Кадифе

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

На четиринайсети юли Наполеон победи руснаците във Фридланд. Тогава цар Александър най-сетне послуша мъдрия съвет на своя брат, великия княз Константин, и помоли френския император за мир.

Новината предизвика голямо вълнение в парижките салони, където Габриел беше прекарала изминалия месец с чувството, че е загубила опора под краката си. Беше премината през същите фази и по време на връзката си с Гийом: докато привидно участваше живо в дворцовия живот, забавляваше се, разговаряше, смееше се и флиртуваше, тя чакаше със сковаващ страх и вътрешна празнота любимият й да се завърне от поредната опасна мисия. Но никой не можеше да разбере по лицето и очите й колко е отчаяна.

— Сега, дете мое, започват истинските забавления — оповести Талейран три дни след битката. Той влезе в стаята на Габриел, размахвайки депешата, подпечатана с наполеоновия орел.

— Александър изпраща официална мисия да помоли императора за мир и имам всички основания да предполагам, че този мир цели да изолира Англия. Викат ме в двора на Наполеон, за да взема участие в преговорите по сключването на мира. Ти ще ме придружиш.

— Аз? Но защо? — попита изненадано Габриел.

— Защото ще ми трябва домакиня — отговори честно той. — Катрин не притежава нито необходимата цивилизованост, нито е достатъчно дискретна, за да изпълнява тази задача, и ти знаеш това не по-зле от мен. Затова ще заемеш мястото й. Това е най-доброто решение за всички ни.

— Аз си мислех да отида във Валанс — възрази тихо тя, отиде до прозореца и се загледа надолу към улицата. Платаните пред къщата на Талейран бяха прашни като всички градски дървета през лятото, в сянката на единия лежеше уличен пес, оплезил език. Така й се искаше да прекара няколко седмици в летния дворец на Талейран, както в старите времена, когато чакаше Гийом. Веднъж или два пъти двамата бяха останали цяла седмица в идиличното местенце, далече от света, само с няколко дискретни прислужници. Ловяха риба в реката и се къпеха в дълбокото езеро. Нощем препускаха през полята под лунната светлина, правеха си пикници, крадяха праскови и ренглоти от овощните градини на селяните. И се любеха — под дърветата, в реката, в плевнята, на полето — навсякъде, където им харесваше.

— Императорският двор ще ти предложи повече развлечения — заяви твърдо кръстникът й.

— Смяташ ли, че имам нужда от развлечения? — попита тя и вдигна подигравателно едната си вежда.

Талейран не отговори. Въпросът беше реторичен. Габриел беше само бледа сянка на някогашното си Аз. Не се интересуваше от нищо и най-вече от шпионската работа. Горчивият край на връзката й с Натаниъл Прайд беше породил у нея дълбоко отвращение към всичко тайнствено. Спеше малко, ядеше още по-малко и Талейран беше безпомощен да облекчи страданието й. Беше същото като през ужасните седмици след смъртта на Гийом и той много пъти си пожела кръщелницата му да не се отдава така цялостно, с душа и тяло, на любовните си афери. Но не можеше да промени природата й, затова търсеше средства поне малко да облекчи болката й.

Габриел се усмихна с мрачно примирение, когато той й подаде цепещата. Прочете я и вдигна рамене.

— Е, добре. Кога тръгваме?

Талейран не скри задоволството си.

— Утре сутринта ще потеглим за Тилзит. Пътуването ще е трудно, без съмнение. Но сега поне е лято и пътищата не са като едно голямо блато.

Тилзит беше на границата между Русия и Прусия, малък град на река Мемел, и пътуването до там траеше цяла седмица. Габриел яздеше край каретата винаги когато беше възможно, но скоро се отврати от примитивните страноприемници, където прекарваха нощите, и съвсем престана да яде сушеното месо и коравия хляб, които им поднасяха.

Кръстникът й не беше приятен спътник. Кракът го болеше постоянно, а острият му ум непрестанно преценяваше, отхвърляше или приемаше различни планове.

Стигнаха в Тилзит вечерта на двадесет и четвърти юли. Щабът на министъра бе тръгнал по-рано и вече ги очакваше в хубава малка къща на левия бряг — от пруската страна на реката. Помещенията за външния министър и спътницата му бяха готови. Това беше една от най-удобните къщи в малкия град и отговаряше напълно на потребностите на Талейран.

Свитата на Наполеон и императорската гвардия се бяха разположили в града. Победоносната армия живееше на палатки в околните поля и както винаги се хранеше с онова, което намираше по полето, без да се притеснява от оплакванията на селяните. В крайна сметка местните хора бяха загубили войната, а Наполеон не проявяваше разбиране към победения неприятел, ако не можеше да извлече някаква полза от него. Руският цар Александър, бе казал Наполеон, може да бъде полезен в голямата война, която ще се води срещу неотстъпчивата Англия. Затова щял да бъде снизходителен към него.

— Какво е това, за бога? — извика Габриел, когато слезе от коня пред конфискуваната къща, в която щяха да се настанят. В средата на реката беше закотвен огромен сал. На платформата бяха издигнати два бели павилиона, богато украсени, като на платнището на по-големия беше извезано огромно златно N — от страната, обърната към Наполеоновия лагер.

— Нашият император, мила моя, винаги е имал предпочитания към драмата — отговори с леко презрение Талейран. — Затова утре ще се срещне с царя в големия павилион. Убеден съм, че ако отидеш на отсрещния бряг, ще видиш на другия павилион буквата А.

Габриел поклати глава и на лицето й се изписа пренебрежение.

— Какво може да се очаква от един вулгарен дребосък? — промърмори тихо тя.

Талейран я заплаши с пръст — наполовина шеговито, наполовина предупредително.

— Бъди внимателна, когато произнасящ подобни думи, детето ми. Сега обаче трябва да се представя на императора и да го уведомя за пристигането си. Предоставям на теб да огледаш къщата ни и да предприемеш промените, които смяташ за нужни. През следващите дни предстои да дадем няколко големи приема.

— Разбирам — отговори кратко Габриел и влезе в къщата. Нямаше да й бъде трудно да поеме задълженията на домакиня, а Катрин винаги се радваше, че може да й отстъпи мястото си, защото се отегчаваше до смърт. Никой нямаше да се учуди на ролята, която беше поела кръщелницата на принца.

Тя избра за себе си спалнята, която гледаше към реката, и остана известно време до прозореца, загледана в екстравагантния сал. От десния бряг започваше Русия. Никъде не се виждаха палатките на руския цар и свитата му, само една паянтова селска къща сред полето.

При завръщането си Талейран й предаде поканата на императора да вечерят с него. Вечерята се проточи и Габриел си легна много късно. Разговорът се въртеше само около предстоящата среща между Наполеон и някогашния му враг, в града цареше атмосфера на трудно потискана възбуда. Всички очакваха да се случат важни неща.

Габриел стана късно и веднага отиде до прозореца. Редица карети се движеха по отсрещния бряг. Малка група мъже слязоха и се запътиха към паянтовата селска къща.

Точно в единадесет Наполеон препусна към левия бряг между колони ликуващи войници. Зад него яздеха десетки офицери, декорирани с блестящи ордени. Контрастът между пристигането на победителя и на победения беше твърде силен, за да е по вкуса на Габриел.

Това беше чисто церемониална среща, която щеше да реши какъв да бъде тонът на действителните преговори. Едва тогава на преден план щеше да излезе Талейран.

Габриел се замисли отново за Натаниъл и сърцето й се сгърчи от болка. Преговорите бяха жизненоважни за Англия и той сигурно имаше свой човек сред русите. А може би и между французите? Дали вече й беше намерил заместник с добри връзки в императорския двор, за да се оглежда и ослушва?

Талейран бе приел завръщането й и заминаването на Натаниъл без коментар, но не беше счел за нужно да я осведоми дали е намерил алтернативен метод да влияе върху действията на английското правителство.

Фуше беше излял гнева си от успялото бягство на английския резидент в главната квартира на тайната полиция. Няколко пъти беше разпитал Габриел, но винаги в присъствието на Талейран — учтив, но много бдителен свидетел. Габриел не успя да заблуди напълно полицая, но не му даде никакви доказателства срещу себе си, въз основа на които би могъл да я арестува. Тя знаеше, че един от хората му следи всяка нейна крачка, но не правеше опити да му избяга, макар че имаше достатъчно сръчност и умения за това. Мосю Фуше получаваше скучни доклади за безупречното поведение и разнообразния светски живот на младата вдовица в двора на император Наполеон.

От мястото си до прозореца Габриел видя как двамата императори едновременно се качиха в големи лодки, карани от десетки гребци, и потеглиха към сала в средата на реката. Слънцето позлати стотиците мъжки ръце в бели ръкави и Габриел неволно се възхити на гледката.

Наполеон, в униформата на императорската гвардия, с червената лентичка на Почетния легион на гърдите, нахлупил дълбоко тривърхата шапка, скочи с лекота от лодката, преди Александър да е стъпил на сала. С напудрената си коса, белите панталони до коленете и зеления мундир на Преображенския полк царят представляваше внушителна гледка. Едрата му фигура се движеше с лекота и елегантност.

При вида на церемониалната среща Габриел изпита странна възбуда и се отрече от предишната си забележка, че е вулгарно да демонстрираш силата си по този начин. Набитият дребосък, както го наричаше тя, протегна ръка на своя бивш противник и двамата се прегърнаха.

Талейран, който бе застанал безшумно до нея, изхъмка ядосано при тази демонстрация на привързаност и дружба между двамата владетели. Щеше да му струва много усилия да манипулира тази покълваща връзка в съответствие със собствените си планове, но всичко беше вече обмислено. Той сложи ръце на раменете на Габриел и тя се обърна към него.

— Ти би предпочел двамата да са враждебно настроени един към друг, нали?

— Външността лъже, скъпо дете. Скоро ще се стигне и до това…

Ала нищо не намекваше за подобно бъдеще, когато Наполеон и Александър излязоха от павилиона, хванати под ръка. Наполеон предложи да обявят град Тилзит за неутрална територия и да го разделят на два сектора, пруски и руски — така двата владетелски двора ще могат да се срещат и да общуват свободно. Действителните преговори, които ще се водят от Талейран и княз Лобанов и княз Куракин, щели да се улеснят от липсата на географска граница, заяви твърдо Наполеон.

Идеята беше превърната в действителност с голяма тържественост и нова демонстрация на дружба. Талейран поздрави ръководителите на руската делегация със съвършената учтивост на светски човек, без да покаже презрението си към отсрещната страна, и уведоми Габриел, че следващата вечер трябва да даде официален прием за руските преговарящи.

Габриел положи много усилия да организира приема според желанията на кръстника си: Талейран бе настоял да е разкошен като императорските вечери. Тъй като Наполеон пътуваше със своите златни прибори и кристални сервизи, с голяма винарска изба и с цяла армия готвачи, това беше почти невъзможно. До вечерта тя все пак успя да осигури достатъчно порцелан, чаши и прибори, за да нахрани петдесетте гости, а масата беше отрупана с изискания ястия: купи с хайвер, сребърни табли с омари, пастет от сьомга, гарниран със сметана, в чинии от севърски порцелан, купи със стриди и кристални купички с плодови кремове.

— Вечерята се състои само от деликатеси — каза тя на Талейран, когато той намина да я види, преди да се преоблече. — Апетитна и фина, лесно смилаема. Повечето от гостите ще са вечеряли някъде другаде, затова се постарах да подбера неща, които да възбудят апетита им. В града има запаси от отлично шампанско, значи имаме и подходящата напитка.

— Майка ти имаше същия талант. — Талейран я целуна с обич по бузата. — Умееше да се облича, да украсява къщата, да подбира обзавеждането. Най-добрата домакиня, която познавам. Цялата парижка аристокрация жадуваше да получи покана за вечеря у вас.

Габриел сведе глава.

— Не си спомням — промърмори мрачно тя.

— Когато ти порасна достатъчно, за да помниш такива неща, вече нямаше приеми и официални вечери, скъпа моя. Мария Антоанета се опита да убеди народа, че щом няма хляб, трябва да яде сладкиши, и революцията избухна.

— Сигурно си прав. Сега обаче трябва да се преоблека. В колко часа ще се появи императорът?

— Смята да дойде заедно с Александър, за да демонстрират за пореден път приятелството си — отвърна сухо Талейран. — Когато всички гости се съберат, ще изпратя човек да уведоми Техни императорски величества.

В единадесет часа вечерта двата салона бяха пълни с офицери от Франция и Русия в парадните си униформи. Дамите, накичени със скъпоценности, си вееха с ветрилата си в горещите помещения и хвърляха презрителни погледи към фризурите, роклите и бисерите на конкурентките си.

Габриел се движеше елегантно сред множеството. Всички руснаци говореха отлично френски и не беше проблем да се разбира с тях. Талейран беше безупречен домакин, но Габриел забеляза, че стои настрана от разговорите, само представя гостите си един на друг или подхвърля интересни теми.

Дързък стар негодник, помисли си тя с топла привързаност. Беше убеден застъпник на принципа, че колкото повече говори един мъж, толкова по-малко знае, значи не си струва да го слушаш.

Във фоайето се чу шум от бърчи стъпки. В салона се втурна задъхан млад мъж и с мъка си проби път до френския външен министър.

Талейран кимна, извини се и направи знак на Габриел. В залата се понесе възбуден шепот.

— Императорите идват…

Гостите се наредиха от двете страни на вратата.

Габриел се познаваше с Наполеон и беше водила много разговори с него, затова не се развълнува особено, че трябваше да направи реверанс пред императора. Вниманието й беше съсредоточено върху цар Александър.

Техни кралски величества влязоха под ръка в салона и гостите им поднесоха своите почитания.

Наполеон улови с усмивка ръката на Габриел и я представи на Александър:

— Скъпи приятелю, позволете да ви представя контеса Дьо Босер, нашата прелестна домакиня.

Габриел повторно направи придворен реверанс и изрече необходимите приветствени слова. Когато отново вдигна глава, погледна право в очите на един мъж, който стоеше на няколко метра зад царя сред малка група придворни във вечерно облекло, които бяха дошли с двамата владетели.

Салонът се завъртя около нея, стомахът й се сгърчи, коленете й омекнаха, а сърцето й спря да бие. Хладният кафяв поглед на Натаниъл срещна нейния с абсолютно самообладание. Дори да беше изненадан и развълнуван от неочакваната среща, той не го показа с нищо. Противното би било смъртоносно.

Гъстата тъмна коса със сребърни слепоочия беше посивяла. Освен това си беше пуснал къса, грижливо подрязана брадичка, която подчертаваше тясното лице и ясните черти. Ала физическите промени не бяха в състояние да намалят магнетичното му излъчван е, нито да скрият гъвкавостта и подвижността на стройната фигура. Габриел се взря като замаяна в ръцете му — дълга и бели, чувствителни, нежни, безкрайно възбуждащи…

Тя осъзна, че дишането й се е ускорило и пръстите й под гънките копринени ръкавици лепнат от пот. А цар Александър й говореше нещо…

Задължението да му отговори я спаси от магията. Изрече нещо в смисъл, че се чувства почетена и възхитена, и се осведоми учтиво за здравето и душевното му състояние. Александър задържа ръката й по-дълго от обикновено и й направи комплименти за красивата рокля и елегантния салон. След това двамата императори минаха между двете редици чакащи гости. Задължението да ги представи беше на Талейран.

Габриел се обърна към групата цивилни придворни, които бяха дошли заедно с императорите. Адютантът на Александър се зае да ги представи, като при всяко име се покланяше дълбоко.

Габриел протегна ръка на някой си Бенедикт Лубиенски, поляк, близък приятел на адютанта.

За момент загуби ума и дума, мозъкът и езикът й се сковаха. Мъжът се наведе над ръката й, пръстите му стиснаха предупредително нейните и тя се овладя.

— С официална мисия ли сте тук, мосю? — попита и успя да се усмихне учтиво.

— Не пряко, мадам. Съдбата на Полша ми е много скъпа и се надявам по време на мирните преговори да стане дума и за моята нещастна родина.

— Да, мога да си представя. — Тя дръпна ръката си и се обърна, за да приеме поздрава на следващия придворен. Говореше и се усмихваше с пълното съзнание, че действа като марионетка на хлабави конци.

Натаниъл обиколи залата, като поздравяваше познати, усмихваше се любезно, не говореше много и не привличаше излишно внимание. Взе чаша шампанско от таблата на минаващия слуга и застана пред двукрилата врата, която извеждаше към терасата над реката.

Широката, лениво влачеща водите си река блестеше под светлините на града. Белите павилиони на сала насреща бяха ярко осветени. От малкия павилион долитаха весели звуци — руски военен оркестър забавляваше гостите на мосю Талейран.

Докато Габриел се движеше непринудено в двата салона, Натаниъл я наблюдаваше незабележимо. Вече не се страхуваше, че тя ще го издаде, но в началото… Ръката й трепереше неудържимо в неговата, а лицето й беше толкова бледо, като че всеки миг щеше да припадне. Ако можеше да я предупреди, щеше да го направи, но бе разбрал за присъствието й тук едва когато вече бяха на път към къщата на външния министър. Някой от придворните бе споменал бегло, че контеса Дьо Босер, кръщелницата на Талейран, ще е домакинята на приема, на който отиваха.

Въобразяваше си, че знае какво го очаква, но се оказа, че не е напълно подготвен да я види отново, да преживее момента, когато погледите им се срещнаха. Трябваше да събере всичките си сили и да стисне здраво зъби, за да не прати по дяволите разума и предпазливостта и да се втурне към нея, да я прегърне и да притисне устни в изкусителната, криво усмихваща се уста.

Физическият спомен за Габриел, за копринената червена коса, за хладната гладкост на кожата й, за сладкия аромат на меката й плът го преследваше мъчително в самотните нощи след раздялата им. Но много по-болезнено от страстта й му липсваше компанията й — смехът й, страстните изблици на гняв, топлотата, великодушието и предизвикателствата й.

А сега тя беше тук, в едно и също помещение с него, зашеметяваща както винаги в роклята от синя тафта, със сапфирена огърлица на стройната шия. Тъмночервената коса беше вдигната със скъпоценни гребени, няколко ситни къдрички падаха от двете страни на лицето.

Да, той я желаеше с цялото си същество, жадуваше и гладуваше болезнено за нея. Копнееше да я хвърли на паркета, да вдигне елегантните шумолящи поли, да разтвори възхитителните дълги бедра и да се забие дълбоко в горещата, влажна утроба, която го очакваше нетърпеливо…

Натаниъл се обърна рязко навън и излезе на терасата с отчаяната надежда, че хладният въздух ще го отрезви. Какво безумие! Можеше ли да се забрави така!

— Колко време прекарахте в руския двор, мосю Лубиенски? — Гласът на Габриел прозвуча съвсем близо до рамото му и той се обърна бавно с учтива усмивка.

— Няколко седмици, графиньо. Там имам много приятели. Преди три години имах честта да прекарам три месеца в руския двор.

— Разбирам. — Сигурно, преди да стане резидент, е бил английски агент в Санкт Петербург. Полската идентичност беше отлично прикритие. Полската аристокрация общуваше свободно с руската, френският език беше официален и в Полша, и в Русия и той имаше убедително извинение защо не говори добре руски.

— Какво ще правим сега? — попита внезапно Габриел, ръката й се плъзна по черния ръкав на жакета му и очите й пламнаха. Миналото бе изличено от отчаяния копнеж, от мъката на раздялата потъна в чудото на тази случайност.

Натаниъл огледа изпитателно терасата. Гостите излизаха на тълпи от горещия салон, за да се насладят на хладния бриз откъм реката. Без да отговори, той удари токове, направи церемониален поклон и й предложи ръката си.

Габриел сложи лявата си ръка в копринена ръкавица върху лакътя му и двамата обиколиха терасата, докато Натаниъл правеше безобидни забележки за прекрасния прием, а Габриел му отговаряше, доколкото можеше. Тялото й гореше в буйни пламъци, сякаш нападнато от изпепеляваща треска, която близостта му разпалваше още повече. Телата им се докосваха, добре познатият глас и аромат я замайваха.

След като обиколиха два пъти терасата, за да ги видят всички и да свикнат с тази гледка, Натаниъл се насочи към един тъмен ъгъл, където бяха поставени големи саксии с лаврови дръвчета.

Габриел с мъка се нагоди към бавните, отмерени крачки на любимия си. Целта беше ясна и за двамата. Искаше й се да се озове с един скок в тъмнината сред дръвчетата и да се изгуби в прегръдката му, но той знаеше какво прави. По-добре да го следва покорно. Никой не забеляза как двамата изчезнаха в сянката.

— Велики боже — пошепна задавено Габриел. — Нямаше да издържа нито минута повече. — Притисна се към него и обви ръце около врата му.

Той я прегърна устремно и я вдигна във въздуха. Когато устните им се сляха, едва не я смаза с натиска си. Опря гърба й в каменния парапет и езикът му се плъзна дълбоко в устата й. И двамата бързаха да утолят жаждата си. Тялото й се притискаше в неговото, той се навеждаше все повече над нея, сякаш искаше да я погълне, ръцете му нетърпеливо вдигнаха полата й до талията. Пръстът му се плъзна по копринените чорапи, после се мушна под копринените панталонки и започна да милва гладката плът. Това не беше нежна милувка, а диво, жадно преоткриване на тялото й, треперещо от страстна възбуда.

Габриел застена до устата му и го захапа, когато пръстът му се втурна между краката й и започна да милва влажната плът. Притисна долната част на тялото си към силните бедра и възбудените слабини, сякаш можеше да осъществи сливането, което желаеше така отчаяно.

— Вземи ме — пошепна тя. — Трябва, Натаниъл!

— Не… Не, любов моя, не. — Той дръпна ръката си, отстъпи крачка назад и я погледна с горящи от страст очи. — Не тук. Невъзможно е.

Тя се облегна на стената и изохка задавено. Сърцето й биеше до пръсване. Затвори очи, за да спре бунта на сетивата си.

Натаниъл спусна полата й, без да я докосва, сякаш беше горящо дърво, което можеше да го подпали.

— Къде? — попита след малко тя.

— Ще излезем извън града, някъде край реката — отговори тихо той. — Тръгни на север, аз ще те чакам.

Тя кимна бавно, сякаш физическото напрежение беше твърде много за нея.

— А сега се върни в салона — нареди строго той. — Аз ще дойда след малко. — Завърза отново шалчето на врата си и приглади косата си.

— Божичко, как ли изглеждам? — Габриел докосна устните си, все още пулсиращи от дивата целувка.

— Малко си разрошена, но иначе нищо ти няма — увери я той. — Може да идеш в стаята си да се пооправиш набързо. Хайде, върви, преди да са забелязали липсата ти.

Тя излезе от защитния параван на лавровите дръвчета и се запъти към къщата, като се стараеше да върви в сянката. Мина бързо през ярко осветения салон, като държеше главата си сведена, за да не привлича любопитни погледи.

Натаниъл почака няколко минути, преди да я последва. Облегнат на парапета, няколко пъти пое дълбоко въздух, за да уталожи пулсиращата възбуда в слабините и да проясни главата си. Безумие… върхът на безумието. Но не можа да обуздае желанието си и за малко да отстъпи на отчаяната молба на Габриел и да я вземе тук, на място, сред десетки знатни гости от различни националности!

Лудост! Въпреки това му се искаше да се смее с глас. Не му ли беше достатъчно, че бе влязъл в леговището на лъва и трябваше да обмисля много внимателно всяка своя стъпка? Защо бе забравил обичайната си предпазливост? Не знаеше ли, че животът му зависи от фактори като късмет, опит, железни нерви и крайна дискретност?

Когато напусна Париж, той се надяваше, че раздялата с Габриел ще го отрезви, но стана точно обратното, страстта му не угасваше, а растеше с всеки изминал ден. Габриел владееше дните и нощите му и нямаше намерение да го напусне.

И точно тук, на брега на Мемел, на мястото, където се разиграваше световната драма, тя се появи пред него от плът и кръв и отново го завладя без остатък.

Габриел преживя остатъка от вечерта, без да прояви признаци на лудост. Двамата императори напуснаха приема заедно, както бяха дошли, в пълно разбирателство. Бенедикт Лубиенски се сбогува с домакинята с голяма група гости и целуна ръката й с неразгадаемо изражение.

— Трябва да кажа, че приемът мина много добре — похвали я Талейран, след като и последният гост си отиде. — Поздравления, скъпа.

— Поздравления? За какво? — попита остро Габриел.

Кръстникът й я погледна изненадано.

— Ти как мислиш, детето ми?

Габриел се изчерви и махна с ръка.

— Не исках да се проявя като глупачка. Много съм уморена.

— Мога да си представя. — Той я огледа замислено. — Очевидно ти хареса компанията на мосю Лубиенски.

Нищо не убягваше от очите на хитрата стара лисица!

— Наистина ли, кръстнико? — Тя срещна умния му поглед и въздъхна. Нямаше смисъл да се преструва пред Талейран.

— Ти забравяш, че знам как общуваш с любовниците си, детето ми.

— Досега съм имала само двама — напомни му тя.

— Повече от достатъчно за жена, която обича силно като теб, Габриел.

— Мисля, че си прав. — Тя сведе очи.

— Нали не си очаквала да го видиш тук? — попита тихо той и погледът му внезапно се изостри.

Габриел безпомощно поклати глава.

— Това е някаква магия. Изобщо не мислех, че ще го срещна отново.

— Радвам се. — Той я целуна по бузата, отстъпи крачка назад и я улови за раменете. — Нали няма да обидя нито един от двама ви, ако ви препоръчам да бъдете предпазливи?

— В никакъв случай — кимна сериозно тя.

Вратата се затвори тихо зад външния министър на император Наполеон и Габриел беше готова да се разкрещи от радост. Вече нищо не стоеше на пътя на нощното й рандеву на речния бряг.