. Само след минута Габи щеше да се качи на борда, баща му щеше да си замине с каретата, а корабчето щеше да излезе от пристанището. Намерението му беше да разкрие присъствието си на борда едва когато стигнат във Франция. Колко ли време щеше да трае плаването? Може би цяла нощ?

— Хайде да се качим на борда — каза Натаниъл, сложи ръка на рамото на Габриел и я съпроводи до корабчето, което се полюляваше по вълните. — Ще те отведа в кабината, за да ти дам необходимите инструкции.

Той мина пред нея по стълбичката, скочи на палубата и й протегна ръка. Усмихна й се с непозната за нея дързост и сърцето й се сви от болка. Мъжът, огрян от светлината на факлите, с веещо се шалче около врата, свалил палтото си и сложил ръка на коляното си, стройна, гъвкава фигура, усмихващо се лице — този мъж щеше ужасно да й липсва.

Не си спомняше да го е виждала друг път такъв. Изпълнен с тайна радост… точно като Джейк, помисли си тя. Бащата и синът си приличаха повече, отколкото искаха да признаят.

Очевидно Натаниъл се радваше на приключението, което му предстоеше след заминаването й — каквото и да беше то. За да скрие болката си, тя се насили да се усмихне и скочи леко на палубата, като отблъсна надменно протегнатата му ръка.

— Долу има нещо като кабина — обясни Натаниъл и я поведе към кърмата. — Боя се, че е доста примитивна, но се надявам, че поне не мирише прекалено силно на риба. — Гласът му звучеше ведро, в очите му светеше онзи коварен блясък, който Габриел винаги свързваше с фантастичните им еротични игри.

Явно перспективата да изпълни поредната рискована задача и отново да се прояви като съвършен шпионин го възбужда не по-малко от страстната любовна нощ, каза си тя и намръщено го последва по тесния коридор.

Под палубата миришеше ужасно на риба. Газените лампи, които висяха от ниския таван, разпространяваха гадна миризма, а трепкащата им светлина хвърляше гротескни сенки по гредите. В едната стена беше поставена тясна койка с грубо одеяло върху сламеник. Кабината беше задушна, но в същото време студена и влажна. Габриел се опита да се утеши с факта, че пътуването няма да продължи повече от дванадесет или тринадесет часа и че по всяко време може да се качи на палубата. Разведрена от тази мисъл, тя се обърна към спътника си.

— Време е да ми дадеш указания.

Натаниъл сложи ръце върху завинтената за пода маса и я погледна под тежките си мигли.

— Не. Мисля, че ще почакам още малко.

— Да почакаш? За бога, Натаниъл, корабът ще потегли всеки миг.

— Знам.

— Какво всъщност целиш? — Габриел го погледна втренчено, не знаейки дали да се гневи иди да се притеснява. Натаниъл остана абсолютно спокоен.

— Много е просто. Няма да пътуваш сама.

Сърцето на Габриел се качи в гърлото и тя внезапно загуби опора под краката си, когато корабчето изведнъж се разлюля и мъжки глас зарева заповеди, придружавани от плющене на платна и скърцане на мачти. Тя се хвана за ръба на масата и изчака, докато корабчето се отдели от кея и вятърът напълни голямото платно.

— Искаш да кажеш, че ще дойдеш с мен във Франция? — попита предпазливо тя.

— Правилно.

— Но защо?

— Скъпо мое момиче, трябва да знаеш, че никога не изпращам свой агент съвсем сам на първата му мисия — уведоми я хладно той. — Всеки млад агент има придружител, който познава мястото и плана. При тази мисия аз ще бъда твоят водач и ако всичко мине добре, ще ли позволя да изпълняваш бъдещите си задачи сама.

— Защо не ми каза нищо? — попита тя и в очите й засвятка гняв.

— Исках да видя как ще реагираш на представата, че ще се изложиш на опасност съвсем сама.

Авторитетното, трезво заявление препълни чашата на търпението й. Какво знаеше този нагъл, самодоволен герой за начина й да общува с опасността?

— Омръзнаха ми проклетите ти тестове — изсъска тя и заби пръст в гърдите му. — За какъв се смяташ всъщност?

— За твой ръководител — отговори той и отстрани пръста й. — Ще те подлагам на всеки тест, който смятам за нужен — освен ако не си решила да се откажеш от тази работа.

Габриел пое шумно въздух. Той продължаваше да стиска пръста й, а в погледа, втренчен в лицето й, внезапно се появи настойчивост, някакво заклинание.

Кажи ми, че се отказваш. Направи го, Габриел. Кажи го! Още не е късно.

Пламенността на тази неизречена мисъл го шокира. Вярваше, че се е примирил, че е приел предателството й, но не беше така. Не знаеше дали може да й прости, да започнат отначало. Може би, ако сега направеше стъпка назад…

Погледите им се срещнаха за миг, после Габриел избухна в смях и освободи пръста си.

— Не ставай глупав. Разбира се, че няма да се откажа.

— Не, разбира се, че не — промълви той.

Габриел приседна на тясната койка и замислено смръщи чело. Поне имаше задоволително обяснение за равнодушието на Натаниъл към перспективата да се разделят. Само че тя не беше свикнала да я изненадват по този начин, а в последно време той го правеше с плашеща редовност.

Въпреки гнева си, тя не можа да потисне тръпките на радостна възбуда при мисълта, че ще останат още известно време заедно. Макар че присъствието му неизбежно щеше да предизвика усложнения.

— Значи ще дойдеш с мен в Париж? — попита след малко тя.

— Да, под твоя закрила — отговори спокойно той. — Убеден съм, че пропускът ти включва и слуга.

Габриел го зяпна смаяно. Какво безсрамие! Въпреки това стратегията беше брилянтна. Все едно, че я бе измислила самата тя.

— Натаниъл Прайд, ти си… ти си… О, няма дума, достатъчно силна, за да опише нахалството ти!

Натаниъл посегна към нея, изправи я на крака и я стисна между коленете си.

— Наистина ли предпочиташ да пътуваш сама, Габриел?

— Разбира се, че не — отговори веднага тя. — Знаеш, че не искам това. Мисълта за раздялата ме убиваше.

— Знам, и с мен беше така. Ние с теб сме свързани с невидимо въже, от което няма спасение. — Той поклати глава.

— Прав си — кимна Габриел. По гърба й пробяга студена тръпка. Врагове, които са неразривно свързани. Смъртни врагове. Тя мразеше Натаниъл, защото бе наредил да убият Гийом и й бе причинил най-голямото зло на света, и в същото време не можеше да понесе мисълта, че ще се раздели с него.

Погледна в очите му и видя собственото си отражение в тъмните ириси. В кафявите дълбини имаше нещо, което тя не беше в състояние да разгадае, нещо толкова тайнствено, че по кожата й отново пробягаха тръпки. Това не беше просто страст, не, то беше много по-силно, почти заплашително. Той улови главата й с две ръце и впи устни в нейните. Съмненията и неловкостта веднага изчезнаха, за да отстъпят място на добре познатата буря от чувствени усещания.

Горе на палубата Джейк мръзнеше в скривалището си. Рибарското корабче се плъзгаше с издути платна по делтата на Солент. Баща му бе слязъл с Габи в кабината и не се беше върнал. Все още беше на борда, макар че вече плаваха към Франция.

До ушите му достигаха грубите мъжки гласове на капитана и малкия екипаж. Джейк трепереше от страх, по бузките му се стичаха сълзи. Придвижи се малко по-близо до релинга и се загледа в студената черна вода. Не можеше да плува и ако паднеше в морето, неизбежно щеше да се удави. Но ако останеше на борда, щяха да го намерят. Баща му щеше да го намери и…

Не беше в състояние да си представи какво щеше да направи баща му с него, като го намереше на борда. Скри се колкото можеше по-добре зад навитото платно и стисна очи, както правеше като малък: щом той не виждаше хората, значи и те не можеха да го видят.

— Ооох… така е по-добре. — Гласът на Габриел прониза изпълненото с ужас вцепенение. — Долу е толкова задушно.

— Когато заобиколим островите Нийдълс и излезем в открито море, ще стане дяволски студено — отвърна Натаниъл. — Тогава ще се радваш, че си на сухо в кабината.

— Може би. — Габриел се хвана за релинга и отметна глава назад, за да погледне в забуленото от облаци небе, където се мяркаше млечната сянка на луната. Пяната напръска лицето й и тя вдъхна дълбоко соления въздух, който освежаваше дробовете й. След малко обърна глава към бързо отдалечаващите се светлини на Лимингтън. — Дано времето остане спокойно. Не понасям добре пътуването по море.

— Велики боже — промърмори Натаниъл с добре изигран ужас. — Не ми казвай, че имаш някаква слабост!

— Не се подигравай с мен! — извика сърдито тя. — Имам много слабости. — „И една от тях е, че сега съм с теб тук.“ Но в момента нямаше смисъл да се бори с тази по-особена слабост. — Гладна съм — призна тя. — Имам чувството, че е минала цяла вечност, откакто вечеряхме.

— Но ние сме на път само от половин час — засмя се Натаниъл. — Все пак аз постъпих мъдро и нося доста храна. Искаш ли да слезем в кабината?

— Не. По-добре да си направим пикник на палубата.

Гласовете бяха толкова близо до Джейк, че само да протегне ръка, и щеше да докосне Габриел, Искаше да скочи и да изтича при нея, да зарови глава в полата й, да усети топлината на ръцете й, когато се мушнат в косата му, устните й да помилват бузата му. Но когато чу гласа на баща си, отново се свря страхливо в ъгълчето си.

— Какво носиш за ядене? — Габриел обърна гръб на водата и погледна към Натаниъл, който се изкачваше по стълбичката, натоварен с голяма кошница. Усмихна се и луната, която в този момент проби облаците, заля лицето й със сребърна светлина.

Усмивката й беше открита, подканваща, сякаш нямаше какво да крие, и въпреки нещата, които знаеше за нея, Натаниъл не можа да устои и й се усмихна в отговор.

— Почакай и ще видиш. Ще използваме това за маса. — Той посочи един обърнат сандък, клекна пред него и вдигна капака на кошницата с изражение на магьосник, който ей сега ще извади от цилиндъра си цяло котило бели зайчета.

— Коняк, за да ни сгрее — започна да изброява и размаха бутилката като златна купа. — От специалните шункови пастетчета на мисис Бейли. — Сложи ги на импровизираната маса и продължи: Две пилешки бутчета, парче чедър и няколко ябълки. Е, как ти звучи?

— Страхотно.

Габриел се разположи на дъските и се облегна на релинга.

— Съжалявам, но няма прибори. Ще пием от бутилката и ще ти режа месото с джобното си ножче. — Той извали ножчето, подаде на Габриел бутилката с коняк и нарисува върху пастета буквата V.

Джейк се вслушваше жадно в шумовете от пикника. Усещаше миризмата на яденето, ароматът на коняка го замая. Беше му страшно студено, а на всичкото отгоре беше гладен. Гласът на баща му звучеше като никога преди — весел, безгрижен, изпълнен със смях. Габи отпи голяма глътка коняк и се закашля, татко му я потупа по гърба и двамата се засмяха. Ако се покажеше сега, със сигурност нямаше да му се разсърдят. Джейк се надигна и за миг се подаде от скривалището, но смелостта го напусна и пак се сви на кълбо.

— Сега минаваме покрай Нийдълс. — Натаниъл се изправи и протегна ръка да помогне на Габриел. — Страховита гледка, нали?

— Никога не съм минавала оттук — промълви тя. — Обикновено прекосявам Ламанша от Кале до Дувър и обратно. Там всичко е мирно.

Скоро оставиха зад гърба си остров Уайт и защитената делта на Солент. Вятърът се усили, морето вече не беше гладко, а вреше като котел и черните вълни бяха покрити с бяла пяна. Рибарското корабче напредваше безстрашно и за учудване на Габриел люлеенето не беше особено силно. Тя се вслушваше в себе си, но не откриваше признаци на бунт в стомаха. Очевидно „пикникът“ й се бе отразил добре.

— Хайде да слезем долу — предложи Натаниъл. — Става все по-студено, освен това е вече много късно. Да се опитаме да поспим няколко часа.

— Койката е дяволски тясна — промърмори тя, но тръгна покорно след него.

— Ще я имаш само за себе си. Аз ще спя на пода.

— Но това е ужасно неудобно.

— Често съм нощувал на пода — успокои я той. — Свикнал съм с неудобствата.

Гласовете им заглъхнаха под палубата и Джейк затрепери още по-силно. Макар да се страхуваше, че ще го открият, малкият беше черпил утеха от близостта им. Дрехите му бяха овлажнели от студената морска пяна, солта на устните му се смесваше със солените сълзи. Обзе го чувство на непоносима самота. Отново се сви зад навитото платно и се опита да не мисли за тъмното, враждебно море под него, нито за нощното небе над главата си.

Потънал в своя свят на болка и тъга, Джейк не чу тежките стъпки, докато не се озоваха съвсем близо до него.

— Гръм и мълния! Какво имаме тук?

Гневният мъжки глас изтръгна от гърлото на детето ужасен писък. Джейк се притисна до релинга и бавно отвори очи. Над него се бе възправил едър мъж в панталон до коленете и моряшки пуловер, почти същият като неговия. Мъжът протегна огромните си ръце, хвана го под мишниците и го вдигна високо във въздуха.

— Знаеш ли какво правим с пътници без билет? — изръмжа грубо морякът. — Хвърляме ги през борда и ги оставяме да стигнат до брега с плуване.

Джейк видя под себе си черната вода и нощният въздух бе прорязан от остър писък.

— Габи! Габи! — Това беше единственото име, което обещаваше спасение, и момчето го изкрещя с все сила.

— Какво, за бога, означава този шум? — Натаниъл, който тъкмо помагаше на Габриел да си събуе ботушите, се обърна рязко към вратата. Подаде глава през люка и извика: — Какво става тук, хора?

— Моля за извинение, сър, но имаме незаконен пътник на борда. — Матросът вдигна високо пищящото дете, което отчаяно размахваше ръце и крака.

— Габи! — изпищя отново Джейк. — Искам при Габи.

— Велики боже на небето! — пошепна невярващо Натаниъл. — Джейк?

— Познавате ли хлапето, сър?

— Синът ми — отговори кратко Натаниъл. — Дайте ми го.

— Искам при Габи! — повтаряше отчаяно Джейк, полудял от страх. Внезапно тя се озова до него, избута настрана Натаниъл и се промуши през тесния отвор.

— Джейк! — Разтвори ръце, морякът сложи момчето на дъските и то се втурна като обезумяло към нея. — Няма нищо — пошепна тя и зарови главата му на гърдите си. — Всичко е наред. Държа те здраво. Няма нищо. Всичко ще се оправи.

Натаниъл стоеше неподвижен и ги гледаше. Ставащото сякаш нямаше нищо общо с него… макар че това беше неговият син. Габриел го познаваше само от няколко седмици, но в момента бащата не съществуваше и за двамата.

Тя се наведе над момчето, обгърна го с тялото си, косата й се развърза, напада по лицето й и се смеси с русите къдрици на Джейк. Най-сетне Натаниъл проумя, че — макар да бе използвала детето му за плановете си, — топлината и близостта между двамата бяха истински. Габриел обичаше сина му. Привързаността й не беше преструвка.

— Искрено съжалявам, сър — каза морякът и смутено прокара ръка по лицето си. — Наистина не знам как се е промъкнал незабелязано на борда.

— Трябва да се върнем — отговори рязко Натаниъл. — Веднага обърнете!

— Няма да стане, сър. Течението и вятърът са срещу нас. По никакъв начин няма да успеем да заобиколим скалите.

Натаниъл изрече цял куп богохулни проклятия, които впечатлиха дори стария морски вълк. Хълцането на Джейк бе преминало в безмълвен поток от сълзи, главата му беше все така скрита на гърдите на Габриел.

— Отнеси го в кабината — заповяда строго Натаниъл.

— Ела, Джейк. — Тя бутна детето пред себе си към коридорчето и тръгна след него. Натаниъл се спусна по стълбичката с омекнали колене, но лицето му беше разкривено от гняв.

— Ела при мен! — Щракна с пръсти, но синът му се вкопчи с все сила в полата на Габриел и скри лице под ръката й. Изплака задавено, но не се подчини.

Натаниъл се опита да овладее гнева си и изсъска през здраво стиснати зъби:

— Габриел, пусни го веднага и се качи на палубата. — Гласът му прозвуча безизразно, без всякакво чувство.

Габриел погледна надолу към светлата главичка, която се притискаше към бедрото й. След това се обърна със спокойна решителност към Натаниъл, наведе се и вдигна Джейк на ръце.

— Ти имаш пълното право да му се скараш — заговори тя бавно и отчетливо. — Той трябва да проумее, че е причинил много ядове и усложнения. Но докато говориш с него, го дръж в ръцете си, за бога, Натаниъл!

Тя му подаде детето и Натаниъл инстинктивно протегна ръце да го поеме. Взе момченцето и несъзнателно го притисна до гърдите си. И двамата изглеждаха толкова изненадани от тази постъпка, че въпреки критичните обстоятелства Габриел едва не избухна в смях. За да скрие усмивката си, тя сведе глава и побърза да ги остави сами.