Когато боговете се смеят

Глава 8.

На Сергей Зарубин предстоеше доста неприятна мисия — да съобщи на Рубцов за ситуацията с неизвестния почитател на дъщеря му. По-точно самият разговор с Рубцов изглеждаше на Сергей доста лесен — той се готвеше да успокои разтревожения баща и да го увери, че Женя за нищо не го е излъгала и няма никакви тайни връзки. Всичко това беше прекрасно, но оставаше и самото момиче, за което това съобщение едва ли щеше да бъде толкова радостно, колкото за нейното свръх-грижовно татенце. Кой знае защо Зарубин изпитваше остро съжаление към нея и все отлагаше момента, когато трябваше да й каже истината. В това си малодушие той дори се опита да се ограничи с разговор само с Рубцов.

— Искам да ви успокоя — бодро каза той по телефона, — вашата дъщеря ви е казала истината. Тя наистина не познава човека, който й пише писма. И Женя няма никакво отношение към тези писма. Така че можете да спите спокойно.

— Откъде научихте всичко това? — мнително попита Рубцов.

— Въпросът ви е несериозен. Но аз ви гарантирам, че информацията е точна.

— Трябва да бъда сигурен — продължи да настоява Рубцов. — Искам да ми разкажете всичко, и то колкото може по-подробно. Няма да посягам на вашите професионални тайни, но тъй като плащам за работата и информацията, трябва да бъда изцяло в течение.

Сергей направи опит да се измъкне, като се оправда със заетост по служба, но Рубцов беше непреклонен. В края на краищата той изтръгна от Зарубин обещание да се видят в неделя.

В петък вечерта по телефона му се обади Каменская.

— Трябва подробно да си поговорим с Женя Рубцова — каза тя. — Трябва да направим композиционен портрет на младежа, когото тя е видяла. Ти си общувал с нея, имал си възможност да я опознаеш. Как ти се видя? Дали е по-добре като начало да се разговаря с нея в дома й, или може веднага да я викнем на „Петровка“?

„Разбира се, че е по-добре на «Петровка» — понечи да каже Зарубин. — Вкъщи баща й толкова я потиска, че тя се страхува да диша“. Но веднага му хрумна, че ако отиде на разговора с Рубцов не сам, а с представител на криминалната милиция, който води работата по престъпленията, извършени от тайнствения почитател на Женя, това сигурно ще направи съответното впечатление на татенцето. И после, Рубцов може да си позволи да разговаря с началнически тон само със Зарубин, но с оперативен работник от „Петровка“ ще се държи прилично, защото не му плаща. И ако служителят на милицията каже, че трябва да поговорят с Женя насаме, Рубцов ще трябва да си завре фукнята в съответното място.

— Мисля, Настя Павловна, че с нея можем да поговорим и в дома й — бавно изрече Сергей, който все още се съмняваше в правилността на разсъжденията си. — Между другото, с баща й сме се разбрали да се срещнем в неделя у тях. Така че можеш да ми дадеш и Мишаня, да отидем заедно.

— С Мишаня няма да стане, той застъпва на денонощно в събота вечер. Утре ще ти се обадя и ще ти кажа кой от нас ще дойде.

— Бива — радостно се съгласи Сергей.

Е, така работата олеква. Все пак няма да се мъчи сам.

След като разговаря със Зарубин, Настя се свърза с Коротков. Беше вече почти единайсет вечерта, но Юра още беше в службата. „Какво нещо е навикът обаче — мярна се в главата й. — Тъщата вече я няма, вкъщи е много по-спокойно, а Юрка продължава да работи до изнемога. Сигурно и през почивните дни ще е в кабинета си“.

— Тъй като си наш общ началник… — поде по навик тя и Коротков веднага отвърна със съответната обичайна реплика:

— Ще те убия и няма да се разкайвам.

— О, ще се разкайваш… Като няма с кого да пиеш кафе, начаса ще се разкаеш.

Тези фрази те си разменяха почти всеки ден още от момента, когато назначиха Юрий за заместник-началник на отдела. Коротков страшно се ядосваше, когато някой от колегите, с които дълги години беше равен, подчертаеше днешното му началническо положение. Всички се отнесоха с разбиране към това и сега само новаците в службата го наричаха Юрий Викторович. От техните уста това не звучеше като подигравка и не дразнеше Юра. Настя обаче продължаваше да се майтапи и като на стар приятел той й го позволяваше.

— Юрас, по случая с групата „Би Би Си“ трябва да разпитаме момичето свидетел. Онова момиче, дето прилича на певицата. Има възможност да направим това в неделя.

— Е, какъв е проблемът?

— В неделя Доценко е на денонощно дежурство.

— А ти?

— Е де, Юра — захленчи Настя.

— Добре, разбрах. Тогава се срещнете с нея в понеделник.

— В понеделник ще е късно, Юрик, в понеделник групата ще свири в поредния клуб и дотогава трябва да имаме портрета на този младеж. Ако поговорим с нея преди това, в неделя, ако й помогнем да си припомни подробно всичко, в понеделник сутринта вече ще мога да я извикам на „Петровка“ и да я заведа в лабораторията. Тогава всичко ще е точно. А ако започнем с разговорите в понеделник, ще се мотаем чак до другия ден.

— Не разбрах какво искаш от мен? Да снема Доценко от дежурство и да го сменя с някого?

— Искам като началник да се разпоредиш кой да отиде със Серьожа Зарубин в неделя при Женя Рубцова.

Коротков помисли малко.

— С каква информация по случая трябва да разполагаме, за да разговаряме с нея? — попита накрая.

— Ами с никаква. Трябва просто да се поработи с нея по въпроса за описанието на младежа, когото е видяла преди два месеца. Обикновен словесен портрет.

— Тогава ще отиде Лесников.

— Лесников ли? — учуди се Настя. — Защо Лесников? Нали чу с ушите си — Житената питка каза, че на Лесников нищо не бива да се възлага, сега той е съвсем извън релсите.

— Не преувеличавай, Настася — позасмя се Юрий. — Житената питка каза, че на Лесников не бива да се възлага нищо сложно, и го изпраща само на най-прости задания. Е, и аз го изпращам на просто задание. Щом наистина става дума за описание на външни белези, човек не би могъл да провали каквото и да било, дори да иска. Значи Игорьок отива със Зарубин у Рубцови, а ние с тебе, скъпа приятелко, ще отидем да изпълним задачата, която ни постави висшестоящият началник.

— Коя задача? — уплашено попита Настя.

— Да се срещнем със съпругата на Лесников. И изобщо не се опитвай да се измъкнеш, няма само Игор да работи в неделя, я.

— Добре — обречено въздъхна тя. — Както кажеш, шефе.

Настя затвори телефона и чу как в антрето Чистяков се сбогува с поредния ученик. Слава богу, за днес май приключи. Понеже разбираше, че мъжът й всеки момент ще влезе в стаята, тя с поглед на пълководец огледа плацдарма. Диванът беше в ред, подът май също… По дяволите, точно така, докато тя бе разговаряла, кученцето с прякор Момъка бе успяло да грабне няколко страници от ръкописа на Льошка, оставен на бюрото до принтера. Момъка още не умееше да скача на бюрото направо от пода, малък беше, но ако до него имаше оставен стол, той с лекота го използваше като междинен етап при пътешествието си към мечтаните хартийки. Както се разбра, Момъка много харесваше бялата хартия, а кучешкото му въображение разпалваше най-вече принтерът, от който при печатане въпросните белички хартийки излизаха със странни звуци. Случеше ли се да оставят компютъра да печата и да излязат от стаята, Момъка незабавно подскачаше към принтера и започваше да изтръгва със зъби листовете от него.

Настя се втурна към кученцето с надеждата да спаси ръкописа. На пода се търкаляха поне десет страници и само на три от тях нямаше следи, оставени от зъбите на рошавия разбойник.

— Ах, ти, отвратително малко бандитче — злобно засъска Настя, докато пълзеше на колене до бюрото и събираше листовете. — Ами че това е докладът на Льошка. Никакво уважение към чуждия труд! Сега и двамата ще си изпатим, хем заслужено. Господи, кога най-сетне ще те приберат!

Тя се метна към компютъра. От антрето още се чуваха гласове и Настя си помисли, че може би ще успее бързичко да намери файла с доклада и да разпечата наново тези клети страници. Нищо страшно не се беше случило, на компютъра това му беше хубавото, че за разлика от пишещата машина не беше нужно повредените страници да се препечатват наново, а само да натиснеш копчето — и принтерът ще направи всичко сам. Льоша е човек разумен и няма да се сърди заради такава дреболия, но… Той и без това много се ядоса, когато Настя донесе вкъщи кученцето, така че никак не й се искаше Момъка да й дава допълнителни поводи да се убеждава в правотата на мъжа си и в собствената си неразумност.

Тя трескаво защрака с мишката и заснова с курсора по екрана на компютъра. Ето го файла с доклада. Започна бързо да преглежда текста, търсейки нужния фрагмент, като непрекъснато поглеждаше ту към вратата, ту към изгризаните листове. На екрана на компютъра нямаше нищо подобно на разпечатания текст. Тя се върна към началото на доклада и зачете по-бавно. Резултатът беше същият. Настя грабна купчинката листове от бюрото и я обърна, за да прочете първата страница. Потвърждаваха се най-лошите й предположения, които бяха шавали някъде далече в подсъзнанието й, но които тя усилено бе пропъждала. На бюрото се намираше не докладът на Чистяков, а глава от докторската дисертация на някой си А. С. Разумовски, която Льоша трябваше да прочете и да направи своите забележки.

— С какво се занимаваш? — разнесе се зад гърба й веселият глас на мъжа й.

Тя се сепна, бързо остави сдъвканите листове на бюрото и веднага съобрази, че е безсмислено да крие истината.

— Унищожавам улики — призна тя. — Нашият мизерник е извършил престъпление и аз се опитвам да го спася от справедливо наказание.

Настя се мъчеше поне малко да оправи положението, като го обърне на шега, макар че общо взето повод за шеги нямаше. Но на нея толкова й се искаше Льоша да не се ядосва…

Физиономията на Чистяков моментално стана сериозна. Той с две крачки прелетя разстоянието от вратата до бюрото и впери очи в листовете.

— Какво е изял този път? — попита с леден тон Алексей.

— Дисертацията на Разумовски — с нещастен глас каза Настя. — Но не цялата, а само седем странички. Льош, можем да ги сканираме, а унищожените късчета да възстановим на ръка. Ще го направя за половин час.

— Къде са страниците? Дай да видя — поиска той.

Настя мълчаливо му подаде живото свидетелство за кучешкото влечение към знанията. Алексей ги прегледа и ги остави настрана.

— Първо, ние нямаме скенер — каза той подозрително спокойно — и второ, на четири от седемте страници тоя глупак е издъвкал формули. Как смяташ да ги възстановиш, бих искал да знам? Тези формули са резултат от интелектуалния труд на господин Разумовски, господ здраве да му дава. Единствено самият автор ги знае и може да ги възстанови.

— Ами ти? — плахо попита тя. — Нали си чел тези страници. Може би ще си спомниш какви формули е имало там?

— Тъкмо се канех да ги прочета днес, след последния урок. Защото утре в десет сутринта имам среща с Разумовски, на която ще трябва да споделя съображенията си. И какво предлагаш да правя сега? Как този негодник се е озовал на бюрото с листовете?

— Льошенка, миличък, аз съм виновна, седях зад бюрото, а после отидох да се обадя по телефона и забравих да преместя стола. Льош, хайде, измисли как да оправим тази бъркотия, ще направя всичко, каквото кажеш. Искаш ли ей сега да седна на компютъра и да набера отново тези страници?

— Ами формулите?

— Да, формулите… Ами хайде да се обадим на Разумовски и честно да му признаем всичко, а? Та той е жив човек, сигурно разбира какво е да имаш кученце вкъщи. То е все едно малко дете, може да задигне и повреди всичко, всякакъв документ. Даже пари. А, Льош?

Алексей отчаяно махна с ръка и приседна в крайчеца на дивана.

— Не ми харесва това „ние“. Ние да се обадим, ние да си признаем… Аз ще трябва да разговарям и да си признавам сам. А кученцето, което ни трови живота, донесе вкъщи ти. — Той си погледна часовника. — Вече е късно за обаждане, минава единайсет, неприлично е. Значи ще трябва да звънна утре сутринта. Да му обясня тази безумна ситуация, да го помоля да ми изпрати още един екземпляр от ръкописа, а срещата да отложим за друго време. Проблеми и за него, и за мен. Само тая рошава гад си живее тук без проблеми.

Настя приседна на пода до мъжа си, прегърна коленете му.

— Хайде, Льош, прости ми. Аз съм виновна за всичко. Само не се сърди на Момъка, а? Той няма никаква вина, толкова е мъничък още. А си има проблеми. Изгубил е стопанина си. Сигурно много тъгува за него и посвоему страда, и не разбира защо трябва да живее у чужди хора, за които е бреме. Опитай се да му съчувстваш.

Алексей внезапно се усмихна, наведе се към Настя и я целуна по носа.

— Добре. Наистина не е катастрофа. Нали не можем да изгоним Момъка от къщи, ще трябва да го търпим. Гладна ли си?

— Като вълк.

— А защо си мълчиш и не молиш да ти сервирам?

— Ами ти работеше с ученика си в кухнята.

— Ученикът вече си тръгна.

— А после ти ми се караше.

— Вече не се карам. Да вървим, ще те нахраня, после ще си измием зъбите и — в леглото.

След половин час, на излизане от банята Настя надникна в кухнята. Чистяков седеше на диванчето, притискаше кученцето до себе си, почесваше го между ушите и му шепнеше нещо. От тази гледка очите й плувнаха в сълзи. Настя стисна устни и като се стараеше да не изхлипа, на пръсти се прокрадна до стаята и се мушна в леглото.

Женя приключи с миенето на чиниите след закуската и въпросително погледна баща си, който така и не бе станал от масата, макар че се беше нахранил.

— Татко, днес искам да отида на кино да гледам „Титаник“. Може ли?

— Не може — кратко отговори баща й.

— Но защо? Хайде да отидем заедно — предложи Женя. — Казват, че филмът бил много хубав. Получил е няколко „Оскара“.

— Ти какво, забрави ли? — сърдито попита той. — Днес ще дойде човек от милицията и ще ни каже цялата истина за твоя странен познат, който ти пише не по-малко странни писма.

— Ами да дойде. Той ще дойде при тебе, не при мене.

На Женя изобщо не й беше интересно какво ще каже на баща й човекът от милицията, Сергей Кузмич. Тя никак не се чувстваше виновна, наистина не знаеше кой е младежът, който й пише писмата. Така че не я заплашваха никакви разобличения.

— Евгения, Сергей Кузмич специално помоли ти да си бъдеш вкъщи.

— Защо?

Едно неприятно предчувствие пошавна у нея, макар тя искрено да недоумяваше за какво е потрябвала на този милиционер. Не, не беше направила нищо лошо, единственото, в което можеха да я упрекнат, бе, че оставена без бащин надзор, тя е нарушавала нарежданията му, отнасящи се за външния й вид. Беше разпускала косата си, беше се гримирала, беше сваляла чорапките и строгите сака. Но целият този цирк с преобличанията е интересен само за нейния надзирател, баща й, нито един здравомислещ човек не би му обърнал внимание. А и как Сергей Кузмич би могъл да научи това? Никак. Е, защо тогава е нужно тя, Женя, да си бъде вкъщи, когато той дойде?

— Ами когато дойде, ще научиш защо — отговори баща й. — Имаш с какво да се занимаваш. Вземи учебника и се подготви за утрешния курс по немски.

— Вече се подготвих — и упражненията си написах, и текста научих.

— Напиши ги пак. Повторението никога не е вредно, материалът се усвоява по-добре. Ти трябва да се стремиш не просто да си напишеш домашното, а да се сдобиеш с истински знания и навици. До безкрайност ли трябва да повтарям тези неща?

Женя отиде в стаята си, грабна учебника и с все сила го запокити на дивана. „Не мога повече! — помисли си отчаяно. — Докога ще продължава това? Поиска ли някой да се ожени за мен, ще се омъжа, па макар той да е първият срещнат, само и само да се махна от тази къща, само и само да не живея повече с него. Впрочем той няма и да ми позволи да се омъжа за първия срещнат. Ами че аз не мога и да се запозная с някого — той следи всяка моя крачка. Господи, откъде да взема сили, за да изтърпя това?“

Тя добросъвестно направи пет упражнения по граматика и състави втори вариант на разказа на тема „История на построяването на Кьолнската катедрала“. Всъщност трябваше да състави само един вариант, но тя го беше направила вчера. Какво пък, ще се сдобива с навици, щом трябва — и без това не я пуснаха на кино, а просто да седи в стаята си и да чете, е опасно, защото баща й има „приятния“ навик периодично да влиза и да проверява какво прави тя. Така че, щом й е наредил да учи по немски, по-добре ще е да изпълнява. Във всичко това има само един плюс: след като завърши курса, тя наистина свободно ще владее езика. Тогава баща й, както й е обещал, ще започне да я взема като преводач при преговорите, а когато идват чуждестранни партньори, с тях трябва и да се ходи по ресторанти, и да им се осигурява културна програма. Това ще е все някакво разнообразие в нейния скучен сив живот. А може и да започне да я взема при командировките си — той има много бизнес партньори в Германия, Швейцария и Австрия, където се говори немски.

Пристъпът на злоба към баща й отмина доста бързо и след малко Женя с такова удоволствие залягаше над учебника и речниците, че дори не чу как на вратата се позвъни. Сепна се едва когато баща й влезе и каза:

— Евгения, имаме гости.

Женя скочи и хвърли уплашен поглед в огледалото, окачено на стената. Косата сплетена, лицето чисто, без грим, развлечено долнище от анцуг, стара, избеляла от пране тениска. Боже мой, каква идиотка! Как не помисли за това? Та нали Сергей Кузмич я видя в съвсем друг вид, с друга прическа, гримирана. И какво ще види сега? Кошмар! Ще я види, ще зяпне от почуда, а после ще започне да се изненадва на глас колко различна му изглежда този път. Баща й непременно ще се заяде, ще поиска обяснения, ще й се разкрещи в присъствието на милиционера… Да потънеш в земята от срам. Сякаш е на пет годинки. Кога най-сетне той ще разбере, че тя е вече голям човек и не може да се държи така с нея? Какво, какво да прави?

— Евгения!

В гласа на баща си Женя долови кипващо раздразнение.

— Докога ще те чакаме?

Тя излезе от стаята си и влезе в хола. Баща й, Сергей Кузмич и… Казват, че понякога човек губи почвата под краката си. Казват също, че сърцето му спира. Но всичките тези катаклизми се сториха на Женя Рубцова същинска дреболия в сравнение с шока, който тя изпита. Освен баща й и Сергей Кузмич в стаята имаше още един човек. Нейната оживяла мечта. Онзи Прекрасен принц, когото бе сънувала още от времето, когато четеше детски приказки. Тя никога не бе предполагала, че на света съществуват толкова красиви мъже. А сега стоеше пред него с нелепия си анцуг, отровно зелен, с идиотски сини кантове, със старата избеляла тениска и детската плитка. Сега този Принц никога няма да я приеме на сериозно. Съдбата й е дала единствен шанс, а тя го изпуска така бездарно. Впрочем тя не е виновна за това — дори да бе поискала да изглежда добре, пак не би могла да го направи, след като баща й си беше вкъщи. Той, само той е виновен за всичко, той съсипа живота й!

— Евгения, запознай се, това е Игор Валентинович, той работи в Московската криминална милиция.

Какво общо има тук криминалната милиция? Впрочем има ли значение… Игор. Той се казва Игор. Какво прекрасно име. Игор Валентинович.

Тя послушно седна във фотьойла и се приготви да слуша. Но само след две минути разбра, че не може да се съсредоточи върху това, което разказваше Сергей Кузмич на баща й. С всяка клетчица на тялото си тя усещаше Игор, неговото присъствие в стаята, неговото дишане, дори биенето на сърцето му. Женя се страхуваше да го гледа открито, но пак виждаше всяка чертичка на лицето му, дори когато очите й гледаха в съвсем друга посока. Някаква певица Светлана… някаква група „Би Би Си“… Черна перука… дълга коса… Какво говори той? Какво отношение има това към нея?

— Чуваш ли, Евгения?

Строгият глас на баща й я изведе от мътното вцепенение.

— Да, татко, чувам — по навик покорно отвърна тя.

— Твоят почитател се е припознал, взел те е за съвсем друго момиче. И е писал тези писма не на тебе, а на нея. Ще ми се обаче да знам как е могло да се случи това.

Едва сега Женя забеляза, че баща й държи в ръцете си снимка и я разглежда внимателно.

— Съгласете се, Сергей Кузмич, момичето на тази снимка няма нищо общо с моята дъщеря. Известна прилика безспорно има, но не и до такава степен, че той да се припознае и да ги обърка. Вашият разказ не ме убеди.

Женя почувства как страните й пламват. Ето сега всичко ще се разкрие. Скандалът е неизбежен. Пък и не самият скандал е страшен, тя е свикнала на скандали от дълги години. Страшно е, че всичко това ще се случи в присъствието на Игор.

— Днес дъщеря ви изглежда съвсем различно от нашата първа среща — с усмивка възрази Сергей Кузмич. — Когато за пръв път видях Женя, аз останах смаян от приликата й с Медведева. Женя, тогава бяхте с разпусната коса и силно гримирани очи. Нима баща ви никога не ви е виждал в този вид?

Край, това беше. Сега вече нищо няма да я спаси. Тя седеше като истукан, с изправен гръб и трескаво свити рамене, и гледаше към прозореца. Изведнъж всичко й стана безразлично. Вече нищо не може да се поправи. Не съществува никакъв таен приятел, който я обича и е готов да й се притече на помощ. Това е грешка, той е влюбен в съвсем друга жена. А какво съществува? Какво й остана? Баща й, който сега съвсем ще освирепее и ще започне да контролира не просто всяка нейна крачка, но и дишането й. Унищожена надежда, че не е самотна. Стъпкано женско самолюбие. И нищо повече.

— Женя, мога ли да ви помоля да се преоблечете, да разпуснете косата си и да се гримирате така, както го бяхте направили, когато ви посетих за пръв път? — учтиво помоли Сергей Кузмич.

— Защо? — едва чуто попита тя.

Имаше чувството, че никога вече няма да може да стане от този фотьойл. Изпълненият с ярост поглед на баща й буквално я шибна през лицето, опари очите й. Женя дори замижа от болка.

— Евгения, върви и направи това, за което те помоли Сергей Кузмич — нареди той. — За останалото ще си поговорим с теб по-късно.

Женя не си спомняше как бе стигнала до стаята си. Едва когато остана сама, си върна способността да разбира какво се случва. Но не много отчетливо. Извади от гардероба тесните дънки и фланелката, която се изопваше силно по нея. Разпусна косата си. Измъкна от дъното на шкафа грижливо скрития комплект козметика и започна да се гримира. Клепачите, миглите, устните. Сенките сложи така, че тъмносивите й очи да придобият син оттенък. С ружа подчерта овала на лицето. С комбинация от тъмна и светла пудра направи носа малко по-тънък. Е, готово. И нека баща й види това. Може би сега ще разбере, че тя е пораснало красиво момиче, а не десетгодишно грозно пате. Щом не може да предотврати катастрофата, трябва поне да се постарае да извлече от нея някаква полза. И е добре, че Игор ще я види такава. Може би още не всичко е загубено.

Женя придирчиво се огледа в огледалото, бързо се прекръсти и се върна в хола. Влезе и мълчаливо застана насред стаята, втренчена от упор в Игор. Известно време в стаята цареше мълчание.

— Е, какво пък — чу се най-сетне гласът на баща й, — може да се повярва в това. Приликата наистина е поразителна. А сега, Евгения, с теб иска да поговори Игор Валентинович. Трябва да помогнеш на него и колегите му да намерят убиеца.

Убиеца ли? Сега пък какъв убиец? А, да, човекът, който й е писал писмата, смятайки, че тя е певица — той май е убивал разни хора. Убивал е… Толкова силно обича тази певица, че убива само заради една лоша дума, казана по неин адрес. Щастливка! Провървяло й е, че някой я обича толкова силно. А излиза, че Женя, никой не я обича. А тя толкова се надяваше.

— Добре, Игор Валентинович — изрече тя неочаквано спокойно и уверено. — Ако искате, можем да отидем в друга стая и да поговорим.

Съпругата на Игор Лесников Алиса посрещна гостите напрегнато.

— Всичко наред ли е с Игор? — първо попита тя.

— Да, да, не се тревожете — побърза да отговори Коротков.

— Нищо не му се е случило, сега е на задание. Искам да кажа — веднага се поправи той, — че в служебно отношение с него всичко е наред. Инак обаче е в много лошо състояние, всъщност затова и дойдохме при вас.

Алиса се позасмя и с изящен жест оправи прическата си.

— Юра, ти май си забравил, че още преди две години минахме на „ти“. На рождения ден на Игор ти сам пожела да пием брудершафт с тебе. Спомняш ли си?

— Но оттогава насам не сме се виждали, та си помислих, че…

— С една дума — рязко го прекъсна Алиса, — какво има? Игор ли ви е изпратил да ме разубеждавате? Това е безполезно, така че напразно си хабите времето и силите. Всичко вече е решено. Развеждаме се. Заявлението е подадено, след три седмици всичко ще свърши.

— Алиса, ти сигурна ли си, че искаш това? — предпазливо я попита Настя. — Може би си взела решението си под влиянието на някакви обстоятелства, емоции, а сега просто не можеш да направиш крачка назад? Може би ти се е сторило, че Игор е нечестен с теб? Хайде да поговорим за това. Разбираш ли, работата ни е такава…

— Знам всичко за вашата професия — уморено каза Алиса.

— Не забравяй, че съм живяла с Игор десет години. И изобщо не става въпрос за някаква негова нечестност.

— А какъв е проблемът?

— Работата е там, че аз повече не искам да живея с него. Просто не искам и толкоз.

— Но защо? — настойчиво попита Юра. — Какво толкова е направил? Алиса, разбери, това не е празно любопитство. Игор е наш колега. И ние не можем да гледаме тъпо как той страда. Ако можем да му помогнем някак, ние бихме искали да го направим. Поне ти самата разбираш ли, че той страда?

Дали разбира? Естествено. Но нима самата тя не страдаше през всичките последни години, докато живееше до човек, на когото бе нужна само като любовница и майка на детето му? Тя не е длъжна да се отчита пред Юра и Настя, какви са й те? Никакви, просто колеги на мъжа й (на бившия й мъж, между другото). Но сигурно не е прилично да ги изхвърли, нали те искрено се тревожат за Игор, отделили са време от почивния си ден, за да дойдат при нея. Алиса беше стопроцентово сигурна, че са дошли сами, по своя инициатива, а не по молба на Игор. Прекалено добре познаваше мъжа си, за да повярва, че той може да е споделил с някого своите преживявания. Та той дори с нея не споделяше. Всъщност именно това беше най-важното, заради което Алиса не искаше повече да живее с него.

Отначало всичко беше чудесно. Хубавец, умен, той толкова красиво я ухажваше, толкова лудо бе влюбен в нея, че Алиса си мислеше: трудно би намерила по-добър съпруг. Той искрено се зарадва, когато тя забременя, и беше изключително щастлив, когато се роди дъщеря им! Всяка свободна минута Игор прекарваше край детето, обожаваше го. Но с годините Алиса изведнъж разбра, че всъщност не знае нищо за човека, за когото се бе омъжила и от когото бе родила дъщеря. Докато Юлка беше съвсем мъничка, всички разговори се въртяха само около нея: как се е нахранила, колко е спала, защо е плакала. Те с упоение обсъждаха първите й тромави крачки и първите изопачени до неузнаваемост думи, нейните успехи в опознаването на света и на себе си в този свят. Докато Юлка да тръгне на детска градина, Алиса си стоеше вкъщи и когато Игор се прибираше, го заливаше с подробни описания за преживения ден на момиченцето. На три годинки дадоха детето на градина и скоро след това Алиса ясно осъзна, че Игор няма за какво да разговаря с нея. Той се прибираше късно, по това време Юлка вече спеше. В седем вечерта Алиса я вземаше от градината, в девет я слагаше да спи. За отчета за тези два часа беше напълно достатъчно времето, нужно за стоплянето и сервирането на вечерята. Самата вечеря и цялото останало време преминаваше в мълчание. Игор нищо не разказваше за своята работа, но това беше разбираемо — работата в криминалната милиция не е нещо, за което човек може да си бъбри в семейната кухня. Но въпреки това Алиса разбираше, че има неща, които мъжете непременно трябва да споделят с жените, ако смятат тези жени за близки и не са безразлични към тях. Игор обаче не говореше абсолютно нищо, нито дума. И което беше най-обидно — изобщо не се интересуваше от живота на самата Алиса, която работеше в престижна модна агенция. Тя се прибираше вкъщи, изпълнена с желание да разкаже на мъжа си за проблемите, успехите и неуспехите, за интригите на завистниците и за похвалата на самия Слава Зайцев, за овациите, с които са били посрещнати разработените от нея модели на вчерашното ревю, и за разочарованието, че никой не е обърнал внимание на малкото творческо откритие в последната й работа. Започваше да разказва, но виждаше, че Игор не я слуша. Че мисли за нещо свое, мислите му са някъде далече и ежедневието на жена му, нейните интереси и кариерата й изобщо не го засягат.

— Но аз те обичам — отговаряше с недоумение Игор на всички нейни опити да му обясни, че й е нужно неговото внимание.

Той наистина я обичаше и го доказваше всеки ден в леглото в продължение на десет години. Като жена тя му беше интересна и с годините този интерес не само не се изгуби, но дори се изостри. Но на нея, на Алиса, изобщо не й беше нужен такъв неудържим секс. Не твърде темпераментна по природа, тя най-много ценеше приятелското общуване и беше готова всеки момент да се откаже от любовните наслади в замяна на възможността да си поговорят. А Игор не разговаряше с нея. Той четеше вестници, гледаше телевизия или просто мислеше за нещо свое, вперил очи в стената.

Юлка беше вече деветгодишна ученичка и тя нямаше какво особено да му разкаже дори за нея. Че е донесла две отлични и една много добра оценка, че е здрава, че идущата седмица ще има родителска среща. И толкоз. За какво й е на Алиса такъв семеен живот? Защо да пере ризите и да готви на мъж, който вижда у нея само красивото тяло и не забелязва нищо друго? Това е унизително за нея, та нали тя е човек, личност, а не предмет. Студено й е в това семейство, студено и самотно. Вече не иска да живее с Игор, няма смисъл.

— Напускаш го заради някого или просто го напускаш? — попита Коротков.

— Няма друг мъж в живота ми. Докато съм омъжена, не смятам за възможно да въртя любов навън, ако имаш предвид това. Но съм сигурна, че когато остана свободна, ще реша този проблем.

Алиса помълча, разглеждайки ръцете си, и Настя забеляза, че халката вече я няма на пръста й.

— Вижте какво, не обвинявайте Игор, той няма никаква вина. Той е такъв, какъвто е, и ме обича, както умее. Той не може да обича другояче, така е устроен. Но на мен — тя вдигна към Настя очи, пълни с тъга, — на мен такава любов не ми трябва. Сега разбрах грешката си.

— Каква грешка?

— Аз трябваше да си намеря съпруг от моите професионални среди — тогава на него щеше да му бъде интересно същото, каквото и на мен. Вероятно съм човек, на когото трябва да разказват всичко, с когото да споделят, чието внимание да търсят. Аз не мога да крия в себе си своите мисли и емоции, изпитвам нужда да ги споделям, да ги обсъждам с някого. А Игор е съвсем друг. Той изобщо не изпитва потребност да споделя, да изслушва някого, той не умее да съчувства и съпреживява, живее сам в себе си и не се нуждае от общуване, моето бърборене само го дразни. Ние по принцип не можем да бъдем заедно, защото сме коренно противоположни. Но нима човек може да разбере това, когато е на двайсет? На двайсет аз имах чувството, че ще живеем дълго и щастливо, на двайсет и пет започнах да се съмнявам в това, а на трийсет вече съм сигурна, че един до друг ние само ще се измъчваме.

— Ти ще се измъчваш — с тон на обвинител уточни Коротков. — А Игор се чувства много добре до теб, нали самата ти не се съмняваш, че той те обича. Ти си взела решение, което е добро само за теб. Но за Игор не е.

Алиса рязко се изправи и се отдалечи от масата, край която бяха седнали тримата. Облегна се на перваза и студено погледна Коротков.

— В тази ситуация няма решение, което да е добро и за двама ни. Някой от нас трябва да страда — или аз, оставайки с Игор, или Игор, оставайки без мен. Можеш ли да предложиш трети вариант? Естествено ти би предпочел да страдам именно аз, а твоят любим приятел Игор да си живее живота. А ти, Настя, какво предпочиташ?

— Не се сърди, Алиса — тихо каза Настя. — Всеки от нас има мнение за ситуацията и тъй като ние сме много различни, и мненията ни са различни. Прави това, което смяташ за нужно, само не очаквай всички да го одобрят. Човекът не е златна жълтица, постъпките му не могат да се харесват на всички. Непременно ще се намерят хора, които ще останат недоволни от него и ще го осъждат. Ти имаш твоята истина, Игор — своята. Аз разбирам. Значи нищо не може да се поправи?

Алиса мълчаливо поклати глава.

— Е, тогава извинявай. — Настя стана, свали от облегалката на стола чантата си, метна я през рамо. — Не ни се сърди, че дойдохме. Знаеш ли, много често съпруги напускат детективите, защото престават да им вярват. Струва им се, че съпрузите им ги мамят. Затова си помислихме, че може би и ти… заради това. С една дума — извинявай.

Те с Коротков вече бяха стигнали до вратата, когато изведнъж Алиса попита:

— Ще кажете ли на Игор, че сте идвали при мен?

Настя и Юрий се спогледаха. Наистина, да му кажат ли, или да не му казват? Не бяха мислили за това предварително.

— Всъщност не смятахме — неуверено подзе Коротков. — Но ако ти искаш, ще му кажем.

— Няма смисъл — отговори решително Алиса. — Не му казвайте. Ще му стане неприятно, че някой се бърка в живота му. И аз нищо няма да му кажа. Още повече че и без това практически не разговаряме, освен да разменим по някоя дума за Юлка. Е, всичко хубаво.

Когато излязоха от блока, Настя и Коротков известно време вървяха мълчаливо към колата на Юра.

— Е, какво ще кажеш? — попита той най-сетне, докато палеше автомобила.

— Ами нищо няма да кажа — разсеяно отговори Настя. — Тъжна работа. Жал ми е за Игор. Жал ми е за Алиса. Но тя е права — няма трети вариант, някой от тях трябва да пожертва интересите си — или тя, или той. Е, ти защо смяташ, че трябва да се жертва именно тя, а не Игор?

— Защото е съпруга на детектив, а съпруга на детектив е професия, която предполага постоянна саможертва.

— Я стига си дрънкал глупости! — ядоса се Настя. — Какво общо има тук съпругата на детектив? Дори Игор да беше водопроводчик и да се държеше като всички порядъчни съпрузи, Алиса пак щеше да има същите проблеми. Защото в случая работата не е в професията, а в характера на човека. Самият Игор не се нуждае от човешка топлина и затова не е готов да дава от своята на другите, това е всичко. А дали е детектив, или не е детектив — това няма никакво значение.

— Така ли?

Коротков се обърна към нея и присви очи.

— А ти никога ли не си помисляла, че Игор не общува вкъщи с жена си именно защото е детектив? Че също така не може и не иска да слуша дърдорене за рюшове и полички именно защото цял ден си е имал работа с трупове, убийци, кръв и сълзи? Какво, за всичките тия прелести ли да й говори? Има три категории хора, за които не съществува понятието „край на работното време“: това са творците, научните работници и детективите. Техните глави непрестанно са заети с това, което вършат в момента, те не могат да изключат, продължават да работят дори когато са си вкъщи пред телевизора. Защото утре детективът трябва от сутринта да хукне да издирва човек, с когото е необходимо да проведе разговор, и то така, че да изчовърка нужната му информация. За такъв разговор той трябва да се подготвя, предварително да го премисля, да събере в една шепа всичко, което знае за съответния човек, да прехвърли всички възможни варианти за развитие на ситуацията и предварително да реши как да се държи при един или друг вариант, така че разговорът да даде резултат и всичко това да не се окаже напразно пропиляно време, а задачата — неизпълнена. И ето че този детектив си седи в кухнята, дъвче кюфте и мисли, мисли, мисли, а жена му чурулика до него, чурулика, чурулика… Как ти се вижда тази картинка?

— Ще помисля — много сериозно отговори Настя. — Знаеш ли, никога не съм разглеждала ситуацията откъм тази й страна. Ще се опитам да я видя с твоите очи.

— Аха — съгласи се Коротков, — и после не забравяй да споделиш изводите си. Интересно ми е какви ще бъдат. Къде да те закарам сега?

— Вкъщи. Трябва да наглеждам кученцето, защото в петък изгриза една чужда дисертация. Льошка замалко да го убие заедно с мен.

— Слушай, защо се тормозиш? Предай го в някоя ветеринарна лечебница, там да чака стопанина си.

— Я стига, ти да не си луд?! Какви ги говориш?!

Настя внезапно се чу отстрани и разбра, че почти крещи. „Виж ти, колко интересно — с любопитство си помисли тя. — Завчера мечтаех стопанинът на Момъка да си го прибере по-скоро. А днес вече съм готова да крещя на всеки, който ми предложи да се разделя с него. Все пак странно е устроен човекът“.