Килимените хора

ГЛАВА 11

Снибрил седеше пред дворцовия обор и гледаше как Роланд изследва с муцуна съдържанието на една торба. Обширните ясли, строени за дребничките шестокраки жребчета на дефтмените, бяха твърде тесни за него и се наложи да го вържат в двора при каруците. Стоеше там и търпеливо предъвкваше — светла сянка сред тъмата.

Снибрил дочуваше глъчката от главната зала, където се вихреше пир. Ако се съсредоточеше, можеше да долови свирнята на Писмир — свиреше на флейтарфа. Лесно беше да я разпознаеш, дори сред всички други инструменти на дефтменския оркестър — само Писмир можеше да накара нотите така да плъзват навсякъде, без нито веднъж да уцелят мелодията. Писмир постоянно разправяше, че имало неща, които вършиш зле, понеже се притесняваш.

Когато Снибрил излезе, Глърк тъкмо забавляваше народа — бе вдигнал една пейка, на която бяха насядали двайсет ситни дефтмена, и я разнасяше насам-натам из залата. Огньовете ревяха, чиниите бързо се омитаха и пак се пълнеха, и никой не се и сещаше за тъмния космалак навън, който въздишаше на нощния вятър, и за малките отряди от дефтмени, преследващи последните моули.

Снибрил си потърка главата. Пак го болеше, а пък свирнята на Писмир изобщо не помагаше да му мине. Той потупа разсеяно Роланд и насочи поглед отвъд града, към тъмната синя нощ, стаила се сред космите.

— Е, ето ни тук — рече си той. — И не можем да си спомним дори и в коя посока е нашето село. Брокандо разправя, че сме можели да останем тук колкото си искаме. Завинаги, ако щем. Здрави-прави. Разправя, че изобщо нямало да му пречи, ако из града се мотае някой и друг дългуч. Ала Бейн пък каза, че утре заминава за Уеър — ей тъй, за всеки случай. Мене пък ме болят ушите.

Голям е този Килим — помисли си той. — И Брокандо, и Бейн са… ами, много хубави хора, но гледат на света от двата противоположни края. Виж го думиеца. През половината време си личи защо дефтмените не ги харесват. Все вършат каквото трябва и всичко вършат както трябва — без да проявяват и капчица въображение! И така, без да проявяват и капчица въображение, са построили огромна Империя. Бейн пък мрази идеята за крале. Ала дефтмените се бият, все едно го правят за удоволствие, и в живота я карат както им дойде, а за своя крал са готови на всичко. Не можеш да очакваш от тези двамата да се разбират…

Роланд се размърда неспокойно. Снибрил вдигна глава и се вслуша в утихващия нощен бриз. Космалакът замлъкна.

Усети бодежи в краката. В момента в главата му сякаш бушуваше пожар. Килимът сякаш бе замлъкнал в очакване…

Роланд изцвили и опъна въжето. Долу в обора понитата се мятаха и ритаха из яслите. Из града лаеха кучета.

Снибрил си спомняше това усещане. Ала си помисли: Не и тук, със сигурност не и тук, та тук е толкоз безопасно…

Да — рече си накрая той. — Дори и тук. Фрей може да бъде навсякъде.

Врътна се и се затича по стъпалата към двореца.

— Фрей! — кресна той. Сред шума и врявата никой не го чу. Неколцина весело му помахаха.

Той се втурна към оркестъра и сграбчи тромпета на един дефтмен. Онзи се шашардиса. Снибрил не знаеше как се свири на такова нещо, но едно много лошо и доста силно изсвирване се оказа достатъчно, за да въдвори нещо, приблизително наподобяващо тишина.

— Не усещате ли? Фрей иде! — кресна той.

— Тук?! — учуди се Писмир.

— Не го ли усещате? Не го ли усещате? — Снибрил бе отчаян от болка и безпокойство. Гледаха го, все едно е откачил.

— Бързо в каруците! — ревна Писмир.

— Аз нищо не усещам — обади се Брокандо. — Както и да е, в Джеопард не може да проникне никакъв вра…

Писмир посочи нагоре. От тавана висяха големи полилеи със свещи. Бяха започнали лекичко да се люлеят.

На кралете им е необходимо време, за да схванат дадена идея — ама като я хванат веднъж, не я пускат.

— Бягайте! Всички — вън! — изкрещя Брокандо.

Мунрунгите вече се измъкваха през вратата. Настана суматоха, маси се преобръщаха, хората грабваха тичешком децата си. Писмир прегърна една колона, за да успее да се задържи на едно място, докато край него се блъскаха, и се помъчи да надвика шумотевицата:

— Понитата! Впрягайте ги в каруците!

Сега лампите се люлееха съвсем забележимо. Една кана подрипна върху масата и тропна на пода. Чифт свещи изскочиха от свещниците, които вече се клатеха като пощурели.

Нейде далече се разнесе „ТУП!“. Цялата скала се разтресе.

Тежкият трегер над вратата потрепера и хлътна. Глърк си проправи път сред паникьосаната тълпа, подпря го с рамене и застана на вратата, опрял длани о касата, докато хората се блъскаха под мишниците и между краката му.

Снибрил вече бе започнал да извежда цвилещите понита от обора. Не след дълго всички каруци вече се изтегляха една след друга, натоварени с хора. И още хора прииждаха, понесли дечица и ценна покъщнина. Залата вече пламтеше.

Той вдигна четирима дефтмени на гърба на Роланд и прати коня подир каруците, после си запроправя път срещу течението към залата. Глърк бе почти коленичил, лицето му бе станало лилаво, а вените на врата му пулсираха. Снибрил го сграбчи за ръката.

— Хайде! Цялата сграда всеки момент ще рухне!

— Не — изръмжа дебело Глърк. — Писмир и другите още са вътре!

Залата отново се разтресе. Една от колоните изпращя. Глърк изсумтя.

— Дръпни се от изхода — излезе дълбоко из гърлото му дрезгав шепот. — Ей-сегичка ще се срути!

Скалата под краката им се разтресе.

— Аз… Ще докарам хора с разни греди и други работи! — рече Снибрил. — След мъничко ще те измъкнем! Не мърдай оттук!

Глърк отново изсумтя. Снибрил се отдалечи забързано.

Сред пушека изникна Писмир. Бе вързал на лицето си парцал, откъснат от мантията му. Пред себе си караше неколцина объркани гости на пира. Подбутна ги да минат под ръката на Глърк.

— Ти какво правиш още тук?

— Ставам легенда — отвърна Глърк.

Бейн вървеше пипнешком сред хорските вълни, притиснал до устата си парцал.

— Хайде! — извика той. — Брокандо отвори тайния вход!

— Помогни ми да се оправя с тоя смахнатия — рече му Писмир.

— Заклещил се е, тъй като го гледам.

— Герой ще стана! — тросна се Глърк.

— Я млъквай! — сряза го Писмир. — Тъй става то, като слушаш легенди на празна глава. Както и да е, що за тъпа идея — да се заклещиш така на вратата…

Глърк с усилие извърна глава.

— Какво?

— Глава-тиква, тъй му викам аз — додаде Писмир. Таванът в другия край на залата рухна.

— Абе, ти… тъп… дърт… — подхвана Глърк. Вдигна се на едно коляно, после на две, после бавно изтика гредата над главата си. Пристъпи напред и размаха пръст под носа на Писмир.

— Спасих много… — започна той пак. После се катурна.

— Добре де, свършил си работа, вярно. Я го хващайте — рече Писмир. — Че оная стена ей-сега ще се срути навътре.

Сграбиха го под мишниците. Трегерът тупна на пода и го разцепи. Залитнаха настрани. Писмир метна поглед към тавана.

— Бързо!

Брокандо стоеше до тайната врата.

— Давайте!

Глърк се закашля. Писмир бутна в ръката му парцал.

— Покрий си устата и носа — рече той. — Влажен парцал. Помага срещу дима. Важна предпазна информация.

— Че то туй вино, бе! — смотолеви Глърк, докато хем го бутаха, хем го дърпаха да мине през вратата.

— Само това имаше — оправда се Писмир. — А сега… надолу!

Целият покрив се срути.

Изтичаха надолу по стълбите — влачеха Глърк като стенобойно оръдие. Ревът заглъхна и се чуваше единствено тропането на краката им по камъните.

— Още сме на снарга в устата! — изсумтя Писмир.

— Кво казваш? — изхъхри Глърк.

— Факли няма!

На Глърк му стигна дъх само колкото да изсумти. Струпаха се до вратичката в дъното на стъбището и се проснаха в мрака. Дишаха тежко.

— Е, вече няма връщане — рече Брокандо. — Отломките затрупаха вратата.

— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до статуята в тъмното? — обади се Бейн.

— Че аз тогава за пръв път слизах тука! — писна Брокандо.

— Ама то трябва да има и други входове! — сети се Писмир.

Помисли си за дълбоките проломи и за ветровитите пещери на Подкилимието, и за преданията, разказващи за чудовища, дето живеели там. Разбира се, не вярваше в тях. Беше ги разказвал, защото препредаването на устното митологично творчество е много важно за една развиваща се култура, ала не вярваше в свръхестествени чудовища. Потръпна. Надяваше се, че и те не вярват в него.

В тъмното изскърца врата.

— Ако се държим плътно един за друг и проверяваме всяка стъпка, нищо няма да ни се случи — чу се разтрепераният глас на Брокандо. — Четирима сме. Кой ще дръзне да ни напада?

— Кой ли не.

— Е, освен тях.

С всеки изминал час Глърк ставаше все по-тежък и потежък. Влачеха го по тесните пътеки в тъмното, мъкнеха го през — ако се съди по промяната във въздуха — грамадни пещери. Носеха го и с главата напред, и с краката напред, понякога го подпираха на някой космен корен, и напредваха инч по инч, ръка за ръка, по непознати пътеки. Промъкваха се през гъсталаци от корени и пълзяха край дупки, толкоз дълбоки, че от тях се надигаше топъл въздух.

Най-накрая седнаха да си починат. Бяха вървели безкрайно дълго. Не че бяха стигнали някъде.

— Какво има под Подкилимието? — попита Брокандо.

— Там е Подът.

— Ами под него?

— Под него нищо няма. Все трябва да има нещо под всичко останало. Та това нещо е подът. По-далече от туй няма. Можеш да ме попиташ и над Килима какво има, ако щеш…

— Ами, какво има над…

— Откъде да знам? В момента си имаме достатъчно поводи за притеснение тук долу, че да се чудим и какво имало там горе.

— Ама Килимът не е безкраен, я!

— На мен пък той ми стига! — сопна се Писмир.

Брокандо усети, че пред лицето му въздухът се раздвижи. Беше странно да си приказваш с хората в тая непрогледна тъмница. Знаеше само, че може да са седнали и точно на ръба на поредната дупка. Всичко трябваше да вършат пипнешком.

— Писмир?

— Сега пък какво?

— Ами Моулите? Те слизат ли тук?

— Тоя тунел си е ваш. Би трябвало ти да го знаеш. Ама хич не ми идва наум за какво ще им притрябва да слизат тук. Не ми се вярва да им харесва повече, отколкото на нас.

— Позна.

Последва мълчание.

— Ти ли каза това?

— Аз пък мислех, че си ти.

— Брокандо?

— Писмир?

— Бейн?

— Кво?

— Ами, нали разбирате — рече гласът на Гормалийш току до ухото на Писмир, — ние виждаме и в тъмното.

Не се сбиха. Че как да се биеш, като можеш като нищо да удариш приятел вместо враг?

Мракът — това беше най-лошото. После ноктите ги сграбчиха, както дете сграбчва играчка.

— Е де, е де — рече Гормалийш някъде наблизо. — Месото само у дома дошло. Брей че неочаквана гощавка.

— Брат ми с тебе ли е? — обади се Брокандо.

След малко Гормалийш се обади.

— Е, можеш да го кажеш и така. Сега ще правите каквото аз ви казвам. Кралчето да се хване за опашката на Пургиш. Дъртият — за колана на краля. Думийският войник — за пояса на дъртия. Ха някой е стъпил накриво, ха някой се опита да избяга — и е готов умрял.

Брокандо, който за крал броеше доста бързо, се обади:

— Ами… ох!

— Извинявай — рече му Писмир. Той броеше още по-бързо. — Да не би да те ритнах случайно? Е, той е прав. Хвана ни всички — и тримата.

— Ама не можем да оставим Гл… ох! О, ами да, че то ясно. Да, да, разбрах. Прав си. — Гласът на Брокандо изведнъж придоби онзи развълнуван конспираторски тон, който би накарал всеки да подуши нещо — или поне всеки с обоняние на моул. — И тримата. Да. Хванал си ни, дума да няма. И тримата. Да те питам, вие всъщност добре ли виждате в тъмното? Ама сигурно не стопроцентово, а?

О, не — помисли си Писмир. — Че как да не заподозрат нещо след това?

— Ооох! — рече Гормалийш.

— Моулска измет! — разпени се Бейн. — Само да изляза оттук, и ще те…

В мрака прокънтя шамар.

— Като излезеш оттук — рече Гормалийш, — ще правиш точно каквото ти казвам. Водете ги.

Добре изиграно, помисли си Писмир. И Бейн броеше бързо.

Потътриха се в индийска нишка — ала не задълго. Явно бяха наближили някакъв изход към повърхността. Писмир усети, че подбутват ръцете му към някаква стълба. Сега нагоре — и излизаме, помисли си той. Ако Глърк се събуди — как ще се оправи?

— Олеле! Кракът ми! Олеле! — отекна вик из пещерите на Подкилимието.

— Какво ти е на крака, дърто? — попита Гормалийш.

— Нищо му няма — отвърна Писмир и продължи да се катери по стълбата.

А пък ако Глърк и това не е чул, край с нас.

Навън бе вече нощ.

Бяха излезли на някаква полянка, далече-далече от Джеопард. Тук май бе сборният пункт на оцелелите моули от града. Овързаха пленниците с кожени ремъци и ги захвърлиха край един храст. Тайфа снаргове наблизо ги изяждаше с очи.

Моулите си говореха на своя си език, като сегиз-тогиз се обръщаха и поглеждаха пленниците.

— Разбираш ли ги? — попита Писмир.

— Отгоре-отгоре — отвърна Бейн. — Щели да ни карат някъде. В… Гаргатас, ако това значи нещо.

— Те наричат така Земята на Високата Порта, мисля — поясни Писмир. — Там живеят Вортгорните.

— Тъй ли? Че те са ни смъртни врагове! — обади се Брокандо.

— Мислех, че Думийците са ви смъртни врагове — рече Писмир.

— Ние обичаме да си имаме по няколко смъртни врага наведнъж — обясни Брокандо. — Че току-виж взели, че ни свършили.

Писмир не му обърна внимание. Лежеше малко встрани от другите двама и виждаше какво става зад стадото снаргове. В отблясъците на моулския лагерен огън забелязваше само един страж, който обикаляше малкия, обрасъл вход към Подкилимието, а Снаргът му бе вързан за един прахохраст.

Зад нищо неподозиращия моул от храста бавно изникваше ръка. Спря на няколко инча над главата му и внимателно махна шлема. Моулът се обърна и от другата страна веднага го пресрещна юмрук. Ръката го подхвана, преди да тупне на земята, и го завлече в храста…

Миг по-късно ръката се появи до снарга и започна да го отвързва. Звярът вдигна поглед и Писмир с ужас забеляза присвитите му очи. Ала миг преди да изръмжи, ръката се сви във възлест юмрук и му тресна един право между очите. Чу как звярът въздъхна леко и видя как бавно се строполи. Преди да достигне земята, въжето, с което бе вързан, се напрегна и се шмугна в храста.

Писмир, незнайно защо, се почувства сигурен, че всичко ще бъде наред. Или поне по-наред от сега.