Килимените хора

ГЛАВА 16

Поеха по тесни пътечки, лъкатушещи сред разрасналия се гъстак. На места огромни паднали косми бяха препречили пътя. Прахолякът и мъховете растяха нагъсто, задушили пространството между космите, така че можеха да се придвижват само като правеха просеки сред дерящите и бодящи шубраци.

Веднъж сред една гъста туфа оранжеви косми нещо изфуча от заплетения гъсталак и се заби в ствола на един косъм, досами главата на Снибрил. Беше копие.

Някаква сянка профуча сред космите над тях и се гмурна сред лишеите, а дефтменските стрели свистяха покрай нея като Химетори. Никога не разбраха какво беше това, макар че би могло да има нещо общо с факта, че малко по-нататък попаднаха на град.

Този град го нямаше на никоя карта на Килима. Бяха вървели известно време по обраслите му улици, без да осъзнават, че това са улици, докато най-накрая не се натъкнаха на статуите. Ситни цветчета от син прах ги покриваха, а навсякъде край тях бе плъзнал мъх, ала те все още стояха, възправени сред своя изгубен град. Бяха четирима крале; дървени корони кичеха дървените им глави, и всеки от тях сочеше с ръка четирите различни посоки на компаса. Нозете им тънеха в папрат, а сред сгърчените им ръце и дървените гънки на одеждите им се бяха заселили дребни гадинки.

Покрай тях — ако знаеш какво да търсиш, то си личеше по начина, по който растяха космите и бяха натрупани могилите от прах — се бе ширнал градът. Вековете бяха надвиснали над него като дим. Гъсти косми бяха избуяли сред развалините, прах застилаше улиците. Мъховете и ластарите си бяха свършили работата — бяха порутили зидовете и проникнали във вътрешните стени. Бубулечките чоплеха съборените порти. Прашецът от цветовете на космите блестеше.

— Познавате ли това място? — попита Снибрил.

Никой не го знаеше. Дори и Атан никога не бе и чувал за него.

— Градовете понякога се изгубват — рече той. — Хората ги напускат. Израстват косми. Обрастват пътищата.

— Като гледам тези статуи, май са мислели, че тоя град ще е вечен — рече Снибрил.

— Ама не е — отсече Атан.

А сега тях ги няма — помисли си Снибрил. — Или са останали само неколцина и ловуват около руините на своя град. Никой не знае нито кои са били те, нито с какво са се занимавали. Никой не помни името им дори. С нас това не трябва да се случва.

Уайтите сега не бяха много приказливи. Сигурно за тях е също като да си сляп — помисли си Снибрил. — Ние сме си свикнали да не знаем какво ще ни се случи, ама те…

Два-три часа по-късно стигнаха един Думийски път. Той беше бял, настлан с разцепени косми, наредени ръб до ръб. На всеки неколкостотин ярда бе забучен косъм с изрязан върху него пръст. Всички пръсти сочеха към Уеър.

Известно време яздиха по този път. Тук-там той се бе разместил — където Килимът бе мръднал — и се наложи да заобикалят през космалака.

Точно така се натъкнаха на легиона — или поне на останките от него. Покрай пътя бяха насядали и налягали Думийски войници. Някои спяха. Други бяха ранени.

В Трегон Марус той беше виждал много войници, ала те просто стояха на пост. Тези изглеждаха напълно разбити, униформите им бяха разпарцаливени, нерядко покрити с кървави петна.

Когато Снибрил мина покрай тях, повечето не си направиха труда да го погледнат. Ала онези, които си направиха този труд, съзряха дефтмените и взеха да ръчкат колегите си. Един-двама дори се протегнаха за мечовете си.

И дефтмените се размърмориха. Сгъстиха редици и замятаха към Думийците подозрителни погледи.

Снибрил се извърна на седлото си.

— Да не сторите някоя беля, ей! — скара им се той.

— Че защо не? — обади се кисел глас сред дефтменските редици. — Тия са думийци!

— По би ви харесало да са моули, а?

Той подкара Роланд към група войници, насядали върху един повален косъм.

— Къде е вашият водач?

Думиецът го изгледа отгоре додолу.

— Нямаме си — отвърна той. — Генерала го убиха.

Мълчание.

— Предполагам, че ни се чудите кои сме — наруши мълчанието Снибрил.

— Много съм уморен, та да се чудя — рече войникът и се облегна на един косъм.

— Мирр-но! Вед-на-га!

За миг Снибрил се зачуди кой ли пък каза това. После осъзна, че е бил самият той.

За негова изненада войникът скочи на крака.

— А сега ме заведи при офицера с най-висок чин! — изкомандва Снибрил. — Не е нужно да добавям и „моля“, помисли си той. Не бива да му давам възможност да мисли. Свикнал е на заповеди. По-лесно му е да се подчинява на заповеди, отколкото да мисли.

— Ъъ… ами това ще да е сержант Кареус. Ако е още жив.

— Заведи ме веднага при него!

Войникът погледна разпасаната войска зад Снибрил. Набърчи чело.

— Ще говоря със сержанта! — настоя Снибрил. Войникът се сепна.

— Тъйвярносър! Оттук!

Той поведе Снибрил покрай групичка навъсени войници и накрая го заведе при един набит боец, седнал на земята. Едната му ръка висеше превързана на врата, а лицето му бе пребледняло. Май не му пукаше много кой всъщност е Снибрил.

— Сержант Кареус от Петнайсти легион — представи се той. — Или поне от остатъците му. Извикаха ни спешно в Уеър от Ултима Марус, но по пътя…

— …ви пресрещна буря… — механично додаде Снибрил.

— А после…

— …ви нападнаха моули, възседнали снаргове — довърши Снибрил.

— Да. Точно така. Ти пък откъде знаеш?

— Много ме бива да отгатвам. Вие тука колко сте?

— Около триста души, дето се крепим що-годе, и мнозина ранени.

— Знам един град, където вашите ранени ще бъдат в безопасност. Можем да ги отведем там. Той е само на два дни път оттук, и теренът е лек. Ще ви предоставим няколко войника да ги придружават.

— Много войници са ни нужни — рече сержантът. — Моулите са плъзнали навсякъде.

— Не и там, където сме минали ние — тихо рече Снибрил. — Там вече ги няма. А останалите ще дойдем с вас в Уеър.

Сержантът се втренчи замислено в праха под краката си.

— Ами то всъщност ни е нужен всеки, който би могъл да дойде с нас… Та, къде, казваш, е този рай?

— В Джеопард.

— Ти да не си луд!

Точно в този миг откъм пътя се разнесе рев. И двамата се завтекоха натам — към мястото, където сега се блъскаше огромна тълпа от думийци и дефтмени, а мунрунгите се мъчеха да ги разтървават. Снибрил си проправи път с лакти и стигна до един дефтмен и един войник, които се въргаляха на пътя и се млатеха с юмруци.

Снибрил ги погледа, погледа и захвърли копието си.

— Престанете веднага! — кресна им той. — Та вие сте войници! Как така ще се биете!

Дори и двамата противници спряха, за да обмислят последното.

— Не ви разбирам! — продължи Снибрил. Гласът му отекна сред космите. — Около нас е пълно с врагове, пък вие налитате един на друг! Защо?

— Те са ни по-близко — чу се глас от Думийските редици.

— Той ми каза „мърльо“! — оплака се дефтменът.

— Е, ами че не си ли — вдигна рамене Снибрил. — И той също е мърльо. Всичките сме мърляви! А сега се вдигайте и…

Той млъкна. Всичките думийци бяха вперили поглед зад гърба му, към Атан и уайтите. Снибрил ги чу как си шепнат.

— И уайти има с тях. И уайтите се бият!

Погледна Атан — стори му се много нещастен. Снибрил мълком го доближи.

— Не им се издавай, че не помниш това бъдеще! — прошушна му той.

— Те знаят бъдещето. И сега са с тях!

— Че защо да се бием за тях, щом се държат така с нас? — нацупи се един дефтмен. Снибрил се врътна и докопа смаяния войник за яката.

— Не се биете за тях! За себе си се биете!

Дефтменът бе потресен, но не и уплашен.

— Винаги сме се били за себе си — рече той. — И никога не са ни Броили!

— Не са, ама Империята ви обграждаше отвсякъде, нали така? И ви пазеше! Думийците пазеха мира по половината Килим! Навсякъде край вас! И вас пазеха!

— Никога не са ни пазили!

— Я си помисли! Вашият град е заобиколен изцяло с Думийски градове! Когато те са се защищавали, са защищавали и вас! Били са се наистина, та вие после да можете да се биете с тях на майтап!

Снибрил се тресеше от гняв.

Всички млъкнаха.

Той пусна дефтмена и онзи тупна на земята.

— Аз отивам в Уеър… Ако някой иска да дойде с мен — той си решава…

Никой не се отцепи освен малката групичка, която щеше да придружи ранените до Джеопард. С тях потеглиха и двама уайти. Думийците се чувстваха много по-добре в присъствието на уайти. Май си мислеха, че уайтите ходят само там, където няма опасност. Точно това и бяха направили, ала…

Останалите поеха по пътя. Снибрил откри, че тук командва той. Мунрунгите искаха да го следват, дефтмените бяха почнали да си мислят, че който може чак толкоз да си изтървава нервите, най-вероятно е крал, а пък Думийците… е, ами Думийците следваха сержант Кареус, а сержант Кареус яздеше редом със Снибрил. Повечето армии всъщност се командват от сержантите — офицерите ги има само за да придават известен цвят на картината да пречат войната да се обърне в проста махленска свада.

Сержантът се извърна на седлото си и хвърли поглед към дефтмените отзад.

— Хубаво е, че пак си имаме кавалерия — рече той. — Нищо, че са по-дребни от пехотата. Бил съм се срещу тях един-два пъти. Яки са и са упорити, макар и да са дребни, тия ситни… момчета. По времето на Бейнеус беше. Уважаваше ги той тях. И затова ги остави на мира. На онези в Уеър това не им се хареса, ама той все си повтаряше, че си струвало да си държим покрай нас по някой и друг враг — за тренировка, нали разбираш. Според мен Бейнеус доста ги харесваше. Ама че са шантави, тия дребни, ситни… приятелчета.

— Бейнеус… — предпазливо изрече Снибрил. — Да. Ъъ… Ама какво е станало с него? Нещо ужасно ли е извършил?

— Ти да не би да го познаваш?

— Ами… чувал съм за него.

— Убил човек. Един убиец. Тъй, както аз съм чувал, някой се опитал да убие младия император по време на коронацията му. Скрил се зад една колона с лък. Бейнеус го забелязал и метнал меча си по него. Тъкмо навреме го спипал. И го утрепал на място. Оня паднал студен като пясъчник. Стрелата минала на педя от Таргон. Смешното е, че Бейнеус мразеше Таргон! Постоянно си докарваше бели на главата — разправяше, че императорите не трябвало да получават титлата по наследство, ами да ги избират, като едно време. Генералът страшно много държеше на честността, направо си беше педант. А крамолите си бяха нещо обичайно. Ама след този случай се наложи да го разжалват, разбира се.

— Е как така да се разбира?!

— Никой няма право да вади меч на разстояние петдесет крачки от императора — обясни сержантът.

— Но той му е спасил живота!

— Да, ама правилата трябва да се спазват — че иначе докъде ще стигнем?

— Но…

— После Императорът промени закона и пратиха хора да издирват генерала.

— Намериха ли го?

— Май че да. Докарали го, вързан за коня си и с натикана ябълка в устата. Генералът май се бил поразстроил.

Дефтмените са луди, а пък Думийците са разумни — помисли си Снибрил. — А пък то е горе-долу същото като да си луд, само че по-кротичко състояние. Ако можеха някак си да се омешат, накрая биха излезли нормални хора. Също като мене.

— Ако сега той беше с нас, щяхме ние да надвием. Факт — рече сержантът.

— Да — кимна Снибрил. — Мда. Ами сега какво да правя? Налага се довечера да лагеруваме. Искам да кажа, не знам каква точно заповед се предполага, че трябва да дам…

Сержантът го погледна любезно.

— Казва се „Опъвайте лагера тука“ — подсказа му той.