Клада от страсти

59.

Вашингтон, Психиатрична болница „Уинтър Кавър“, същата нощ

Дежурният спря пред стая 705 и надникна през малкото прозорче. Пациентката още спеше. Виждаше се на светлината от нощната лампа. Беше в абсолютно същата поза като преди час, лежеше настрана, с гръб към вратата. Беше се завила през глава с чаршафа. Не беше помръднала.

Стори му се, че в неподвижната й поза има нещо неестествено. Той дежуреше в това отделение вече няколко нощи. Наблюдаваше я от първия ден на пристигането й. Никога не беше спала толкова непробудно.

Завладя го неприятно предчувствие. Пациентката беше под специално наблюдение, за да не се самоубие, но той беше работил тук достатъчно дълго, за да знае, че когато човек наистина е решил да го направи, обикновено успява.

Въведе кода, с който се отключваше вратата, влезе в малката стаичка и тръгна към леглото.

— Госпожице Плъмър? Будна ли сте? — Той се протегна да я разтърси за рамото.

Когато осъзна, че под чаршафа вместо тяло има няколко възглавници и одеяла, беше твърде късно.

Чу тихо плъзване на чехъл по плочките зад себе си. В следващия миг болката изригна в главата му.

Светът изчезна.

Беше избрала един от по-дребните дежурни, но дрехите му пак й бяха прекалено големи. Ризата вонеше на мъжка пот и цигарен дим. Беше разучила нощния график много подробно. Сега просто трябваше да мине по коридора до стълбището незабелязана. Ако стигнеше дотам, имаше огромни шансове да се измъкне от болницата. С малко късмет никой нямаше да забележи липсата на дежурния.

Слезе по стълбите до съблекалнята на служителите, намери шкафчето на дежурния и извади шапката и якето му. Пъхна косата си под шапката и вдигна яката на якето.

С помощта на малък хипнотичен трик пазачът на служебния вход забрави всякакво съмнение дали познава излизащия служител.

Няколко минути по-късно вече беше в очуканата кола на дежурния и се отдалечаваше от болницата. Реши, че трябва да изостави тази кола и да си намери друга, преди да се съмне.

Караше бързо, за да се отдалечи максимално от болницата. А докато караше, тя правеше планове.

Организацията я смяташе за мъртва. Но това щеше да се промени, когато откриеха изпадналия в безсъзнание дежурен.

Вътрешният кръг щеше да разпореди издирването й, след като новината за бягството й се разчуеше. Ченгетата и „Джоунс и Джоунс“ също щяха да я търсят. Ники Плъмър трябваше да изчезне по много убедителен начин, поне докато не беше готова да докаже пред Вътрешния кръг, че Джон Стилуел Наш е предател.

Когато докажеше, че само тя е разбрала колко опасен е Наш, директорът щеше да й благодари. И след това щеше да й даде поста на Наш в организацията. Оттам оставаха само няколко стъпки до Вътрешния кръг и до поста на директора.

Имаше да се чудят как е оцеляла без лекарството, разбира се. Можеше да им внуши, че притежава вроден имунитет спрямо страничните ефекти. Или да разиграе фарса, че Наш изобщо не й е давал истинското лекарство, защото се е страхувал, че тя ще стане по-силна от него. Да, така щеше да се получи чудесно, помисли си тя. Наш й е давал фалшиво лекарство. Супер. Още един гвоздей в ковчега му.

Хората от Вътрешния кръг вярваха, че тя е с талант на стратег средна степен, подсилен до девета степен от лекарството. Истината бе, че притежаваше талант на хипнотизатор девета степен и само се преструваше на стратег по-ниска степен. С нейните способности не бе проблем да подмени малките шишенца, преди да й инжектират първите три дози от лекарството, тези, които трябваше да развият у нея пристрастеност. По-късно, когато беше сама, тя просто изхвърляше обичайните дози в най-близкия канал.

От самото начало беше усетила, че щом организацията раздава подсилващото лекарство свободно на агентите си, то би трябвало да има някакъв сериозен недостатък. Вътрешният кръг искаше да разполага със средство за контрол на опасно силните таланти, които създаваше.

Беше се оказала права.

Всъщност тя желаеше да използва лекарството също толкова силно, колкото и останалите, но беше решила да не го взема, докато не се увери, че е безопасно или че има сигурен антидот. Тя лично беше видяла как влияе лекарството на Джон Стилуел Наш.

Казват, че семейните вражди са най-отвратителните. Не се съмняваше в това ни най-малко. Щеше да й бъде интересно да види изражението на Наш, когато откриеше, че не е единственият резултат от репродуктивните експерименти на Джон Стилуел в края на 1800 г.

Не оцеляваха силните, мислеше си тя. Оцеляваха най-умните.

Фалън Джоунс прочете новината на екрана на компютъра си на следващия ден. Беше дреболия, която всеки друг, не толкова педантичен към дреболиите, би пропуснал.