Килимените хора

ГЛАВА 8

Керванът обърна на Запад. Пътуването към Джеопард бе весело. Брокандо яздеше до челната каруца. Отиваха на място, където само малоумник би ги нападнал.

Много от мунрунгите откровено благоговееха пред дребничкия крал, ала никой не можеше да се мери с Глърк — той бързо се превръщаше в отявлен монархист. Брокандо усещаше, че вождът е една крайно почтителна аудитория и му говореше с онзи особен тон, с който кралските особи приказват на простолюдието, и после простолюдието се чувства все едно са му поникнали крилца, без всъщност да си спомня кой знае какво от онова, което са му казали.

Снибрил подтичваше от другата страна на каруцата и с половин ухо се ослушваше за признаци на Фрей, а с другата половина попиваше дърдоренето на дефтмена.

— А после, в северното крило на двореца Брок, моят прадядо, построил храм на Мокал Основателя. Цели седем години уайтите дялали за Брок колони от дърво и лак и редяли огромната мозайка, изобразяваща Килима. Още им го изплащаме. Стените са изградени от най-чист въглен и сол, олтарът — от червено дърво, инкрустирано с бронз. Всъщност олтарът се пада точно в средата на днешния дворец, построен от моя прапрадядо, Брок Седми, който, след като бил коронясан за крал, прибавил и Дървената Порта. Не бива да забравям и съкровищниците. Мисля, че на брой са поне девет. И вътре в тях може да влиза само настоящият крал. Короната е дело на самият Тарма Дърворезбаря. Тя е със седем върха и върху всеки има кристал от сол.

— В нашата колиба пък си имахме дори чердже — влезе му в тона Глърк.

И тъй продължиха — Глърк пламенно следваше дефтмена през съкровищниците и оръжейните, през банкетните зали и спалните за гости, а Джеопард бе все по-близо и по-близо.

Постепенно цветът на килима отново се смени от червено в тъмнолилаво, което на свой ред премина в тъмносиньо. Разпънаха лагер под сините косми; имаше и лов — дребни, черупчести същества, които живееха в бърлоги сред праха. Чудеха се дали в Джеопард е толкова хубаво, колкото разправя Брокандо — защото ако беше така, то по-добре щеше да е веднага да спрат всякакво ядене и пиене, та да имат достатъчно място в стомасите — че каквито пиршества се задаваха…

Пътеката постепенно взе да преминава в главен път — не широк бял път като строените от Думийците, а прилежно настлан с дебели талпи, издигнат върху насип от прах. И от двете му страни космите ставаха все по-тънки. Снибрил забеляза и много пънове. И това не беше всичко. Никога никой Мунрунг не бе посял и едно семенце. Обичаха да си похапват зарзават, когато намерят — знаеха кое къде расте и семената на кои косми стават за ядене, ала освен личната билкова градина на Писмир, всичко, което растеше покрай тях, си растеше диво и свободно. Причината за това бе очевидна за всеки Мунрунг — посадиш ли нещо, трябва да се спреш и да го наглеждаш как расте, да го браниш от зверове и от гладни комшии, които все ще се случи да наминат, и, общо взето, да си прекарваш времето, както го рече Глърк, като му трепериш. Зеленчуците за мунрунгите бяха просто нещо, което придава по-инакъв вкус на мръвките, и толкоз.

Ала в синята земя на Джабония, около малкото градче Джеопард, дефтмените бяха превърнали Килима в същинска овощна градина. Тук растяха косми, които даже и Писмир никога преди не беше виждал — не огромните, яки стволове, растящи навред по килима, а фини стебла с натегнали от плод клони. Прахът под тях бе натрупан внимателно, за да се осигури почва за всякакви шубраци и зеленчукови растения. Показаха на пътниците зрели пурпурни гроздове с вкус на пипер и джинджифил и огромни гъби-господарки, които можеха да се сушат и да се пазят с години, без да загубят тънкия си аромат. Дори пътят бе издигнат над градините, а край него нисък космалак оформяше жив плет. Да, подредена земя си беше това.

— Никога досега не съм забелязвал, че изглежда така! — удиви се Бейн.

— Да, със сигурност изглежда по-добре, когато не се виждат нацвъкани лагери на Думийски армии из нея! — подметка Брокандо.

— На войниците под моя команда винаги бе заповядано да се отнасят с уважение към страната!

— Да, ама имаше и други, дето не я уважаваха чак пък толкоз.

— Ами хората къде ги? — обади се Глърк. — Бас държа, че печените корени са си вкусно нещо, ама всичкото това не е избуяло така само с песни и свирни. Щом си земеделец, то все ти се налага да щъкаш насам-натам и да чоплиш земята…

Жив човек не се виждаше. Клонките на крайпътните храсти тегнеха от плод, но нямаше кой да ги обере освен мунрунгските хлапета, които се справяха особено добре със задачата. Ала иначе нямаше никой!

Снибрил стисна копието си. Тая работа приличаше на лова. Постепенно човек се научава да разпознава най-различни видове тишина.

Когато някой се е уплашил и трепери за живота си, тишината е една. Когато някое дребно създанийце се е стаило и не мърда, е друга. А съвсем друга е пък когато едрите се готвят да се нахвърлят върху дребните. Понякога се среща и тишина, която се поражда от това, че наоколо няма жива душа. А има и един много изострен, нажежен вид тишина — когато някой те дебне.

Бейн бе извадил меча си. „И войниците разбират от тишина“ — помисли си Снибрил.

Спогледаха се.

— Тук ли да оставим каруците? — попита Снибрил.

— По-безопасно ще е да не се делим. Не разцепвай силите без нужда — първо правило на тактиката.

Каруците бавно се придвижваха напред. Всеки напрегнато се взираше в космите.

— Ей ония храсти там, вдясно — обади се Бейн, без дори да помръдне глава.

— И аз тъй мисля — съгласи се Снибрил.

— Там са и ни дебнат.

— Според мен е само един.

— Мога и оттук да го пронижа с копие като едното нищо — обади се Глърк.

— Не. Добре ще е и да го поразпитаме — пресече го Бейн. — Да го обкръжим!

Снибрил се промъкна към храста покрай ствола на един косъм. Виждаше как храстът лекичко помръдва. Бейн мина от другата страна, а Глърк, който за такъв мъж-канара стъпваше съвсем тихичко, изникна като по магия право срещу него, вдигнал копие.

— Готово?

— Готово.

— А така.

Бейн сграби пересто листо и го дръпна.

Едно детенце се втренчи в трите трептящи остриета.

— Хлъц — рече то.

А десет минути по-късно…

Малка групичка дефтмени се трудеше усърдно в зеленчуковите посеви сред космите. Не изглеждаха нито щастливи, нито пък — като стана дума — кой знае колко охранени. Пазеха ги неколцина стражи. Дори и оттук Снибрил различаваше издължените им муцуни. А сред космите се гушеше самият град Джеопард.

Бе построен върху парче чакъл. Самият град представляваше няколко плътно прилепени една до друга сгради, издигнати на самия му връх; около скалата се виеше спираловиден път и я опасваше на няколко пъти от града до пода. Най-отдолу пътят свършваше с порта, ала това беше само за прегледност. Никой не можеше да се изкачи по този път, ако хората горе не го искаха.

Прахът се разшава. Глърк припълзя до Снибрил.

— Момченцето излезе право. Навсякъде бъка от моули и снаргове — рече той. — Направо е завряло от тях.

— Успели ли са да завземат града?

Глърк кимна.

— Ей тъй става, като търчиш наляво-надясно да търсиш разни съкровища, вместо да си стоиш в къщи и да си управляваш — неодобрително подметна той.

— Хайде — сръчка го Снибрил. — Давай да се връщаме в лагера.

Бяха изтеглили каруците малко по-нататък, сред шубрака. Бяха поставили и постове.

Писмир, Бейн и Брокандо, насядали в полукръг, гледаха как момченцето сърба супа. Стомахът му сякаш бе бездънен, ала между хапките успяваше и да отговаря с немощен гласец на Брокандовите въпроси.

— Собственият ми брат! — изръмжа Брокандо, щом останалите се промъкнаха в лагера. — Щом вече и на собствените си роднини не бива да хващаш вяра, то на кого? Видяха ми гърба за ден-два и…

— За година — подметна Бейн.

— На Крал ще ми се прави! Не, аз никога не съм бил като Антирок. Все клинчи, все хленчи, пък за спорт да не чуе!

— Ама как Моулите са се добрали до града? — зачуди се Снибрил.

— Онзи ги е пуснал вътре! Ей, Стрефон, я разкажи на този чичко!

Момчето беше към седемгодишно и явно вцепенено от ужас.

— Аз, аз… те бяха… всичките се биха… — запъна се то.

— Хайде, де! Ама хайде, де! Давай, младежо!

— Мисля — рече Бейн, — че май ще е добре да се поразходиш за минутка-две, а? Може пък да му поолекне и да се разбъбри.

— Ама аз съм негов крал!

— Е да, де! Точно там е работата. Когато седят право насреща ти, кралете са един вид говорна пречка. Ако обичаш, би ли, хм, проверил постовете, или, такова де…

Брокандо се размрънка, ала се отдалечи заедно с Глърк и Снибрил.

— Хъм. Братя с братя! — измърмори той. — Само бели ти навличат на главата. Заговорничат, клинчат, моткат ти се из краката, узурпират ти трона…

Глърк усети, че е редно да изрази солидарност с неофициалната асоциация на по-големите братя.

— Пък тоя Снибрил никога не си подрежда стаята, да знаеш!

Когато се върнаха, Стрефон бе нахлупил на главата си шлема на Бейн и имаше къде-къде по-бодър вид. Бейн го отпрати, като му заръча да свърши нещо храбро и опасно.

— Ако искаш, да ти го обясня като за големи хора — рече Бейн. — След като ти не си се върнал, брат ти завзел трона. Народът не го обичал много-много. Последвали доста битки и когато един ден пристигнала една тайфа моули… той ги поканил да влязат.

— Как може! — хлъцна Брокандо.

— Мислел си, че може да ги хване за наемна войска, да се бият на негова страна. Е, те се били, много хубаво се били даже. Твърдят, че той все още е крал, макар отдавна никой да не го е виждал. Всъщност управляват моулите. Много от хората забегнали. Останалите са, повече или по-малко, роби. Копаят чакъл, работят насила на полето… такива работи.

— Не ми се чини Моулите да се интересуват от зарзават — подхвърли Снибрил.

— Те ядат месо.

Писмир седеше, опрял гърбина о колелото на една каруца, загърнат в одеяло. Нещо не му понасяше пътуването. Почти го бяха забравили.

Думите му потънаха като камъни във вода. Всъщност, в самите думи нямаше нищо тревожно. Че кой не ядеше месо? Ала в тях се долавяше нещо особено, нещо остро, което предполагаше, че не става въпрос за най-обикновено месо…

Брокандо стана бял-беленичък.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Ядат животни — обясни Писмир. Снибрил никога досега не го бе виждал толкова нещастен. — За беда те смятат всички, които не са моули, за животни… Хм… Не ми се щеше да го казвам… Знаете ли какво означава думата „моул“ на техния език? Значи… Истински Хора.

И това потъна като камък във вода.

— Ще нападнем довечера — рече Брокандо. — Не позволявам на никого да ми яде поданиците!

— Ъ… — рече Глърк.

— О, да — обади се Бейн. — Ама разбира се. Направо страхотно. И петхилядна войска не би могла да превземе Джеопард!

— Прав си — кимна Брокандо. — Значи ние…

— Ъ… — повтори Глърк.

На вожда явно му бе хрумнало нещо.

— Току-що чух да се споменава веднъж-дваж думичката „ние“ — подзе той. — Та, може ли само да се изясним? Не ща никого да обиждам… Значи, за награда, че сме те спасили, сега ще нападаме тоя град, дето и най-голямата думийска войска не е успяла досега да завземе, и ще се бием с цяла тумба моули? Ти искаш моето племе, което сега си няма дом, да спаси града ти вместо теб, макар че тая работа не може да я бъде? Вярно ли съм го схванал, а?

— Добър човек си ти! — извика Брокандо. — Знаех си, че на тебе може да се разчита! Сега ми трябват половин дузина мъже с храбри сърца!

— Мисля, че май бих могъл да ти предоставя само един, смаян от почуда — рече Глърк.

— Трябва да помогнем — намеси се Снибрил. — Твърде сме уморени, за да бягаме. Както и да е — ако не помогнем, какво ще стане? Рано или късно ще се наложи да се бием с тия гадове. Що пък да не е тук и сега?

— Превъзхождат ни по брой! — изтъкна Бейн. — Пък и вие не сте войници!

— Не сме, вярно — потвърди Глърк. — Ловци сме.

— Добре го каза! — обади се Брокандо.

Глърк смуши Снибрил.

— Май току-що доброволно се отправихме на практически сигурна смърт?

— Да, май точно тъй излиза.

— Това кралуването е чудна работа — рече Глърк. — Ако се измъкнем някак, ще взема да го поизуча малко.

Падна нощта. Един син язовец, подранил за лов, едва не се блъсна в редичката бъдещи нашественици и бързешком се заклатушка обратно.

Сред дефтменската войска се разнесе шепот — бе избухнала разправия. Някои искаха да влязат в боя с песен — такава си беше традицията. Брокандо постоянно изтъкваше, че влизат в боя тайно, ала един-двама от най-твърдоглавите традиционалисти се вкопчиха в правото си да пеят мирни песни — според тях това щяло напълно да обърка врага. Най-накрая Брокандо надделя, като се направи на крал и заплаши, че ще прати на смърт всеки, несъгласен с него. Което направи невероятно впечатление на Глърк.

Тъкмо когато на Снибрил бе почнало да му се струва, че тоя тъмен Килим край няма, те излязоха отново на пътя, а пред тях сияеха факлите по стените на Джеопард.