Килимените хора

ГЛАВА 13

— Доста лесно си беше да ви проследя — заразказва Глърк. — Искам да кажа, след двайсет души остава не диря, ами цяла пътека, проблемът не беше никакъв. През половината време трябваше да внимавам да не се блъсна във вас. После си помислих… ами, те вървят на юг по права линия, та аз мога и да ги изпреваря, да поогледам къде какво има, да видя къде какво става. Един човек върви много по-бързо от двайсет, тъй че защо не? Намерих си и снарг за яздене. Като се отнесеш малко по-мило с тях, и те се държат добре с теб. Е, да ви кажа, налага се покрай това да приложиш и жестокост. Та, тъй срещнах Кулейна. Много е странна.

Последва пауза. После Писмир се обади:

— Май нещо ни се губи…

— Ще я видите къде живее — рече Глърк. — Аз, такова… ъъ, мисля, че никой не може да я зърне, освен ако тя не иска. Никога не съм виждал нищо подобно. Та значи, тя… тя беше там и ми каза накъде сте тръгнали и как да се закача отдолу на оная каруца, и как да отмъкна бронята на вортгорна, и как да пусна Поуните, и че те могат да летят… всичко.

— Тя пък откъде го знае? — не отстъпваше Брокандо.

— Ами сега ще й го разкажем — обясни Глърк. — Не ме питай как точно става.

— Те помнят и напред, и назад — обади се Бейн.

— Но те никога на никого не трябва да го казват! — настоя Писмир. — Иначе могат да станат големи ужасии!

— За ужасиите не знам — отбранително рече Глърк — Тъй, както аз го виждам, ти беше освободен… а това не прилича много на ужасия!

— Но ние трябва да се връщаме при племето! — опъна се Писмир.

— Ами моя народ? — викна Брокандо. — Ние сме му нужни!

— Мислих си за всичко това — рече Глърк. — Там са двеста души Мунрунги и три хиляди дефтмени, те са заедно, и всичките са добре въоръжени, и… от НАС имали нужда, казваш? В племето имаме доста свестни момчета… А и Снибрил е с тях… не е ли?

— Ъъ… Надяваме се — рече Брокандо.

— Добре тогава. А и твоите хора знаят да се бият. Тук сме четирима, сред непозната земя, а наоколо гъмжи от врагове… Май те ни трябват на нас. Както и да е, трябва да се срещнем с Кулейна.

— Ама тя нали ти го е разказала. И точно тъй си стана — обади се Брокандо. — Можем да й кажем „благодаря“ и някой друг път…

— Не — прекъсна го Писмир. — Ако Глърк е прав и тя му е разказала нещо, което си спомня от бъдещето, и ние не отидем… тогава, де да знам, може да се случи какво ли не. Цялата тъкан на Килима ще се навие на руло, или пък кой го знае. Ще е най-лошото, дето би могло да се случи където и да било.

— По-лошо от… — понечи да се намеси Брокандо.

— По-лошо от всичко, дето изобщо можеш да си го представиш!

Всички се замислиха над това.

— В такъв случай, тя трябва да ти има голямо доверие — рече Бейн.

През останалата част на деня Поуните продължиха да вървят. Четиримата на гърба на Акретонг или дремеха, или безмълвно надничаха към удължаващите се сенки. Но през повечето време всеки бе зает със собствените си мисли.

Под краката им избуяваше все по-изобилен прах, сред който бръмчаха и щракаха невидими малки създанийца. а сред ябълковозеления мъх, стелещ се на щедри волани високо горе, растяха цветя, мъхови цветя, по-големи от човек, с венчелистчета, проблясващи в хиляди нюанси на зеленото — от маслинено до бледорезедаво, и мирисът им изпълваше въздуха и имаше вкус на зелено.

— Ей-това е много интересно, вижте — рече Писмир и се надигна. От един час насам някой за пръв път проговаряше.

Той млъкна и впери поглед отвъд полянката. Всички поуни обърнаха глави натам.

— Такова нещо не можеш често да видиш — додаде той. И другите погледнаха натам, накъдето сочеше.

Сред зеленината в далечния край на просеката в тях бе втренчило угрижен поглед едно диво прасе. Щом всички го зяпнаха, то припряно се дръпна в храстите. Космите запукаха като съчки.

— Че какво му е интересното? Прасе като прасе! — изсумтя Бейн.

— Да, ама кафяво — отбеляза Писмир. — А трябва да е зелено. Почти всички диви животни в Килима приемат цвета на космите, сред които са родени. Защитна окраска.

— Може пък да се е заблудило… — рече Бейн.

— Не е — ухили се Глърк. — Нещо го е довело тук. Почти стигнахме. Направо ще се шашнете. Ама наистина!

Поуните завиха и си запроправяха своя пътечка. Докато си пробиваха път през гъстата папрат, цели стада дребосъчета бързо се разбягваха пред тях. Бяха с всички цветове на Килима. А после Поуните навлязоха във…

Космите се бяха сбили нагъсто покрай една широка поляна и отразяваха мекото сияние на онова нещо в средата й.

Това бе един недокоснат от никакво сечиво захарен кристал. Висок колкото Кристалния Дворец в Джеопард, по-бял от кост, кристалът хвърляше студени отблясъци сред зеления полумрак. Събираше всичката светлина, която се процеждаше през гъстия прахталак, а вътре в прекрасния му куб танцуваше бяло пламъче. На места сияеше като лак и отразяваше муцуните на скупчилите се край него същества.

Там имаше прахозайци и нишковръти от всякакви цветове, цяло стадо прасета, дълговрати сорати, търпеливи тлъсти тромпи, громпайпъри, щуращи се насам-натам кози с вити рога и същества, които дори и Писмир не можеше да разпознае: нещо люспесто с шипове по гърба и длъгнеста твар, която май освен крака нищо друго си нямаше. Полянката ехтеше от звука на… хиляди ближещи езици.

Акретонг и стадото му се втурнаха напред и почти изхвърлиха Глърк и останалите от седлото. По-ситните същества бързо се замятаха встрани, за да им направят място.

— Това е… прекрасно! — прошепна най-сетне Брокандо. Бейн стоеше зяпнал и опулен. Дори и Писмир бе смаян.

Те се смъкнаха долу на земята и плахо доближиха гладката повърхност. Животните си ближеха захарта и хич не им обръщаха внимание.

Глърк откърти с ножа си парченце и взе замислено да го гризе.

— Близни си — подхвърли го той на Бейн. Бейн отхапа предпазливо.

— Захар… — рече той. — Само веднъж съм я вкусвал досега. Долу край Земите на Черджето имаше един кристал. Императорът я приемаше в много малки дози.

— Като меда е, ама по-различно — рече Брокандо. — Ами откъде се е взела тук?

— Също оттам, откъдето и Пясъчникът, и Солта, и Пепелта. Отгоре — поясни Писмир. — Толкова знаем, и нищо повече.

Те инстинктивно вдигнаха поглед към разстлалите се косми.

— Е, както и да е, поне обядът ни ни чака — наруши тишината гласът на Брокандо. — Само си избирайте — пържен тромп или печен громер. Нищо чудно, че са от всякакви цветове. Това нещо тук ги привлича отвсякъде. Ама да ви кажа — добави той, — май не е много редно да ги убиваш, като не те гледат.

— Тогава пусни ножа си — обади се нов глас.

Писмир се задави със захарта.

Малко по-надалеч се бе появила фигура. С висок ръст и с изящно уайтско лице, тя изглеждаше призрачна в светлината на кристала. Имаше дълга и гъста бяла коса — трудно беше да се каже къде свършва косата и къде започва дългата безформена роба. Беше млада, но помръднеше ли, изглеждаше ту стара, ту на средна възраст. Времето преминаваше като сянка през лицето й. В едната от ръцете си държеше за нашийника бял снарг, който заплашително размахваше опашка.

— Хъм — рече Глърк. — Това е Кулейна.

Уайтката се доближи до тях и потупа Акретонг по хълбока. Поунът изви дълъг врат и впери очички в Кулейна. После коленичи непохватно и положи глава на земята.

Кулейна се обърна и се усмихна. Сякаш цялата поляна се усмихваше заедно с нея. Промяната беше много рязка и драматична.

— Та, ето ви и вас — рече тя. — А сега трябва да ми разкажете приключенията си. Знам, че точно така и ще направите, защото си спомням, че го направихте. Елате с мен. Там има ядене.

Домът на Кулейна се намираше на другия край на полянката — или един от нейните домове. Не беше нищо повече от изтъкан от прах навес, опнат върху няколко пръта. Нямаше ни стени, ни врати, нито пък ров или ограда да я пазят нощем; нито се виждаха следи от огън. Над навеса висеше огромно гнездо на Химетори. Тварите кротко събираха прашец и дремеха наоколо.

Щом Глърк и останалите ги доближиха, те зажужаха ядно и се издигнаха над гнездото в бесен рояк. Четиримата приклекнаха и закриха лица с ръце; най-накрая Кулейна подсвирна.

Създанията послушно се втурнаха над главите им към дома си сред космите. Глърк мерна дългите им остри жила.

— Изпрати ги обратно! — прошепна припряно Брокандо. — Само им свирна, и веднага я послушаха!

На пода под навеса имаше купчина плодове и няколко паници, пълни със зелена течност.

— Това и преди съм го ял — обади се Глърк. — Мъзга от зелени косми. Веднага те оправя!

Седнаха. Писмир се размърда неспокойно и Кулейна му се усмихна.

— Я си кажи какво мислиш — подкани го тя. — Спомням си, че го направи. Няма как да не го кажеш.

— Уайтите не трябва да разкриват на хората бъдещето! — изстреля Писмир. — Това всеки го знае! Те никога не го разкриват! За хората е твърде опасно да знаят какво ги чака! Всичко това е…

— Спомням си, че точно тук те прекъснах — обади се уайтката. — Да, знам правилата. Те са точно това — правила и нищо повече. Чисто и просто правила. Писмир, аз не съм досущ като останалите уайти. Да си чувал някога думата… тунорг? Знам, че си я чувал.

— О, да — това са такива уайти, които могат да помнят и неща, дето… Ох! Да си призная честно — Писмир изглеждаше потресен, — аз си мислех, че това е само легенда. Мислех си, че туноргите са чудовища.

— Да, това си е само легенда. Което не означава, че тя не е вярна. Правилата не важат за мен. Те са си правила и нищо повече. Не е задължително правилата винаги да важат… те не винаги важат. Не че ме е много грижа за градовете. Ала всички тези катастрофи и разрушения навред по Килима… Това коване на бронз, потъпкване на праха…

Тя разтърси глава.

— Не. Това не бива да става. Утре ще отидете в Уеър преди Моулите да са напуснали Джеопард. Ще има битка. Вие трябва да победите. Няма да ви кажа как. Ала трябва да победите. Междувременно, тази нощ можете да преспите тук. Не се страхувайте. В моя дом не идва никой, когото не очаквам.

— Не — обади се Бейн. — Аз трябва да знам: ти защо ни помагаш? Уайтите помнят всичко, което се е случило и ще се случи. Ала не го казват. Ти с какво си по-различна?

Кулейна наклони глава на една страна.

— Чуваш ли ме? — настоя Бейн.

— Чувам те. В момента си спомням какво ти отговарям. Да, сега си го спомних. Съществуват толкова много, нали разбираш, толкова… — тя се изправи и се поотдалечи от тях. После се обърна. — Писмир трябва да го знае. Понякога, много, много рядко, толкова рядко, колкото се срещат и снарговете-албиноси като моя, се ражда уайт, който е различен, толкова различен от другите уайти, колкото те от вас. Нали разбирате, ние помним… всичко.

— Всеки уайт го помни — подхвърли Бейн.

— Не — възрази Кулейна. — Те помнят само онези неща, които ще станат. Ние помним и нещата, които биха могли да станат. Аз помня и какво ще стане, ако не победите. Знам всички вероятности. Когато едно нещо стане, не стават милион неща. Аз ги изживявам всичките. Помня и как побеждавате, и как губите. Помня ликуването на Моулите, помня и вашето. И двете за мен са истина. За мен и двете са се случили. Уайтите, моите братя и сестри, помнят само нишката на историята. Ала аз помня и всички онези нишки, които никога не се втъкават в нея. За мен всички възможности са истински. Аз живея във всичките.

— Ама защо? — упорстваше Бейн.

— Все някой трябва да го прави. Инак те никога не биха могли да се случат.

Тя пристъпи в сянката. Чуха гласа й. Сякаш идваше нейде много, много отдалеч.

— Нищо не се случва задължително. Историята не е нещо, което изживявате. Тя е нещо, което вие създавате. Едно решение. Една личност. В нужния момент. И най-най дребното нещо може да промени нещата. Всичко може да се промени.

Гласът заглъхна. След малко Бейн се вдигна на крака — чувстваше се много по-тромав — и надникна в сенките.

— Отиде си.

— Чудя се дали изобщо може да се намира само на едно място — рече Писмир. — А сега какво ще правим?

— Лично аз смятам да спя — рече Глърк. — Не знам за тебе, ама за мене беше тежък ден.

Бейн се буди на няколко пъти с мисълта, че чува крясъци и трясъци във вятъра, ала щом наостреше уши, те заглъхваха.

Писмир сънува сън. Видя косми, прекършени и наведени, все едно клатени от силен вятър, и сиянието на десет хиляди очи — зелени, червени и бели, и силуета на Кулейна — вятърът дърпаше косата й, а тя скиташе сред изпълнения с шум мрак и изживяваше всичко, което би могло да бъде, и ще бъде, и е било.

Глърк сънува стройни тела, промъкващи се пъргаво през шубраците. Преминаха и след тях Килимът сякаш оживя. Като цопване в чаша — вълничките се разбягваха все по-надалеч и ставаха все по-големи. Дълбоко в подземните пещери се будеха с вой спящи чудовища. Съзря Тимбрул, простиращ се далеч зад Лакоолм — огромен сребърен купол. Видя сиянието край уайтите — копаеха лак в Лакоолм, а из пещта им извираха пламъци.

В съня си той се носеше сред нощните косми като дух, и най-накрая стигна Безкрайната Плоскост. Килимът изведнъж свърши, а от бреговете му нататък се простираха безкраят и безначалието на Плоскостта. Огледа се за косми, ала нямаше — само плоскост без начало и без край, а самотният вятър подмяташе вълма прах. Кулейна стоеше до последния косъм, а робата й плющеше във вихъра.

Глърк се сепна и се надигна. Бе утро. Жълтата светлина изпъстряше полянката и космите сияеха под нея като бронз. Брокандо още спеше. Останалите тихо си приказваха.

Само един поглед му бе достатъчен.

— Не са точно сънища — обясняваше Писмир. — Онова, дето сме го сънували, не са точно сънища. Тя живее всичките си животи наведнъж, а ние сме уловили тяхното ехо…

— Аз видях как Кулейна върви през килима — обади се Глърк. — Май и Снибрил видях.

— Аз пък — Земите на Черджето пред Камината и огъня в небето — сподели Писмир.

— Какви ли не същества имаше… — додаде Глърк.

Брокандо се преобърна и отвори очи. Вслуша се за миг и кимна.

— Аз пък бях отново в Земята на Високата Порта. Там имаше една пещера с купол, а под купола — бронзов трон, на който седеше един вортгорн. Беше с жълта брада и с корона. А пред него стояха два моула, и, кълна ви се, единият беше Гормалийш! Смееха се! После единият сграбчи короната, ала онзи вортгорн си седеше и си подпираше брадичката — ни мръдна, ни гъкна.

— Стагбат ще да е бил, техният крал — рече Глърк. — Подслушах какво си говореха вортгорнските стражи. Моулите се появили един ден след като Фрей ударил наблизо и рекли, че Фрей бил някакво думийско оръжие. Казали и че ще им бъдат съюзници. Сега, естествено, те командват.

— Фрей не можеш го обузда — рече Писмир. — Ама пак ви повтарям, той е природно явление!

— Те винаги ни напипват слабите места! — изсумтя Глърк. Погледна мълчащия Бейн.

— Ами ти какво сънува?

— Сънувах… Сънувах… — подхвана Бейн и сякаш изведнъж се събуди. — Нищо не сънувах. Спах добре. Нямаше и помен от Кулейна. Поуните си бяха там.

— Мислят си, че животът ще стане интересен — рече Глърк. — Докато Поуните работели за Вортгорните, разни хора идвали да им четат разни истории и тям подобни. Колко ли ще да е мъчно — да имаш мозък, пък да нямаш ръце да правиш разни работи…

— Я по-добре да потегляме за Уеър — намеси се Бейн.

— Мисля, че нямаме друг избор.

— Избори да искаш — обади се Писмир. — Само дето ни се налага да изберем именно да тръгнем за Уеър.

Глърк оседла Акретонг.

— Интересни времена се задават — мрачно промърмори той.

Бейн огледа за последен път захарната поляна.

— Тя… тя е тук някъде.

— Тя е навсякъде — обади се Писмир. — Навсякъде, където трябва да се направи някакъв избор.

Погледът на Бейн бе абсолютно отнесен.

— Какво ли е… да знаеш всичко, което би могло да се случи?

— Ужасно — отвърна Писмир. — Давайте сега да тръгваме. Ей, Бейн? Казах, давай да…