Килимените хора

ГЛАВА 18

Уеър бе построен покрай пет гигантски косъма. Всъщност това бяха три града, построени един около друг. Дебела стена опасваше Имперския Уеър — град с широки булеварди, застлани с дърво и сол и украсени със статуи, град с китни алеи и величествени здания, а на всеки завой се извисяваха паметници в чест на отколешни битки и славни победи, че и на едно-две от по-славните поражения.

Всъщност в Имперския Уеър живееха малцина — някой и друг пазач и градинар, и една тайфа скулптори. Това беше град за разглеждане, а не за живеене.

Около него, ограден със стена от остри космени колове, се простираше Уеър на Търговците — градът, който повечето хора смятаха за истинския Уеър. Обикновено тесните му улички бяха претъпкани със сергии и хора от целия Килим, и всички до един се опитваха да се преметнат един друг по онзи открит и честен начин, известен като „правене на бизнес“. Тук можеше да чуеш какви ли не езици, най-често на много висок глас. Уеър бе мястото, където хората идваха, за да търгуват.

Думийците бяха построили своята Империя с меч, ала я крепяха с пари. Те ги бяха измислили. Преди да се появят парите, хората си купуваха разни неща срещу крави и прасета, които не бяха много удобни за тази цел, тъй като се налагаше през цялото време да ги храниш и къткаш, пък се случваше и да опънат петалата. И тогава изведнъж ти излизат Думийците с туй нещо, наречено пари, а пък то беше дребно и лесно за кътане — можеше да си го пъхнеш в някой чорап и да си го скриеш под дюшека, а я се опитай да направиш същото с някоя крава или прасе! А пък то можеше да се превръща в крава или прасе. Освен това отгоре му бяха изрисувани императори и разни други картинки, които бяха интересни за Гледане. Или поне по-интересни от прасетата и кравите.

И — поне Писмир така разправяше — точно с това думийците укрепили империята си. Защото почнеш ли да използваш Думийските пари — толкоз лесни и толкоз удобни за употреба, да не говорим че не ти мучат по цяла нощ — почваш и да пестиш за това-онова и да продаваш в най-близкия пазарен град едно-друго, и да не налиташ на съседните племена чак толкоз често като едно време. А можеше и да си купиш от пазара невиждани досега неща — шарени платове, най-различни плодове, книги… И съвсем скоро почваш всичко да вършиш като Думийците, защото така се живее по-добре. О, по-нататък почваш и да се тюхкаш колко по-хубав бил животът едно време, преди да се появят всичките тия пари, мир, покой и тям подобни, и колко по-забавно е било, когато вечер хората се изтупвали с най-новите си оръжия и излизали да си правят веселото — но всъщност никой не си пада чак толкоз по идеята ония времена да се върнат.

„Икономически империализъм!“ — бе рекъл веднъж Писмир и бе награбил шепа монети. — Прекрасна идея. Такава една чистичка и простичка. Веднъж като я пуснеш, самичка си работи. Нали разбирате, Императорът е онзи, който ви гарантира, че с тия пари можете да си купите нещо. Всеки път, когато някой даде някому монета или протегне ръка да вземе тази монета, се превръща в мъничък войник, защитник на Империята. Да се смаеш!

Никой нищо не разбра от всичко това, но пък си пролича, че той самият го смята за особено важно.

А най-накрая, встрани от трескавия град, имаше едно малко оградено местенце, горе-долу колкото махала.

Това бе Уеър. Малкото селце, откъдето бе започнала Думийската Империя. Всъщност никой не знаеше нито как, нито защо Съдбата е избрала това мъничко племе, а после го е опънала като голяма гумена прашка и го е запратила да покори света. В днешно време почти никой не ходеше в стария Уеър. Сигурно скоро щяха да го разбутат, та да се отвори място за още статуи.

Снибрил забеляза стария Уеър много по-късно. Първо съзря зидовете на града, ширнали се надалеч и в двете посоки. Виждаше и блясъка на брони върху стените — караулът ги обикаляше с бавна крачка. Всичко изглеждаше мирно и спокойно, все едно Фрей никога не е съществувал.

Кареус свали шлема си и тайничко го поизлъска.

— Може и да си навлечем неприятности, ако се опитаме да вкараме дефтмените вътре — прошепна той на Снибрил.

— Не само че „може“ — съгласи се той, — ами „ще“.

— Значи, засега опъваме лагера отвън. А ти по-добре ела с мен в града.

Снибрил внимателно огледа стените.

— Толкоз е тихо и мирно… А аз си мислех, че тук бушува война! Инак защо ще ви привикват?

— Тъкмо това отивам да разбера. — Кареус плюна на ръцете си и се опита да си поприглади косата. — Има нещо гнило тука… Нали се сещаш ти как предугаждаш кога ще връхлети Фрей?

— Да.

— Е, аз пък така усещам кога се е задала някоя неприятност. Точно това ни чака. Ух, как го усещам! Давай да вървим.

Снибрил яздеше подир сержанта по уеърските улици. Наглед всичко си беше нормално. Или поне изглеждаше така, както според него би трябвало да изглежда, когато всичко е нормално. Беше същото като в Трегон Марус, ама по-голямо. Много по-голямо. Опитваше се да не изостава заради изпълнилата улиците тълпа и да си дава вид, че всичко туй му е познато.

Като по-малък, когато и да си помислеше за Уеър, си представяше, че той излъчва нещо като сияние. Точно така говореха за него хората. Бе си представял Уеър по какви ли не странни начини, ала такова нещо не му бе идвало наум — че ще е просто по-едра версия на най-обикновен град, с повече хора и с повече статуи.

Кареус го заведе в една казарма точно зад стената на Имперския Град, а после спряха до една маса на открито, където зад камара хартии се бе сгушил дребничък, хилав думиец. Постоянно пристигаха вестовои и грабваха по някой лист от масата, а други постоянно носеха нови. Думиецът изглеждаше изнервен.

— Да? — вдигна поглед той.

— Аз съм… — отвори уста сержантът.

— Ох, знам ли вече, тука само ми се мъкнат какви ли не, а ти сигурно никакви документи не си носиш, а? НЕ? Не носиш, как ще носиш… — Дребосъкът взе нервно да ровичка в собствения си куп бумаги. — Очакват все аз всичко да следя, пък мога ли да го следя?! Така ли се управлява армия?! Е, хайде, име и чин, име и чин…

Сержантът вдигна ръка. За миг Снибрил си помисли, че се гласи да цапардоса хилчото, но излезе че е тръгнал да козирува.

— Сержант Кареус, Петнайсти легион! — представи се той. — Ние сме пред града — онези от нас, които останаха живи! Разбирате ли? Молим за разрешение да бъдем допуснати в казармата! Ние се бихме…

— Петнайсти легион, Петнайсти легион… — продължи да ровичка хилчото из бумагите.

— Бяхме призовани — продължи Кареус. — Пристигна вестовой. „Върнете се веднага в Уеър“. Наложи се да се бием почти през це…

— Много промени станаха — обади се най-после бумагоровецът.

Нещо в тона му порази Снибрил почти колкото приближаването на Фрей.

— Що за промени? — обади се бързо Снибрил. Човечецът го погледна.

— Този пък кой е? — изгледа го той подозрително. — Нещо на туземец ми прилича…

— Вижте — търпеливо подхвана Кареус, — ние се върнахме толкова отдалече, защото…

— А, онази работа с Фрей ли? — прекъсна го хилавият. — Всичко е уредено. Сключихме договор.

— Договор?! С Фрей?! — изуми се Снибрил.

— Мирен договор с Моулите, естествено. Ама вие нищо ли не знаете?!

Снибрил зяпна. Кареус се вкопчи в ръката му.

— О… — намеси се той високо и отчетливо. — Добре. Не е ли чудесно, а? Няма да ви отнемаме повече време. Хайде, Снибрил.

— Ама…!

— Сигурен съм, че този господин има много важна работа с тези документи — посочи сержантът.

— Защо го направи?! — изстреля Снибрил веднага щом сержантът припряно го изтика навън.

— Защото ако искаме нещо да разберем, няма да го разберем, ако ще и да накараме онзи чиновник да си изяде всичките хартийки! — сопна му се Кареус. — А сега ще пошпионираме мъничко, ще схванем къде е измамата, ще поогледаме какво става — пък по-късно можем и да се върнем и да го накараме да си изяде хартийките до шушка!

— Дори и войници не видях! Никакви!

— Само неколцина стражници — съгласи се Кареус и двамата изтичаха на улицата.

— Другите легиони едва ли са пристигнали — рече Снибрил.

— Мислиш ли, че изобщо ще пристигнат?

— Какво искаш да ми кажеш?

— Ние срещнахме вас и дребните хора. Ако не бяхме ви срещнали, сега едва ли щяхме да сме тук — мрачно обясни Кареус.

— Искаш да кажеш, че… няма други освен нас?!

— Нищо чудно.

А ние не наброяваме и хиляда — помисли си Снибрил. — И как така се подписва мирен договор с Моулите? Те само рушат и убиват! Какво търсят тук с тия договори?!

Войската бе опънала лагер сред космите. Както бе казал един от дефтмените, трудно бе да се отпуснеш, щом си заобиколен от врагове, особено пък ако тия врагове са на твоя страна. Но поне се усмихна хитро, като го каза.

Откриха Поуните, докато събираха сред космалака съчки за огъня. Бяха дузина. Поуните успяваха да се скрият доста лесно сред килима. Че нали бяха толкоз големи! Хората си мислят, че най-лесно се крият ситните неща. Но е почти толкова лесно да скриеш и твърде едрите на вид неща. Поуните приличаха досущ на могили — само дето преживяха и сегиз-тогиз се оригваха. Всички до един извърнаха глави към откривателите си, оригнаха се и пак се зазяпаха разсеяно нанякъде.

Изглеждаха, сякаш някой им бе наредил да го чакат. На табелата пишеше „Фармацевт“, което означаваше, че собственикът на магазина е един вид древен химик, който би могъл да ти дава билки и тям подобни докато ти стане по-добре или поне докато престане да ти става все по-зле.

Името на фармацевта беше Ухльо Бухлоу. В момента бъркаше нещо в задната стаичка и си тананикаше. Беше открил нов вид син мъх и сега тъкмо го стриваше в хаванчето. Сигурно все нещо цереше. Трябваше да го опита върху този-онзи, за да разбере какво именно.

Някаква ръка го докосна по рамото.

— Хм? — рече той и се обърна. Надникна над очилата си, направени от две грижливо изрязани кръгчета лак.

— Писмир?!

— По-тихо! Вмъкнахме се през задната порта! — сгълча го Писмир.

— Точно тъй сте направили, не се и съмнявам — кимна Ухльо Бухлоу. — Спокойно, няма никой в магазина. — Той погледна Глърк, Бейн и Брокандо, които се бяха скупчили зад гърба на стареца. — Гледай ти! След толкоз време, а? Ами… добре дошли. Моят дом е и ваш дом — изведнъж свъси чело и придоби угрижен вид. — Само в преносен смисъл, нали ме разбирате, тъй като аз, макар и винаги да съм питаел такова възхищение към твоя прям подход и доблестната ти осанка, не бих ти дал всъщност моя дом, понеже е единственият дом, притежаван от мен, и ето защо гореспоменатият термин е разширил значението си по, както се казва, необоснован начин…

Ухльо Бухлоу май срещаше сериозни пречки да стигне края на изречението. Глърк потупа Писмир по рамото.

— И той ли е философ?

— Веднага се познава, нали? — ухили се Писмир. — Хм, Ухльо… Много съм ти задължен.

Фармацевтът се отказа да се бори с изречението и се усмихна.

— Нужна ни е храна — рече Писмир. — А и повечето от нас…

— Искаме информация — прекъсна го Бейн. — Какво става тук?

— Кое ще искате първо?

— Манджата! — отсече Глърк. Останалите го изгледаха на кръв.

— Ами той като попита, мене гледаше — оправда се вождът.

— Чувствайте се като у дома си — рече Ухльо Бухлоу. — Макар че като казвам „у дома“, нямам предвид конкретно…

— Да, да, много ти благодаря — побърза да каже Писмир. Ухльо Бухлоу се втурна към един бюфет. Глърк впи очи в бурканчетата и гърненцата, с които бе осеяна цялата стая. Няколко бурканчета също впиха очички в него.

— С Ухльо сме съученици — заобяснява Писмир. — После той реши да изучава Килима. От какво е направен, свойствата на различните видове косми, разни редки и необикновени животни, и прочие…

— А пък Писмир реши да изучава хората. — Ухльо измъкна самун хляб и буца масло. — А после го осъдиха на смърт, задето нарекъл императора… ха де, как беше?

— Е, ами той си го заслужаваше — вдигна рамене Писмир. — Не щеше да ми даде пари за Библиотеката. А книгите бяха почнали да се разпадат!!! Пък нали и се предполагаше, че аз трябва да се грижа за нея! Та това са знания! И той да ми каже, че не му трябвали една камара вехти книги, щото онова, дето трябвало да го знаем, ние сме си го знаели! Просто се опитах да изтъкна, че една цивилизация има нужда от книги, за да тече обоснован, добре аргументиран обмен на мнения!

— Аз се опитвам да си спомня него как го нарече…

— Невеж сибарит, който има по-малко мозък от една баница с тиква — любезно му подсказа Писмир.

— Много гадно ми се струва да осъдиш жив човек на смърт заради такваз дреболия! — Глърк сложи самуна в чинията си. Продължаваше сегиз-тогиз да се обръща към буркана зад него. Вътре имаше нещо рошаво.

— Всъщност го осъдиха на смърт, защото се извини — додаде Ухльо Бухлоу.

— Как така — осъждат те на смърт, задето си се извинил?!

— Ами той каза, че се извинява, защото след като размислил, стигнал до извода, че не бил прав — императорът имал мозък точно колкото една баница с тиква, а не по-малко — обясни Ухльо. — А пък докато се извиняваше, бягаше.

— Понякога чак и краката ми мислят — гордо рече Писмир.

— Ти си обидил императора?! — смая се Брокандо. — Ама защо не го каза? Не знаех, че си знаменит!

— И много правилно си постъпил! — добави Бейн. — Бащата на Таргон бе позор за Империята!

— И къде се беше покрил толкова години? — попита Ухльо Бухлоу и придърпа един стол. — Разбира се, като казах покрил, нямах предвид…

— О, ами в едно забутано селце, дето никой не го е чувал.

— Имаш ли нещо против да го обърна тоя буркан? — обади се Глърк. — Много мразя да ме зяпат като ям.

— Какво става тук, в Уеър? — настоя да разбере Бейн.

— На портата няма пукнат стражник. Отвратително! Хората не знаят ли какво става? Империята е в опасност! Моята Империя!

— Ако никой не го иска онова сирене, дайте го насам… — обади се Глърк.

— Чухме — кимна Ухльо Бухлоу. — Ала императорът твърди, че Уеър бил в пълна безопасност. А очевидно и онези, новите му съветници, твърдят същото.

— Туршийка да ти се намира? Нямаш, а?

— Съветници значи — натърти Бейн. — А някой тях да ги е… виждал?

— Мисля, че не — отвърна Ухльо. — Чух, че генерал Вагерус бил разжалван, задето свикал легионите. Императорът решил, че разпространява излишна тревога сред войската. Пък и стражите пред Двореца не пускат никого вътре.

— Има ли още от тия краставици?

— Те така правят — кимна Бейн. — Знаете ги. Отвътре. Също като в Джеопард. И в Земята на Високата Порта също.

— Кой, краставиците ли?

— Да, ама не и в Уеър — възрази Писмир. — Не и тук. Не мога да го повярвам! Не и в столицата! Със сигурност не!

— Че кой ще ти се сети да проверява какво става в столицата? — парира го Бейн.

— Като си говорим за това, аз да не би да съм ги очаквал в Джеопард! — подкрепи го Брокандо.

— Ама ние за краставиците ли си говорим?

— Да, но не и в… Уеър — отрони Писмир.

— Така ли мислиш? Аз пък си го мислех същото за Джеопард.

— Напоследък не пускат почти никого в града — обади се Ухльо Бухлоу.

— Абе вие май не говорите за краставици, а?

— Какво да ги правим?! — попита Писмир.

— Накълцайте ги! — Глърк размаха войнствено една краставица.

Бейн сложи ръка на меча си.

— Да… знаех си аз, че така ще стане. Уеър навремето бе велик град! Ние се борехме за всичко. И като го получихме, просто му отпуснахме края. Никакви усилия… Нито гордост. Нито чест. Само тлъсти млади императори и тъпите им придворни. Е, аз това не го искам. Не и в Уеър. Да вървим — надигна се той.

— О, не — спря го Писмир. — Ти как я смяташ? Да нахлуеш в Двореца, размахал меч, и да трепеш де що видиш моул?

И Брокандо се надигна.

— Каква умна мисъл! Какъв прекрасен план! Много се радвам, че най-накрая го догодихме. Напред…

— Ама това е нелепо! — избухна Писмир. — Че какъв план е това! Кажи им, Глърк! Ти поне можеш да погледнеш отвисоко!

— Да, че е нелепо — нелепо е — съгласи се едрият вожд.

— Точно така! — кимна Писмир.

— Първо ще си допием чайчето — продължи Глърк, — пък тогава ще нападаме Двореца. Не е хубаво да се напада на гладно.

— Тия са откачили! — ревна Писмир.

— Чуй сега — надигна се Бейн. — Нали знаеш тя какво каза. Няма толкова дребно нещо, че да не може да промени всичко останало. Един човек, в нужния момент…

— Ама ние сме трима — обади се Брокандо.

— Още по-добре!

— Ох, да му се не види! Май ще е по-добре и аз да дойда! — възкликна Писмир. — Ако ще и заради това да ви вардя да не свършите някоя още по-голяма глупост!

— Може ли и аз да дойда? — обади се Ухльо Бухлоу.

— Видя ли? — рече Бейн. — Я си представи, щом един може да промени всичко, петима пък как биха могли да го променят! А и да сбъркаме, няма да има никакво значение. Но ако сме прави… Че какво друго ни е останало? Да търчим насам-натам? Да крещим? Да се опитаме да вдигнем войската на крак? Я сега да видим…

— Както и да е, стените на двореца са твърде високи. И много дебели — напомни Писмир.

— Нищо не може да спре един поун, щом е тръгнал нанякъде — рече Бейн. — Нито пък мен!

— Винаги съм се чудил… — наруши Брокандо внезапната тишина. — И сега най-после го разбрах.

— Сега пък какво си разбрал? — Писмир вече бе изпаднал в пълен потрес.

— Защо Думийците са завладели Килима — рече Кралят. — Защото всеки път, когато са тръгвали нанякъде, са мислели по този начин.

След малко Глърк се обади.

— Някой да има представа как ще влезем?