Килимените хора

ГЛАВА 1

Тъй гласеше Законът: всяка десета година хората от всички племена в Империята на Думиите се сбират за Преброяване.

За това не ходеха чак в големия столичен град Уеър, а в малкото, отвсякъде опасано със зидове градче Трегон Марус.

Преброяването открай време беше паметно събитие. За една нощ Трегон Марус нарастваше двукратно и по големина, и по важност, щом палатките на племената щръкнеха край зидовете му. Имаше и конски пазар, и панаир, който траеше пет дни и пет нощи. Стари приятели се срещаха и си разменяха такъв поток от новини, че ставаше цяло наводнение.

Пък и самото Преброяване… Новите имена се добавяха в скърцащите свитъци, които — така им харесваше на хората да мислят — после биваха откарвани в голямата столица Уеър, и то в самия Велик Императорски Дворец. Думийските чиновници записваха усърдно кой колко прасета, кози и тромпи има, а после хората се изнизваха един по един към съседната маса и си плащаха данъците в кожи — с козината и без. Точно тази част на цялото мероприятие не се радваше на особена популярност. Опашката се виеше край Трегон Марус, минаваше през Източната порта, провираше се покрай къщурките и оборите, пресичаше Пазарния площад и се изсипваше в Преброителницата. Покрай чиновниците пренасяха дори и най-малките бебенца — перодръжките трепваха и дращеха имената им по пергамента. И твърде много хора в империята получаваха смешни имена, защото все се намираше някой чиновник, дето не е много наясно с правописа. В Историята такива работи се случват доста по-често, отколкото си мислите.

На петия ден губернаторът на града свикваше всички племенни вождове на аудиенция насред Пазарния площад, за да им изслуша жалбите и болежките. Не че имаше навика да прави нещо, за да им помогне, ама нали поне ги изслушваше, пък и кимаше толкова начесто, че всекиму поолекваше — поне докато се прибере обратно вкъщи. На това му се вика политика. И тъй си вървеше кой го знай откога. А на шестия ден хората хващаха пътищата, построени от Думийската империя, и се прибираха у дома. Пътищата водеха на изток. Друг път вървеше на запад, докато стигне в славния Уеър. Там пък се превръщаше просто в един от многобройните пътища, които минаваха през града. Отвъд Уеър той се превръщаше в Западния Път, и ставаше все по-тесен, и криволичеше все повече, докато най-накрая стигаше най-крайния западен пост на Черджето пред Камината.

Такава бе Думийската империя. Тя се простираше почти по целия Килим — от Дървената Стена, та чак до пустинята край Лакоолм, на север.

На запад тя граничеше с Дивата Земя и с последните ресни от Килима, а на юг пътищата й стигаха чак до Крайкаминието. Хората от Уейнскот, дето ходеха целите нашарени, войнствените Хиболги, та дори и езичниците от Черджето, дето се кланяха на огъня — всички те плащаха своя дан на Императора.

На някои от тях Думийската империя не им допадаше особено — най-вече защото все гледаше да потуши дребните междуособици и мащабните кражби на добитък, дето в крайграничните райони си бяха един вид развлечение, което им разнообразяваше живота. На Империята по й харесваше да има мир. Мирът означаваше, че хората ще имат време да спечелят достатъчно пари, че да си платят данъците. Общо взето, мирът вършеше добра работа на Империята.

Тъй че племето на мунрунгите се отправяше на изток и се измъкваше от имперските хроники за още десет години. Понякога мунрунгите се спречкваха помежду си, ама общо взето си живееха мирно и кротко и гледаха да си нямат много вземане-даване с историята, която има подчертана склонност да кара хората да се изтрепват един друг.

А после настъпи и година, когато от Трегон Марус не дойде никаква вест…

Старият Грим Орксон, вождът на мунрунгите, имаше двама сина. Когато старецът умря, постът бе наследен от по-големия, Глърк.

Според мунрунгското мислене — а то си е едно доста бавно и протакащо мислене — по-добър избор не можеше и да има. Синът си беше буквално второ издание на бащата — като почнеш от яките, мощни плещи, та стигнеш до обширния дебел врат, първоизточник на неговата таранна сила. Глърк мяташе копието най-далеч от всички. Можеше и снарг да пребори — и за доказателство носеше на врата си наниз от дългите им жълти зъби. С една ръка кон вдигаше, можеше по цял ден да тича без умора и да се промъкне толкоз близо до някое животно, както кротко-кротко си пасе, че въпросното животно понякога се гътваше от шока, още дори преди нашия човек да си е вдигнал копието. Е, трябва да признаем и това, че докато мислеше, устните му все мърдаха и се виждаше как мислите се блъскат една в друга като залци в яхния, ама да беше тъп — не беше. Не бихте го нарекли точно „тъп“. В края на краищата, мисълта му като тръгнеше, стигаше където трябва. Само дето минаваше по възможно най-заобиколния път.

„Той казва много малко думи, пък и едва ли знае какво значи която и да било от тях“ — тъй говореха хората за него, но не и тогава, когато можеше да стигне до неговите уши.

Веднъж, привечер, той вървеше към дома си през просеки в прахта, помъкнал под мишница копие с кокален връх. С другата ръка крепеше полегналия на рамото му дълъг прът.

По средата на пръта, с вързани крака, се бе провесил един снарг, а другия край на пръта крепеше Снибрил, по-малкият брат на Глърк.

Старият Орксон се бе оженил рано, а бе живял дълго — тъй че помежду двамата братя се бе опнал дълъг наниз дъщери, които вождът грижливо бе омъжил до една за видни, уважавани и най-вече имотни Мунрунги.

Снибрил беше доста крехък, особено в сравнение с батко си. Грим го бе изпратил в строгото думийско училище в Трегон Марус да се изучи за чиновник. „Той копието едвам вдига“ — бе рекъл вождът, — „та сигурно с калема по-добре ще се оправи. Тъкмо и някой от нашата рода най-после да стане учен човек.“

Когато Снибрил за трети път избяга от училището, Писмир дойде при Грим да си поприказват. Писмир беше техният шаман. Това е нещо като поп, само че работата му е доста по-разностранна.

Повечето племена си имаха шамани, ала Писмир не беше като другите. Ако ще и заради това, че поне веднъж месечно си миеше лицето и ръцете. Това последното беше доста необичайна практика сред шаманите. Другите притежаваха отявлена склонност към мръсотията — поддържаха мнението, че колкото са по-мърляви, толкоз по-магически вид имат.

Нито пък бе целият окичен с пера и кокали. Нито пък говореше като шаманите на съседните им племена.

Другите шамани ядяха гъбите на жълти петна, дето растяха вдън космалака тилилейски, а после приказваха разни такива неща: „Хийяхийяхейя! Хейяхейяйяхийя! Хгх! Хгх!“ — което със сигурност си звучеше досущ като магическо слово.

Ето какви неща пък разправяше Писмир: „Точните наблюдения, последвани от подробно обмисляне и прецизна представа за целта, са жизненоважни за успеха на всяко начинание. Забелязали ли сте по какъв начин дивите тромпи винаги изпреварват с два дни стадата на соратите? Между другото, недейте да ядете гъбите на жълти петна“.

Което изобщо не звучеше като магическо слово, но пък вършеше къде-къде повече работа и им докарваше добър лов. Някои Мунрунги бяха на мнение, че добрият лов се дължи най-вече на собствената им сръчност. Писмир насърчаваше подобна гледна точка.

„Да мислиш положително“ — казваше той, — „също е много важно нещо“.

Освен това той беше и официалният знахар. Всички се съгласяваха (неохотно обаче, тъй като мунрунгите са племе, което си държи на традициите), че е много по-добър от предшественика си, чиято идея за лекуване беше следната: трябва да се мятат кокали във въздуха и да се вика „Хийяхийяхейя! Хгм! Хгм!“

Писмир пък бъркаше в една купа най-различни редки прахоляци, после ги правеше на хапчета и казваше например: „Гълтай по едно вечер преди лягане и сутрин, като се събудиш“. Пък и за други работи го биваше да даде съвет.

Грим тъкмо цепеше съчки пред колибата си.

— Така няма да стане — рече Писмир, безшумно изникнал иззад гърба му. Той все така си правеше. — Не можеш да пратиш Снибрил пак в Трегон. Той е Мунрунг! Чудно ли е тогава, че вече за кой ли път бяга? От него чиновник няма да излезе. То не ни е в кръвта, човече. Нека си остане тук. Аз ще го науча да чете.

— Щом можеш, заповядай! — поклати глава Грим. — Хич не го разбирам туй момче. Само се мотка насам-натам с отнесена физиономия. Тя и майка му беше същата. Е, вярно, като се ожени, дойде й поне малко от малко акълът в главата, ама…

Грим не можеше да чете, пък никога не се бе и учил, ала чиновниците в Трегон Марус винаги му бяха правили голямо впечатление. Дращят разни знаци по парчета пергамент — и тия знаци помнят разни неща! Това също си беше един вид сила. Много беше запален по идеята и Орксоновия род да се сдобие поне с малко от тази сила.

Тъй че Снибрил тръгна на училище заедно с другите деца от селото — а селски даскал беше пак Писмир, кой друг — и изучи числата, буквите и законите на Думийската империя. Ученето му хареса — всмукваше знания, все едно животът му зависеше от това. Много често се случвало и да зависи — бе рекъл Писмир.

Освен това — ама че странна работа — от него излезе ловец почти толкова добър, колкото и батко му. Само че по съвсем друг начин. Глърк преследваше дивеча. Снибрил го дебнеше. Писмир бе споменал, че не се налага да преследваш разните му там зверове. Дебнеш ли ги достатъчно дълго, хем ти си седиш и си чакаш на спокойствие, хем те самички си идват. Почти винаги съществува и по-добър начин да направиш това или онова.

Когато старият Грим умря, изкопаха яма сред прахта на Килима и го положиха в нея. Редом с него туриха ловното му копие, а после го закопаха. Мунрунгите си нямаха никаква представа къде отива човек, след като умре, но пък не виждаха причина като стигне там, все гладен да стои.

После Глърк стана вожд и по право му се падаше да отведе племето на следващото Преброяване. Ала вестоносецът, длъжен да ги призове в Трегон Марус, не се явяваше никакъв, а трябваше отдавна да е пристигнал. Това тревожеше Глърк. Не че се беше разбързал толкова да плаща данъци, пък и, като си помисли човек, да ходиш и да проверяваш защо закъснява вестоносецът си беше живо натягане, нали разбирате — но пък иначе Думийците бяха много стриктни, особено що се отнася до събирането на данъци.

Ала онази вечер, докато вървяха към дома с брат му, той си мълчеше за това.

Снибрил изсумтя и отпусна тежко пръта на другото си рамо. Беше по-нисък от брат си, пък и още по-нисък щеше да стане — помисли си той, — ако не отхвърли този товар от плещите си поне за минута-две.

— Ух, от това ходене стъпала не ми останаха, все едно стъпвам направо на чуканчета — въздъхна той. — Не можем ли да спрем да си починем малко, а? Няма страшно, ако отдъхнем пет минутки! Пък и… боли ме главата…

— Добре де, пет може — избуча Глърк, — ама нито минутка повече! Стъмва се.

Бяха стигнали думийския път, а недалеч от него, на север, ги очакваха Дървената стена, дом и вечеря. Приседнаха.

Глърк, който никога не си губеше времето, се захвана да точи копието си с брус, ала и двамата се бяха втренчили в пътя, сияещ сред вечерния сумрак. Той се губеше на запад — грейнала в тъмата линия. Космите край него гъмжаха от сенки, които растяха ли, растяха. Пътят бе омагьосал Снибрил още откакто неговият баща бе му казал, че всички пътища водят към Уеър. Значи, единствено пътят лежи между вратата на неговата колиба и прага на Императорския дворец — мислеше си той. А ако преброиш и всички пътечки и преки, дето водеха встрани от него… Веднъж да сложиш крак отгоре му, кой знае къде можеше да стигнеш, а пък дори и само да си седиш край него и да чакаш — кой знае кой би могъл да мине край тебе? Всичко е свързано с всякъде другаде — тъй разправяше Писмир.

Притисна глава с длани. Болката го мъчеше все повече. Като че някой го бе стиснал в менгеме.

И на Килима май днес му имаше нещо. Ловът излезе труден. Повечето животни се бяха изпокрили, ни дъх не дъхваше из въздуха, а и прахът сред космите ни мърдаше, ни шаваше.

— Тая работа хич не ми харесва. Вече дни наред никой не се задава по пътя — обади се Глърк. Той се изправи и се протегна към пръта.

Снибрил изохка. Да бе поискал хапче от Писмир…

Нейде високо горе сред космите се мерна сянка и се стрелна на юг.

Разнесе се грохот — толкова силен, че сякаш отекваше в костите ти, и се стовари върху Килима с ужасяваща внезапност. Братята се проснаха по очи сред праха, а космите около тях, подети от вихъра, взеха да надават писъци и стенания.

Глърк се вкопчи в грапавата кора на един косъм, примъкна се нагоре и се изправи. Наоколо се вихреше буря. Високо горе над главата му върхът на косъма скърцаше и тракаше, а космите край него се вълнуваха — същинско разбунено сиво море. Пясъчни балвани, колкото човешки бой, преминаха и пометоха де що срещнаха по пътя си — ту се търкаляха, ту хвърчаха пред вятъра.

Вкопчил се здраво за косъма с една ръка, Глърк протегна другата и придърпа нагоре брат си. После и двамата се сгушиха — така ги тресеше, че и зъб не можеха да обелят — а бурята продължи да си вилнее край тях. Също толкова внезапно, както беше и връхлетяла, тя свърна на юг, а мракът хукна след нея.

Тишината звънтеше като гонг. Снибрил премига. Каквото ще да е било това, но то беше отнесло и главоболието му заедно със себе си. Ушите му пращяха. После сред затихващия вятър дочу тропот на копита откъм пътя.

С всеки миг ставаше все по-силен и по-силен. Бе див и уплашен, все едно конят препускаше без ездач.

Наистина се оказа без ездач. Ушите му бяха прилепени към главата, а очите му светеха диво, позеленели от ужас. По белия му косъм искреше пот, а поводите му плющяха и удряха седлото в бесен галоп.

Снибрил се хвърли отпреде му. Жребецът профуча край него, той сграби юздите, за миг се понесе редом с ехтящите копита и се метна на седлото. Защо ли дръзна да го направи — представа си нямаше. Сигурно в резултат на внимателно наблюдение и прецизно определяне на Целта… Не, просто и през ум не можеше да му мине да не го направи.

Възседнали усмирения кон, те влязоха в селото. Влачеха снарга подире си. Оградата край селото бе оцеляла тук-там, а балваните бяха помели доста колиби. Глърк погледна към колибата на Орксоновци и Снибрил чу как от него се изтръгна стенание. Вождът слезе от гърба на коня и с бавна стъпка се отправи към дома си. По-точно към онова, което преди беше негов дом.

Останалите от племето спряха приказките и със страхопочитание се дръпнаха да му направят път. Един косъм бе рухнал. И то голям. Бе срутил оградата, а върхът му лежеше сред руините на Орксоновата къща. Арката на портата все още стърчеше храбро сред попилените греди и слама. Берта Орксон, наобиколена от децата си, дотърча и се хвърли в прегръдките на своя мъж.

— Писмир ни измъкна точно преди да се стовари косъмът… — изхлипа тя. — Ами сега какво ще правим?

Той я потупа разсеяно по гърба и продължи да се блещи срещу развалините на къщата си. После се изкатери върху купчината останки и взе да ръчка тук и там.

Тъй безмълвна бе тълпата, че всеки звук отекваше гръмко. Нещо дрънна, и той измъкна едно гърне, по чудо избегнало гибелта си. Ококори се насреща му, все едно никога преди не бе виждал нищо подобно, и взе да го върти насам-натам на светлината на огъня. Вдигна го над главата си и го тресна о земята.

Размаха юмрук и захвана люто да ругае. Прокле космите, прокле мрачните пещери на Подкилимието, прокле демоните на Пода — Вътъците и Основите. После изрева Непроизносимите Думи и изрече клетвата на Ретвашуд Цицията, която бе толкоз силна, че кости трошеше — или поне така разправяха за нея, макар че Писмир пък твърдеше, че това било суеверие.

Завихриха се клетвите сред вечерния космалак. Дочуха ги Създанията на Нощта, които щъкаха из Килима. Трупаше се клетва връз клетва, и се извиси кула от клетви, разлюляна и сееща ужас.

Глърк свърши; въздухът трепереше. Той тупна сред развалините и седна, стиснал глава в ръце. Никой не се осмеляваше да го доближи. Някои му метнаха коси погледи, а един-двама ги бе втресло и побързаха да се изнесат нанякъде.

Снибрил слезе от коня и бавно запристъпва към Писмир, който мрачно стърчеше сред тълпата, загърнат в наметалото си от кози кожи.

— Не биваше да казва Непроизносимите Думи — промърмори Писмир, кажи-речи на себе си. — Е, всичкото това е суеверие, ясно де, ама то само по себе си не значи, че не е ИСТИНА. О, здрасти. Отървал си се, като те гледам.

— Кой го направи?!

— Наричат го Фрей — отвърна Писмир.

— Мислех, че това е само стара-прастара приказка…

— То си е така, ала това не значи, че не е вярна. Убеден съм — Фрей беше. Като се почне с промените във въздушното налягане… Пък и животните, и те го усетиха… тъкмо както си го пише във… — той рязко млъкна.

— Тъкмо както четох някъде — довърши той, очевидно притеснен.

Погледът му мина край Снибрил и светна.

— Кон си си намерил, гледам.

— Май че е ранен…

Писмир доближи коня и го огледа внимателно.

— Думийски е, естествено — заключи той. — Я някой да ми донесе сандъчето с билките. Нещо го е нападнало — нали виждаш, ей тук. Не е дълбока рана, ама ще трябва да я намажа. Великолепно животно. За чудо и приказ! Та, бил без ездач, казваш?

— Пообиколихме нагоре-надолу по пътя, ама никой не видяхме.

Писмир погали коня по гладкия хълбок.

— Цялото село да продадеш, с всичките му жители за роби, я ще можеш да си купиш кон като тоя, я не. Който и да е бил неговият стопанин, кончето доста отдавна му е избягало. Живяло си е дни наред на свобода.

— Думийците вече не позволяват на никого да държи роби — уточни Снибрил.

— Много е ценен, това исках да ти кажа — обясни Писмир.

Той си затананика отнесено и взе да оглежда копитата на коня. Пусна краката му и се втренчи неподвижно в космите.

— Изплашило го е нещо. Не е бил Фрей. Още преди няколко дена го е изплашило. Не са били бандити — те щяха да задигнат и коня. Пък и бандитите не оставят белези от нокти. Може и снарг да е бил — ама три пъти по-голям от обикновен снарг. Олеле, майчице. И такива ги има.

И тогава се разнесе Викът.

На Снибрил му се стори, че на нощта са й пораснали уста и глас. Викът идеше от космалака отвъд срутената ограда — подигравателен крясък, който цепеше тишината. Конят се дръпна.

Някой вече бе разпалил огън в една от пукнатините на Стената. Неколцина ловци се затичаха натам с вдигнати копия. Спряха. В далечния край изплува нещо, яхнало друго нещо. Проблеснаха два чифта очи — едните свирепо червени, другите лъскаво зелени. Те се втренчиха в селяните с немигащ поглед над пламъците.

Глърк грабна копието от ръката на някакъв мъж — всичките до един бяха зинали — и взе да ги разбутва и да си проправя път.

— Снарг ще да е, какво друго да е — изръмжа той и метна копието. То се удари в нещо, ама само дето зелените очи блеснаха още по-ярко. Из невидимото гърло извря дълбоко, злобно ръмжене.

— Къш! Я марш обратно в бърлогата!

Писмир изтърча напред с пламтяща пръчка в ръка и я запокити към двата чифта очи.

Те премигаха и търтиха нанякъде. Заедно с тях търти и магията. Разнесоха се викове и, засрамени от страха си, ловците се втурнаха напред.

— Спрете! — кресна Писмир. — Тъпаци такива! Ще го погнете това сред мрака с кокалени копия, а? Ами че това е черен снарг! Това да не ви са кафявите, дето се въдят тука! Че не знаете ли легендите? Те идат от най-далечните Забутани Ъгли! Чак от Непометените Кьошета!

Откъм север, откъм бялата канара на самата Дървена Стена, отново се разнесе писъкът на снарг. Този път не заглъхна, а рязко секна.

Писмир се взря за секунда на север, после се обърна към Глърк и Снибрил.

— Надушиха ви. Точно това е докарало коня насам — страхът от снаргове. А страхът от снаргове изобщо не е срамно нещо. Такъв страх от снаргове си е чисто и просто проява на здрав разум. А сега, след като те откриха селото, вие не можете да останете повече тук. Те ще идват всяка нощ — и ще дойде някоя вечер, когато няма да можете да се защитите. Тръгвайте още утре. Даже и тогава вече може да е късно.

— Ама ние не можем ей тъй да… — начена Глърк.

— Можете, можете. И не само можете, ами и ви се налага. Фрей се връща, а заедно с него — и всичко, що иде подире му. Проумявате ли?

— Не — отвърна Глърк.

— Е, тогава ми се доверете. И се надявам, че никога няма да ви се наложи да го проумеете наистина. Да се сещате някога да не съм бил прав?

Глърк се замисли.

— Е, ами сещам се как веднъж каза, че…

— За важни неща, искам да кажа?

— Не. Ами не, предполагам. — Глърк изглеждаше порядъчно притеснен. — Ама нас никога не ни е било страх от снаргове. Със снарговете се оправяме съвсем сносно. Че какво толкова им има точно на тия снаргове?

— Ония, дето ги яздят — обясни Писмир, — това им има.

— Абе имаше още един чифт очи… — несигурно проточи Глърк.

— Тия са още по-лоши и от снарговете — рече Писмир. — Имат си много по-лошо оръжие от зъбите и ноктите. Имат си мозъци!