Пристигнаха в лагера тъкмо навреме, за да спрат дружината, която аха-аха да потегли да търси Снибрил. Брокандо веднага стана център на внимание — нещо, което много му допадаше и с което очевидно беше свикнал. Снибрил, малко или повече, бе забравен. Малко или повече…
— Къде беше?! — попита го Писмир. Хем си беше отдъхнал, хем му беше ядосан. — Бива ли тъй да скитосваш! Нима не знаеш, че Моулите са плъзнали навсякъде?
— Съжалявам — отвърна Снибрил. — Просто… така стана.
— Е, карай — махна с ръка Писмир. — Ами сега, какво става? Тия твои смотльовци не знаят ли как се посреща крал?
— Май че не — отвърна Снибрил. — Той иначе си е храбър, ама е малко кибритлия и тогава изобщо не те слуша какво му приказваш.
— Тъй, както ми го описваш, точно на крал го докарва — кимна Писмир.
Брокандо в момента се намираше точно в средата на тълпа дърдорещи един през друг, ококорени Мунрунги, и раздаваше благосклонни усмивки.
— И стоя си аз, значи — разказваше той, — едвам на крачка от съкровището, и изведнъж — дръннн! — ей ти го онова право зад мене! И аз тогава…
Писмир си проби път с лакти през тълпата, свали шапка, поклони се — спря чак когато брадата му докосна пода — и там заседна, тикнал вълмо бели кичури точно под носа на смаяния Брокандо.
— Приветствам те, о, Кралю! — поде старецът. — За нас е чест, че един тъй велик син на един тъй благороден народ ни е счел за достойни да… ъъъ… за достойни. Всичко, което имаме, е на твое разположение, о, доблестни господарю. Аз съм Писмир, скромен философ. Това е…
Той бясно защрака с пръсти по посока на Глърк, който стоеше зяпнал встрани и гледаше какви ги върши Писмир, все още прегънат одве пред воина-джудже.
— Хайде де, ама хайде, моля ти се! Протоколът е много важно нещо! Поклони се на краля!
— Кво е туй крал? — невинно го изгледа Глърк.
— Засвидетелствай му уважение! — настоя Писмир.
— Че защо? Нали Снибрил го е отървал, а не обратното, нали така?
Снибрил забеляза Бейн, застанал зад тълпата начумерен, със скръстени ръце. В Трегон Маруското училище хич не му харесваше, ама беше понаучил някои работи. Думийците не обичат кралете. Предпочитат императорите. От един император можеш да се отървеш къде-къде по-лесно.
На връщане от храма пък бе попитал Брокандо какво иска да каже с това, че народът му не се брои. Искал бил да каже, че си нямат нищо общо с Думийците.
— Ние ги мразим — бе отсякъл Брокандо, без изобщо да увърта. — Аз се бия с тях, защото изправят пътищата, слагат номера на какво ли не и правят карти на разни места, дето няма какво да им правиш карти! Всичко гледат да обърнат в нещо, дето се брои. Да можеха, и космите на Килима щяха да накарат да растат в редички! Пък най-лошото е, че… дай им на тях да се подчиняват на заповеди! По-скоро ще се подчинят на чиято и да било заповед, отколкото да се хванат самички да мислят! Точно върху това се гради и империята им! О, инак те са си направо свестни, в битка се бият честно и прочие, ама понятие си нямат от веселба! И накрая какво? Редички, заповеди и никаква радост от живота!
А точно в момента го представяха на думиец.
При което Брокандо направо го шашна. Той доближи Глърк и сърдечно му разтърси ръката. Щом заговори, гласът му изобщо не звучеше както в храма. Беше от онзи тип глас, дето все едно през цялото време те тупа по гърба.
— Та значи, ти си вождът, а? Страхотно, ей! Брат ти ми е разправял за тебе. Сигурно тая твойта работа е невероятно мъчна, а? И, по всяка вероятност, се изискват многобройни умения?
— О, ами, знаеш ли… То караш, караш, пък вземеш да го налучкваш… — смутено измънка Глърк.
— О, не се и съмнявам. Изобщо даже не се съмнявам. Страшна работа! Пък и отговорността е ужасна. Ти минал ли си някаква специална подготовка?
— Ъъ… ами че не… ами то, тате умря и те ми натикаха онова копие в ръцете и ми викат „ти си вождът“ … — заобяснява Глърк.
— Наистина ли? Е, по-късно ще си проведем един по-сериозен разговор по тоя въпрос — кимна Брокандо. — А това е Писмир, нали? О, ама хайде стани, де. Сигурен съм, че от философите не се изисква да се кланят доземи… Какво?… О, екстра! А това трябва да е… генерал Бейнеус Гатрикс, ако не се лъжа.
„Генерал!“ — отново мина през ума на Снибрил.
Бейн кимна.
— Колко години минаха, Ваше Величество?
— Към пет, мисля — рече кралят. — Всъщност май са си направо шест.
— Познавате ли се? — учуди се Снибрил.
— О, да — кимна Брокандо. — Думийците постоянно ни пращаха армии. Да проверят как сме и да ни предложат най-учтиво да им се подчиним и да станем част от тяхната Империя. Ние пък все им отвръщахме, че не щем. Нали щяха да ни броят…
— Според мен възразявахте най-вече срещу плащането на данъци — спокойно го пресече Бейн.
— Не виждам какво бихме получили срещу парите си — опъна се Брокандо.
— Защита.
— А, така ли? Че нас винаги ни е бивало да се защитаваме самички! — Брокандо натъртваше на всяка дума. — Срещу всеки. — Той се усмихна. — А после ни изпратиха Генерала да ни предложи пак същото, ама малко по-настоятелно… Спомням си, рече ни, че ако не се присъединим към Империята, едва ли от нас би останал някой за преброяване.
— А пък ти ми рече, че нямало да остане кой да брои — каза Бейн.
Снибрил местеше поглед от единия към другия. Усети се, че е притаил дъх. Въздъхна.
— И после какво? — обади се той.
Бейн сви рамене.
— Ами, аз не нападнах — обясни думиецът. — Изобщо не проумявах защо трябва да мрат свестни хора. Върнах се и казах на императора, че хората на Брокандо много ги бива за съюзници, ама за поданици по неволя хич не стават. Пък и без това само малоумник би нападнал онзи град.
— Аз пък винаги съм се чудил той какво ти е отговорил — обади се Брокандо.
Бейн сведе поглед към опърпаните си дрешки.
— Ами, какво. Доста повряска, де…
Последва замислено мълчание.
— Ама те все пак нападнаха, след като тебе те… отзоваха — рече накрая Брокандо.
— И победиха ли?
— Не.
— Ей на, нали това ти казвам. Малоумници.
— Съжалявам — рече Брокандо.
— А, няма защо. Това беше само едно от многобройните несъгласия между мен и Императора.
Снибрил хвана и двамата за раменете.
— Както и да е — рече той. — Като сте заклети врагове, това не значи, че не можете да бъдете приятели, нали така?
Докато вечеряха, Глърк пошепна на жена си:
— Много е любезен. Пита ме всякакви работи за мене… Запознах се с крал, представяш ли си! Той е много важен човек. Май че се казва Протокол.
— Хубаво име. И звучи по кралски…
— Пък Писмир бил философ. Той тъй рече.
— Туй пък хич не го знаех. Какво е „философ“?
— Някой, дето мисли. Той тъй ми рече.
— Е, ами то и ти мислиш. Колко пъти съм те виждала — седиш си и си мислиш…
— Абе то аз не винаги мисля — най-съзнателно си призна Глърк. — Понякога само си седя. — Той въздъхна. — Ама тя работата не била само в мисленето. После трябвало и да го разкажеш, и то така, че на хората да им е забавно.