Когато боговете се смеят

Глава 15.

Олга слезе от колата, както обикновено, на около двеста метра от блока си.

— Хайде да приближим още — предложи Роман, — такъв дъжд плющи, че цялата ще подгизнеш.

— Нищо, аз имам чадър — весело отвърна Олга и го целуна за довиждане. — Нали знаеш, прозорците на нашия апартамент гледат към улицата. Да не рискуваме излишно.

Чадърът се оказа слабо спасение. Силният вятър разхвърляше струите дъжд във всички посоки, не ги оставяше да падат вертикално. По тротоара шуртяха разбеснели се потоци далеч не топла вода и само след две крачки Олга вече не можеше да разбере дали върви с обувки, или боса. Да издържи битката на вятъра с чадъра, се оказа свръх силите й и Олга отчаяно затвори безполезното приспособление, което сякаш искаше да се превърне в парашут и да я завлече незнайно къде. Полата и блузата моментално се напоиха с вода и полепнаха по тялото й, стана й не само неприятно, но и студено. „Все пак трябваше да спрем пред самия вход — помисли си с досада Олга. — Не, не биваше. Щом продължавам сериозно да твърдя, че не мога да поискам развод от Павел, или поне ЗАСЕГА не мога, значи трябва да играя ролята докрай. Особено сега, защото Роман със сигурност много внимателно следи всичко, което засяга отношенията ми с Паша“.

Тя ускори крачка, буквално се втурна във входа и с облекчение си пое дъх. Ето на, стигна. Сега ще съблече всичките тези мокри студени парцали, ще вземе горещ душ, ще пийне вкусен чай и ако Пашка още не спи, с удоволствие ще си побъбри с него. Колко е хубаво, че има дом, в който винаги я чака стабилният, любимият, незаменимият Паша! Да, тя няма да го замени с никого, с никого и никога!

Павел не спеше. Въргаляше се на дивана в своята стая с дебело илюстровано списание в ръцете.

— Някакъв човек те търсеше! — весело извика той, когато чу, че Олга се е прибрала.

— Лично ли?

— Не, по телефона. Вече на два пъти се обажда.

— Не се ли представи?

— Нищичко не каза.

— Помоли ли да ми предадеш нещо?

Павел отговори, но Олга не чу какво. Тя срита обувките в антрето и нахълта в банята, за да съблече дрехите, от които водата на тънки струйки се стичаше на паркета. Загърната в мека хавлия, Олга влезе при мъжа си.

— Помоли ли да ми предадеш нещо? — повтори въпроса си тя.

— Не. Попита кога ще се прибереш и съвсем учтиво поиска разрешение да се обади по-късно. Естествено аз му разреших. Нали не мога да ограничавам личната ти свобода. — Павел откъсна очи от списанието и я погледна с любопитство. — Льолка, какво става, ново увлечение ли? Защо не си ми казвала за него?

Олга приседна отначало в края на дивана, после реши друго и качи на него и краката си, като пъхна стъпалата под мъхестото одеяло, с което беше завит Павел.

— Бррр, като парче лед си — потрепери Павел. — Вземи душ, стопли се, защото ще настинеш.

— Не мога, вече седнах, ще се топля в теб. Слушай, нямам представа кой се е обаждал. Може да е някой от службата ми?

— Може — съгласи се Павел. — Във всеки случай аз му казах, че ще се прибереш не по-рано от дванайсет. Вероятно се кани пак да звъни, щом ми поиска разрешение.

И сякаш чул тези думи, телефонът иззвъня.

— О, ето го и него.

Павел вдигна слушалката и я подаде на Олга.

— Да, слушам ви — нетърпеливо каза тя.

— Госпожа Плетньова? — чу се непознат глас.

— Да, аз съм.

— Няма да ви отнема много време. Имам доказателства, че зад гърба на съпруга си водите активен интимен живот. Това интересува ли ви?

— Доказателства от какъв характер?

— Видеозапис, на който се вижда колко интересно се забавлявате с любовника си. Искате ли вашият съпруг да види записа?

— Естествено не. Какво искате от мен?

— Двеста хиляди долара.

— Това е невъзможно! — неволно възкликна тя. — Откъде у мен такива пари? Вие сте полудели!

— Ни най-малко. Напълно съм с ума си. Тези пари ми трябват, а на вас ви трябва касетата. Е, какво ще кажете, госпожо Плетньова?

— Трябва да помисля.

— Добре, ще се обадя утре.

Олга подаде слушалката на Павел и го погледна озадачено.

— Изглежда, някой е решил леко да ме шантажира — замислено каза тя и изведнъж избухна в смях. — Пашка, представяш ли си, някой ме заплашва, че ще ти покаже запис, на който правя любов с Роман! Не, все пак ние с тебе сме гениални! Нас дори не могат да ни шантажират!

Светлана отдавна се бе събудила, но още не ставаше от леглото. Състоялият се неотдавна разговор с този нов познат не й излизаше от главата. Ще я излъже ли, или не? Ако не я излъже, тя много скоро ще има пари за Володя. Много пари. Ще стигнат, за да може той да финансира сам своя театрален проект, а не да лази в краката на продуцентите. Ако има тези пари, той просто ще вземе един такъв продуцент на работа, който да поеме цялата организационна страна на проекта. Ами ако я излъже? Тогава тя ще си остане с пръст в устата. Тогава — край на отношенията й с Володя, защото парите, с които тя разполага, стигат само за да го издържа два, най-много три месеца. Изявите на групата са прекратени временно, момчетата, естествено, са недоволни, но срещу Татето не се рита, като каже нещо — край. Татето обеща редовно да им изплаща заплатите според договора, дори да не свирят, но нали работата е не само в днешните пари, а и в бъдещите. Не може да се слиза от сцената — публиката моментално те забравя и прехвърля възхищението си към други изпълнители, които без да се мотаят, ще запълнят освободената ниша. Е, да речем, Татето ще ги подържи на заплата, докато търсят престъпника, но нали договорът приключва още през ноември. Ако всичко вървеше благополучно, през ноември щяха да сключат нов договор, при по-изгодни условия, защото популярността на групата расте и съответно растат доходите на Татето. А така човек не може да знае дали Татето ще пожелае да продължава отношенията си с група, която всички са забравили и на чиито изяви никой не се е затичал да присъства. И ето, че ще трябва да започват всичко отначало, вече с нов администратор, който може да постави съвсем други финансови условия. Освен това има реална опасност групата да се разпадне. Така става почти винаги, когато артистите по една или друга причина престават да излизат на сцена. Да вземем например Бек. Ами че него начаса ще го грабнат, стига някой да научи, че той вече не е ангажиран. И без това отдавна го наобикалят разни хора.

— Светлана знае това със сигурност.

С една дума, финансите са в плачевно състояние. След два-три месеца запасите на Светлана ще се изчерпят и какво ще стане тогава с Володя? Тя вече няма да може да го издържа, да му купува дрехи, да го вози с такси, да плаща неговите обеди и вечери в ресторанти с нужните хора. Прагматичната Светлана смяташе, че щом човек не може да не пие, той трябва поне да пие качествени напитки и да яде качествена храна — така на организма се нанася по-малко вреда. Но нали и за това са нужни пари. А ако няма пари, Володя ще ходи с мръсни ризи и непрани скъсани чорапи, ще пие евтина фалшива водка и ще яде гадни консерви. Ако няма пари, ще трябва да се вози не с такси, а с метрото и с автобус, а в състоянието, в което той може да се озове, е от лесно по-лесно да го приберат в отрезвителното. Володя ще започне да буйства, да крещи, да се бие с милиционерите… и като нищо може да стигне и до затвора. Мръсният, неподстриган, брадясал, вечно пиян Владимир Околович ще започне да прекарва времето си в компанията на също такива изпаднали личности и ще се срине по наклонената плоскост до бездната за броени седмици. Ще падне толкова дълбоко, че Светлана вече с никакви сили няма да може да го измъкне.

Това не бива да се допуска. Парите са нужни спешно. И то много пари. Само дано тоя тип не измами надеждите й…

На Светлана и през ум не й минаваше да се сърди на Околович за грозната сцена, която той й направи преди няколко дни. Не й беше за пръв път и беше съвършено очевидно — не и за последен. Друг е въпросът, че обикновено той още на следващия ден се обаждаше и я молеше за прошка, а сега мина толкова време — и нищо. Това плашеше Светлана, тя беше готова да си обяснява всяка промяна в поведението на любимия с някакво неблагоприятно развитие у него — като свидетелство за неговата емоционална и умствена деградация, от която тя с всички сили се мъчеше да го спаси.

Момичето решително отметна одеялото, скочи от леглото и зашляпа босо към другата стая, където се намираше телефонът. Дано само Володя да си е вкъщи…

Разбира се, той си беше вкъщи. Къде да бъде в десет сутринта? Ако Светлана не го събуди, така и ще спи до обяд, че и до по-късно.

— Володенка, имам много добри новини — радостно заговори тя. — Много скоро ще намеря пари за твоя проект и ти ще можеш да го осъществиш сам, от никого няма да зависиш. Доволен ли си?

— Кога? — взискателно попита Околович.

— Много скоро. Само потърпи мъничко, засега с никого за нищо не се договаряй и на никого нищо не казвай, да не урочасаме работата. Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Как се чувстваш?

— Както винаги — уморено отговори Владимир.

— Трябва ли ти нещо? Имаш ли храна вкъщи?

— Абе добре съм… Горе-долу, ще се оправя.

Той продължаваше да се прави на нещастен, изоставен от всички гений, но и това не беше нещо ново и изобщо не обиждаше Светлана. В края на краищата, нали тя съществува затова — да го подкрепя, да го храни, облича, утешава, да му помага. Такова е нейното предназначение и е грехота да се обижда и да иска нещо от Околович. Стига й щастието, че съдбата й позволи да бъде до него. Тя дори не обърна внимание, че този път на него и през ум не му мина да се извини за скандала и за плесницата. Какво значение има в края на краищата дали й се е извинил, или не е, важното е, че го има. Че е с нея.

— Искаш ли да дойда? — попита го с надежда. — Ще ти донеса нещо вкусничко, ще излезем да се разходим…

— Е, добре — милостиво разреши Околович. — Ела. А, свършила ми се е пастата за зъби.

— Разбира се, разбира се, ще ти купя. Целувам те, мили, до скоро.

Ето, всичко е наред, тя скоро ще го види. Колко умно постъпи, че не го изчака да се обади сам и да й се извини. Човек трябва да поема нещата в свои ръце и тогава всичко ще бъде наред. Никога не бива да се отчайваш, да спираш насред път, да се оглеждаш, трябва да вървиш само напред.

Само дано този човек да не я подведе и да не я измами…

Зарубин изпълни обещанието си и в събота сутринта докара на Настя компютър. Настя веднага намери сайта на групата „Би Би Си“, влезе във форума и започна внимателно да изучава съобщенията. Те бяха много, но след беглия прочит тя успя да класифицира участниците, като ги раздели на четири условни групи, които нарече „почитатели“, „критици“, „отговарящи“ и „хулигани“. „Почитателите“ изразяваха възхищението си и изпращаха най-добри пожелания на Светлана Медведева, Борис Худяков и Биримбек Бейсенов, „критиците“ спореха с тях, в това отношение всичко беше ясно. В категорията „отговарящи“ Настя включи тези, които по същество не влизаха в дискусии, а само подхвърляха ехидни реплики в отговор на нечии изказвания. За „хулиганите“ пък бе характерно, че те най-често нямаха представа за обсъжданите теми, но пък имаха твърдо мнение: всички наоколо са идиоти и трябва да са наясно с това. Подписите под репликите също бяха многообразни — имаше и пълни имена, и само лични, и инициали, и псевдоними, и дори само поредица от букви, както латински, така и на кирилица…

Денят се случи студен, но слънчев и ярката светлина от прозореца падаше толкова неудобно, че Настя едва различаваше буквите на екрана на компютъра. Тя се опита да премести монитора, но не получи желания резултат: или все така нищо не виждаше, или й беше неудобно да седи. Като си помъчи очите около половин час, тя излезе от кабинета, разходи се из етажа, като надничаше във всички врати наред, и от един кабинет изпроси принтер. След двайсет минути пред нея лежаха страниците, на които беше разпечатана дискусията от последните две седмици. Четенето им се оказа забавно и така я увлече, че за известно време Настя дори забрави защо всъщност прави всичко това.

„Възхищавам ви се! Обожавам ви! Излизайте на сцена, колкото може по-често!!!“ (Този явно беше „почитател“.)

„Няма нужда да е толкова често, оставете и други да излизат на сцената“. (Този явно беше „отговарящ“, но може би и „критик“.)

„Абе, какво разбираш ти, бе? Като не ти харесва, не идвай“. (Отново „почитател“.)

„Всички си гледайте работата, не ща да ви чета!“ (А това беше типичен „хулиган“.)

„Бек, любими! Сънувам те всяка нощ. Обичам те до гроб“. (Отново „почитател“, най-вероятно от женски пол, впрочем знае ли човек…)

„Някой да знае кога отново ще излязат на сцена? Отговаряйте!!!“ (Отново „почитател“.)

„Погледни сайта «Афиш» — там има всичко. Хората дават информация специално за вас, глупаци, ама вие не — все питате“. (Този може да е всякакъв.)

„Охо, вече заваляха обиди. Напред, момчета, само така, инак ти доскучава да четеш — само любовни признания“. (Вероятно „хулиган“, макар че може да е и „отговарящ“.)

„Браво!!! Ура!!! Привет на всички!!!“ (Още един „хулиган“.)

И така на всичките три страници. Настя четеше репликите, като отбелязваше с молив онези, които изглеждаха оскърбителни, и подчертаваше с дебела линия подписите под отговорите им. За две седмици явно оскърбителните изказвания бяха само две, едното — че групата била лайна за тийнейджъри, другото — по адрес на Борис Худяков, който според дискутиращия бил абсолютно бездарен като автор на песните и още по-бездарен като изпълнител. В защита на Худяков и на групата като цяло се бяха втурнали не твърде много хора, само трима: някои си „Ник от Тамбов“, „Мая“ и „Шурик“. Настя помисли малко и разпечата дискусията за още няколко седмици. Не намери никакви критични нападки по адрес на Светлана Медведева, но пък състави списък на постоянните посетители на форума. Интересно, дали в тази дискусия участва и Фена, или не? Може би участва, а може би само чете чуждите съобщения. А може и изобщо да не влиза на този сайт, а да посещава само „Афиш“.

Следобед дойде Андрей Чеботаев.

— Е, какво, Андрюша, ще започваме ли с божията помощ? Измисли ли текст?

— Ето — подаде той на Настя лист хартия, — няколко варианта. В зависимост от пола, възрастта и интелекта. Виж какво си помислих. Когато човек участва в дискусия, след текста на съобщението сайтът му предлага да си каже името и електронния адрес. Той може да напише всякакво име, просто да си го измисли, същото се отнася и за адреса, може дори да не посочва адрес. Ако искаме да хванем Фена, трябва непременно да го накараме да си даде верния адрес.

Настя не беше помислила за това. Тя използваше интернет само за получаване на информация, нямаше пощенска кутия, не получаваше и не пишеше писма, така че имаше твърде смътна представа за електронните адреси.

— А как ще направим това? — попита тя.

— Трябва да го въвлечем в обсъждане, а после да му обещаем да му пратим по електронната поща някаква статия или снимка. Тогава той ще си даде адреса. Може би не своя, но това ще бъде адрес на човек, на чийто компютър Фена ще чете посланието. На някой приятел, роднина или колега. Като имаме адреса, ще намерим този човек чрез интернет доставчика. Разбира се, идеалният случай ще бъде това да е адресът на самия Фен. Стига само да не е хакер.

— Ами ако е хакер — тогава какво?

— Тогава ще е цяло мъчение да го търсим. Ще ни даде някой адрес, но дори няма да се доближи до собственика на компютъра. Хакерът просто разбива програми и влиза във всякакви компютри, включени в интернет. Човекът работи, търси информация например, а през това време хакерът влиза в компютъра му и спокойно си чете неговата поща.

— Добре, ами човекът, който ще получи това послание? Нали той веднага ще разбере, че то не е адресирано до него. Какво ще направи той?

— Е, определено няма да се затича в милицията — засмя се Андрей. — Ще прочете писмото, две минути ще се почуди и ще помисли, че някой му го е пратил по погрешка. Знаеш ли колко идиотски съобщения получават притежателите на пощенски кутии? Вчера специално разпитах мама — тя има широка кореспонденция. Е, на всеки четири-пет писма, които имали отношение към нея, се падало едно или с реклама, или изпратено по погрешка. Тя дори не им обръщала внимание. Но аз го казвам така, като презастраховка. Не ми се вярва Фена да се окаже хакер.

— Защо?

— Типът личност е съвсем друг. Хакерът живее с компютъра, за него най-интересното в живота е да разбие чужда програма, да се убеди, че е по-умен от другите. Разбира се, има и користни хакери, те въртят какви ли не далавери по този начин, но убиецът и далавераджията не се побират у един човек. Така че можем веднага да отхвърлим типа користен хакер.

— Ами некористният?

Това момче й харесваше. То се оказа не само старателно, но и способно да мисли. А най-важното — беше от друго поколение, от поколението на Фена, Женя Рубцова и групата „Би Би Си“, и можеше да долавя тънкости, които вече не усещаше почти четирийсетгодишната Настя Каменская.

— За некористния хакер са важни не парите, а интелектуалният резултат. Не мога да си представя човек, целият спектър на чиито интереси да е съсредоточен около компютъра, да обръща внимание на нечии приказки за някаква певица. Едното не се връзва с другото, разбираш ли? Не може на един истински хакер до такава степен да бъде интересна певица, дори и най-талантливата, че той да отиде и да убие човек, който е казал лоша дума за нея. И после, хакерът не би писал писма. За него листът и пликът са отдавна отживели времето си атавизми. Той щеше да остави съобщения за Медведева на сайта.

— Не съм съгласна — възрази Настя. — Ако не е глупак, той сигурно разбира, че всички ще прочетат съобщението, оставено във форума, и някой може да се сети за какво става дума. А Медведева няма електронен адрес, проверих. Но за някои неща си прав, Андрюша. Ако това е истински любител на работата на компютър, ако всички негови интереси наистина са съсредоточени само там, той не би си губил времето да проследява хората, обидили Медведева. Още повече че нощно време използването на интернет е значително по-евтино. Докато проучвах дискусията, обърнах внимание, че около седемдесет и пет-осемдесет процента от всички съобщения са изпратени през нощта. Така че ние с теб имаме всички основания да се надяваме, че нашият Фен използва компютъра като чист потребител. И не умее да разбива програми. Значи целта ни ще бъде отначало той да се прояви, а после да даде истинския си адрес.

Настя погледна листа, който й даде Чеботаев.

„Изобщо не разбирам как такава дебелогъза тъпачка като Светка може да привлича публика“.

„Смятам, че на човек с нормален интелект тази група не може да харесва. За солистката пък да не говорим“.

„Групата си я бива, само дето Светлана разваля всичко. Само се кълчи и гърчи, а глас — никакъв. Кой е «за» групата «Би Би Си» да си смени солистката? Гласувайте, моля“.

„Групата е мръснишка, песните им са мръснишки и изпълненията им са мръснишки. А най-мръснишки се държи Медведева. В живота със сигурност е проститутка и на сцената показва същото“.

— Страхотно! — възхити се тя. — Широк спектър от начини да изразиш мнение. Сам ли ги измисли?

Андрей размаха мигли и хитро се усмихна.

— Не, мама ми подсказа. Нали съм мамино синче, още ли не си разбрала?

— Я стига — разсмя се Настя, — не се обиждай от приказките на Зарубин. Просто той ти завижда за ръста и за миглите. За миглите дори аз ти завиждам. Между другото, исках да те попитам — откъде у теб този правилен говор?

— Защо пък правилен? Най-обикновен е.

— За мен е обикновен, дори за Доценко и Зарубин е обикновен, но ти си значително по-млад, ти си вече от поколението, което на всяка втора дума добавя „един вид“, „нали така“, „просто“. Освен това те имат прекрасния навик на място и не на място да питат „а?“, при това понякога не в края на фразата, а по средата, и на всичко отгоре следва „нали така“… Когато чуя по телевизията този словесен комплект, веднага ми се иска да отговоря „не е така“. Дори някои известни политици и телевизионни водещи говорят по този начин. А ти — не. Защо?

— Пак мама настояваше. Защото аз говорех точно както ти го описа, а това вбесяваше мама. Нали разбираш, журналистка, старата школа, класически руски език и така нататък. Татко също наливаше масло в огъня, той е телевизионен журналист.

— Чакай, значи баща ти е Леонид Чеботаев, така ли? — изненада се Настя. — Същият онзи Чеботаев?

Андрей отново размаха мигли и леко се изчерви.

— Ами нещо такова. С една дума, захванаха се с мен, разработиха цяла система от глоби за всяка излишна дума, включиха в тази работа и гаджето ми — и тя да следи как говоря. И ето го резултата.

— Весела история. И колко време отиде за оправянето на говора ти?

— Не много, горе-долу за един месец забравих тези думички. Най-важното е, че избраха правилно стимула. Мама веднъж се прибра след някакво интервю, включи диктофона и написа на компютъра стенограмата. Нищо не редактира, не коригира, не махна нито една фраза, просто записа дума по дума това, което й наговорила една известна личност. И ми даде да го прочета. Да знаеш, впечатлението беше зашеметяващо! Не вярвах на очите си, докато четях този текст. А мама веднага ми занарежда на ухото: „Виждаш ли, сине, и ти говориш така. Чуй говора си отстрани. Не е ли отвратително?“.

— И какво, отвратително ли беше? — попита Настя с интерес.

— Изключително. Чак ми се повдигаше. След този експеримент работата тръгна по-леко, аз вече не се ядосвах от глобите, сам исках да се поправя.

Настя се улови, че през цялото време намира тема за разговор с Андрей, вместо да избере реплика и да я пусне в интернет. Какво е това — въпросната нерешителност, за която говореше Житената питка ли? Нежелание да вземе решение и да поеме отговорност? Или просто се е отпуснала, защото е събота? Трябва да се стегне и да върши работа. Е, коя фраза от предложените от Андрей да избере? Или да измисли нещо съвсем друго? Господи, защо наистина толкова се страхува?! Ако фразата се окаже несполучлива, ако тя не предизвика нужната им реакция, могат да напишат друга, после пак и пак, докато Фена не реагира. Засега групата няма да свири никъде, Фена няма да има кого да убива, така че може да не бързат.

— Хайде да пуснем последния вариант — предложи тя на Андрей. — За мръснишкото поведение и за проститутката. Да видим каква ще бъде реакцията.

Настя спря пред входа за метрото, огледа безбройните и най-разнообразни цветя и малко се обърка. Тя добре си спомняше времената, когато да купиш цветя, беше цял проблем. В навечерието на Осми март в цветарските магазини докарваха що-годе прилични карамфили, за които се нареждаха километрични опашки, а през всички останали дни на годината хората трябваше да се задоволяват с някакви вяли нарциси, жалки лалета, прихванати с тънко ластиче, та да не личи, че половината им листенца отдавна се канят да окапят, или пак карамфили, но доста ошмулени. Тогава не съществуваше проблемът с избирането, купуваше се каквото има, а днес трябваше всеки ден да избираш, мъчително да преценяваш какъв вид и размер букет ще е подходящ за съответния случай. А букети имаше за всички вкусове.

В края на краищата Настя се спря на розите. Макар и само три (за повече нямаше пари), но пък изумително пурпурни и с дълги дебели стебла. Плати, притисна до гърдите си избраните с толкова усилия цветя и слезе в метрото, радостно предвкусвайки една приятно прекарана вечер сред любимите си хора. Преди един час й беше звъннал Чистяков и й беше съобщил, че брат й Александър и неговата прелестна съпруга Дашенка ги чакат на гости, просто така, без никакъв повод. И най-привлекателното в тази покана беше, че у тях още не била спряна топлата вода, така че Настя щеше с удоволствие и без мръзнене да се изкъпе.

— Ами учениците ти? — с недоумение попита Настя. — Всички часове ли си отменил?

— Събудете се, девойко, днес е събота. Само в делнични дни имам часове до късна вечер, а днес последният ми ученик ще дойде в пет, така че в седем часа вече ще бъда свободен и напълно готов за водни процедури, — весело отговори Алексей.

— Обещах на Саша, че ще ти съобщя и после ще му се обадя. Какво да му кажа?

— Кажи му да приготви хавлиите. И повечко шампоан.

В събота следобед, и то през юни, в метрото нямаше много народ, затова Настя успя да пренесе скъпоценния букет без проблеми. Вече в асансьора, тя изведнъж си помисли, че по-рано и през ум не би й минало да купува на Даша цветя, ако не ставаше дума за рожден ден. На всяко ходене на гости тя гледаше като на тежко бреме и никога не превръщаше това мероприятие в празник поне за себе си. Едва през последната година всичко се промени — Настя престана да намира поводи за отклоняване на поканите и всеки път с огромно старание избираше подарък или цветя. Внезапно тя откри за себе си простата истина, че да избираш и поднасяш подаръци, е огромно, с нищо несравнимо удоволствие, и често си мислеше: „Та аз можех да умра, без да науча колко е прекрасно това — да избереш цветя, да отидеш на гости и да ги поднесеш на домакинята. Добре, че го осъзнах навреме“.

Даша, както обикновено, се хвърли на врата на Настя и едва не прекърши розите.

— Настюшечка, скъпа моя!

— По-кротко, по-кротко. — Настя уплашено се дръпна, за да опази своя подарък, увит в шумоляща сребърна хартия и превързан с празнична панделка. — Ще счупиш цветята. Заповядай, за тебе са.

След Даша в хола като куршум влетя четиригодишният дебеланко Саша-младши и недвусмислено показа намерението си веднага да се покатери по своята доста висока леля. Вече беше успял да се вкопчи в дънките на Настя и да обхване с крачета краката й, но неговият устрем бе жестоко пресечен от баща му.

— Я къш от леля — изкомандва с усмивка Александър Каменски и прегърна сестра си.

В хола Настя видя още една гостенка — симпатична млада жена, сякаш слязла от страниците на някаква книга, в която се описва „ирландският тип“: синеока, червенокоса, с чаровни лунички.

— Запознайте се, това е Океана, учихме заедно, а това е Настя, сестрата на Саша — представи ги една на друга Даша.

— В училище ли сте били заедно? — поинтересува се Настя повече от учтивост, просто колкото да не мълчи и да не изглежда студена.

— Не — ослепително се усмихна Океана и Настя се учуди колко нисък и кадифен се оказа гласът й. — В хуманитарния университет. Аз съм майстор по прическите, по-просто казано — фризьорка.

В главата на Настя се мярна някаква мисъл, но веднага уплашено излетя, стресната от Даша:

— Настюша, върви да се изкъпеш, докато не е дошъл мъжът ти. После ще седнем на масата.

Настя покорно отиде в банята, която напълно отговаряше на европейските стандарти — просторна, облицована с красиви плочки, с душ-кабина и джакузи.

— Ето ти кърпи, ето хавлия, ето шампоан — шеташе наоколо Даша. — Нещо друго трябва ли ти?

— Сешоар, ако може — помоли Настя.

— Да, разбира се.

Даша извади от окаченото на стената шкафче сешоара и й показа къде е контактът.

Настя се заключи, съблече се и с наслада подложи тялото си на топлите струи. Въпреки че и при липсата на топла вода миеше главата си веднъж на три дни с помощта на кофа, стоплена на котлона вода, и тасче, тя имаше чувството, че косата й е сплъстена от мръсотия. Изми я с шампоан два пъти, после помисли малко и кой знае защо насапуниса главата си за трети път. Не за чистота, а по-скоро за удоволствие. Пред очите й току заставаше червенокосата синеока Океана, в ушите й звучеше ниският й приятен глас: „Аз съм майстор по прическите, по-просто казано — фризьорка“, а онази неясна мисъл ту се мяркаше в дълбините на съзнанието й, ту изчезваше, сякаш отмита от потоците лееща се от душа вода.

Настя се избърса, облече хавлията, включи сешоара и започна да суши косата си. И в този момент мисълта се оформи окончателно.

Настя с рязко движение измъкна щепсела от контакта, открехна вратата на банята и повика Даша. Вероятно гласът й прозвуча твърде нервозно, защото Даша моментално дотича и впери в Настя уплашен поглед.

— Какво стана? Да не ти е лошо?

— Много съм добре — решително отговори Настя. — Слушай, тази твоя приятелка наистина ли е фризьорка?

— Да, разбира се — все още недоумявайки, отговори Даша. — За да ме попиташ това ли, ме извика?

— А тя добра майсторка ли е? — продължи да пита Настя.

— Много добра. Победителка е в два международни конкурса. Защо, фризьорка ли ти трябва?

— Представи си, да. Искам да се подстрижа.

— Каквооо?

Очите на Даша станаха толкова големи и кръгли, че Настя не издържа и прихна.

— Аз. Искам. Да се подстрижа — бавно повтори тя. — Защо ме гледаш така? Омръзна ми да ходя с дълга коса, искам къса прическа. Може ли да се разбера с твоята приятелка?

Даша най-после се съвзе.

— Ама разбира се. Ако искаш, ще те подстриже дори ей сега.

— Как така — ей сега? Какво, тук ли?

— Ами да. Тя си носи инструментите, днес подстрига и мен. Само че не си подсушавай косата. Сега ще донеса стол.

— Почакай. — Настя дръпна Даша за ръката, сниши глас и попита: — Колко ще ми струва? Ако тя е скъпа фризьорка, ще трябва да отложим мероприятието, нямам пари у себе си.

— На теб нищо няма да ти струва.

— Колко? — настойчиво повтори тя. — Не обичам да получавам нищо безплатно, нали знаеш. Теб Океана може да те подстригва и сресва даром, защото си й приятелка, но не е длъжна да се занимава безплатно с мен. Е, колко ще струва?

— Настя — въздъхна Даша, — нейната работа наистина струва скъпо, но тя взе назаем от Саша голяма сума пари. Без лихва. Разбрали сме се, че вместо лихва тя ще обслужва нашето семейство безплатно, докато върне парите. А в нашето семейство влизате и вие с Льоша — та ние нямаме по-близки хора от вас.

Настя озадачено поклати глава. Охо, какви отношения имали помежду си днешните делови хора! Когато тя беше на годините на Даша, на никого и през ум не би минало да начислява лихва върху парите, които дава назаем. Колкото вземаха хората, толкова връщаха. Е, намираха се оправни момчета, които даваха назаем огромни суми срещу лихва, но ако милицията или прокуратурата ги хванеше, по определен член от Наказателния кодекс те поемаха право към местата за лишаване от свобода. А да пренасяш подобен стил на финансови отношения върху роднини и приятели, беше дори немислимо. А сега… Да услужиш с пари не на чужд човек, а на приятелка на жена ти — и въпреки това да уговориш лихвата. Някак неприятно звучи. Впрочем може именно това да е правилно. Знае ли човек…

— Добре, хайде да опитаме — каза Настя, тръсна коси и се постара да запомни за последно усещането за тяхната дължина и тежест. — Повикай своята майсторка.

След известно време тя вече седеше на стол насред банята, покрита с бял ленен пешкир, и гледаше в голямото огледало насреща себе си и застаналата до нея Океана, която бе облякла върху изящния си летен костюм небесносиня на черни точици найлонова престилка.

— От какви съображения искате да се подстрижете? — попита Океана с дълбокия си глас, който в облицованата с плочки баня изглеждаше още по-дълбок и звучен. — Дължината ли ви пречи и искате същото, само че по-късо, или нещо принципно ново?

Ето го и него, решаващия момент. Сега все още може изобщо да се откаже от подстригването, докато ножицата не е щракнала за пръв път, а може и да каже, че дължината й пречи, така че Океана просто да скъси косата й, Настя да остане с прическата, с която е свикнала, а след известно време косата отново ще порасне. Настя замижа и се хвърли в дупката насред леда.

— Искам късо подстригване, искам да изглеждам другояче.

Тя мислеше, че ето сега Океана ще извади ножицата, ще отреже първия кичур и заедно с него ще бъдат отрязани всички пътища назад. Тогава вече ще е късно да променя решението си и ще може да се отпусне, пък да става каквото ще. Но се оказа, че нещата не са толкова прости, колкото бе предполагала Настя. Океана извади от чантата си каталог с прически и предложи на Настя да си избере няколко варианта.

— А защо няколко? — учуди се тя.

— Защото не всяка избрана от вас прическа ще е подходяща за косата ви — обясни Океана. — Вие ми покажете как искате да изглеждате, а аз ще мисля как да го направя.

Настя се притесни, осъзнавайки, че един вид насила й дават в ръцете допълнително време, през което тя все още може да промени решението си. Ако не разполагаше с това време, сега щеше да й остане само да се страхува, но вече нищо не би могла да направи. А така всичко е в нейните ръце, но нали тя не е сигурна, че постъпва правилно! Не, що за глупости, какви си ги измисля! Милиони жени редовно сменят прическите си — и нищо, а тя от някаква дреболия прави цяла трагедия.

Настя прелисти каталога и показа на Океана четирите модела, които бяха привлекли вниманието й. Океана дълго разглежда лицето на Настя, като постоянно местеше поглед и към снимките в каталога, докато накрая взе гребена и ножицата. Настя притвори очи, видът на собствената й мокра глава, цялата нацвъкана с някакви щипчици, не й доставяше никакво удоволствие. Тя потъна в мислите си за работата, за групата „Би Би Си“, за Светлана Медведева и за нейния безумен почитател… И се сепна едва когато вратата на банята се отвори и в нея нахлу Чистяков с вика:

— Какво става тук?!

— Какво смяташ да му кажеш, когато се обади?

— Господи, Паша, просто ще го пратя по дяволите — лекомислено отговори Олга Плетньова. — Да си намери друг за шантажиране, с мене този номер няма да мине.

Павел стана и нервно закрачи напред-назад из стаята. Беше вече събота вечер, те бяха прекарали целия ден в грижи за домакинството, бяха пазарували за цяла седмица напред, бяха отнесли дрехи на химическо чистене, бяха разчистили периодично струпващите се камари стари вестници и списания, а сега очакваха позвъняването на изнудвача, който снощи обеща: „Ще се обадя утре“.

— Струва ми се, че не си права, Льолка — каза Павел, спрял пред жена си. — Спомни си само каква сума иска той. Двеста хиляди долара! Уверявам те, на него и през ум няма да му мине да иска такава сума от чистачка или от учителка. Той прекрасно разбира с кого си има работа. А тъй като ти, което е очевидно, нямаш такива пари, значи знае, че можеш да ги вземеш отнякъде. Той те провокира да откраднеш от собствената си фирма.

Олга вдигна към Павел угрижен поглед.

— Мислиш ли? Мислиш, че това е работа на някой от одиторите? Официално нищо не са изровили по време на проверката, но са решили, че аз все пак пооткрадвам? Знам ли, Паша, напълно е възможно. И какво предлагаш?

— Смятам, че като начало трябва да опиташ да научиш кой е този човек. Между другото, не искаш ли да се обърнеш за помощ към приятеля си?

— Към Роман ли? — уплаши се Олга. — Какви ги говориш! В никакъв случай. Та аз не мога да му обясня защо не се страхувам от този шантаж и не смятам да плащам. Пашенка, аз познавам Роман, повярвай ми, той не е стиснат, широко скроен човек е. Той просто ще намери тези пари, ще ми ги донесе и ще каже: ето, плати, само не се тревожи повече, скъпа. И какво ще правя тогава? Ще взема парите от него, ще си ги сложа в джоба и ще знам, че той ги е взел назаем от някого и ще трябва да ги връща с лихви? Не, не и не.

— Е, добре де, добре. — Павел примирително махна с ръка. — Не се ядосвай. Тогава ние сами ще го изработим и ще разберем какво представлява. Ще направим следното…

Когато изнудвачът се обади по телефона, Олга беше напълно готова.

— Нищо няма да стане — студено каза тя в слушалката. — Снощи разказах всичко на мъжа си, така че вашият запис вече не представлява никаква ценност. Обещах на мъжа си, че това няма да се повтори, и той ми повярва. И ми прости.

— На друг ги разправяйте тия — изкиска се невидимият отсреща.

— Обаче никой друг не ме пита за това — парира го Олга. — И не ми се обаждайте повече.

— Добре. — В гласа на изнудвача прозвуча откровена злоба. — Тепърва ще видим дали ви е простил, или не.

Олга тресна слушалката и въпросително погледна Павел.

— Не знам, Паша, аз нищо не разбрах. Той реагира някак вяло. Мислех, че ще задава въпроси, ще говори нещо. А той сякаш се примири с неуспеха.

Павел ласкаво я прегърна, погали я по главата.

— Льолечка, мила моя, на този свят още не се е родил изнудван, който веднага да се откаже от исканията си. Ако беше толкова лесно човек да се отърве от тая пасмина, нямаше да съществуват проблеми с шантажите. Повярвай ми, той е захапал въдицата. Кога имаш среща с Роман?

— Разбрали сме се за утре…

— Ами чудесно. Тъкмо утре ще започнем.