Клада от страсти

42.

„Сейнт Деймиънс“ бе оборудвана с модерна система за сигурност, но основната грижа на охраната явно бе да не допуска пациентите да се измъкват без разрешение. Зак бързо откри, че са обърнали далеч по-малко внимание на предотвратяването на непозволен достъп в болницата. С помощта на една специална играчка от „Джоунс и Джоунс“ той изключи алармената система и се вмъкна в сградата през един прозорец на сутерена.

Въпреки добрите новини от Шелбивил, Зак не се чувстваше достатъчно спокоен, за да остави Рейна сама, така че я прати заедно с Пандора в някакъв бар, където се събираха почитатели на готиката и където всички познаваха Пандора. Дали не прекаляваше с грижите? Възможно е, но какво от това.

Той предполагаше, че в сутерена се намира пералнята на болницата, и късметът се оказа на негова страна. В този час на нощта там нямаше никой. Зак взе една прясно изпрана униформа и я навлече върху черната тениска. Широкият панталон се издуваше върху дънките му, но на слабото осветление през нощта никой нямаше да забележи нещо нередно. Маратонките с меки подметки и една пластмасова служебна карта довършиха дегизировката. Картата бе обърната наопаки, за да не се вижда, че не е от болницата. Можеше да се случи на всеки, който се облича набързо, да закачи картата си наопаки.

„Сейнт Деймиънс“ имаше многоброен персонал. При малкото си предварително проучване Зак бе установил, че както в повечето болници, и тук наемаха служители чрез агенция за временна заетост. Непознатият дежурен във фоайето нямаше да направи впечатление на никого. Планът беше по възможност да се избягват всякакви нежелани срещи.

Най-сериозният проблем беше, че всичките му сетива бяха пределно изострени и нямаше как да изключи възприятията си за статичното напрежение, пропито в цялата сграда. Той долавяше много силно тъмните страсти — насилието, страха, прилива на адреналин, но покрай тях се прокрадваха и други чувства, като отчаяние и душевна болка. В една психиатрична клиника душевните страдания бяха в изобилие.

Знаеше, че щом се качи горе в отделенията, ще се чувства зле дори когато върви по коридорите. Дебелите подметки на маратонките му нямаше да успеят да блокират черната енергия, която беше полепнала по всяка повърхност.

Отново се стегна в очакване на шоковите вълни, които щяха да го залеят, и се отправи по стълбите към третия етаж. Спря до вратата и се ослуша внимателно. Не чу никакъв звук по коридора. Той се оказа празен.

Яркото осветление в дъното на коридора сигурно идваше от стаята на сестрите. Почти всички други лампи бяха изгасени, както беше очаквал. Повечето врати на стаи на пациенти бяха затворени, макар една-две да стояха открехнати.

Рейна му беше обяснила къде се намира стая 315. За негов късмет тя бе сравнително отдалечена от стаята на сестрите. Той се отправи натам и веднага установи, че е бил прав за това, което го очаква.

Някои екстрасенси твърдят, че когато се намират в болница или друго подобно силно заредено място, се чувстват така, сякаш вървят из гробище и откриват, че част от погребаните са още живи. Зак не беше на това мнение. За него гробищата бяха относително спокойни места. Болниците обаче бяха безкрайно далеч от спокойствието.

Вратата на стая 315 беше затворена. Зак я отвори възможно най-тихо и влезе в стаята със самоувереността на дежурен, който прави обичайната нощна проверка. Затвори вратата след себе си.

Лунната светлина струеше в стаята през прозореца, на който нямаше щори или завеси. В леглото лежеше един тийнейджър и го гледаше с широко отворени очи. И без да е екстрасенс, Зак щеше да долови суровата енергия на ужаса. Хлапето го гледаше така, сякаш е чудовище, изскочило изпод кревата му.

— Съжалявам — каза тихо Зак. — Не исках да те плаша. Просто проверявам дали си добре.

Вцепененото дете не помръдна и не проговори. Това не беше добре. Трябваше да измисли план Б.

— Ей сега си тръгвам — вдигна ръце Зак. После направи крачка назад.

— Ще ме убиеш ли? — Гласът на момчето трепереше така, че думите едва се разбираха.

Зак спря до вратата.

— Не. Не съм тук, за да ти причиня нещо лошо. Просто исках да огледам стаята набързо и да се уверя, че всичко е наред.

— Не ти вярвам — прошепна момчето. Ти светиш прекалено ярко. Никой от дежурните не излъчва такава енергия.

Зак осъзна какво става.

— По дяволите! Ти виждаш аурата ми, нали?

Момчето не отговори. Просто продължи да се взира с големите си изплашени очи. Зак изключи паранормалните си сетива.

— Така по-добре ли е?

— Какво направи?

— Потиснах специалните си сетива. Не мога да ги изключа напълно, но мога да ги отслабя значително. Сега вече не излъчвам толкова енергия. Повечето хора не усещат аурата ми, когато съм в това състояние. Аз се казвам Зак между другото.

— Ти вампир ли си?

— Не, разбира се. Вампирите не съществуват. Просто имам паранормални способности. И мисля, че и ти имаш такива. Нали знаеш какво казват, които си приличат, се привличат. Ти как се казваш?

— Джош.

— Приятно ми е, Джош. Как се озова на това място?

— Аз съм луд.

— Така ли? Какво правеше? Палеше пожари ли? Или измъчваше малки животинки?

— Не. Нищо подобно. Аз обичам животните. — Джош се подпря на лакът. Шокът и възмущението изместиха страха му. — Виждам някакви светлинни вълни около хората.

— Да, предположих, че е така. — Зак се доближи до леглото. — Кой те доведе тук?

— Мащехата ми. Тя накара татко да се съгласи. Каза му, че ако остана с тях, ще травматизирам децата й и новото бебе.

— Защото виждаш аурата на хората?

— Това ли е? Светлинните вълни?

— Да.

Джош се поколеба.

— Твоята е много силна. Нали каза, че ще я намалиш?

— Казах. Но ако имаш екстрасензорни способности с десета степен по скалата на Джоунс, излъчваш силна енергия, дори и когато си неутрален. Не всички усещат тази енергия. Само хора с развити свръхсетива.

— Говориш така, сякаш си по-луд и от мен.

— Хората, които нямат паранормални способности, често си мислят, че ние, които имаме, се преструваме. Ти имаш ли достъп до компютър тук?

— Разбира се. Доктор Огилви ми позволи да си донеса моя. Мащехата ми каза, че прекарвам твърде много време пред компютъра. Но доктор Огилви обясни на нашите, че за мен това е важно и че трябва да мога да правя нормални неща като останалите деца на моята възраст, например да влизам в интернет.

— Доктор Огилви явно е добър човек. Просто не вярва, че е възможно хората да имат паранормални сетива.

— Знам. Казах му, че има добра аура, една такава топла и ярка. Той си мисли, че халюцинирам или си измислям.

— Той не е единственият човек, който потиска собствената си природа. Много хора предпочитат да потискат способностите си, вместо да приемат факта, че съществуват допълнителни сетива.

— Сигурен ли си, че не си луд?

— Ако съм луд, поне не живея тук, в „Сейнт Деймиънс“. Имам си нормален живот. Дори и приятелка, която също е екстрасенс.

— Хм. Това не е ли доста странно?

Зак извади портфейла си и измъкна от него една картичка.

— На мен ми изглежда нормално. Но пък аз знам някои неща, които ти не знаеш.

— Какви?

— Знам за една организация, където има хора като нас с теб. Ще ти дам един сайт и паролата, с която можеш да влезеш в него.

— Супер.

— Трябва ми химикалка.

— Ей там на бюрото има — каза Джош, който бе силно впечатлен.

Зак се огледа. В сумрака успя да различи химикалка и бележник върху малкото бюро до прозореца.

— Видях я.

Той отиде при бюрото.

— Мили боже, каква енергия излъчваш само — прошепна Джош. — Пламти във всички цветове. На някои дори не им знам имената.

— Така е, защото паранормалната енергия не е в същия диапазон на спектъра като видимата светлина. Излъчването е с дължини на вълните, които човешкото око не може да види.

— Значи съм като онези птици, които виждат ултравиолетовата светлина.

— Точно така. Обикновеният екстрасенс също не може да долови този вид енергия, поне не като видима светлина. Само някои хора — като теб например — притежават специална чувствителност и могат да виждат аурата на останалите. Това е дарба.

— Голяма дарба, няма що. Заради нея съм в лудницата.

— Не се тревожи. Ще говоря с едни хора. Ще ти помогнем да излезеш оттук.

Джош се изсмя тихо.

— Наистина ли?

— Сигурен съм.

— Ти не познаваш мащехата ми.

— Повярвай ми. Има хора, на които това им е работата.

— Кое?

— Да помагат на хората с паранормални способности да се нагодят към своите сетива и да се научат да се държат нормално, така че да живеят в реалния свят.

— Така ли?

В гласа му имаше толкова болезнена надежда, че Зак едва се удържа да не го вземе веднага със себе си и да го отведе в най-близкия офис на „Аркейн“. Но имаше правила, които забраняваха такива неща. Фалън Джоунс нямаше да се зарадва, ако някой агент на „Джоунс и Джоунс“ бъдеше обвинен в отвличане на дете. За щастие имаше и други възможности. Обществото „Аркейн“ имаше цял екип експерти, подготвени да се справят с подобни ситуации.

— Няма проблем — кимна Зак. — Само ще ни трябва малко време, за да направим всичко по законния ред, така ще бъде най-добре за всички. Но междувременно искам да влезеш в този сайт. Ще откриеш, че не си сам и че не си луд.

Той взе химикалката от бюрото.

Трескава, отчаяна психична енергия го прониза. Бледи призрачни образи блеснаха в съзнанието му.

Зак настрои сетивата си и виденията станаха по-отчетливи и ярки.

… Той видя как ръката му стиска химикалката — не, това бе женска ръка. Долови женственото излъчване…

… Усети усилието й да напише бележката, пламенната решимост да напише бележката, преди да…

… преди да умре…

— Зак? — В гласа на Джош отново се появи страх. — Добре ли си? Аурата ти стана много странна.

— Добре съм — върна се към настоящето той. Образите избледняха в главата му. Сега успя да хване химикалката, макар още да усещаше електрическите иглички на енергията.

Написа интернет адреса и паролата за сайта на „Аркейн“, който бе създаден за доверени външни хора, проявяващи сериозен интерес към паранормалното. Имаше и други сайтове на Обществото, но Джош не беше готов за тях. Засега му стигаха основните факти. Щеше да получи успокоението, от което се нуждаеше.

Зак подаде картичката на Джош.

— Следващия път, когато си в интернет, погледни този сайт. А междувременно аз ще говоря с едни хора, които могат да убедят доктор Огилви и вашите, че ти е нужна друг вид терапия.

Джош взе картичката и я стисна здраво.

— Ами ако не успеят да убедят Огилви и родителите ми?

— Тогава ще предприемем по-драстични мерки. Но тези хора са експерти, а доктор Огилви наистина се стреми да прави най-доброто за теб. Онези хора ще знаят как да говорят с него на професионален език.

— Добре — кимна Джош, който все още се страхуваше да се надява.

Зак стисна леко рамото му.

— Ще издържиш ли тук, докато траят тези процедури? Може да отнеме известно време. Няколко седмици може би.

— А, ще издържа. Не е толкова зле. Първото нещо, което Огилви направи, когато пристигнах, беше да ми спре лекарствата. От понеделник не пия нищо. Сега се чувствам много по-добре. Ще издържа.

— Междувременно моят съвет е да престанеш да виждаш аурите на хората.

Джош го погледна неразбиращо.

— Тоест да се преструвам, че не ги виждам?

— Да. Ако имаш късмет, Огилви и другите лекари ще заключат, че причината да ги виждаш са били силните дози лекарства, с които са те тъпкали досега. Прекаляването с лекарства се изтъква като причина за всевъзможни неща.

— Как не съм се сетил сам!

— Виж, не искам да те оставям. Знам, че имаш много въпроси. Но трябва да се измъкна оттук, преди някой от персонала да се появи, за да те нагледа.

— Не се притеснявай. Те минават само по два пъти на нощ. Предишната проверка беше около час преди ти да дойдеш.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми, имах достатъчно време, за да разгадая графика им.

— В такъв случай имаш ли нещо против да огледам набързо стаята, преди да си тръгна?

— Нямам. — Джош се поколеба, после попита: — Но защо?

— Защото съм частен детектив и разследвам един случай, свързан с жената, която е била в тази стая преди теб.

— О, това ли правиш? Ти си истински частен детектив?

— Истински. През повечето време.

Джош обви ръце около кокалестите си колене под чаршафа.

— А каква е твоята дарба? Същата като моята ли?

— Не. — На масата имаше чаша. Зак я взе. Нищо. — Понякога усещам аурата на някого, но много смътно и неясно. При това само ако човекът стои близо до мен и генерира много енергия. Но не я виждам така ясно като теб. Не мога да я разгадая.

— Ами ако стоиш съвсем близо до някой луд?

— Лудите понякога излъчват дива хаотична енергия, която мога да усетя.

— Аз, ъъъ… излъчвам ли такава енергия? — попита Джош смутено.

— Не. — Зак постави ръката си върху основата на нощната лампа. Тишина.

— Какво търсиш? — попита Джош.

Отиде до гардероба. Подготви се за сблъсък със силна енергия и отвори вратата.

— Моят талант ми позволява да долавям следите от психична енергия, оставена от някой, който е изпитвал силни разрушителни емоции.

Върху дръжката на гардероба нямаше нищо, освен обичайното статично наслояване.

— Ти усети нещо, когато докосна онази химикалка преди малко, нали?

— Да. Жената я е използвала, за да напише бележка.

— Какво разрушително има в това?

Зак си напомни, че не иска да изплаши момчето до смърт.

— Тя е била много разтревожена за нещо в онзи момент и отчаяно е искала да остави бележка на някого.

— Това е адски странно.

— Не по-странно от това да виждаш аурата на хората.

Джош се усмихна за пръв път.

— Май не. Е, какво мислиш, че ще намериш тук?

Зак не можеше да му каже, че търси следи от убиец, който може би бе убил жената, живяла в същата стая. Джош нямаше да може повече да заспи в това легло.

— Просто проверявам дали не е оставила още нещо.

Обви пръсти около таблата на леглото. … и скочи право в кошмара… Пусна таблата замислено.

— Намери ли нещо? — попита Джош, който следеше действията му като хипнотизиран.

— Да. Намерих. Сега трябва да тръгвам, Джош.

— Добре. — Джош го изчака да стигне почти до вратата. — Зак?

Обърна се и погледна момчето.

— Какво?

— Ясно ми е, че някой с твоя талант може да стане частен детектив или ченге. Но какво става с хората, които виждат аури?

— Колкото и да не ти се вярва, някои от тях стават психоаналитици.