Килимените хора

ГЛАВА 15

Изминаха два дни. В една долина, покрита с червени косми, на границата със сините земи, седмина уайти се биеха с моули. Беше нещо нечувано някой да нападне уайти.

Те никога не носеха оръжие, освен онова, което правеха за продан.

Тази моулска глутница беше голяма, а водачът й — по-хитър и по-лукав от останалите. Вече започваше да съжалява за решението си.

Уайтите не носеха оръжие, но пък си носеха сечива. А един чук е оръжие, ако с него удряш по глави вместо по пирони. Бяха обкръжили своя огромен котел за топене на лак и се бранеха — с чукове; използваха черпаците за боздугани, а горящи космени главни — за копия.

Ала Моулите ги превъзхождаха по чет. И уайтите щяха да изгинат до един. Знаеха го. А онази, която наблюдаваше битката, също го знаеше.

Кулейна ги гледаше, спотаила се дълбоко сред космите. Невъзможно е да се опише как точно виждат туноргите. Ще е все едно да обясняваш на някоя риба какво представляват звездите. Как да го кажем, че тя гледаше битката милиони пъти — и всичките наведнъж, в един и същи миг, ала винаги уайтите губеха?

Това описание е крайно неточно. Но се налага да се примирим с него.

Ала сред всички изходи на битката имаше и един-единствен — самичък като перла върху покрит с черен пясък морски бряг — който бе различен.

Тя се обърна без да мръдне и се съсредоточи…

От космите изригнаха хора. Моулите се обърнаха, за да се отбраняват, ала изведнъж се оказаха между два врага.

Дефтмените и мунрунгите бяха открили безотказен боен метод. Високите Мунрунги заставаха зад дребничките дефтмени и се биеха над главите им; нито един враг не би могъл да се справи с тях, щом му се налага да се бие на две нива едновременно.

Беше кратка схватка. Ала страшно резултатна.

След няколко минути останалите живи моули си плюха на петите. Някои от новопристигналите нападатели се откъснаха и се втурнаха след тях.

И после всичко свърши — в онзи миг, единствен като перла на брега, когато някой, чийто цял живот бе резултат на един-единствен избор, почти се реши да направи избор сам.

Атан, майсторът на пещта, водачът на тази група уайти, изгледа с ужас белия кон, който изтрополи между редиците на техните спасители. Носеше на гръб дребничък ездач.

— Ама как е възможно! Та ние трябваше да умрем! — възкликна той. — До един!

— Да не би да го искахте? — Снибрил скочи от коня.

— Да го искаме? Да го искаме?! Не става въпрос за нищо подобно! — Атан метна своя чук. Сред космите изквича моул.

— Ти промени всичко — завайка се Атан. — Сега ще почнат да стават ужасни неща…

— Не е задължително — спокойно му отвърна Снибрил. — Нищо не е длъжно да се случи. Можеш да позволиш на нещо да се случи. Ама то не е същото. Ние сме тръгнали за Уеър. Мунрунги, дефтмени и неколцина други бегълци, които подбрахме по пътя. Защо не дойдете и вие с нас?

Атан изглеждаше стреснат и ядосан.

— Ние? Уайтите? Да се бием?!

— Че нали току-що това правехте.

— Да, ама знаехме, че ще загубим…

— А какво ще кажете пак да се биете, ала с надеждата да победите? — Снибрил се обърна към приближаващия ги Мунрунг, понесъл на ръце уайтско момиче.

— От нашите е мъртъв Гердиан, също и един дефтмен — рече мунрунгът. — И един уайт. Ала тя е жива… все още.

— Това е Дерна — изхриптя Атан. — Тя ми е… дъщеря. Май е мъртва. Всъщност… Трябва да е мъртва…

— Имаме разни лекарства — тихо говореше Снибрил. — Пък, ако искаш, можем още сега да я погребем…

Той погледна изчаквателно майстора на пещта. Беше бял-пребледнял.

— Не… — почти прошепна той.

— Хубаво. Щото и без това нямаше да го направим — оживи се Снибрил. — А после идвате с нас!

— Ала аз не… не знам… не знам какво ще стане по-нататък — затюхка се уайтът. — Не го помня!

— Вие се присъединявате към нас и заедно отиваме в Уеър — подсказа му Снибрил.

— Не мога да си спомня какво ще се случи по-нататък!

— Присъединявате се към нас — повтори Снибрил.

По лицето на Атан се разля облекчение. Изведнъж той сякаш полудя от щастие — като дете, току-що получило нова играчка.

— Така ли?

— Че защо не? — рече Снибрил. — Все ще е по-добре от това да си умрял…

— Ама това е… Туноргите така мислят — рече Атан. — Бъдещето е бъдеще, а не… не… — той се поколеба, объркан — ама… ама то май не е така, а? Бъдещето би могло да бъде всякакво и най-различно.

— Избери си едно за тебе — рече му Снибрил.

— Но Съдбата…

— Съдбата е нещо, дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От собствен опит го знам.

Той се ослуша — бе доловил плах звук, достатъчно плах, че да не може да го долови никой друг освен ловец, чийто живот зависи от това дали долавя леките шумове. За миг му се стори, че съзря сред сенките някаква бяла фигура, която му се усмихваше. После тя изчезна.

Гердиан бе погребан сред космите заедно с храбрия дефтмен Парлеон, син на Леондо, убит от снарг, и с мъртвия уайт.

Останалите уайти се скупчиха встрани и Снибрил дочу, че се карат. Ала знаеше, че е спечелил. Те вече си нямаха бъдеще. Трябваше да приемат онова бъдеще, което той бе дал на Атан. Не бяха свикнали самички да си го създават.

От последния горещ лак отляха мечове и накрайници за копия и ги струпаха така, че опърпаната войска да може да си избере оръжие; и щом тя потегли, тръгнаха и те, зарязали каруцата си самичка и студена.

Милиони пъти уайтите губеха и ги изтребваха. Но това ставаше някъде другаде, в някакъв свят, който можеше и да съществува някъде. А сега те бяха живи. А това нещо е известно като Историята и тя се пише само от живите.