Килимените хора

ГЛАВА 9

Уайтите построили Джеопард. Докарали червено дърво и искрящ лак от Кракнастола, за да постелят улиците му; от Каминните Земи кервани докарали най-рядък въглен — от него построили куполите и корнизите, и сгур и пепел за тухли и хоросан. В далечните Земи на Високата Порта, земите на Вортгорните, те разменяли изделията си от лак за кован бронз — за портите и колоните; запотени впрягове коне влачели сред космите кристали сол и захар — за стени и покриви. Домъкнали и разноцветни косми от всички краища на Килима. Някои използвали за талпи и мертеци, ала повечето посадили около града.

Навсякъде се ширеха градини. На вечерната светлина всичко изглеждаше мирно и тихо, но на два пъти се наложи да залегнат, когато моулската кавалерия преминаваше по пътя.

— В моя град! Виж ги ти! — възмути се Брокандо.

— Надявам се, че имаш някакъв план за действие — обади се Бейн.

— Има и друг път, който води към града.

— Това не го знаех.

— Така ли? — учуди се Брокандо. — Ама че работа! Толкова се напъвахме да построим таен път, а пък да забравим да кажем на Императора! Да ми напомниш да му пратя депеша. Завий сега в ей-оная скритата пътечка.

— Каква пътечка?

Брокандо се ухили.

— Бива си я, а?

Изглеждаше като пътечка, преправена от някакви животни. Виеше се насам-натам измежду космите. Прахсталаците тук бяха много по-гъсти.

— Ние ги посадихме — обясни Брокандо.

Почти се бе стъмнило, когато стигнаха малка полянка, сред която съзряха още един порутен храм.

— Тукашните храмове май не са от най-трайните — огледа се Снибрил сред гъстия космалак. Тук статуите бяха повече, пръснати тук-таме из развалините, до половината потънали в прах.

— Този нарочно е бил построен такъв порутен — обясни Брокандо. — От уайтите. За един от прадедите ми. Ей-онзи там, с птичето гнездо на главата и с вдигнатата ръка… — Той се поколеба. — Ей, ама ти си думиец, пък аз взех, че те доведох на тайното място! Трябваше да ти вържа очите.

— А, не — сопна се Бейн. — Щом ще искаш да се бия на твоя страна, никакви превръзки на очите!

— Ама ти може и да дойдеш тука някой ден с войска!

— Много съжалявам, че си го мислиш — каза Бейн с леден глас.

— Ама аз като аз не си го мисля! — оправда се Брокандо. — Само че като крал съм задължен да си го мисля!

— Их, че глупости! — прекъсна ги Снибрил. — Какво пък сега ви текна да се занимавате с тия вързани очи!

— Ама това е важно — намуси се Брокандо.

— Рано или късно ще трябва да се доверите един на друг. Че на кого другиго да се доверите? И двамата сте доблестни мъже, нали така? — продължаваше Снибрил.

— Ама то не е толкова просто — не отстъпваше Брокандо.

— Ами тогава го направете просто!

Осъзна, че е почнал да крещи. Даже и Глърк се бе смаял.

— Е, сега не е време за караници — поуспокои се той.

Брокандо кимна.

— Да. Много добре. Сигурно. Да, сигурен съм, че той е честен и почтен човек. Я дръпни ръката на Брок.

— Какво? — трепна Бейн.

— Ей там зад тебе. Статуята. Дръпни й ръката.

Бейн сви рамене и протегна ръка.

— За пръв път думиец се ръкува с дефтмен — рече той. — Чудя се, до какво ли ще доведе това…

Някъде изпод краката им се разнесе стържещ звук. Една плоча на пода се отмести и разкри стълбище.

— Води към двореца — ухили се Брокандо.

Взряха се в тъмния квадрат. Най-накрая Глърк продума.

— Да не искаш да кажеш… в ПОДКИЛИМИЕТО?

— Да!

— Ама… ама… ама там долу живеят разни ужасни…

— Това са само детски приказки — успокои го Брокандо. — Нищо страшно няма.

Той затропа надолу по стълбите. Бейн пое след него, после спря и погледна мунрунгите.

— Какво има?

— Ами… — започна Снибрил. Какво ли да му кажа? Че там долу живеят създанията от древните легенди: туноргите, ужасните делвери, сенки с безброй имена. Странни същества, които ръфат корените на килима. Душите на мъртвите. Всички лошотии. Всичко, от което… те е страх като малък.

Той огледа останалите. Бяха се скупчили по-нагъсто. „Във времена като тия всички трябва да забравим всичко старо“ — помисли си той.

— Няма нищо — продължи, както се надяваше, с глас на роден водач. — Хайде, момчета! Последният…

— Последния хич не го мисли — измънка нечий глас нейде отзад. — Искаме да видим какво ще стане с първия!

Снибрил се затича надолу по стълбите и тупна сред купа мек прах. Брокандо тъкмо палеше една факла — имаше ги цяла камара, струпани край едната стена на пещеричката. Един по един хората се запромъкваха надолу. Брокандо бутна някакъв лост и статуята пак се изтътрузи върху дупката. Бяха се скупчили рамо до рамо в пещерата, осветена от червена светлина.

— Всички ли са тук? — попита Брокандо и, без да чака отговор, се шмугна в една цепнатина и изчезна.

Май да откриеш, че най-лошите ти страхове не се сбъдват — хрумна на Снибрил, — е почти толкова зле, колкото и да се сбъднат.

На светлината на факлите стените изглеждаха кафяви и бяха покрити с малки косъмчета, които искряха, щом светлините минеха край тях. Отвреме навреме пресичаха входове за други тунели. Но нямаше ни чудовища, ни внезапно прещракване на зъби…

Пътеката заслиза надолу и изведнъж факлата на Брокандо като че захвана да гасне. Снибрил тръгна след него, и чак тогава осъзна, че влизат в някаква пропаст под Килима, чиито стени бяха тъй далече, че светлината не ги стигаше. Преминаваха през грамадни пещери, а пътеката се стесни и залъкатуши сред дебели космени колони — тъй че се наложи да се залепят един за друг, за да не я загубят. Понякога светлината се отразяваше в някоя далечна стена. Докато ситнеха през едно място, където пътеката толкоз се стесняваше, че почти изчезваше, а от бездните отдолу извираше мразовит въздух, Снибрил се подхлъзна. Бейн, който вървеше зад него, протегна ръка — бе запазил страхотно самообладание — и го докопа за косата тъкмо преди да политне надолу в мрака. Ала факлата се изхлузи из ръцете му. Надникнаха отвъд ръба и видяха как тя се превърна в искрица, после в точка, а накрая мигна и изчезна. В мрачните дълбини на Подкилимието нещо се размърда и го чуха как побягна с глух тропот.

— Това пък какво беше?! — настръхна Снибрил.

— Среброриба ще да е било — отвърна Брокандо. — Нали знаеш, зъбите им са по-големи от човек. И имат по няколко дузини крака.

— Пък аз си мислех, че ти рече, че тук долу нямало нищо страшно! — кресна Глърк.

— Е тъкмо де! — Брокандо изглеждаше доста изненадан. — Че кой го е страх от среброриби?

Каквото и да беше онова в дълбините, то едва ли би могло да ги види — дребни петънца, ситнещи покрай корените на космите. Брокандо им извика да спрат — бяха стигнали края на друга пропаст. През нея бе провесено тясно мостче, а на другия му край Снибрил едва различи врата.

— Сега сме точно под скалата.

Покривът на пещерата леко се бе вдлъбнал под напора на огромната тежест над него.

— Вие сте единствените, видели всичко това, освен кралете на Джеопард — продължи Брокандо. — След като тайният вход бил прокопан, Брок заповядал да умъртвят всички работници, за да не разгласят тайната.

— О? И това ли влиза в кралуването? — хлъцна Глърк.

— Едно време да. Ама вече не, разбира се.

— Ха! — възкликна Бейн.

Щом прекосиха моста, Брокандо бутна дървената портичка и тя се отвори. Зад нея нагоре се изкачваше вита стълба, огряна от зелена светлина, процеждаща се през едно кръгче високо горе. Изкачването бе дълго — стълбата беше толкоз тясна, че ботушите на тия отпред се оплитаха в ръцете на тия отзад, а факлите хвърляха по стените сенки на воини-великани. Колкото и призрачно да бе, Снибрил се зарадва. Не можеше да понася мрака под Килима.

Точно под кръгчето зелена светлина стълбата преминаваше в малка площадка, голяма точно колкото да ги побере всичките. В стената отново имаше врата.

— Къде… — почна Глърк.

Брокандо разтърси глава и докосна устни с пръст. От другата страна на вратата се чуваха гласове.