Килимените хора

ГЛАВА 2

— Ами, това беше. Хайде! — Глърк хвърли последен поглед към руините на колибата.

— Изчакай ме мъничко — обади се Снибрил.

Лесно бе побрал цялата си покъщнина в една кожена торба, ала я пребърка отново, в случай че е забравил нещо, без да иска. Вътре имаше кокален нож с резбована дървена дръжка и резервен чифт ботуши. После идваше едно кълбо тетива за лък, торбичка с остриета за стрели и малко късметлийски прах, а точно на дъното пръстите на Снибрил напипаха още една издута торбичка. Измъкна я внимателно, като гледаше да не повреди онова, с което бе натъпкана, и я отвори. Две, пет, осем, девет. Всичките си бяха вътре. Той прокара пръсти по тях. Лакът блестеше на светлината.

— Хъ — рече Глърк. — Не знам какво толкоз се бъзикаш с тях. Да беше взел още една торбичка с остриета, по-добре щеше да запълни мястото.

Снибрил поклати глава и вдигна монетите в шепата си. Лакът им сияеше.

Бяха изсечени от червено дърво от Кракостолните мини. От едната страна на всяка монета бе гравиран ликът на Императора. Това бяха тарнерии — валутата на Думийската империя, и струваха много кожи в Трегон Марус. Всъщност, ако го погледнеш по този начин, те си бяха кожи, или гърнета, или пък ножове, или копия. Поне така разправяше Писмир.

Снибрил не го разбираше съвсем, но, изглежда, любовта на Думийците към техния Император бе толкова голяма, че те на драго сърце биха взели от него дървените картинки срещу кожи в замяна — с козината и без. Или поне така разправяше Писмир. Снибрил не беше много убеден, че той разбира от финанси кой знае колко повече от него.

Двамата се отправиха към каручките. Не бе изминал и ден, откакто бе минал Фрей. Да, ама какъв ден… Изпълнен предимно с разправии. По-богатите Мунрунги не искаха да тръгват, особено като се имаше предвид и че никой няма що-годе ясна представа къде отиват. А Писмир пък се беше покрил някъде по своя си работа.

После, посред утрото, откъм юг долетяха писъци на снарг. Някой бе мярнал плъзгащи се сред космите сенки. Друг пък бе забелязал очи, надничащи над оградата.

С това разправиите секнаха. Мунрунгите били свикнали на път — взеха изведнъж да изтъкват хората. Горе-долу всяка година се местели насам-натам в търсене на по-добри ловни полета. И сигурно са се готвели да се местят пак още от месеци насам. Не че бягат — обясняваше всеки. Никой не би могъл да твърди, че бягат. Те просто се оттеглят. Доста бавно, при това.

Още преди да преполови пладне, ограденото място се изпълни с каруци, крави и хора, помъкнали разни мебели. Суматохата вече бе утихнала и всички чакаха Глърк. Неговата каруца беше най-писаната от всички — наследствена семейна собственост с вит покрив, с гюрук от кожи. Теглеха я четири понита. Колибите трябваше да се строят така, че да изтраят година и половина; каруците обаче бяха нещото, което човек завещава на деца и внуци.

Зад неговата каруца търпеливо чакаше цял керван понита, натоварени с Орксоновите богатства, които се състояха също предимно от кожи. Подир нея идеха по-маловажните каруци — никоя не беше толкова богата колкото Орксоновата, макар че някои й бяха почти равни. След тях идеха по-бедните двуколки и онези семейства, които едвам можеха да си позволят едно пони и три четвърти дяла от крава. Последни идеха пешаците. На Снибрил му се струваше, че онези, които побираха всичката си покъщнина в една-едничка торба, май са по-весели от ония, дето си зарязваха половината имущество тук. Точно сега им трябваше Пасмир. Ала къде беше той?

— Че няма ли го тука? — попита Глърк. — Е, той нали знае, че тръгваме. Ще ни настигне. Според мен едва ли си въобразява, че ще го чакаме…

— Ще избързам напред да го търся — отсече Снибрил.

Глърк отвори уста и тъкмо да скастри брат си, взе, че размисли.

— Е, кажи му тогава, че сме тръгнали към Изгорелия Край, по старите пътеки — рече му той. — Там тази вечер лесно ще се защитим, ако опре до това.

Глърк изчака, докато и онези на опашката се изнижат извън оградата, примъкна две греди и запречи портата накръст. През порутените стени всеки можеше да влезе вътре, ала Глърк чувстваше, че портата трябва да бъде затворена. Беше някакси по… както трябва. Предполагаше, че може и да се върнат някой ден.

Снибрил беше начело на процесията. Яздеше белия кон — малко непохватно, но за сметка на това пък решително. Бяха го кръстили Роланд, на някакъв техен чичо. Никой не бе поставил под съмнение нито правото му да го кръсти, нито да го задържи. Мунрунгите, общо взето, бяха съгласни с Думийските закони, но пък „Кой изпревари — той завари“ си беше един от най-старите закони.

Малко по-нататък той свърна от пътя и скоро над върхарите на космите се издигна бялата канара на Дървената Стена. Наоколо се стелеше гъст прах и тропотът на Роландовите копита почти не се чуваше. Там свършваше Килимът. Снибрил усети ширналата се край него необозрима килимена безграничност, която се простираше далеч отвъд най-крайните граници на Империята. И ако Думийските пътища водеха към далечни краища, то накъде ли водеше този стар-прастар черен път?

Понякога, през някоя тиха нощ, той сядаше край пътя и го съзерцаваше ли, съзерцаваше. Мунрунгите сновяха насам-натам, ала все из едни и същи краища. Писмир разказваше за разни места като Черджето, Камината и Ръба. Далечни-далечни краища със странни-престранни имена. Писмир бе ходил навсякъде и бе видял такива неща, каквито Снибрил никога нямаше да види. Ех, какви истории разказваше…

На няколко пъти на Снибрил му се счу, че наблизо отекват нечии други копита. Или пък тропаха черни лапи? Май и Роланд бе дочул нещо, защото припна живо напред — още малко и щеше да мине в галоп.

Прахът се бе наслоил сред тукашните косми и бе оформил бабунести могили, гъсто обрасли с папрати и треви — въздухът тегнеше от мириса им. Пътеката като че бе станала мочурлива и тук-таме нехайно лъкатушеше сред могилите. Най-накрая излезе на една полянка точно до южния край на Дървената стена.

Тя беше паднала от небето преди много, много години. За да я изминеш открай докрай, бе нужен целодневен поход, а за да я прекосиш — цял час, че и отгоре. Половината бе изгоряла — кой я знае как, ала беше изгоряла!

Писмир твърдеше, че нейде в най-затънтените краища на Килима имало още една-две… и бе използвал Думийската дума: клечкакибрит.

Писмир живееше в една пещера до старата дървена кариера. Покрай прага се търкаляха две-три гърнета.

Щом Роланд навлезе в тръс на полянката, насреща му изскочиха няколко мършави полудиви кози. Писмир го нямаше. Нито пък дребничкото му пони.

Ала край пещерата бе простряна току-що одрана кожа на снарг, а край малък огън, върху купчина папрат, със смъкната връз лицето шапка, лежеше някакъв човек. Шапката беше островърха и някога ще да е била синя, ала времето я бе превърнало в безформена торба, чийто цвят напомняше цвета на дим. Дрехите му изглеждаха така, сякаш самички се бяха скупчили около него, да се посгреят. Под главата си бе подложил за възглавка оръфано кафяво наметало.

Снибрил остави Роланд в сенките на космите и извади своя нож. Прокрадна се към спящия, протегна ръка и леко повдигна периферията на шапката с върха на острието.

Последва рязък изблик на активност, който завърши с поваления на гръб Снибрил, чийто собствен нож бе опрян в гърлото му, а мургавото лице на непознатия — на няма и педя от неговото.

Очите се отвориха. „Ама той чак сега се събужда!“ — просветна в главата на Снибрил сред сковалия го ужас. Беше се размърдал, още спейки.

— Ммм? О, Мунрунг? — промърмори непознатият почти под носа си. — Значи, безобиден! — Той рязко се изправи на крака.

Снибрил така избърза да се обиди, та забрави, че го е страх.

— Безобиден, казваш, а?!

— Е, в сравнение с ей-това там… — махна той към проснатата кожа. — Той Писмир ми каза, че някой от вашите може и да се весне насам.

— Ами него де го?

— Замина за Трегон Марус. Скоро ще се върне.

— А ти кой си?

— Харесва ми да ме наричат Бейн.

Беше гладко избръснат — нещо доста необичайно за когото и да било, без да броим Думийските младежи, а златисточервената му коса, сплетена на плитка, се спускаше кажи-речи до кръста. Макар че, общо взето, не изглеждаше да е по-стар от самия Снибрил, лицето му бе сурово, изрязано от бръчки — ала огряно от усмивка. На колана му висеше къс меч, свиреп на вид, а до торбата му лежеше копие.

— Бях тръгнал да преследвам моули… — рече той, но забеляза неразбиращия поглед на Снибрил. — Това са едни такива гадове… Въдят се в Неметените Кьошета. Да им се не види и на мярата! Плъзнали са насам и яздят ей тия — отново махна към кожата той.

— Не те ли е страх от очите им?

Бейн се разсмя и вдигна копието си.

После пристигна и Писмир — длъгнестата му фигура нахлу на полянката; дългите му крака и от двете страни на понито почти докосваха земята. Старецът изобщо не се изненада, че заварва Снибрил там.

— Трегон Марус е рухнал — тежко рече той.

Бейн изпъшка.

— Рухнал е, ти казвам — сопна му се Писмир. — Разрушен. Храмовете, стените — всичко! И навсякъде из руините сноват снаргове. Фрей е помел целия град. Трегон Марус се е паднал точно в епицентъра, под Фрей — продължи шаманът. — Ех, че дълъг и ужасен ден… Къде се дяна племето? Към Изгорелия Край ли тръгна? Бива. Ако се наложи да се защитят, там бива. Хайде.

Малкото пони на Бейн пасеше сред космите. Потеглиха. Придържаха се плътно до дървената канара.

— Ама какво е тоя Фрей? — попита Снибрил. — Спомням си, че ти разказваше някакви легенди за старите времена… но то беше толкова отдавна! Някакво чудовище беше май… ама нали уж не било истинско…

— Моулите му се кланят — обясни Бейн. — Аз… си падам доста вещ по тях, да ви кажа.

Снибрил бе явно озадачен. Мунрунгите нямаха богове. Животът и без тях си беше достатъчно сложен.

— Аз си имам една теория по въпроса… — подзе Писмир. — Чел съм това-онова в старите книги. Зарежи ги легендите. Те са просто метафори.

— Ще рече интересни лъжи — преведе Бейн.

— Не, по-скоро начин да се каже нещо, без да ти се налага да се впускаш в обяснения. Фрей е нещо като сила. Мисля, че някога са съществували и хора, които са знаели повече за него. Съществуват древни легенди за древни градове, внезапно изчезнали от лицето на Килима. Сега това са само предания… ох, леле, колко много неща се забравят! Някой ги записва, а после пак се губят…

Тесните стари пътеки, които кръстосваха целия Килим, не бяха прави като пътищата, а току криволичеха като змии насам-натам из космалаците. Всеки пътник, който поемаше по тях — а такива бяха малцина — рядко срещаше друг. И все пак тези пътеки не обрастваха с косъмчета. Думийците твърдяха, че ги бил създал Пелун, богът на пътуването. Мунрунгите пък, сами по себе си, се придържаха към схващането, че ги е създал самият Килим по някакъв свой тайнствен начин — макар че гледаха да не го споменават пред думийци. Те самите си нямаха богове, но, общо взето, се държаха учтиво, що се отнася до боговете на другите народи.

Под разръфания край на Дървената Стена, наречен Изгорелия Край, пътеката се раздвояваше — едната тръгваше на Запад, а другата на Север. Глърк спря каруцата си и се вгледа в изгорелите, почернели чукари. За миг му се стори, че долавя някакво движение нейде високо горе. Подуши из въздуха.

— Имам лошо предчувствие — сподели той. — Я по-добре да изчакаме Снибрил.

Вождът скочи от каруцата и тръгна назад по пътеката. Да, ето го пак — нещо се прокрадва в далечината… не, това било просто сянка. Глърк отново подуши, после тръсна рамене. Че бива ли да прави така — шавне някоя сянка и той веднага подскача! Сви длани около устата си.

— Съберете каруците в кръг! — изкомандва той. — Тук ще лагеруваме!

Успееш ли криво-ляво да се примириш с неугледния пейзаж и с пепелта, Изгорелият Край си беше направо безопасно място. Космите се бяха прекършили още когато Дървената Стена бе рухнала върху Килима — тъй че евентуалните нападатели нямаше кой знае къде да се скрият. Пък и чисто бялата Дървена Стена от другата страна намаляваше шансовете им за успешно нападение. Ала тук човек просто не го свърташе. Глърк продължаваше да навиква цялото племе, докато най-накрая каруците оформиха стена, а вътре в нея окошариха понитата и добитъка. После нареди по един въоръжен мъж да се настани върху покрива на всяка каруца и юрна останалите да палят огньове и да подготвят лагера за нощувка.

Гледай да се намират на работа! — това беше едно от правилата на вожда, завещани му от стария Грим. Дръж се уверено, никога не казвай „Не знам“, и — когато явно нищо друго не ти е останало — постарай се да им намираш работа. И преди бе ловувал край Изгорелия Край, и мъртвилото, което представляваше почернялата гора, го беше изнервяло и в най-добрите времена. Да работят, да се смеят гръмогласно, да пеят и да маршируват с копия на рамо — май само това им бе останало, преди страховете им най-после да ги надвият.

Скоро тук-там из кръга изникнаха огньове. Жените се разготвиха. Глърк се изкатери на каруцата си и надникна надолу към пътя. Огньовете се виждаха… онези ги виждаха. Но нищо не правеше сърцето тъй дръзко, както огъня, а пък едно топло ядене вършеше чудеса с човешката храброст. Дали нейде там се спотайваха снаргове? Е, със снарговете можеха да се справят. Снарговете ги имаше, откакто се помнеха — гадни шубелии бяха те. Имаха мозък, колкото да се сетят, че не бива да нападат хорските села. Предпочитаха да проследят някой самотен пътник, ако им се струваше, че може да им излезе късметът. На Глърк тая промяна у снарговете никак не му се харесваше.

След малко той се спусна долу и измъкна ловния си нож изпод седлото. Той бе издялан от бедрената кост на снарг и ако беше меч, щеше да му върши абсолютно същата работа — а той му вършеше добра работа. Мушна го в колана си и пое подадената от жена му паница супа.

Нощта изтъняваше. Стражите клюмаха. Тъмни сенки шаваха сред космите покрай осветения кръг… сякаш около кръга от светлина бе израснал друг кръг — от дълбок мрак.

Нападението дойде от южната страна на лагера. Надигна се вой. После една каруца се разтресе. Стражът отгоре й скочи на земята — инак щеше като нищо да умре. Беше Гърт, най-големият син на Глърк.

— Всички на оръжие! Всички на оръжие! Дръжте се в кръг! — кресна Глърк и прескочи огъня, сграбчил по едно копие и в двете ръце. Докато тичаше, метна едното и чу, че се удари в нещо.

Тия снаргове никак не приличаха на онези, които познаваше — мина му през ума и тази мисъл го вцепени. Осмеляваха се да ги нападат и носеха на гръб хора — или поне същества, прилични на хора, със зелени очи и зъби като игли. Глърк се поколеба. Една стрела одраска ръката му.

Конете се разцвилиха, взеха да изтръгват колчетата на коневръза от земята и се втурнаха в панически бяг направо през щуращата се тълпа.

Глърк видя как още една каруца се преобръща, а после над него се надвеси снарг. Нашийникът му сияеше. Разнесе се рев, после трясък и… покрай ръката му отново се разстла мрак и надвисна над ума му като внезапна нощ.

Огньовете отпред сияеха като фарове. Тримата се спускаха с конете си надолу по усойната пътека.

— Трябва да се отправим към империята — рече Писмир. — То, положението, няма как да стане по…

Сепна се. Бейн тъкмо измъкваше меча си. Рижият слезе тихо от коня и се запромъква напред. Със свободната си ръка направи знак на Писмир да продължава да говори.

— Пък и Уеър е толкова приятен по това време на годината, то се знае — побърза да добави Писмир. — И има толкова много странични пътчета и исторически…

— Отдавна ли познаваш Бейн? — Снибрил гледаше как непознатият напредва, цял нащрек.

— Старо другарче ми е той.

— Ама кой е…

Бейн пристъпи напред и изведнъж се врътна на пети. Мечът му изсвистя сред сенките. Чу се сумтене и някакво тяло тупна тежко напреки на пътеката. Из ръцете му изпадна грубо издялан черен меч.

Снибрил хлъцна и отскочи назад. Онова нещо бе облечено в ризница от черна кожа, обшита с костени халки. На пръв поглед приличаше на човек, но щом Снибрил се приближи, забеляза козината, лапите и издължената животинска муцуна.

— Моули — рече Бейн. — Ех, как ги надушвам само!

— Трябва по-живо да мърдаме оттук! — защура се Писмир. — Те никога не се движат сами!

— Ама той прилича на човек! — възкликна Снибрил. — Мислех си, че такива чудовища и зверове ги има само по Неметените Кьошета!

— Може да са и мелез от чудовище и звяр — обади се Бейн.

Далечните огньове в миг угаснаха и се разнесе вой на снарг.

Още преди воят да заглъхне, Снибрил вече се бе метнал върху Роланд и бе препуснал. Останалите плътно го следваха. Там, отпред, се чуваха крясъци и вой, а в светлината сновяха черни силуети. Щом излязоха на полянката сред разтурения кръг от каруци, Снибрил усети, че конят под него се напрегна — готвеше се да скочи.

Той се вкопчи здраво в гривата, докато другите разчистят покрива на една каруца, по който тук-там бе останало някое читаво място — и те леко се приземиха насред кръга.

Няколко повалени каруци бяха пламнали и това удържаше чудовищата. Ала някои от тях бяха успели да се промъкнат вътре и ръмжаха по хората, които се опитваха да ги намушат с ножове.

Глърк се бе проснал неподвижен под огромната лапа на един снарг — по-голям снарг Снибрил не беше виждал. Грамадните пламтящи очи се извърнаха леко и съзряха мунрунга. Щеше му се да побегне — ала конят не помръдваше. И ездачът на гърба на снарга го бе видял. Ухили се — много неприятно.

Снибрил се плъзна долу на земята и вдигна копието на Глърк. Тежичко си беше. Глърк си падаше по копия, които нормален човек не би успял и да вдигне, пък за хвърляне да не говорим. Внимателно го стисна и прицели острието му право в звяра.

Снаргът се извърна, а заедно с него и ездачът му. Явно личеше, че огромният звяр се е напрегнал като пружина.

Виждаше и Роланд. Конят тихомълком ги бе заобиколил и сега снаргът и ездачът му бяха точно пред него. Опашката на Роланд потръпваше…

…Той метна къч. И с двете задни копита.

Ездачът изфуча покрай рамото на Снибрил. Бе вече мъртъв. Никой не би успял хем да изглежда така, хем да е още жив.

Снаргът изръмжа смаяно, изгледа Снибрил и скочи.

Никога не преследвай плячката си — учеше го Писмир. — Би трябвало да я причакваш — необходимо е само да наблюдаваш и да внимаваш.

Снибрил дори не се и замисли. Заклещи тъпия край на копието в земята и го стисна здраво. Посред скока Снаргът се усети, че май е постъпил много тъпо — ала вече беше твърде късно, защото се носеше стремглаво не към някакво си слабосилно същество, а към добре наточено острие…

Такава бе първата битка.