Килимените хора

ГЛАВА 10

Гласовете бяха на трима души — чуваха се толкова силно, сякаш притежателите им едва ли се намираха на повече от метър-метър и нещо от вратата.

Снибрил се опита да си представи техните лица. Единият глас беше тънък и хленчещ и тъкмо пак бе почнал да се оплаква.

— Още сто? Ами че вие отведохте петдесет само преди дни!

— А сега ни трябват още сто — обади се мек глас, от който косите на Снибрил настръхнаха. — Съветвам ви да подпишете този документ, Ваше Величество, и тогава стражите ми ще съберат тези сто души и ще се махнат. Не ги вземаме за роби. Те са просто… помощници.

— Не знам защо просто не си ги вземете направо, без да ме питате мен! — рече кисело първият глас.

— Но нали вие сте Кралят — обади се вторият. — Щом Кралят го е наредил, значи така трябва. Всичко е подписано, както си му е редът.

— Да, ама нито един не се е върнал! — рече първият Глас.

Третият бе подобен на тътен.

— Толкова много им харесва в нашите земи, че просто не можем да ги убедим да се върнат.

— Не ти вярвам! — рече Глас Първи.

— То това всъщност няма значение — отвърна му Глас Втори. — Подписвай!

— Не! Няма! Аз съм крал…

— И ти си мислиш, че аз, дето те направих крал, не мога да те… сваля? — ехидно рече Глас Втори. — Ваше Величество — додаде той.

— Ще докладвам за вас на Джорнарилийш! Ух, как само ще ви надокладя! — рече Глас Първи, но май не звучеше много убедено.

— На Джорнарилийш! Да не мислиш, че му пука какво става тук? — измърка Глас Втори. — Подписвай! Иначе виждаш ли го Гораш? Току-виж изнамерил някакво друго приложение за ръчичките ти!

— Ъхъ — изсумтя Глас Трети. — Ще му ги вържа на герданче.

Брокандо извърна лице към другите. Гласовете зад вратата продължаваха да заплашват и хленчат поред.

— Брат ми — рече той. — Точно такъв си е той. Слушайте сега какво ще правим: нахлуваме вътре и трепем де що видим моул.

— Мислиш ли, че ще е много умно? — обади се Бейн.

— На мене ми се вижда съвсем на място — рече Глърк.

— Ала в града Моулите са стотици, не е ли тъй? — продължаваше Бейн.

— Моите хора ще въстанат и ще ги смъкнат от власт! — изсъска Брокандо.

— Ами те оръжие имат ли?

— Не, ама Моулите имат. Тъй че първо ще почнат да им изземат оръжията — невъзмутимо обясни кралят. Бейн изпъшка.

— Всички ще умрем, до един! Никаква тактика не е това! Това твойто си е „Карай, пък ще видим“!

— Ами да почваме тогава — предложи Брокандо и тегли шут на вратата. Тя помръдна, но не се отвори.

— Какво стана? — обади се Снибрил.

— От другата страна има нещо! — изсъска Брокандо. — А пък не трябва да има нищо! Ей, я всички да помагат!

Натиснаха вратата с рамене. Известно време тя се опъваше, после рязко се разтвори. Разнесе се писък. За миг залата замръзна.

Снибрил съзря трон, съборен на пода. Точно той бе препречвал вратата. Сега се бе прекатурил посред стъпалата към него и бе захлупил един хилав дефтмен, който в момента се бореше да се измъкне и писукаше жално. Зад него стояха прави двама моули и се пулеха срещу вратата. Единият бе едър и широкоплещест, а коженият шлем почти скриваше лицето му. В огромната си лапа държеше навит камшик. „Глас Трети“ — помисли си Снибрил.

Даже и като го погледнеш, му личеше, че няма как да се казва другояче освен Гораш. Онзи зад него пък беше дръглив, наметнат с дълга черна мантия, и се усмихваше като вълк, току-що приключил с обяда си. "Глас Втори — помисли си Снибрил. — Изглежда така, сякаш името му е натъпкано със „съ“-та, та да можеш по-лесно да го изсъскаш.

Двете групи се спогледаха за миг.

После Брокандо рипна като разярено пиле и размаха меч. Кльощавият моул отскочи назад и извади меча си с обезкуражаваща бързина. Гораш разпусна камшика си, но изведнъж откри, че между него и краля бе застанал Бейн.

Мунрунгите стояха и гледаха. Май че съществуваха два начина за бой с мечове. Брокандо размахваше своя като вятърна мелница и изтласкваше врага назад само със силата си. Бейн се биеше безмълвно като някаква машина — натиск, муш, контра… тик, так, тик.

— Да помагаме ли? — обади се Снибрил.

— Не. Десет срещу двама не е честно — рече Глърк.

Вратите на тронната зала се отвориха с трясък и вътре връхлетяха дузина моулски стражи.

— О, значи сега бива, а? — погледна Снибрил брат си. Глърк метна копието си. Един от стражите изпищя.

— Бива — рече той.

Снибрил бе открил, че копието, ако не го хвърлиш, върши добра работа срещу меч. Можеше и да мушка с него, и да парира. А след като стражите връхлетяха в залата, разбра, че копията помагат и ако противникът те превъзхожда по брой. Първо, беше по-лесно да удариш врага. А тъй като те бяха много, на никого от тях не му се щеше да се включва в битката — приемаше, че няма защо да се подлага на рискове, щом толкоз много хора можеха да го правят вместо него.

Дефтмените сигурно мислят — помисли си той, щом копието му се строши в главата на един моул, — че е подобре да си избереш по-едър враг, щото е по-лесно да го улучиш.

Намери се притиснат гръб о гръб с Бейн, който продължаваше да се бие като курдисан с ключе, сякаш цял ден можеше да я откара така.

— Счупих си копието!

— Давай с меч! — отвърна му Бейн и отби отчаяния удар на някакъв стражник. — Я ги гледай колко се въргалят по пода!

— Ама аз не знам как да се бия с меч!

— Нищо по-лесно от това! Тъпия край го държиш в ръката, пък с острия мушкаш врага!

— Ама сигурно има и друго!

— Има! Да помниш кой край за какво е!

А после изведнъж всичко свърши. Неколцината останали стражи се скупчиха пред вратата и всеки се мъчеше да излезе. Гораш бе мъртъв. Дръгливият отскочи за последен път от бесния меч на Брокандо и се метна през отворената врата на тайния вход. Чуха го как препуска по стълбите.

Снибрил погледна меча си. По него имаше кръв — и той се надяваше да не е неговата.

— Е, не беше кой знае какво… — обади се Глърк.

— Навън има още стотици от тях — мрачно рече Бейн.

Брокандо излезе на балкона. Светлината на ранното утро се разливаше над космите. Той сви шепи край устата си.

— Върнах сеееее! Брокандооооо!

Вдигна един умрял моул, замъкна го на балкона и го бутна долу.

Неколцина дефтмени вече бяха излезли на площада пред двореца. Надигна се врява.

Кралят потри ръце.

— Я сега ми помогнете да оправим трона.

Нужни бяха трима души, за да го изправят. Под него беше Антирок, който увисна като дрипа в хватката на Глърк. Мунрунгът го тръшна в нозете на Брокандо, без да го пуска.

— Подай ми короната. — Тонът на Брокандо бе направо смъртоносен. — Говоря за ей онова нещо на главата ти. Дето не е твое.

— Мислехме те за мъртъв…

— Тъй както те гледам, страшно се радваш, че се завърнах — продължи Брокандо. Изразът на лицето му бе страховит.

— Все някой трябваше да стане крал… Трябваше да сторя за народа най-доброто, което мога…

Навън настъпи раздвижване. Влезе един моул — от него стърчеше стрела. Половин дузина дефтмени връхлетяха след него. Едвам погледнаха Брокандо и се отправиха с мрачна решителност към Антирок. Измъкнаха го от хватката на Глърк и го затикаха към балкона.

— Не можеш да им позволиш да го направят! — обади се Снибрил.

Четирима дефтмени вече бяха уловили Антирок за ръцете и краката и го люлееха напред-назад високо над покривите на Джеопард.

— Еднооо… Двеее… Триии…

Люлееха го все по-силно.

— Че защо да не мога? — учуди се Брокандо.

— Той ти е брат!

— Хммм. О, добре де, щом казваш. Ей, хора, оставете го — подвикна им Брокандо. — Хайде де! Пуснете го. Не ви казвам „Пуснете го да си ходи“, ако някой ме е разбрал погрешно. Ама не може така вие, поданиците, да хвърляте моите роднини през балкона! Не, няма да стане.

— Така е добре — кимна Снибрил.

— Аз самичък ще си го хвърля.

— Недей! — гракна цял хор гласове. Всеки се бе присъединил към хора, и най-вече Антирок — той се присъединяваше най-усърдно от всички.

— Майтап си правя — рече Брокандо, ала съвсем нямаше такъв вид. — Да го зарежем това… макар че го дължа на народа си. Сега пък ще ме накарате да се чувствам виновен, задето хвърлям предателите от скалата! Ами че това е кралска традиция! Ама хайде, от мен да мине. Да се маха.

Антирок падна на четири крака.

— Не можеш да постъпваш с мен така! Ще ме убият!

— Кой — всички онези хора, чиито роднини си продал на Моулите? Олеле, мамо — рече Брокандо. — Разбира се, можеш да последваш приятеля си…

Той махна с ръка към тайния вход. Антирок замръзна от ужас.

— Ама той Гормалийш слезе там долу… — жално изви той.

— А, той така ли се казвал? Много му отива името — кимна Брокандо. — Тъкмо ще си поприказвате за доброто старо време. — Той кимна на четиримата, който преди малко за две бройки не дебалконираха узурпатора. — Ако не ще да тръгне, помогнете му малко, а?

Дефтмените занастъпваха към Антирок. В погледите им проблясваха убийствени помисли. Антирок погледна умолително Брокандо, поколеба се за миг и се метна към вратата. Тя се затръшна зад гърба му.

— Или той ще убие Гормалийш, или Гормалийш ще убие него. Дреме ми на мен! Пък току-виж дори успял да се измъкне навън — въздъхна Брокандо. — А сега… дайте да ги довършим! До последния моул! Сигурно няма да ни се дадат чак толкоз лесно…

— Ами какво да правим, ако пленим някого жив, Ваше Величество?

Брокандо изглеждаше уморен.

— Е, не разполагаме с достатъчно тъмници — рече той. — Та сигурно ще ни е от помощ, ако избягвате да ги пленявате живи.

— Не трябва да убиваш врага, ако е захвърлил оръжието си — обади се Бейн.

— А, тъй ли било? Човек се учи, докато е жив… Винаги съм си мислил, че точно тогава е най-удобният момент!