Килимените хора

ГЛАВА 19

И Снибрил разбра нещо. Разбра с каква власт разполагат сержантите.

Кареус бе открил дворцовата кухня — сержантите винаги надушват къде са кухните. Тя представляваше дълго схлупено помещение с дузина печки и почернял от сажди таван.

После бе намерил и главния готвач — негов стар приятел.

— Това е Брашнян — той представи Снибрил на един шишко с червендалесто лице, белег на носа, превръзка на окото и една-единствена ръка. — Навремето служехме заедно.

— И той ли беше сержант? — поинтересува се Снибрил.

— Позна! — ухили се Брашнян. И белегът му чак се ухили. Излезе извън масата и Снибрил забеляза, че единият му крак е дървен.

— Десетки кампании съм преживял — улови погледа му Брашнян. — А после един ден Кареус ме награби и ме изнесе от боя, и ми вика ей, Брашняне, чуй ме, мойто момче, по-добре веднага да се уволняваш, докато все нещо е останало от тебе, та да има какво да изпратим у вас. Радвам се, че пак те виждам, друже.

— Ама че странни работи стават напоследък, Брашняне — рече сержантът.

— Хич не си сбъркал. Уволниха де що имаше висше началство. Императора никой не го е виждал вече цели две седмици. Все в покоите си стои. Яденето всичкото му го пращаме там.

— Ами тия съветници — обади се Снибрил. — Те пък какви са?

— Никой не ги е виждал — почеса се Брашнян по гърба с черпака. — Ама аз веднъж се качих там с подноса. Та, да ти кажа, смърдят на…

— На моули?!

Неколцина готвачи се бяха примъкнали по-наблизо и бяха наострили уши. Всичките досущ приличаха на Брашнян. Бяха около половин дузина, но имаха ръце, крака, очи и уши кажи-речи колкото за четирима. А повечето имаха толкова белези по кожата си, че на морски шах да играеш върху нея.

— А така — кимна Брашнян. — Пък аз доста пъти съм приближавал моул, знам ги как смърдят! На нас тука тая работа хич не ни харесва. Ама сме само шепа народ! Да имаше още някой с нас…

Кареус и Снибрил се спогледаха.

— Ами че тоя някой е тук, в двореца — рече Снибрил.

Огледа готвачите. На ръст всичките бяха мъже и половина.

— Всичките сте били сержанти, а? Личи си ви!

— Е, нали разбираш — обясни Брашнян, — като си сержант, се научаваш да се вреждаш — как, като се уволниш, да гепиш на баницата мекото. Цял ден на топличко, манджа три пъти дневно… Стар сержант навсякъде се врежда.

— Хайде да отидем да… — поде Снибрил. Млъкна и се взря в тъмния отсрещен край на задимената кухня.

— Тази пък коя е?

— Кой? — извърнаха глави сержантите.

Снибрил се поколеба.

— Там имаше жена — смънка той. — В бяло. И с някакво бяло животно. И разправяше, че…

Млъкна.

— Никакви жени не се допускат в кухнята! — рече Брашнян. — По причина, че за сержанти не ги бива.

Снибрил разтърси глава. Сигурно му се е привидяло — рече си той. Напоследък много се напрягаше…

— Сержант Кареус, ще се върнеш ли да доведеш войската?

— И ще нападнем Уеър?

— Ще го защищаваме…

— С кого ще се бием?

— Надявам се, че като се върнеш, и враг ще се е намерил… Ей, готвачите, да имате някакво оръжие?

Брашнян се ухили. Измъкна изпод една голяма дървена маса огромен касапски сатър, размаха го с единствената си ръка и го стовари върху един дръвник. Дръвникът се сцепи на две.

— Кой, ние ли? — вдигна вежди той.

Стражите при дворцовата порта и без това си бяха изнервени. Не си харесваха професията. Ала заповедите са си заповеди, дори когато не си сигурен откъде идат. Или поне за думийците е така. Че къде щяхме да стигнем, ако не се подчинявахме на заповеди? И още повече се изнервиха, когато четирима уайти, загърнати в тежки наметала, се появиха на портала, тикайки количка. Единият от стражите пристъпи напред.

— Спри! — заповяда той.

Колегата му го сръга.

— Ама това са уайти! Според мене на уайти не може да се казва „Спри“. Те трябва да си имат причина, щом искат да влязат.

— Прав си — обади се един от уайтите.

— Ама единият яде краставица… — неуверено проточи първият страж.

— Предполагам, че и уайтите ядат.

— Пък и са само четирима. Седем трябва да са — упорстваше първият.

— Ние бяхме се разболели — обясни друг уайт.

— Макар че, естествено, като казваме „ние“, то нямаме предвид… — подхвана трети.

Онзи до него го сръга в ребрата.

Първият страж май наистина си беше наумил да не се предава толкоз лесно.

— Според мене вие не сте никакви уайти! — отсече той. Уайтът, който нагъваше краставица, обърна качулка към него.

— Мога да ти го докажа — измляска той. — Мога да ти кажа какво ще те сполети в бъдеще.

— Ами?!

Уайтът взе един боздуган от каручката.

— Ще бъдеш цапардосан — обяви Глърк.

— Недей много силно! — бутна Бейн качулката си. — Той просто ни се изпречи на пътя. Не ни е враг.

Глърк тресна стражника по възможно най-дружелюбния начин. Вторият посегна към меча си и отвори уста да закрещи, ала усети, че в гърба му опря нещо остро.

— Пусни меча! — заповяда Писмир.

— А като казваме „пусни“, имаме предвид „позволи му да поеме в посока надолу“ — уточни Ухльо Бухлоу, който подскачаше като на пружинки. — Колко вълнуващо!

Брашнян почука на голямата резбована порта. Двамата готвачи зад него бутаха количка. Беше голяма, а бялата покривка се спускаше доземи и от четирите й страни.

След малко един придворен отвори портата.

— Вечерята — обяви Брашнян. — Да я внасяме ли?

— О, готвачът. Много добре — кимна придворният.

Вкараха количката. В стаята имаше двама стражи — седяха на една пейка. Не изглеждаше да цъфтят от щастие.

Имаше и още една врата. Придворният я отвори.

И зад нея имаше стая. Празна. На отсрещната стена пак се виждаше затворена врата.

— Оставете яденето тук — нареди придворният. — И се омитайте.

— Веднага, веднага — закима Брашнян. Готвачите избутаха количката в стаята. После послушно се изнизаха навън. Придворният хлопна вратата.

— Никога ли не си се чудил какво става по-нататък? — попита го Брашнян.

— Не ми е работа да се чудя на императорските работи — изфуча придворният. — Пък да ги бистря с готвача — съвсем не!

— Всъщност — Брашнян смъкна високото си бяло боне — аз съм сержант. Ей, вие там — мирно!

Двамата стражи застанаха мирно, още преди да осъзнаят какво правят. В стаята нахлуха още неколцина готвачи. Всички мъкнеха по нещо остро.

— Вие… — задъха се придворният и чак тогава му стигна до ума, че се намира в една стая с половин дузина едри въоръжени мъжаги, които май никак не желаят да им се крещи. — Вие престъпихте всички заповеди! — довърши той.

— Внесохме храната където трябва. Това беше заповедта — рече му Брашнян. Закуцука към вратата и долепи ухо до нея. — А сега просто си чакаме да видим какво ще стане по-нататък.

Дългата покривка представляваше един вид подвижна палатка.

Той чу как вратата се хлопна зад него. След минутка-две се отвори друга врата.

Замириса на моул. Всъщност, миризмата не беше особено противна: моулите миришеха на кожено палто, което е било четкано за последен път твърде отдавна.

Количката се задвижи. Вратата хлопна — този път зад него, недвусмислено обявявайки финала.

Миризмата на моул едвам се издържаше. И чак сега той чу гласове.

— Вечерята ви, сир. — Беше моулски глас.

— Не съм гладен — обади се човешки глас, но с една такава капризна, хленчеща нотка, която предполагаше, че собственикът му като малък е получавал твърде много бонбони и твърде малко конски евангелия. Беше от онези гласове, дето цял живот са яли само мекото на баницата.

— Сир трябва да похапне. — Моулски глас. — Инак нищичко няма да остане от сир.

— Какво става навън? Няма ли най-после да ме осветлите какво става навън? Защо никой не прави каквото му казвам? — На Снибрил му се стори, че чу тропане с крак. Нито за миг не бе повярвал, че онова, което му разправят за навън, е измислица.

— Гражданската война бушува с пълна сила! — Пак моулски глас. — Вие сте обкръжен от врагове! Само ние можем да ви опазим. Трябва да ни позволите, сир.

— Извикайте Фрей да ги разгроми! — Императорът, помисли си Снибрил с ужас. Само добре гледаните хора могат да са толкоз нахални.

— Скоро, скоро ще го извикаме, точно както направихме и в Джеопард. — Трети моулски глас. — Междувременно, моите войски се бият храбро на ваша страна! Може би ще се наложи да извикаме и Фрей, като му дойде времето.

— Обкръжен съм от врагове! — изциври императорът.

— Да, да — обади се моулски глас. Все едно приказваше на бебе.

— И всеки трябва да прави онова, което аз му кажа!

— Да, да. — Моулски глас. — В границите на разумното.

— Нали знаете какво се прави с враговете? — обади се императорът. — Изпращат ги на някое забутано и много гадно място!

Че нашето село не беше чак толкоз гадно, помисли си Снибрил. Писмир разправяше, че било пропито с домашен уют. Пък аз си мислех, че императорът е храбър и благороден!

— Вече огладнях. Свършихте ли да опитвате храната ми?

— Не съвсем, сир.

— Ама то почти нищичко не е останало!

— Отровата може да се крие дори и в последната хапка, сир — обади се моулски глас и на Снибрил му просветна, че онзи говори с пълна уста.

— Да. Да, разбира се, вие сте прави — несигурно рече императорът. — Никога не съм имал доверие на ония готвачи. Твърде много неща им липсват. Ама… хайде поне една коричка, а?

— О, защо не, разбира се, сир. Мисля, че и на ей този сос можем да се доверим донякъде…

— И сме били толкова път, за да защитим този?! — ужаси се Снибрил.

А после си помисли: А какво би казал Бейн? Ето какво би казал: какъвто ще да е, но той е нашият император. Трябва нещо да се направи.

Добре, ами Писмир какво би казал? Би казал: слушай и наблюдавай, а после предприеми действия, които да не са прибързани и да се основават на получената информация. Е, това не е кой знае каква помощ.

Брокандо би казал… не, би изкрещял: Атакааааа!!!

Глърк нямаше и да изкрещи.

Ох, стига вече. Само се надявам Брашнян още да е там отвън.

Бейн надникна иззад един ъгъл и махна на останалите.

— И гледайте да не приличате много на конспиратори — посъветва ги Писмир. — Ако си се разхождаме, все едно по право ни се полага, стражите изобщо няма и да ни забележат.

— Писна ми да се спотайвам — изхленчи един много дребничък уайт най-отзад. — Така ли трябва да се държи един крал?!

Бейн захвърли наметалото си.

— Според мен тези стражи го приеха много добре, като се има предвид, че…

— Като се има предвид какво? — обади се Глърк.

— Че изядоха по някой и друг тупаник. Те определено искаха да ги овържем, според мен. Не им харесваше онова, което се налагаше да вършат.

— Да, ама го вършеха — обади се Брокандо. — Подчиняваха се на заповед. Ама че глупаво. Че ако ние, дефтмените, през цялото време се подчинявахме на заповеди, докъде щяхме да стигнем?

— Сигурно щяхте да владеете Килима — обади се Писмир.

— Ха! — смая се Брокандо. — Да, ама проблемът с подчиняването на заповеди е, че по някое време ти става навик. Пък и всичко зависи от това кой ти ги дава.

Стигнаха до нова порта. Там също имаше двама стражи. Глърк стисна тоягата си.

— Не — пресече го Бейн. — Нека аз.

Пристъпи напред.

— Хей, вие — миррррно! За пооооочест! Чудесно, чудесно. Хайде, наште.

Единият войник май нещо се усъмни.

— Имаме заповед да не пускаме вътре когото и да е! — осмели се да каже той.

— Ние не сме кои да е — сряза го Бейн. — И това е заповед!

Стражникът застана мирно.

— Дасър! Тъйвярносър!

— Не ми приказвай, мене тук ме няма — рече Бейн.

Стражът тъкмо понечи да му каже нещо, и кимна безмълвно.

— Добро момче. Хайде!

Минавайки, Ухльо Бухлоу потупа войника по рамото.

— Разбира се, като казваме „тук ме няма“, го употребяваме само в преносен сми…

Писмир го сграбчи за яката.

— Мърдай!

В стаята имаше четирима моули, оцъклили се в почуда срещу Снибрил. Имаше и един младеж, горе-долу на неговите години, който, странно, реагира по-бързо от моулите. До момента, в който проговори, почудата вече му беше минала и го бе прихванал гневът. Императорът вдигна пухкава длан, цяла в пръстени.

— Тоя не е готвач! — зави той. — Всичко си има! Какво търси тука?

Снибрил пусна копието си и го сграбчи за ръката.

— Идваш с мен — нареди той, и добави, — сир.

Размаха меч към моулите.

— Четирима на един сме. Това значи, че има четири пъти по-голяма вероятност аз да посека някой от вас, пък казва ли ви някой кой ще бъде?

Моулите не бяха и шавнали. После единият се усмихна. Императорът се бореше с желязната хватка на Снибрил.

— Много мъдро, сир — рече моулът, който се бе усмихнал.

— Тук съм, за да те спася! — обърна се Снибрил към императора. — Това са моули! Те ще унищожат Империята!

— Империята си е наред и е в пълна безопасност — самодоволно заяви императорът.

Снибрил се смая.

— Ами Фрей?

— Джорнарилийш и неговите хора могат да командват Фрей! Фрей напада само моите врагове. Не е ли така?

— Точно така е, сир — обади се онзи, когото бяха нарекли Джорнарилийш. Беше висок, едър моул.

Тоя не е като Гормалийш — помисли си Снибрил. — Изглежда умен.

— Той връхлита навсякъде! — изкрещя Снибрил.

— Това доказва, че имам много врагове — сериозно заяви императорът.

Моулите пристъпваха все по-напред, и изведнъж дефтменският начин за оценка на препятствията взе да му се струва далеч по-непривлекателен.

— Пусни меча и остави императора на мира — обади се Джорнарилийш. — Инак ще повикам Фрей!

— Кога, сега ли? — рече Снибрил.

— Да!

— Ами хайде де!

— Не! — изциври императорът.

Мисълта на Снибрил бе съвършено ясна.

— Не можете — усмихна се той. — Те не могат, сир. Само заплашват. Те не го могат. Те не са поразлични от мен!

Едва сега успя да се огледа и забеляза в единия от ъглите дупка с полепнала по ръба й козина.

— Дошли сте от Подкилимието — рече той. — Хитро измислено. Думийците се подчиняват на заповеди, значи на вас ви е оставало само да попаднете в центъра, там, където те се издават. Трябвало е само да уплашите тоя… тоя идиот!

Императорът почервеня от гняв.

— Ще наредя да те екзе…

— Ох, я млък! — сряза го Снибрил.

Моулите извадиха мечове и се нахвърлиха върху му. Но четири на един си е неизгодно съотношение: означава, че всеки от четиримата чака някой от останалите да удари пръв единия.

Нямаше ни удари, ни атаки, ни отбивания — това го има, когато хората се бият с мечове за кеф и разнообразие. Когато се бият наистина, то все едно гледаш две вятърни мелници с наточени крила. Идеята е да съсечеш другия, и то много зле, а не да правиш прекрасно впечатление.

Снибрил заотстъпва към вратата, като отбиваше ударите, доколкото можеше. Един моул изкрещя нещо на своя си език и на ръба на дупката цъфнаха още две глави.

Снибрил ритна вратата.

— Брашняне! Отваряй!

Вратата се отвори изведнъж. Стаята отзад бе празна. Снибрил набута вътре императора.

А моулите направиха грешката да тръгнат да ги преследват. Готвачите бяха се скрили зад вратите. Пристъпиха — или по-скоро скокнаха — навън.

Брашнян цапна един моул по главата с черпака.

— Ние сме седем, а те са само четирима — каза той. — Не е честно. Трима от нас няма кого да удрят! Хванете ги, момчета!

— От дупката на пода идват още! — изрева Снибрил, все още вкопчен в императора.

— Добре!

— Ама какво става? Защо е всичко това? — Императорът вече не изглеждаше ядосан. Изглеждаше уплашен и доста по-млад. На Снибрил почти му дожаля за него.

Готвачите бяха разочаровани. Повечето моули се втурнаха назад към покоите на императора и взеха да се мятат един по един в дупката, като се блъскаха един в друг на върха в отчаян опит да избягат.

Кухненската армия на Брашнян избута една тежка маса през стаята, прекатури я и запречи с нея дупката.

Брашнян избърса ръце в престилката си.

— Ей ти на — рече той. — Готово. Свърши.

— Боя се, че тъкмо се започва — обади се Снибрил. — В момента под нас може и да има хиляди от тях…

— Всички трябва да правят онова, което аз кажа! — разкрещя се императорът. — Аз командвам тук!

Сержантите се извърнаха и го погледнаха.

— Трябва да защитаваме императора — рече един.

— Можем да го бутнем в дупката при неговите приятелчета — рече Брашнян. — Те да си го защитават.

Мъничките свински очички на императора засноваха между Брашнян, масата и Снибрил.

После той извика:

— Стража!

Вратите на коридора се отвориха с трясък и в стаята пристъпиха двама въоръжени мъже.

— Хвърлете ги в тъмница! — ревна императорът.

— Така ли? — рече Бейн. — Ама защо?

За един час нещата могат много да се променят.

Вкараха войската вътре. За да се избегнат многото обяснения, направиха го със заповед, подписана от императора.

Тя беше подписана от него по собствена добра воля, след като Глърк търпеливо му обясни, че ако не я подпише по собствена добра воля, ще си докара беля на главата.

После се състоя военен съвет.

— Винаги съм знаел, че така ще стане — рече Бейн. — Едно време императорът е бил избиран. После Таргон направи титлата наследствена, та тъпоумното му синче да я поеме от него. И никой не се осмели да протестира! Че то е също толкоз лошо, като да имаш крал!

— Ей, мери си думите! — кипна Брокандо.

— Извинявай. Прав си. Дефтмените поне открай време си имате крал — свикнали сте си. И вас поне ви бива за крале.

— Без караници — намеси се Снибрил. — По-добре да се замислим какво ли правят в момента моулите.

— Правят, каквото винаги си правят — рече Бейн. — Чакат Фрей, та да нападнат, докато всички са в паника. Ама тука нещо са станали нетърпеливи.

— Можем пък да имаме късмет — обади се Ухльо Бухлоу. — Разбира се, под „късмет“ аз имам предвид…

— Неизбежно е! — рече Писмир отчаяно и размаха една карта под носа му. — Виж, селото, Джеопард и Уеър са разположени горе-долу по права линия!

— Това значи ли нещо? — сепна се Снибрил.

— Не значи нищо добро. — мрачно кимна Писмир, — къде е императорът?

— Глърк и готвачите го заключиха в кухнята — махна с ръка Бейн. — Тъй е най-добре. Не може хем да яде, хем да крещи. — Той погледна късчето хартия пред себе си.

— Като вземем под внимание всички бойци, с които разполагаме, пак сме по-малко от петнайсет хиляди — продължи той.

— Още по-малко сме даже — обади се Писмир. — Не можем да зарежем жените, децата и старците в града, Я си спомни Трегон Марус! Сградите ще рухнат. Трябва да ги заведем на безопасно място и да ги охраняваме.

— Не. Въоръжете жените — обади се Брокандо.

— Я не ставай глупак! — сряза го Бейн. — Жените не могат да се бият.

— Дефтменките могат! — не отстъпваше Брокандо.

— О, нима? И с кого?

— Брокандо има право — обади се Писмир. — Мойта баба беше същинска фурия. Истински боец. Сигурно щеше да мине през моулите като горещ нож през масло!

— Абсолютно го забранявам! — твърдо заяви Бейн. — Жени да се бият? Че това война ли е? Това е просто вулгарна махленска патаклама! Не. Сериозно го казвам. Искам това напълно да се разбере, Ваше Величество. Да ги заведем на безопасно място — да, но повече никакви такива измишльотини! Освен това, те представа си нямат от военна тактика.

— Чудесно — обади се Брокандо. — Прекрасно. Жените няма да се бият. — Снибрил забеляза, че нещо се подсмихва под мустак.

— Освен това — продължи Бейн, — така и така оръжието не стига.

— В двореца има цяла оръжейна! — обади се Ухльо Бухлоу.

— Отключихме я, само че вътре не намерихме нищо, освен дупка на пода — отбеляза Бейн. — Моулите всичко са отмъкнали.

— Е, ами тогава… — подхвана Брокандо.

— Сега ще предложиш да нападнем моулите и да си вземем от тях оръжието, нали? — сряза го студено Бейн.

— Ами…

— Недей — прекъсна го Бейн и удари шумно по масата. — Те са навън. Те са и долу. Знам. Просто чакат. След като Фрей връхлети, ще нападнат и те. Точно така ще стане. Така правят, щом не могат да завземат отвътре.

Снибрил изслуша всичко това внимателно Когато най-накрая се обади, чувстваше, че все едно чете думите по книга.Точно това трябваше да каже сега.

— Аз мога да помогна. — Всички обърнаха очи към него.

— Аз усещам приближаването на Фрей. Не толкова добре, колкото моулите, но по-добре от повечето животни.

— Вярно е — обади се сержант Кареус. — Виждал съм го.

— Е, това все ще ни е от помощ — съгласи се Бейн.

— Не, не ме разбрахте — подскочи Снибрил. — Какво правят моулите, преди да връхлети Фрей?

— Че откъде да знам — вдигна рамене Бейн. — Залягат и закриват очи с ръце, ако са достатъчно разумни. И после веднага нападат.

Май се позамисли.

— Когато очакват, че ще намерят врага си вече разгромен… — довърши той.

Снибрил кимна.

Писмир се обади:

— Знаеш ли, може и да свърши работа. Който занапред си знае, той е два пъти въоръжен.

Настъпи тишина. А после Брокандо се обади:

— Два пъти въоръжен? Това да не значи, че ще си носим двойно повече мечове?