Когато боговете се смеят

Глава 3.

Олга Плетньова се прибираше от работа абсолютно скапана. Започналата ревизия не я плашеше, но изискваше постоянно напрежение, както и всяка проверка, която се прави далеч не формално, а с явно и нескрито намерение да „изрови“ нещо. А на всичко отгоре и тая непоносима жега! От студа човек се спасява, като се облече с по-дебели дрехи, да се бориш с жегата обаче, е много по-трудно — кожата си не можеш да съблечеш. Още миналата година, когато върху Москва се стовари неочакван небивал зной, двамата с Павел страшно се ядосваха, че не са си сложили климатик в жилището, но когато нормалното време се върна, лекомислено стигнаха до единодушното мнение, че този кошмар, който се случва веднъж на няколко десетилетия, няма да се повтори скоро, така че идеята за поставяне на климатик благополучно се изпари. А не биваше. Тази година жегата отново се върна, и то още по-озверяла.

Вратата на асансьора едва бе започнала да се отваря, но Олга вече чу познатия шум от апартамента над техния. „Светка пак прави купон — помисли си тя равнодушно. — Ей, това момиче няма спиране. Трябва да се омъжи, че то жилището й се е превърнало в хан“. Шумните сборища у съседката не нервираха Олга, тя умееше да не им обръща внимание. Вярно, самата Светлана доста я дразнеше със своята безцеремонност, когато цъфваше у Плетньови точно когато в собствения й дом беше пълно с гости. Съседката наричаше това „да си почина“. Затова всеки път, щом чуеше шум от весела компания, Олга започваше да се готви за неизбежното посещение на Света.

„Днес това ще е много неуместно — мислеше си Олга, докато търсеше ключовете в чантичката си, — останала съм без сили, иска ми се само да взема хладен душ и да си легна. И да не разговарям с никого. Паша разбира това, ще кротува като мишка, дори ще ми донесе чай в леглото. Как ли да се отърва по-бързо от Светка?“

Вече й се мержелееха някакви идеи по въпроса, но те се оказаха излишни: още с влизането Олга чу гласове. Единият беше на Павел, другият — на Светлана. „Е, това е то, ще трябва да я изтърпя“ — обречено въздъхна тя.

Изглежда, гостенката бе сварила Павел неподготвен, защото той беше само по шорти, дори без тениска. Виж, Светлана цялата блестеше и искреше като пъстра новогодишна играчка. Изопнатата по тялото й яркосиня фланелка от някаква еластична материя подчертаваше изумително оформения й бюст (Олга не можеше да й отрече това) и красиво се съчетаваше с късата й светлоруса коса. Тесният минижуп кой знае защо беше в наситено розово, което според Олга изобщо не подхождаше на цвета на фланелката. Шията, дълбокото деколте и коленете на момичето искряха в напълно буквален смисъл — кожата й беше покрита с нежен фон дьо тен. На устните й блестеше лъскаво червило, в седефено преливаха сенките на клепачите и ружът на скулите й. Светлана безспорно бе красива, няма две мнения, но всичко това беше прекалено ярко, прекалено крещящо. Беше натрапчиво като самото момиче.

— Ау, Льолечкаа — проточи Светлана с неочаквано дрезгав глас, който никак не пасваше на нейния бляскав облик, — аз пък се отбих у вас да си почина. Главата ми се пръска, вече станах луда от тези неспирни гости.

— Щом ставаш луда, не ги кани — отговори Олга, без да се старае да бъде много учтива. — Вечно става така — каниш хора, а после се оплакваш. Павлуша, включи чайника, ако обичаш, аз сега ще се преоблека и ще се присъединя към вас.

Тя отиде в стаята си, като в движение разкопчаваше и събличаше влажните си от пот дрехи. Небрежно хвърли полата и блузката на един фотьойл и отиде до огледалото. Обективно погледнато, Светлана беше много по-красива. Когато беше създавала тази вятърничава глупачка, природата явно не бе пестила багри — беше й дала естествена светлоруса коса, изразителни очи и апетитни дори без червило устни, да не говорим за чудесния цвят на лицето, останал все още читав след толкова алкохол, цигари и такъв чудовищен начин на живот. Интересно, защо Светка никога не й се сърди, дори когато среща неприкритата недоброжелателност на домакинята? Нима е от онази порода хора, които и в лицето да ги заплюеш, ще кажат „дъжд вали“? Или има нещо друго? Изглежда, че има друго, макар че Павлушка никога дори не е намеквал, че лекомислената певачка от горния етаж му харесва. Ако между тях има нещо, тогава естествено Светка ще търпи от страна на Олга всичко, дори откровена грубост и (пу, пу, да не чуе дяволът!) шамар, защото как би се отбивала у тях „по съседски“ при открита вражда? От ясно по-ясно е, че до леглото все още не се е стигнало. Ако Светка беше любовница на Паша, той преспокойно щеше да се качва при нея за интимни наслади и нямаше да е нужно съседката да им идва на гости. Явно хлапачката е хвърлила око на Павел, затова тича у тях при всеки удобен случай, планомерно провеждайки глупавата си политика на омагьосване на желания съсед. „Че какво? Нашият Павлушка е добра партия — с насмешка си помисли Олга, докато закопчаваше на талията си леката, почти безтегловна плажна поличка. — Пари, работа, прекрасно образование — международно право, никак не е за пренебрегване. Че и връзки. Ех, Светка, глупавичка си, глупавичка, напразно се трепеш. Само ако знаеше…“

Когато се върна в кухнята, Олга завари почти идилична картина. Павел приготвяше чая, а Светлана пържеше на котлона салам.

— Сядай, Льолечка — дрезгаво пропя момичето, — сега ще ти сложим да хапнеш. Вече всичко е готово.

— Май съм дошла на гости — промърмори Олга. — Ти ли си ни вече домакинята, Светка?

Света окръгли очи и направи уплашена физиономия.

— Да не се сърдиш, че използвах тигана ти? Павлик ми разреши. Нали, Павлик?

Павел се обърна и намигна на Олга, без да се страхува, че застаналата с гръб към него съседка ще види хитрата му усмивка. Олга реши да направи пауза в тероризирането на Светлана и да хапне. Така де, какво се е заяла с момичето? Виновно ли е то, че си няма мозък? Ето, сега ще хапнем саламче с прясна краставичка и мек черен хлебец, ще пийнем чаец с лимонче — и можем да продължим. Справедливо ще е да кажем, че обикновено Олга се държеше със Светлана меко и дружелюбно, но днес настроението й беше под нулата.

Докато тя съсредоточено поглъщаше вечерята, Света с жално дрезгаво гласче хленчеше за превратностите на съдбата и зле подредения свят. Изгубила гласа си, пак добре, че след концерта, а не преди него, но пак не било добре, защото следващият щял да бъде само след седмица. Момчетата на нейната възраст били до един тъпанари, по-големите били женени (също до един), а които не били — и те били тъпанари, защото щом не били женени, значи имали някакъв кусур — или откъм кесия, или откъм глава, или някъде по-надолу.

— Не си права, Света — много сериозно й възрази Олга. — Та нали в клубовете те слушат поне сто души, че и двеста. Значи им харесва как пееш. Защо да са все тъпанари?

— Тъпанари са — отсече момичето. — Хлапаци без мозък. Човек не вижда в залата нито една свястна физиономия! Гърчат се, примират, пушат трева, пищят, вият. Вярно, уж лудеят по мен, но каква полза от това? За да събираме наистина добри пари, ни трябват поне десет хиляди зрители и билетите да са скъпи, а какво можем да очакваме от тези сополанковци? Ами че те нямат пари, стотачката за куверта в клуба им е максимумът. Дечурлига.

Олга допи чая си и сложи чашата в мивката. Върза си красивата бродирана престилчица и започна да мие съдовете — днес беше неин ред.

— И пак не си права, кукличке — каза тя, като леко повиши глас, за да надвие шума от течащата вода. — На твоите концерти не идват и никога няма да идват сериозни хора, защото твоите песнички са предназначени за сополанковци и дечурлига. Докато не си смениш репертоара и стила, нищо няма да се промени. Намери си друг човек, който да ти пише песните.

— Друг, а! — възмутено плесна с ръце Светлана. — На друг трябва да се плаща, а откъде пари? За нас Борка сам пише песните — и текста, и музиката.

— Тоя твой Борка е бездарник — спокойно констатира Олга. — Щом се стискаш за пари — така ще си пропилееш живота по нощни клубове и културни домове. Намери нормален композитор и нормален поет, те ще ти напишат неща, които ще слушат и прилични хора. Намери си вокален педагог, консултирай се със стилист, смени си имиджа. Обърни внимание на сценичното поведение. Прави нещо, а не стой като квачка и не се оплаквай от живота. Нали знаеш, под неподвижен камък вода не тече, но лайната добре се просмукват.

— Лесно ти е да говориш така — жално въздъхна съседката. — Всичко си имаш…

Позвъняване на вратата прекъсна списъка на нещата, които според Светлана имаше Олга Плетньова. Павел отиде да отвори.

— Светка у вас ли е? — чу се мъжки глас.

— Да, скоро ще си дойде. След пет минути — отговори Павел. — Вървете, тя сега ще си дойде.

Олга доизми съдовете, взе от поличката туба с крем и намаза ръцете си.

— Чакат те, красавице — каза тя. — Хайде, аз ще те изпратя.

Тя отвори входната врата и излезе заедно със Света на стълбищната площадка.

— Та да ти кажа, кукличке, нещо по въпроса какво имам — каза студено и се взря право в очите на момичето. — Това, което имам, не ми е паднало от небето и не съм го получила като наследство. Изработено е с упорит и усърден труд. Мислиш ли, че на двайсет години не ми се е искало да прекарвам всяка вечер в голяма компания, да пия шампанско и да се чукам с хубави момчета? Мислиш ли, че не ми се е искало да се обличам стилно и да си купувам скъпа козметика? Искаше ми се, и още как. Аз обаче залягах над учебниците и зубрех политикономия и счетоводна отчетност. Ходех с дънки съветско производство за трийсет рубли и знаех, че ако се трудя, един ден ще си купя истински, маркови. Юношеството ми беше скучно и сиромашко, но пък сега имам вълнуваща и богата младост. Разбра ли, кукличке? А ти все още нищо не представляваш, пърхаш като нощна пеперудка и плачеш, задето за теб не се жени член на английското кралско семейство. И няма да се ожени. Запомни, кукличке, за теб няма да се ожени приличен мъж, не си потрябвала на никого, защото си едно нищо. Имаш красота, но тя бързо ще се изпари, ако продължаваш да пиеш всеки ден, а глупостта и бездарието ще ти останат. Нали не те обидих?

В очите на Светлана бликнаха сълзи, устните й затрепериха.

— Колко си злобна, Льолечка — почти прошепна, но по-скоро просъска тя. — Какво съм ти сторила? Защо ми говориш така?

Олга меко се усмихна и леко докосна рамото й.

— Защото ми е жал за тебе, не изпитвам лоши чувства и искам животът ти да се нареди. А той никога няма да се нареди, докато не погледнеш истината в очите. И щом няма кой друг, налага се аз да ти кажа тази истина. Между другото, има един прекрасен филм — „Москва не вярва на сълзи“. Е, съветвам те да си помислиш защо този филм получи „Оскар“. Когато се сетиш — тогава мозъкът ти ще си е дошъл на мястото. Е, бягай, приятелите ти те чакат с нетърпение.

Момичето мълчаливо кимна, преглътна сълзите и се заизкачва по стълбите. Олга се върна в апартамента и не видя как лицето на Светлана стана злобно, а устните й помръднаха: „Куучка! Един ден ще ми платиш за това“.

— Неприятности ли имаш? — съчувствено попита Павел, когато Олга влезе в кухнята. — Ревизорите ли те изтормозиха?

— Не, не. — Тя въздъхна и посегна към фруктиерата, в която имаше ябълки и круши. — Всичко е нормално, както обикновено. Суматохата е в повече — всички са нервни, търчат насам-натам, страхуват се. В такава обстановка е трудно да запазваш спокойствие. Защо, зле ли изглеждам?

— Ти винаги изглеждаш великолепно — усмихна се Павел, — обаче за пръв път толкова злобно нападаше Светка. Та затова си помислих, че не си в настроение. Защо се заяждаш с хлапето? Тя винаги си е била такава, днес не научи нищо ново за нея. По-рано това не те вълнуваше особено, а сега си същинска фурия.

— Не знам. — Олга шумно захрупа едрата златистожълта ябълка. — Прихвана ме нещо. Добре де, ще й мине.

— Ами ако не й мине? Ако се обиди?

— Абе да прави каквото ще. — Олга безгрижно махна с ръка. — Да се обижда. Или това те безпокои?

— Не че ме безпокои… Но знаеш ли, неудобно е някак. Тя е такава сладка глупачка, с такова доверие идва у нас. Да нападаш нея — все едно да нападаш свят безумец.

— Тя не е безумец, тя е глупачка — отсече Олга. — Клиничен случай на глупост. Все гледа да дойде, когато мен ме няма вкъщи, и флиртува с тебе с надеждата да те прелъсти. Или това вече не е надежда, а реален факт?

— Не говори глупости — спокойно отговори Павел, — ако бях преспал с нея, ти щеше да си първата, която щеше да научи това, можеш да не се съмняваш. Хлапачката изобщо не ме вълнува, моят вкус е друг. Хайде в хола, донесъл съм нови касети, ще си изберем някой симпатичен филм и ще го изгледаме.

Избраха една американска мелодрама и удобно се наместиха на дивана. Остатъкът от вечерта премина приятно и мирно и когато си лягаше, Олга вече напълно беше забравила за лошото си настроение и с искрено недоумение си спомняше за своето поведение спрямо съседката. Така де, какво я беше прихванало?

Когато излезе от метрото, Настя Каменская подмина автобусната спирка и тръгна към къщи. Да ходиш пеша в такава жега, никак не е приятно, но да чакаш на спирката и после да се тъпчеш в препълнения автобус, не е по-хубаво. През последните месеци тя се стараеше да ходи повече и изпитваше удоволствие от нещата, които срещаше по пътя си. Страхът от смъртта, който наскоро се бе стоварил върху й, бе породил у нея жажда за впечатления, което някои философи наричат жажда за живот. Настя започна да проявява интерес към театрите и концертите, с готовност приемаше покани да отиде на гости и в това си увлечение понякога стигаше до абсолютно невероятни подвизи. Не много отдавна например отново я заболя гърбът, но вместо да се качи в автобуса, тя нарочно тръгна пеша от метрото към къщи, като си мислеше радостно: „Ходя, боли ме, това означава, че съм жива и мога да усещам нещо. Ако бях умряла, нямаше нищо да усещам. Да, боли ме, ужасно ме боли, но по-добре така, отколкото да не чувствам нищо. Щом ме боли, значи съм жива. Господи, какво щастие е, че живея!“. Вървеше, едва местейки крака, чудеше се на собствените си мисли и до безумие се радваше на живота.

„Горещо ми е, задушно е, плувнала съм в пот, колко е хубаво, че мога да усещам всичко това“ — мислеше си и този път, докато вървеше към къщи.

И тъй, докъде стигнахме с двойното убийство? Версия първа: някакви отношения и общи действия са свързвали Курбанов и Фризе, а обстоятелството, че няма никакви потвърждения, че са се познавали, още нищо не значи. Днес родителите често знаят твърде малко за живота извън дома на своите почти вече възрастни деца.

Версия втора: младежите не са се познавали, но от един от тях се е заинтересувала милицията, а чрез втория, Курбанов, са притискали баща му. Наистина Курбанов-старши отрича това, но първо, той може да е забравил и второ, просто може да не е знаел, че пътищата за разкриване на някакво престъпление са се пресекли с Валерий Фризе, а трето — може и да лъже. И по тази версия има да се върши доста работа.

И накрая, версия трета: просто е станала грешка, объркали са момчетата. Неслучайно на Настя й направи впечатление, че те си приличат. Тоест при внимателно вглеждане се вижда, че Фризе и Курбанов са съвсем различни, няма нищо общо между тях. Но ако не познаваш един човек по физиономия и се ориентираш само по словесно описание, като нищо може да сбъркаш. Да допуснем, че престъпникът от самото начало е искал да убие именно Николай Курбанов, научил е, че Коля ще ходи съответната вечер в нощния клуб „Херакъл“, където ще свири групата „Би Би Си“, чийто почитател е той, и че младежът е извънредно късо подстриган, носи широка черна тениска, широки панталони до под коляното, а на ухото има обеца. Убиецът застава пред нощния клуб, където свири въпросната група, оглежда излизащата от сградата публика, вижда човек, който напълно пасва на това описание, проследява го чак до дома му и научава къде живее. На другия ден продължава следенето, издебва удобен момент и го убива. След известно време се изяснява, че е сбъркал. Изчаква следващата изява на групата, защото Коля Курбанов непременно ще присъства, и всичко се повтаря от самото начало. Този път без грешка. Друг е въпросът на кого и защо е потрябвало да убива Курбанов.

Тук има и още един деликатен момент. Ако се вярва на Миша Доценко, младежите, изглеждащи точно като Фризе и Курбанов, трябва да са били много в този нощен клуб. Във всеки случай, явно повече от двама. Ако убиецът е нормален човек, той, след като е видял поне няколко момчета, отговарящи на описанието, би трябвало да се замисли, да отложи акцията и да поиска допълнителна информация. Защо не е постъпил така? Защо след като е видял още първия подобен младеж, без колебания го е взел за Курбанов?

Настя веднага започна да подрежда по въображаемите полици вариантите за отговори, обясняващи поведението на престъпника. Първо: той не отговаря на критериите за нормално мислене. Тя например, Настя Каменская, както и хиляди други хора, биха се замислили и биха започнали да търсят възможности да уточнят характеристиките на обекта. Той обаче не го е направил, защото не разсъждава нормално. Каква ужасна перспектива, а — да търсиш откачен човек! Второ обяснение: в нощния клуб „Херакъл“ не е имало толкова много младежи, изглеждащи като Фризе и Курбанов. Може да са били само трима-четирима и убиецът да е „клъвнал“ на първия, когото е видял, тъй като останалите са излезли по-късно. По този начин проблемът с избора не е стоял пред престъпника, покрай него са минали например петнайсет–двайсет души, един от които е отговарял на описанието. На кого би хрумнало да постои още и да почака дали няма да се появи и друг? Може да се появи, а може и да не се появи, а докато той кисне тука, първият с бръсната глава и обеца на ухото ще е вече далеч, иди, че го търси после.

За проверката на тази версия ще трябва дълго и педантично да се изясняват всички обстоятелства около излизането на публиката от нощните клубове „Херакъл“ и „Нощна пеперуда“ след изявите на групата „Би Би Си“. Младежите определено не ходят там по самички, а в компания, трябва да се издирят всичките тези приятелчета и строго да се разпитат в какъв ред са излизали от клуба, дали са тръгнали навън веднага, или са се позабавили и така нататък. И ако се разбере, че Валерий Фризе наистина е излязъл от клуб „Херакъл“ доста преди Курбанов, версията няма да рухне веднага и работата по нея ще трябва да продължи. Ако пък се окаже, че Курбанов е излязъл сред първите — слава богу, една грижа по-малко.

Настя си погледна часовника и забави крачка. Десет без четвърт, Льошка каза, че последният му ученик днес е от осем до десет вечерта, а до техния вход оставаха около пет минути с бавна крачка. Не й се искаше да му пречи, нека си довърши спокойно урока, а тя може да изпуши една цигара на пейката и още малко да помисли.

Седна на пейката до денонощния магазин, извади цигарите, но не успя да запали: нещо влажно я побутна по крака. Настя погледна надолу и видя рошаво черно-кафяво кученце.

— Ти какво, загуби ли се? — попита го машинално. И през ум не й мина, че в тази ситуация е безсмислено да говори.

Кученцето отърка носле в глезена й и заскимтя.

— Гладно ли си? Къде е стопанинът ти? В магазина ли?

Настя никога не бе имала куче, но имаше приблизителната представа, че такова мъниче едва ли може да е оставено на улицата без каишка или без да е вързано, докато стопанинът му пазарува. За всеки случай надникна в магазина и високо попита:

— Чие е кученцето навън?

Резултатът беше напълно очакван: кученцето не принадлежеше на никого от тримата продавачи и двамата купувачи. Тя излезе, рошавият безпризорник седеше на същото място, пред пейката, и я гледаше жално.

— Защо ме гледаш така? — попита го Настя с упрек. — Къде сега ще търся стопанина ти?

В отговор се чу тихо тъничко скимтене. Кученцето направи една-две колебливи крачки, повдигна се на задни лапи, с предните обхвана крака на Настя и вирна муцуна, сякаш търсеше погледа й. Няколко секунди Настя мъжествено се бори със себе си, но все пак не издържа.

— Добре де, клетнико, хайде вкъщи, поне ще те нахраня.

Тя се наведе и потупа кученцето по тила. То оцени жеста й съвсем недвусмислено и бодро затича до новата си господарка.

— Какво е това? — попита с ужас Чистяков, загледан в краката на Настя. — Откъде се взе?

— Загубило се е — произнесе Настя със старателно бодър глас, та мъжът й да не долови паниката, която я бе обзела още с влизането й вкъщи.

Едва сега осъзна докрай какво е направила, като е довела тук улично куче, но беше късно за отстъпление. По-хуманно щеше да бъде да го остави под пейката, отколкото после да го пъди от дома си, където го бе довела по собствена воля. Та нали то й повярва, послушно я следваше през целия път от тоя пуст магазин до вратата на апартамента, като току изтичваше пред нея и търсеше очите й: дали се е отказала? Дали ще го измами?

— Льошенка, не се тревожи, аз веднага ще напиша двайсетина обяви, ще изляза на улицата и ще ги разлепя. Кученцето е малко, не може да се е отдалечило много от дома си, значи стопанинът му живее наблизо. Сигурна съм, че още утре сутринта ще дойдат да си го приберат.

Чистяков мълчаливо разглеждаше черно-кафявата топчица, която бе заела твърде подозрителна поза насред антрето. Ами да, изпод топчицата се разливаше ароматна локвичка.

— Ами ако не дойдат? — изрече с леден тон Алексей. — Ще мине ден, втори, трети, а никой така и няма да дойде. Тогава какво?

— Ами тогава ще решаваме. Донеси един парцал, ако обичаш.

— Аз ще почистя — промърмори той.

Чистяков донесе парцал, избърса локвата и приклекна пред кученцето, което, сякаш почувствало недоволството на домакина, се свря в ъгълчето между стената и шкафчето за обувки.

— С какво ще го храним?

— Не знам — с облекчение отговори Настя. Изглежда, най-страшното бе минало. — Сигурно със салам. Или с варено месо. Как мислиш, каква порода е?

— Нещо като овчарка, едро е, макар че е на три-четири месеца, не повече — отговори мъжът й и се изправи. — Впрочем какво значение има? Между другото, момче ли е, или е момиче?

Настя повдигна кученцето и погледна корема му.

— Момче е. Хайде да го нахраним, после аз ще напиша обявите и ще отида да ги разлепя. Хайде, Льошик, слънчице, не се сърди, моля ти се. Разбери, толкова е мъничък, нещастен, гладен, самотен, просто не можех да го оставя на произвола на съдбата. В края на краищата нищо няма да ни стане, ако прекара у нас ден-два.

— Той ще прави локви и купчинки из цялата къща. Представи си: работя с ученик и изведнъж подскачам с думите: „Извинете, трябва да прибера акото“. Ти това ли искаш? Кучето е най-много на четири месеца и не се знае дали е ваксинирано. Ами ако не е? Докато едно куче не е ваксинирано, не може да се пуска на улицата. Ето, представи си, днес то е прекарало няколко часа на свобода, душило е други животни, лапало е нещо от земята — и утре може да се разболее. Ще получи гърчове, повръщане и диария. И не дай боже, ще умре. Това ли искаш? Никога в живота си не си имала куче, а аз съм имал и ще трябва да си благодарна на съдбата, ако се окаже, че това плашило, дето го довлече от улицата, не е породисто. Защото ако се окаже, че е расово, ще си имаш колосално главоболие с храненето му. Всяка сутрин още призори ще тичаш за мляко и ще му забъркваш калцинирана извара. И ще му вариш кашички по специални рецепти. И ако стопаните му не се обадят, след месец-два ще трябва да го разхождаш сутрин и вечер, и то не пет минути, а поне един час. Или, както обикновено, възнамеряваш да стовариш цялото това удоволствие върху мен?

— Льошенка, моля ти се, много ти се моля! Всичко разбирам, постъпих неправилно, признавам, но какво да направя сега? Да го изхвърля обратно на улицата ли? Кажи как трябва да постъпя — точно така ще постъпя.

— Абе, хайде. — Алексей махна с ръка. — Сега вече нищо не може да се направи. Стореното — сторено.

След вечеря Настя бързо набра на компютъра и разпечата двайсет обяви с описанието на кучето и своя телефонен номер и започна да се облича.

— Ти къде? — попита Алексей.

— Да разлепя обявите.

— Да не полудя? Почти дванайсет е. И без това никой няма да ги прочете до утре сутринта. Утре ще ги разлепиш, като тръгнеш за работа.

— Така е — с готовност се съгласи тя. Не й се излизаше толкова късно, а беше опасно да взема и Льошка: ако останеше само, кученцето кой знае какви бели можеше да направи. Да се изпикае върху книжата на Льошка или да ги изяде.

Посред нощ Настя се събуди: кученцето се наместваше между нея и мъжа й, като се опитваше да постави главата си на нейната шия, а задните си крака — на рамото на Чистяков.

— Тихо, ще събудиш Льоша — съвсем тихичко прошепна тя.

Прегърна кученцето, сложи ръката си така, че козинката да не гъделичка Алексей, и заспа с усещането за някакво разтърсващо щастие.

Когато колата спря, Женя, без да изчака баща си, изскочи навън и тръгна към входа. Искаше първа да стигне до пощенската кутия и да види няма ли писмо в нея. Ако имаше, щеше да успее да го скрие, да го пъхне под колана на полата си, така че да не се вижда изпод сакото. Вярно, ужасно е, дето баща й дори в такава жега я кара да ходи на работа с костюм и риза под него, но както се разбра, това си има и своите плюсове. Обикновено баща й се забавяше няколко минути, докато даваше указания на шофьора Григорий, така че това време беше напълно достатъчно на Женя да провери пощенската кутия. Но днес не й провървя.

— Евгения! — строго подвикна баща й, докато тя набираше с клавишите кода на бравата. — Вземи продуктите.

Женя се върна при колата и започна да вади чантите и пликовете с продукти, които Григорий купуваше за тях веднъж на няколко дни по предварителен списък. Докато тя се занимаваше с това, баща й приключи разговора си с шофьора и влезе във входа заедно с нея. Ръцете на Женя бяха заети и тя отчаяно се загледа как баща й вади ключовете и отваря кутията. Точно така, предчувствието не бе я излъгало. Сред вестниците и рекламните брошури се мярна бял плик.

Отначало баща й не му обърна внимание, но в асансьора бързо прегледа пощата и се натъкна на писмото. На плика нямаше нито име, нито адрес, само двете заветни думи: „От приятел“. Баща й изсумтя с недоумение и вече щеше да отвори плика, но асансьорът спря и той пъхна писмото между вестниците.

Ни жива, ни умряла Женя се преобличаше и приготвяше вечерята. Кога баща й ще отвори писмото? Какво ще прочете в него? Какво ще си помисли? Ще разбере ли, че писмото е адресирано до нея, или ще го вземе за глупава шега или грешка с адреса?

— Татко, ела да вечеряме — повика го тя и сама се изненада колко неуверено и фалшиво звучеше гласът й.

Баща й влезе целият като буреносен облак. В ръцете му Женя видя злополучния плик.

— Какво значи това, Евгения? — попита той с тон, който не предвещаваше мирно светско обсъждане на времето и на цените на фондовата борса. — Кой ти пише такива странни писма?

— За какво говориш? — Тя се постара да каже това, колкото може по-спокойно, но гласът й предателски секна и стигна до фалцет.

— Ами ще ти го прочета на глас, за да разбереш за какво говоря — язвително каза баща й. — Ето, чуй: „Аз няма да позволя на никого да каже лоша дума за най-прекрасното момиче на света. Доказах го още веднъж. Твой предан приятел“. И за кого, ако мога да знам, ти си най-прекрасното момиче на света? Кой е този твой предан приятел?

— Не знам — отговори Женя, без да поглежда баща си, и се престори, че я занимава само обръщането на месото в тигана. — Откъде да знам кой е този откачен? Нямам представа кой е. И изобщо, това писмо може да не е за мен. Моето име ли е написано на плика? Може някой да е сбъркал адреса или пък пощальонът да е сбъркал кутията. Заради някаква глупост…

— Евгения!

Баща й се надигна от масата и се надвеси над нея като огромна страшна канара. Той беше много по-висок от Женя, а в минути на гняв й изглеждаше като същински великан, който може да я смаже с едно движение на пръста си.

— Да не си посмяла да ме лъжеш! Откъде знаеш, че на плика няма име и адрес? Мълчиш, а? Аз ще отговоря вместо теб. Знаеш, защото вече си получавала такива писма. Най-малко едно. И какво е това „доказах го още веднъж“? Значи вече го е доказвал, за което ти е съобщавал в предишни послания. Веднага донеси тук останалите писма. И не смей да ме заблуждаваш, че няма такива — няма да ти повярвам.

Женя стоеше неподвижно, втренчена в тигана, в който цвъртеше месото. Изпитваше ужасен страх.

— Чу ли какво казах? Незабавно донеси всички останали писма. Аз ще ги прочета, а после ти ще ми обясниш кой е този тип и къде си се запознала с него. Между другото, ще ми разкажеш и за съмнителната компания, с която си се събрала, и кой смее да говори лоши неща за теб.

Женя мълчаливо се потътри към стаята си. Баща й я последва. Значи няма да успее нищо да скрие, ще трябва да му даде всички писма, защото са събрани заедно, в прозрачната папчица под матрака.

Баща й четеше писмата толкова бавно, сякаш ги учеше наизуст. Поне на самата Женя се стори, че минаха няколко часа, докато той най-сетне вдигна глава. Тя очакваше крясъци, пристъпи на ярост, но не се случи нищо такова. По равнодушното му лице — нищо, освен ледено спокойствие.

— Къде се запозна с него?

— Татко, кълна ти се, не го познавам!

— В такъв случай какво означават тези пасажи за дългата черна коса и дълбоките сини очи, това можеш ли да ми обясниш? Къде и при какви обстоятелства те е виждал?

При какви обстоятелства… При най-обикновени. Тя се прибираше от курса по немски, който баща й я бе накарал да посещава. По-точно, бе я накарал да усъвършенства немския си, а тя сама си издейства курса. Баща й имаше много делови партньори в Германия и Австрия, често се срещаше с тях за преговори и искаше Женя да превежда на тези срещи. Отначало ставаше дума да й вземат учител, който да я обучава вкъщи, естествено в присъствието на баща й, но Женя твърдо настоя, че с такива индивидуални уроци човек може да се научи да чете и пише, но не и да общува на езика, камо ли да превежда синхронно. Баща й нищо не можа да възрази и накрая склони тя да ходи на курс.

Разбира се, курсът беше от най-скъпите — бащата старателно избягваше да пуска Женя на места, където се събират въшльовци. И естествено лично разговаря с преподавателката по немски Кристина, получи обещанието й тя незабавно да му се обажда за отсъствия (в случай че Женя реши да бяга от курса и да се забавлява някъде), както и за приятелски отношения на дъщеря му с някого от учениците, особено от мъжки пол. Женя не без основания подозираше, че баща й е платил на Кристина за допълнителните услуги — твърде много се стараеше тя. Дори след занятия придружаваше Женя до станция „Чистие пруди“, близо до която живееха Рубцови, като обясняваше, че и тя живеела наблизо. На Женя и през ум не й бе минавало да бяга от занятия, харесваше й да учи езика, харесваше й, че постоянно я хвалеха, харесваше й, че беше най-добрата в групата, макар да започна от „А и Б“ (в училище беше учила английски), докато всички останали ученици вече бяха учили немски.

Тези занятия в курса имаха и още една прелест — на тях Женя ходеше преобразена. Разплиташе дебелата си плитка и дългата черна коса покриваше раменете й като коприна, небрежно премяташе сакото върху чантичката, която се люлееше на дълга каишка, в същата чантичка се скриваха и омразните бели чорапки. Очите — гримирани, което ги правеше да изглеждат още по-големи и по-сини. За това преобразяване тя използваше една платена тоалетна по пътя от работата към курса. Вярно, възникваше проблемът с обратното превъплъщаване, но той не беше особено сложен. В дните, когато Женя ходеше на курс, баща й се прибираше късно и тя спокойно можеше да се прибере в „такъв“ вид и набързо да го оправи, да сплете косата и да измие грима. Но Женя беше предпазлива и не рискуваше толкова глупаво. Край станция „Чистие пруди“ на метрото тя се разделяше с Кристина, влизаше в магазин „Спорт плюс мода“, където вече отдавна се бе запознала с всички продавачи, и излизаше оттам в обичайния си вид — прилично сресана, с измито лице, строго сако и бели чорапки. Вероятността баща й да я зърне в краткия интервал между излизането от метрото и влизането в магазина беше минимална, във всеки случай досега това не се беше случвало.

Този ден, както обикновено, те излязоха след занятията и тръгнаха към тролейбусната спирка, за да стигнат до най-близката станция на метрото. Дълго чакаха тролея. И тогава Женя Го видя. По-точно отначало Го почувства. Нечий поглед нетърпимо изгаряше бузата й, с периферното си зрение тя забеляза мъжката фигура, но не се обърна, затова пък след няколко мига се престори, че почиства невидимо петънце от сакото на Кристина, и застана с лице към Него. Погледът му омагьосваше. В него имаше обожание, почит, възторг — всичко, което според нейните представи трябваше да съпътства истинската Любов на истинския Мъж. Дори леко й се зави свят, стори й се, че с всеки миг все по-плътно я обвива какавидата на гъстото и сладко като мед възхищение, което струеше от очите на застаналия наблизо младеж.

Дойде тролеят, младежът се качи заедно с тях и по целия път до метрото не откъсваше греещите си очи от Женя. Под бдителния поглед на Кристина Женя не смееше да го поглежда прекалено често, но усещаше присъствието му с цялата си кожа. Усещаше го при слизането им от тролея, във вагона на метрото, в блъсканицата при преминаването от една линия към друга. Нервничеше и Кристина явно усети нещо.

— Ще те изпратя до вкъщи — внезапно заяви тя, когато слязоха от метрото на „Чистие пруди“.

— Защо? — учуди се Женя. — Никой няма да ме открадне. Още е съвсем светло.

— Не е там работата — усмихна се смутено Кристина. — Просто не мога да си стигна до вкъщи. Е, де, нали ме разбираш?

Женя изпита ужасно отчаяние. Тя нито за миг не се бе съмнявала, че младежът ще я спре веднага щом остане сама, и с нетърпение бе чакала мига, когато Кристина най-сетне ще я остави на мира. Но не можеше да откаже на преподавателката — това щеше да изглежда просто нечовешко.

С крайчеца на окото си тя виждаше своя почитател, който ги следваше на известно разстояние, без да прави и най-малък опит да приближи. Ето го и входът. Вратата, кодираната брава. Асансьорът. Входната врата на апартамента. Толкоз. Нищо не се случи. А ако и баща й си беше вкъщи, тогава изобщо край на всичко. Първо неминуем скандал за неприличния й външен вид, а после пълна и окончателна забрана върху всякакви излизания, където и да било — и на курс, и на театър. Само заедно с него.

Но поне в едно този път на Женя й провървя — баща й не си беше вкъщи. Кристина се шмугна в тоалетната, а Женя отиде до прозореца и го отвори. Младежът не се виждаше никъде. От яд сълзи бликнаха в очите й. Защо, защо всичко в живота й е толкова объркано? И самата тя е непохватна, неслучайно баща й я нарича „слонче“. Такава си е, вярно. Когато чу в коридора стъпките на Кристина, Женя отскочи от прозореца и се постара да придаде на лицето си израз на простодушно съчувствие.

— Всичко наред ли е? — колкото можа по-весело попита тя.

— Благодаря ти, Женечка, спаси ме от смърт — усмихна се преподавателката. — Е, аз ще вървя, заключи след мен.

Оттогава Женя загуби спокойствие. Където и да ходеше, постоянно се оглеждаше с надеждата да зърне онзи пламенен, пълен с възторг поглед. Та нали, ако толкова я бе харесал, този младеж би трябвало да се опита да я види отново, още повече че знае къде живее. Но него все го нямаше. А после пристигна първото писмо и Женя разбра, че той няма да търси среща с нея. Поне засега. Ще й пише.

Именно това разказа сега на баща си. Е, всъщност естествено далеч не всичко. Благоразумно пропусна някои подробности като разпуснатата коса и надничането от прозореца на третия етаж.

— И смяташ, че трябва да повярвам на това? — сухо попита баща й, след като изслуша нейния разказ.

— Татко, разказах ти всичко, както си беше. Какво друго искаш да чуеш от мен?

— Искам да ми разкажеш за общите ви познати. За каква компания става дума в писмото?

— Нямаме никакви общи познати! Виждала съм го един-единствен път, дори не съм разговаряла с него.

— В такъв случай обясни ми, ако обичаш, какво има предвид, като пише: „Аз няма да позволя на никого да каже лоша дума за теб“?

— Не знам! Татко, наистина не знам… Защо не ми вярваш?

— Защото съм разумен човек, за разлика от теб, и умея да разсъждавам на нивото на нормалната здрава логика, а не на нивото на сълзливите романтични емоции. От това, което прочетох в тези писма, и от това, което ти току-що ми разказа, могат да се направят само два извода: или ти ме лъжеш, или той е луд, страдащ от халюцинации. Той си въобразява, че имате общи интереси и общи приятели, които говорят нещо за теб. Ако такива приятели съществуват, значи ти ме лъжеш. Ако ли не — твоят почитател не е в ред с главата. Можеш ли да ми предложиш трети вариант?

Женя не можеше да измисли никакъв трети вариант. Със сигурност знаеше, че нямат общи познати с този младеж. Или все пак имат, но тя не знае за това? Но и не искаше да се съгласи, че човекът, който я гледаше със страстно обожание, е луд. Срещу никакви съкровища на този свят не би се съгласила да признае, че нейното първо и засега единствено в живота й романтично приключение е следствие не на „любов от пръв поглед“, а на банално безумие.

— Значи така — заключи баща й, недочакал от нея ясни обяснения. — Ще взема тези писма. Ще помоля свои познати да поработят с тях и да те защитят от неговото натрапничество.

— Той не ми се натрапва. — Женя все още се опитваше слабо да се съпротивлява, но вече разбираше, че всичко е свършено. — Не ми е сторил нищо лошо.

— Засега не ти е сторил. И аз не смятам да чакам болният му разум да реши, че трябва да те убие или изнасили.

— Татко!

— Точка по въпроса. Няма какво повече да обсъждаме. Мога да добавя само едно: съжалявам, че моята дъщеря се оказа кръгла глупачка, която не разбира елементарни неща. Вместо веднага да разпознае у този почитател психично болен човек и да съобщи на баща си за неговото натрапничество, тя си е втълпила някаква идиотска история за неземна любов и не желае да се съобразява с очевидни факти.