Когато боговете се смеят

Глава 4.

Ох, колко мразеше Сурин тези срещи! Кой знае защо му се струваше, че е много по-безопасно да контактува с Рубцов по телефона. Изглежда, имаше чувството, че разискването на въпрос по телефона е определено по-проста работа и не крие никаква заплаха, докато при лична среща ще трябва да напряга всичките си умствени способности и мозъчни гънки. Като много други държавни служители и Василий Никанорович Сурин нямаше нищо против да получава пари, но страшно не обичаше да заработва тези пари. Когато късно снощи Рубцов му се обади по телефона и с обичайния си спокоен тон заяви, че трябва да се срещнат, сърцето на Сурин тревожно се разтупка. През цялата останала вечер се заяждаше с жена си и едва се сдържаше да не си го изкара на децата, които като всички нормални деца даваха повод да им се разкрещи всяка минута, ако не и всяка секунда.

— Вася, защо не си легнеш вече — ядосано каза жена му след поредната му нападка. — Когато се умориш, ставаш съвсем непоносим. Време ти е да си вземеш отпуск.

Сурин премълча и със скръбна физиономия тръгна към банята. Отпуск, отпуск… Самият отпуск е хубаво нещо, но няма никакво отношение към Рубцов. От Рубцов не можеш да се отървеш с никакъв отпуск и дори не можеш да се пенсионираш.

Цялата нощ го тормозиха някакви объркани сънища, в които той ту летеше със самолет, ту бе тръгнал за някъде с велосипед и знаеше, че трябва непременно да стигне навреме, инак Рубцов строго ще го накаже. Къде именно трябваше да стигне и какъв е този срок, сънят не казваше, но страхът пред гнева на Рубцов затъмняваше всичко наоколо. Сурин се събуди разбит и потен, с отвратителен кисел вкус в устата, сякаш предната вечер бе прекалил с пиенето и бе изпушил цял пакет лоши цигари.

Срещата им беше определена за един часа по обяд, в бар с почти неприличното име „Пивницата“. Но името всъщност беше единственият недостатък на това заведение, което се намираше на Ленински проспект. Първо, беше достатъчно близо до работата на Сурин и обедната почивка щеше да му стигне за срещата. Второ, „Пивницата“ се намираше недалеч и от офиса на Рубцов, чиято обедна почивка беше ненормирана, но който все пак ценеше времето си. И трето, кухнята в нея беше повече от прилична, макар и скъпичка за държавната заплата на Сурин. Василий Никанорович отдавна вече не живееше само от заплатата си.

Рубцов пристигна, както винаги, на минутата — спокоен, сдържан, изтупан, сякаш навън не цареше трийсетградусова жега. Със строг делови костюм и вратовръзка. „Сигурно изобщо не се поти — кой знае защо се мярна в главата на Сурин, който се задушаваше в ризата си с къси ръкави. — Не човек, а машина“.

След като поръча обяда, Рубцов мина на въпроса. Колкото повече го слушаше Сурин, толкова повече се смайваше. Заради тази ли дреболия цялата минала нощ го измъчваха кошмари?

— Слушай, не ти ли се струва, че се тревожиш само задето си нямаш други грижи? — попита той без заобикалки. — Какво си се заял с момичето? Голяма работа, някакъв глупак й пишел писма. Какво сега, заради това да вдигна на крак цялата руска милиция ли?

— Не ме разбра добре — бавно произнесе Рубцов, загледан в него със студените си ясни очи. — Евгения е моя единствена дъщеря, бъди така добър да го проумееш веднъж завинаги. Нещо повече, моята единствена дъщеря има лоша наследственост, много лоша, казвал съм ти какво представляваше майка й и с какви усилия изтръгнах детето си от нейните лапи. Не мога да допусна Евгения да тръгне по нейните стъпки и съм готов да направя всичко, за да предотвратя това.

— Абе, я не откачай! — избухна Сурин. — Какво общо има тук наследствеността? Да не би момичето да пие, да се шляе без работа и да взема наркотици? Ти не я пускаш на крачка от себе си! Какво общо има между тези писма и наследствеността? Може би си мислиш, че ще стане проститутка само като ги прочете? В края на краищата вземи само ти да отваряш пощенската кутия, прибирай писмата — и тя няма вече да ги чете. Защо натоварваш мен с тази работа? Сякаш че ако намериш това момче, наследствеността никога няма да се прояви. Знаеш ли какво казва народът? На когото е писано да го обесят, никога няма да се удави. Каквото й е писано на твоята Евгения, това и ще стане, а писмата тук не играят никаква роля.

Струваше му се, че говори убедително и логично и сега Рубцов ще се усмихне, ще го потупа по рамото и ще каже: „Прав си, Вася, нещо се изхвърлям от уплаха. Забрави за това, я по-добре да си хапнем пържолите, че вече изстиват“. Но Рубцов кой знае защо не каза това. Очите му станаха още по-светли и студени, сякаш вътре в главата му някой изключи отоплението и само след няколко секунди лицето му щеше да се покрие със скреж.

— Ти наистина ли не ме разбра, или не искаш да ме разбереш? — попита Рубцов. — Ако не си ме разбрал, ще ти го обясня по-простичко, по-достъпно. Евгения е вече на деветнайсет години, аз правя всичко възможно, за да контролирам поведението й, но не съм в състояние да бъда до нея двайсет и четири часа в денонощието. И ето, става ясно, че в момент, когато не съм бил наоколо, тя се е запознала с някакъв странен тип, който сега й пише странни писма с още по-странни признания. Нещо повече, твърди, че на никого няма да позволи да каже лоша дума за нея. Кой е този, държа да науча, дето говори лоши думи за дъщеря ми? Каква е тази среда, за която нищо не знам? Евгения ме уверява, че не знае за какво става дума, и от това мога да си направя само два извода: или тя лъже, или на автора на тези писма му хлопа дъската. Прекалено добре познавам дъщеря си, за да допусна, че тя може да лъже така. Сигурен съм, че нейният почитател е луд, защото само луди хора могат днес, в края на двайсети век, да пишат писма на непознато момиче. Той знае къде живее дъщеря ми, така че имам ли гаранция, че няма да поиска да се сближи с нея? Имам ли такава гаранция, тебе питам, Вася? И не искам да се тревожа по цели дни, че Евгения може да стане жертва на маниак. Опитах се да поговоря с нея, да я вразумя, да я наплаша, но тя не иска и да чуе, не вярва, че това момче е откачено, изпълнена е с глупави романтични мечти и идиотски представи за голямата любов. Не би проявила предпазливост, ако отново го срещне на улицата. Ето защо искам да го намериш и да го махнеш от пътя й, да го прибереш в затвора например. Стана ли ти ясно сега?

— Кристално — промърмори Сурин, — ти ми го обясни като на пълен идиот.

— На пълни идиоти аз обяснявам по друг начин — надменно се усмихна Рубцов. — А за тебе лично ще добавя още нещо, в случай че не искаш да ме разбереш. Ти, Васенка, винаги трябва да се стремиш да ме разбираш, колкото може по-добре. Това е в твой интерес и аз ще бъда много изненадан, ако изведнъж се окаже, че не го знаеш. Сещаш се, нали?

— Знам го — процеди през зъби Сурин, без да повдига поглед от пържолата, която само преди десет минути излъчваше толкова апетитен аромат, а сега изглеждаше просто гадна. — Давай писмата, ще помисля какво мога да направя с тях.

Рубцов му подаде дебел бял плик.

— Няма да помислиш какво можеш да направиш, Васенка, а ще направиш всичко възможно. Намери човече, което да се заеме с това, аз ще платя за работата му. Само че това същество трябва да има пипе и да е достойно за доверие.

— За каква сума мога да говоря с него? — попита Сурин.

— Без значение. Работата трябва да се свърши. Ще ме задоволи всякакъв резултат, стига да отговаря на реалността, а не да бъде плод на нагли фантазии, разбираш ли ме? Дори съм готов да чуя, че Евгения ме лъже жестоко, че се е събрала с някаква компания, за която аз нищо не знам, и в тази компания някой има основания да говори лоши неща за нея. Трябва обаче да знам истината.

„Истината, та истината — злобно си мислеше Сурин, докато се прибираше към службата. — Истината му дай на него, правдолюбеца неден! Заради неговата любов към истината сега аз трябва да си скъсам задника, за да търся оперативен работник, който ще се наеме да поработи с тези писма. Вярно, добре е, че Рубцов плаща за работата — срещу пари е по-лесно да се намери човек, но нали не всеки става за тази работа. С пипе в главата и достоен за доверие! Че откъде да го взема толкова точен?“

Но до вечерта в замътената от жегата и ежедневните служебни грижи глава на Сурин взе да просветва идея. Ще бъде справедливо да отбележим, че идеята не се промъкна самостоятелно в главата му, а бе подхвърлена от справката за работата на поделенията на криминалната милиция за миналата година. В тази справка покрай другото се споменаваше заплетеното и прогърмяло из цяла Москва дело за убийствата, при които престъпникът бе поставял до труповете някакви играчки. В справката се споменаваха и имената на особено отличилите се оперативни работници — подполковник А. П. Каменская, капитан М. А. Доценко, старши лейтенант С. К. Зарубин. Сурин веднага отхвърли Каменская — подполковник е, че и от „Петровка“, хайде да си нямаме работа с такива. Избирайки между еднакво непознатите за него М. А. Доценко и С. К. Зарубин, Василий Никанорович, без да мисли дълго, отдаде предпочитанията си на Зарубин. Първо, той е най-младият (както личеше по чина му) и значи като всички млади хора се нуждае от пари, още не е успял да си напълни гушата с подкупи и рекет, второ, няма да е нафукан (щом работи в районно окръжие, а не на „Петровка“) и трето — достатъчно му сече пипето, щом е съумял да се прояви в такова сложно дело. Мнението на Василий Никанорович за моралния облик на служителите от криминалната милиция беше твърде ниско, впрочем това мнение се отнасяше за всички служители от системата на Министерството на вътрешните работи без изключение и се опираше на богатия му, включително собствен опит. А главното предимство на все още неведомия С. К. Зарубин беше, че той работеше не къде да е, а в същия Централен район на Москва, на чиято територия живееше и Рубцов. Тоест съществуваше пряката и абсолютно оправдана възможност самият Рубцов да се обърне към Зарубин, без да обнародва връзката си със Сурин.

Не беше особено трудно да намери служебния телефон на Зарубин, много по-сложно му се струваше да обясни съображенията си на Рубцов.

— Според теб добре ли ще бъде още едно старателно ченге да знае за нашите отношения? Обади се на Зарубин, определете си среща, обясни му нещата. Няма начин той да не ти обърне внимание — за какво му е да има на територията си проблеми с откачен тип, който се натрапва на някакво момиче — каза той вечерта на Рубцов по телефона. — Хайде да се видим утре, да ти върна писмата и ти да отидеш при него сам.

Въпреки очакванията му Рубцов възприе това предложение доста спокойно, макар Сурин да знаеше, че това спокойствие обикновено се оказва измамно. Но все пак Рубцов се съгласи и на Сурин камък му падна от сърцето. Не беше нужно толкова да се тревожи вчера, ето, всичко се оправи.

Телефонното обаждане на непознатия човек, представил се като Рубцов, свари Сергей Зарубин неподготвен. Току-що бе приключил денонощното си дежурство и мъчително обмисляше дали да се прибере и наспи, или да свърши нещо полезно. Дежурството се оказа рядко спокойно, явно убийствената жега тази година, за разлика от миналогодишната, тормозеше не само законопослушните граждани, но и престъпниците, които, изтормозени през деня в борбата с потта и зноя, през нощта предпочитаха поне малко да си починат. Сергей бе успял доста добре да поспи (на три пъти по четирийсет минути) върху събраните в една редица столове и към момента, когато трябваше да предаде дежурството, се чувстваше изпълнен със сили. След денонощно дежурство обаче на оперативния работник се полага почивка, с други думи — честно отработено свободно време в делничен ден, и Зарубин смяташе, че би трябвало да се възползва от това. От друга страна, имаше толкова работа за вършене… Именно по средата на този сложен и тежък процес на претегляне на „за“ и „против“ дойде телефонното обаждане с молбата за среща.

— Заповядайте в управлението, ще ви изчакам — предложи Сергей.

Интересно, дали събеседникът му ще се съгласи с това, или ще се откаже. Отказът да дойде в Окръжното управление на вътрешните работи би подсказал, че господин Рубцов има проблеми, представляващи интерес за един оперативен работник. Например иска да сподели строго конфиденциална информация или смята да предложи на Зарубин подкуп, та той да промени посоката на работа по някое дело, или пък е изпаднал в тежка ситуация и се нуждае от помощ, за която не би искал никой да знае. Но човекът, представил се като Рубцов, с готовност прие предложението, попита за номера на кабинета и обеща да дойде след двайсет-трийсет минути. Тази работа никак не се хареса на Зарубин. Сигурно щеше да види поредния оплакващ се, недоволен, че съседите му вдигат силен шум нощем, или че някой си паркира колата точно под неговите прозорци, а алармата й се включва час по час и му пречи да спи. Жителите на района буквално затрупваха участъковите с такива жалби, а след като не виждаха резултат, започваха да се обръщат към оперативния състав. Оплакваха се от съседи, от собственици на коли, на едри кучета (разхождат ги без намордници, ами ако ухапят някого?), на павилиони, търгуващи със спиртни напитки (вчера си купих водка, имаше някакъв странен вкус, вземете да проверите, може да е фалшива, ами че той ще отрови целия град), оплакваха се от всичко, от което човек може да се оплаче. И днес, след денонощното дежурство, когато имаше пълното и законно право на свободен ден, на Сергей никак не му се искаше да си изгуби времето в изслушване на поредната жалба. Но какво да се прави, сам си е виновен, надяваше се случайността да му подхвърли нещо интересно, случайността обаче му подхвърли заядлив пенсионер, когото не го мързи дори в такава жега да се дотътри до милицията, за да вкара в пътя някой малолетен хулиган.

Ето защо Зарубин беше приятно изненадан, когато вместо очаквания пенсионер в кабинета влезе висок широкоплещест мъж на около четирийсет и пет години.

— Рубцов — представи се той и подаде ръка. — Аз ви се обадих.

Сергей оцени неговото силно, но същевременно сдържано ръкостискане и се учуди, че дланта на посетителя беше суха и прохладна, сякаш жегата по никакъв начин не действаше на Рубцов.

— Ще се постарая да не ви отнема много време, Сергей Кузмич — заяви Рубцов и седна срещу бюрото на Сергей, — затова ще ви помоля първо да ме изслушате, а после да зададете въпросите си, ако имате такива.

Зарубин мълчаливо кимна, любопитно наблюдавайки посетителя. Той сякаш се чувстваше в чуждия служебен кабинет като в свой собствен и вече беше готов да дава разпореждания и да изисква отчет за тяхното изпълнение. Интересен екземпляр! С такива Сергей се бе срещал често и си бе изработил солиден имунитет към подобна безцеремонност. Не се дразнеше и същевременно не се поддаваше на синдрома на подчинения.

— Слушам ви извънредно внимателно — каза единствено в отговор и сключи длани върху девствено чистото бюро.

— Преди известно време дъщеря ми забелязала на улицата младеж, който я преследвал чак до дома ни. Вървял след нея до входа, после по някакъв начин научил номера на апартамента ни, а след известно време започнал да й пише писма. Съдържанието на писмата явно говори, че този младеж има сериозни нарушения на психиката. Той е маниак и тъй като знае къде живее дъщеря ми, аз имам всички основания да се безпокоя за нейната безопасност. Това първо. Сега второ. В тези писма има една фраза, която ме притеснява: „На никого няма да позволя да каже лоша дума за теб“. Кой може да говори на този луд човек каквото и да било за моята дъщеря, след като те не се познават и нямат обща компания? Никой. Това или е следствие от негови халюцинации, което потвърждава болестта му, или дъщеря ми ме лъже и те все пак се познават. За всяка лъжа трябва да има причини — вие разбирате това не по-зле от мен. Защо едно младо момиче крие от баща си своето познанство с младеж? Защото знае, че баща й няма да одобри това познанство. Тя поддържа отношения не само с него, но с цяла компания такива хора и крие всичко от мен. Защо? Какво става там, в тази компания? Наркотици? Престъпления? Групов секс? Искам да знам това, за да мога навреме да взема мерки и да опазя дъщеря си от наклонената плоскост, докато не е станало късно. И трето. Всеки труд трябва да бъде заплащан и нашият случай с вас не е изключение. Или вие сам ще назовете сумата на хонорара си, или, ако ви е неудобно, ще я назова аз, а вие ще се съгласите или няма да се съгласите с нея. Ще разговаряме по въпроса. Сега съм готов да отговоря на вашите въпроси.

Зарубин оцени по достойнство краткостта и яснотата на изложението. Никакви емоции, никакви отклонения от темата — нито към собствената история, нито към историите на роднини и близки. (Знаете ли защо се тревожа така… В моята работа има една жена, чийто син също… та веднъж… а тя… а той… а те… Разказах всичко на чичо си и той ме посъветва… а аз казах… а той ми каза… и той имал една позната…) Най-приятното беше, че този човек, Рубцов, не искаше нищо противозаконно. Друг беше въпросът, че по подобен проблем никой никога не се обръща към милицията, във всеки случай до днес не се бе обръщал никой и така трябваше да бъде. Милицията е затънала до гуша в своите си работи и всяко ченге просто би се постарало да се отърве от Рубцов с неговите писма. Той вероятно добре разбира това, ето защо предлага пари, а не настоява тутакси да се вдигнат на крак най-добрите детективи в страната, за да осигурят безопасността на неговата ненагледна дъщеря. Разумен човек, разсъждава трезво.

— Защо не се обърнахте към частна агенция? — попита Зарубин като начало. — Защото всъщност това, което предлагате на мен, е работа за частен детектив.

— Частните детективи няма достъп до източниците на информация, необходими за такава работа. В нашата страна частната охранителна дейност е развита добре, но частната детективска все още е в зародиш. Не вярвам в техния професионализъм. Но е странно, че ми зададохте този въпрос. Нима самият вие не го знаете?

— Защо, знам го — усмихна се Зарубин. — Просто за мен беше важно да чуя от какви съображения се ръководите. Следващият въпрос: защо се обърнахте именно към мен? Може би някой ме е препоръчал?

— Никой. Аз живея в Централния район, затова беше напълно естествено да се обърна към моето окръжно управление, а не към някое друго. Обадих се в дежурната част, казах, че трябва да се срещна с някого от оперативните работници, отговориха ми, че всички са по задачи, налице е само старши лейтенант Зарубин, който сега предава денонощно дежурство и след десет минути ще се освободи. И ми дадоха вашия телефон. Други въпроси?

— На колко години е дъщеря ви?

— На деветнайсет.

— С какво се занимава? Учи ли, работи ли?

— Работи. Работи при мен като секретарка. Ако ви интересува къде работя аз — ето моята визитна картичка, на нея са всичките ми телефони: служебният, домашният, мобилният.

— Дъщеря ви добре ли си спомня външността на младежа, който я е преследвал? Ще може ли да го опише подробно?

— Надявам се, че ще може.

— Ако се заема с този случай, ще трябва първо да се видя с дъщеря ви, за да науча всички подробности за този младеж.

— Разбира се, когато пожелаете.

— А писмата? Аз трябва да ги прочета, за да имам представа за какво става дума.

Рубцов мълчаливо отвори дипломатическото си куфарче и сложи на бюрото пред Зарубин дебелия бял плик.

— Ако вземете писмата, това ще означава ли, че сте се съгласили с моето предложение?

Зарубин се позасмя. Господин Рубцов беше свикнал бързо да стисва хората за гърлото — нито една излишна дума, нито една напразно изгубена секунда. А може би това не е лошо за днешните времена? Съвременен делови стил.

— Хайде да се разберем така — съвсем дружелюбно предложи Зарубин. — Първо аз да прочета писмата и малко да помисля върху тях, после да се видя с дъщеря ви, след което още малко да помисля и тогава да ви дам окончателен отговор.

— Правилно ли ви разбирам, че окончателният ви отговор ще е свързан със сумата на хонорара ви, която вие трябва предварително да обмислите?

— Не, неправилно ме разбирате. Моят окончателен отговор ще бъде дали се наемам да ви помогна, или не се наемам. А хонорара ще обсъдим по-късно.

За пръв път по време на разговора по лицето на Рубцов се мярна нещо като недоверие, и то не към събеседника му, а по-скоро към самия себе си: дали не му се е счуло, дали не го е подвел слухът?

— Тоест искате да кажете, че може да откажете? — уточни той.

— Разбира се — широко се усмихна Зарубин.

— Нима не ви трябват пари? Толкова ли сте богат, че можете с такава лекота да се откажете от една възможност да припечелите?

— Разбира се, трябват ми пари, но не и главоболия. Имам си достатъчно от служебните си задължения. Е, не ви разбрах — приемате ли моите условия, или не?

— Не — твърдо отговори Рубцов. — Те не ми допадат. Но тъй като се нуждая от вашите услуги, съм принуден да ги приема. Оставям ви писмата. Кога искате да се видите с дъщеря ми?

Зарубин си погледна часовника, после извади от плика другите пликове, по-малките. Само четири писма и ако се съди по дебелината на пликовете — не особено дълги. Беше почти обяд, трябваше да прочете писмата, после не би било зле да обядва.

— Днес в два часа. Възможно ли е?

— Ще я освободя от работа, точно в два ще ви чака вкъщи. И аз ще дойда с нея.

— А, това не е нужно — побърза да каже Сергей. — Вашето присъствие е нежелателно.

— Защо? — недоволно попита Рубцов. — Аз съм баща, трябва да знам…

— Всичко, което трябва да знаете, ще го научите от мен — изрече с леден тон Зарубин. — Нали самият вие разбирате, че не сте научили нищо съществено от дъщеря си. Няма на света човек, който да разказва цялата истина в присъствието на родителите си. Ако смятате да ми пречите и да ръководите всяка моя крачка, по-добре да се разделим още сега. Потърсете си друг детектив.

Баща й тръгна за милицията и от същата секунда Женя, колкото и да се стараеше, не можеше да се съсредоточи върху документите, които й беше възложено да напише, разпечата и изпрати по факса. Два от тях бяха на руски и бяха предназначени за банки, където фирмата имаше сметки, останалите писма баща й бе продиктувал и бе наредил да ги преведе на английски и немски. С руските текстове Женя горе-долу се справи, но с немския здравата се затрудни. Самият текст се превеждаше лесно, но не можеше и не можеше да го набере на компютъра — пръстите й упорито натискаха погрешни клавиши, Женя забелязваше грешката и мъчително се опитваше да я поправи, но очите й сякаш нарочно отказваха да намират на клавиатурата нужната буква. Немските думи връщаха мислите й към езиковия курс, към вечерта, когато на път за вкъщи бе срещнала Него, най-хубавия, най-добрия, най-умния човек на света, своята единствена надежда до днешния ден. И ето че баща й и някакъв незнаен все още чичко от милицията безжалостно и грубо й отнемат тази надежда. Всичко свършва дори преди да е успяло да започне.

— Евгения!

Гласът на баща й прокънтя в ухото й толкова неочаквано, че Женя подскочи, докосна с лакът купчината папки в края на бюрото, папките с грохот рухнаха на пода и от тях се изсипаха документи.

— Слонче — недоволно промърмори баща й, леко снишил глас. — Приготвяй се и тръгвай за вкъщи. В два часа ще дойде човек от милицията, трябва да си поговори с теб за писмата и за техния шантав автор. След разговора с него веднага се връщаш на работа, разбра ли ме?

— Разбрах — тихо отговори Женя.

— Изпрати ли писмата?

— Не всичките. Още не съм довършила превода.

— Много лошо. Работиш бавно. Срещу същата заплата, която ти давам, в други фирми секретарките вършат три пъти повече работа.

„Ами не ми плащай! — искаше й се да извика. — За какво ми е твоята заплата? Сякаш наистина я получавам и мога да я харча за каквото искам. И без това ми я вземаш и ми даваш само дребни джобни пари. А ако не ти харесва как работя, уволни ме и си вземи друга секретарка. Пусни ме да вървя, накъдето ми видят очите, ще се хвана на каквато и да е работа — метачка, чистачка, само и само да не стоя по цял ден под твоя надзор!“ Но Женя Рубцова не можеше да каже това на глас. Не смееше. Тя можеше само да мисли и да крещи мълчешком.

— Преди да тръгнеш за вкъщи, се свържи с Кравцов и потвърди от мое име срещата ни за днес в четиринайсет и трийсет, както се бяхме разбрали. И го предупреди, че ще отида с партньори, разговорът ще бъде дълъг, така че да не разчита да се освободи преди пет часа.

Баща й влезе в кабинета си, а Женя отвори телефонния указател и се зае да търси Кравцов. Не беше лесна работа и обикновено изискваше много време, затова баща й, ако му трябваше Кравцов, възлагаше това на нея. В телефонния указател на това име бе посветена цяла страница, изпъстрена с телефонните номера на всевъзможни фирми, офиси, кабинети, жилища и учреждения, където при необходимост човек би могъл да го намери или пък да научи къде е отишъл. Като набираше методично номер след номер, Женя изведнъж се сети, че съдбата й дава в ръцете още един шанс, може би последния, и тя трябва наистина да е кръгла идиотка, за да не се възползва от него. Защо баща й смята, че Той е ненормален? Ами защото не вярва, че нормален, здравомислещ младеж може да се влюби в нея, в Женя. А защо не вярва в това? Защото за него тя е още малко дете, момиченцето с плитчицата и белите чорапки, с наивните очички и скромното поведение. Ако онзи човек от милицията я види по същия начин, както я вижда баща й, той несъмнено също ще сметне, че Той е луд. Но ако я види друга, такава, каквато я срещна Незнайният приятел, пораснала и красива, изобщо няма да го сметне за откачен, ще го разбере и няма да започне да го издирва и преследва. И може би дори ще убеди баща й да го остави на мира.

Докато натискаше трескаво бутоните на телефона в опити да намери Кравцов, Женя поглеждаше часовника и пресмяташе колко време ще й трябва, за да стигне до вкъщи и да успее да се издокара. Ако до десет минути излезе оттук, всичко ще е наред, ще успее. След като най-сетне намери Кравцов, Женя грабна чантичката си и изскочи на улицата. Пред входа на офиса стоеше колата на баща й, шофьорът Гриша седеше в прохладното купе и решаваше кръстословица в някакъв вестник. Женя рязко отвори вратата.

— Гриша, закарай ме вкъщи, а? — помоли го жално.

— Че как — ухили се шофьорът. — Точно това ми заръча шефът: до два часа ще закараш Евгения вкъщи. Хем за малко да те изпусна — нещо раничко си отиваш. Какво, баща ти не те ли предупреди, че ще пътуваш с мен?

— Не.

— Странно — учуди се Григорий. — Голям номер щеше да се получи, ако беше тръгнала за метрото, а аз да те чакам да излезеш.

— Днес е нещо раздразнен — обясни Женя, докато се настаняваше в просторното прохладно купе на колата. — Не успях да му преведа навреме някакви делови писма, та ми се ядоса. Затова е забравил да ме предупреди.

Колата потегли към Садовое колцо и Женя, отпусната върху меката, облицована с тънка кожа облегалка, започна мислено да преглежда своя бедничък гардероб и да обмисля как е по-добре да се облече, за да направи на милиционера нужното впечатление. Жалко, че няма красиви обувки с що–годе прилични токове — тези чудовищни тъпоноси калеври с ниски широки токове, които баща й я кара да носи, само загрозяват формата на краката. За онези без токовете пък дори да не споменаваме…

Значи отказваме се от полите, полата изглежда добре само с подходящи обувки, а Женя няма такива. Да речем, дънки? С дънки впрочем може и да е съвсем боса, това не противоречи на стила и дори изглежда секси. Може също да сложи някаква по-отворена тениска — баща й разрешаваше да си купува такива за отпуските, които Женя обикновено прекарва на някое затънтено място, на вила у приятели на баща й. Правилно, помисли си тя, отворена тениска, и то не новата, а някоя от купените преди две-три години, когато самата Женя беше по-слаба. Баща й забраняваше да купува дрехи по тялото, но досега не бе ставало дума за носенето на старите дрехи. По-точно, не бе имало повод за това.

В един и половина Женя беше вече вкъщи. Имаше достатъчно време, за да се преоблече, гримира и красиво да подреди масата за чай. Все пак щеше да дойде гостенин, искаше й се да му хареса. Женя толкова се вълнуваше, че треперещата й ръка не можеше и не можеше да прокара красива линия около очите, тъмносивият молив постоянно се кривеше и вместо тънък щрих около миглите оставяше дебела ивица напряко на клепача. Тя на два пъти се принуди да се измие и да започне отново. В два без пет беше готова. Отиде до огледалото, огледа се придирчиво от главата до петите. От огледалните дълбини я гледаше стройно босоного момиче с висока гръд, дълги тъмни коси, огромни очи и чувствени, леко пухкави устни. Женя остана повече от доволна от себе си. В два и две минути звънецът на вратата пропя мелодично и тя се затича да отвори.

Вратата се отвори, на прага стоеше симпатично момиче. В полумрака на стълбищната площадка на Зарубин му се стори, че тя е нещо твърде голяма за заявената от грижовния татко Рубцов възраст.

— Здравейте — обаятелно се усмихна Сергей, — вие ли сте Женя?

— Да — усмихна се в отговор момичето. — Влизайте. От милицията сте, нали? Татко ви е изпратил?

„Охо! — възкликна мислено Зарубин. — Щерката вече твърдо е запомнила, че всичко на този свят става изключително със знанието и по нареждане на татенцето й. Таткото не ме е помолил да разследвам случая с тези писма, а именно ме е изпратил, като свой подчинен. Добре де, да видим какво ще стане по-нататък“.

— Заповядайте в хола — приветливо го покани Женя. — Може да не се събувате.

„Това е добре — отново мислено се позасмя Зарубин. — След денонощното дежурство и в тази жега не бих гарантирал за свежия аромат на краката и чорапите си. Виж, разправят, че в Америка във всеки полицейски участък имало душове, та умореният полицай да може да се освежи след усърдния си труд. Вярно, казват също, че там твърде силно се следи всичко да е законно, така че в техните условия какво ли щяхме да разкриваме?“

Докато следваше Женя, той внимателно оглеждаше жилището. Да, явно татенцето Рубцов не беше пестил парите за ремонт — дори вратите към банята и тоалетната бяха от масивно дърво. Във всичко се усещаше солидност, но никакъв намек за показен разкош. Зарубин беше попадал в жилища, където дори дръжките на вратите бяха от бронз и позлатени, а всеки пепелник струваше най-малкото колкото три негови месечни заплати — в такъв дори ти е някак неудобно да си тръскаш пепелта. Тук обаче не се забелязваше нищо подобно. Холът, в който го покани Женя, се оказа трапезария с кухненска ниша, достатъчно просторна, та тези, които седят около масата, да не пречат на човека, който готви, и същевременно достатъчно уютна, та да не се чувстваш като в банкетна зала на ресторант.

— Седнете, моля — каза Женя и посочи масата, на която бяха подредени две чаши с чинийки, захарница, нарязан на тънко лимон, бонбони и чиния с бисквити — явно не фабрично производство. — Чай или кафе предпочитате?

— Благодаря, не е нужно, не се безпокойте — усмихна се Зарубин.

— Но как така! — огорчено възрази момичето. — Та нали идвате от работа, сигурно не сте обядвали, изпийте поне един чай.

— Благодаря — повтори Сергей и седна на масата, — току-що обядвах. Хайде да поседнем и да си поговорим за вашия почитател, да не губим време. Баща ви ми разказа едно-друго, но аз искам да получа информация от първа ръка.

— О, каква глупост е всичко това! — с досада въздъхна Женя. — Много съжалявам, че татко ви е натоварил с такава дреболия, която не заслужава никакво внимание.

— Така ли? Защо смятате така?

— Защото е нормално младеж да се интересува от момиче. От кого трябва да се интересува? От бабички ли? От мъже на средна възраст? Не разбирам какво толкова необичайно и опасно видя татко в тази история и ми е ужасно неудобно, че той откъсва заети хора от работата им.

— И все пак — сухо изрече Зарубин, — щом баща ви ме помоли да се заема с това, хайде да изпълним молбата му.

Женя започна да разказва, а Зарубин, мислено съпоставяйки нейните думи с чутото сутринта от Рубцов, не намираше никакви разлики. Момичето или казваше истината, или беше научило лъжата си толкова добре, че можеше да я повтори няколко пъти, без да сбърка.

— Абсолютно сигурна ли сте, че нямате общи познати с този младеж? — попита той, когато Женя приключи с разказа си.

— Сигурна съм, разбира се. Дори не му знам името.

— Това не е критерий. Много приятели ли имате?

Стори му се, че сянка на смущение се плъзна по лицето на момичето. С какво не й хареса този въпрос? Нима татенцето Рубцов е прав и тя има някаква „нелегална“ компания?

— Почти никакви.

— Но как така? Защо? Тежък характер ли имате? — шеговито попита Зарубин.

— По-скоро татко, а не аз. Той разглеждаше всички мои приятелки от училище под микроскоп и ако момичетата не му допадаха с нещо, не ме пускаше с тях — нито на кино, нито просто на разходка. За дискотеки и дума не можеше да става, беше ми забранено да ходя там.

— Хубава работа! И сега ли ви е забранено? Или сега вече може?

— И сега не може.

— И защо такава строгост? Провинили ли сте се с нещо, та сте изгубили доверието му?

— Не, но татко не чака да се провиня, той взема предпазни мерки. От всичките ми училищни приятелки ми разрешаваше да дружа само с едно момиче, пускаше ме с нея на кино, позволяваше да й ходя на гости.

— И къде е тя сега? Още ли сте приятелки?

— Тя учи в Англия. Вярно, кореспондираме си, но не е същото.

— Интересно — промърмори Зарубин, неволно изпитал съчувствие към това момиче, което живееше под строгия контрол на баща си. — Между другото, защо самата вие не учите? Не ви ли приеха?

— Татко не разреши. Той смята, че първо трябва да поработя, а после да продължа образованието си.

Татко не разреши… Татко смята… Татко забранява… Интересно, а има ли в това семейство и майка? Рубцов нищо не спомена за това.

— Женя, а къде е майка ви? — попита Сергей и огледа стаята в опит да съзре присъствието на зряла жена в тази къща.

— Не знам. — Момичето равнодушно сви рамене. — Татко ме е отнел от мама чрез съд, когато съм била на две годинки. Повече не съм я виждала.

Ха така! Отнел я чрез съд. Значи става дума за лишаване от родителски права във връзка с алкохолизъм, психично заболяване, осъждане или невероятно аморален начин на живот на майката.

— Искате ли да ми разкажете за това?

— Ами няма какво да ви разкажа. Те дори не са били женени. Просто кратко познанство, грешка на младостта.

Зарубин едва се въздържа да не се усмихне. Това момиче от висотата на малкото си изживени години толкова авторитетно поставяше печати върху живота на своите родители! Впрочем възможно бе тя само да повтаряше неща, които бе чула от баща си.

— И винаги ли сте живели само двамата? — попита той. — Баща ви не се е женил?

— С нас живееше наша роднина, тя ми беше нещо като бавачка.

— И къде е тя сега?

— Почина. Миналата година.

В очите на Женя се появиха сълзи, устните й трепнаха. Момичето се извърна за секунда, после решително тръсна глава и над раменете му се развя вълната от дълги лъскави коси. Сега тя отново гледаше Сергей — спокойно и приветливо.

— Извинете, не се овладях. Много обичах Раечка.

— Разбирам…

Зарубин тревожно преценяваше впечатленията си. Хубаво момиче, умно, възпитано, не прилича на отявлена лъжкиня. Тънката трикотажна фланелка позволява да огледа ръцете й — чисти, без никакви следи от инжекции, така че ако е налице проблем с наркотици, най-вероятно става дума за „трева“ или таблетки. Зениците й са нормални, не си облизва устните, явно не изпитва повишена жажда. Не е и болезнено слаба, което често издава употреба на наркотици. Не се забелязват и характерните за наркоманите опити да преувеличават нещастията си. Тогава какво го безпокои толкова в това момиче? Какво му пречи да й повярва?

— Опишете, ако обичате, външния вид на вашия почитател — помоли Сергей.

— Висок, блондин…

— С жълта обувка? — подсказа й той с усмивка.

Женя се разсмя. Смехът й беше звънлив и ромолящ.

— Не съм му гледала обувките. Но наистина е висок и светлокос.

— Какъв цвят е косата му? По-точно, моля. Ленена, златиста, пшенична, с червен оттенък?

Женя се замисли, а Зарубин с досада си помисли, че не се бе сетил да извика със себе си Миша Доценко. А още по-добре — да изпрати тук него. Младите момичета са луди по Мишка, искат на всяка цена да му се харесат, затова с удоволствие си припомнят всичко, което трябва, с най-дребните подробности. И после, Мишка майсторски умее да накара хората да си припомнят, а очевидно конкретният случай е тежък: момичето е видяло своя почитател само веднъж, и то не вчера, минало е доста време. Характерът на Женечка е романтичен, неслучайно тя не се е изплашила от писмата, напротив, приела ги е като нещо нормално, а поради това най-вероятно външността на тайнствения обожател е претърпяла във въображението й известни промени. Изглежда, портретът, който тя рисува сега, го прави доста по-красив от човека, когото е видяла в действителност. Да, Мишаня щеше да бъде точният човек тук…