Когато боговете се смеят

Глава 21.

От снимката я гледаше лице, което нямаше нищо общо с композиционния портрет, съставен по думите на Женя Рубцова. Освен това този човек не беше никакъв блондин и очите му не бяха сини, и беше нисък на ръст. Настя добре познаваше този феномен, още като малка се бе смяла, когато почиваше с родителите си на черноморското крайбрежие в Грузия: местните любовчии подвикваха на шатенките: „Ей, блондинче!“. На тези мургави грузинци с гарвановочерни коси всички жени от славянски тип им изглеждаха блондинки. И с ръста всичко е ясно — Женя е нисичка и всеки, който е по-висок от нея, й изглежда снажен. Колкото до очите, просто не ги е видяла добре. Странно е, разбира се, че когато са съставяли портрета, не са взели предвид тези подробности — та нали това са основите, АБ-то на криминалистиката. Впрочем възможно е и да са ги имали предвид, да са задавали на Женя много уточняващи въпроси, но тя…

Настя гледаше цветната снимка на Кирил Яровой и си припомняше всичко, което й бе разказал Игор Лесников за Женя Рубцова.

След като завършил института, баща й бил изпратен като млад специалист в дълбоката провинция, където честно отработил задължителните три години. През тези три години той периодично се срещал с местната красавица, без да има предвид нищо сериозно. А и момичето някак не предразполагало към сериозни намерения — било весело и безгрижно, на драго сърце си пийвало с Рубцов (и не само с него), тичало по танцови забави и си тръгвало оттам всеки път с нов кавалер, не отваряло дума за брак. С една дума, всичко това задоволявало Рубцов. Като минали трите години, той се върнал в Москва, а след още две случайно научил, че онази жена родила дете от него. Рубцов незабавно отишъл при нея, преизпълнен с благородното намерение да се убеди, че детето наистина е негово, и в случай на положителен отговор да реши въпроса с оказването на материална помощ на младата майка. Нямал намерение да се жени за нея, но и да се отрече от бащинството, не влизало в плановете му.

Това, което видял, когато пристигнал в провинциалното градче, хвърлило Рубцов в ужас. За две години съвършената красавица се била превърнала в дебела, алкохолизирана лелка, занемарена, с избити зъби и постоянни синини по лицето. Момиченце на година и половина с мръсна, лекьосана рокличка надничало от ъгъла на неразтребената стая, хвърляйки на Рубцов погледи, изпълнени със страх и злоба. Той не се поколебал нито секунда, а веднага изтичал в милицията при участъковия, разпитал какво трябва да направи и как, къде и какви документи трябва да оформи, на кого да занесе документите, а на кого — нещо друго, с цел най-спешно разглеждане на случая. За негов късмет майката посочила Рубцов като баща и неговото име било вписано в акта за раждане на детето. Това съществено облекчило решаването на проблема.

След известно време Рубцов се върнал в Москва с дъщеря си. По това време неговите родители вече били починали, но някъде в Калинин живеела някаква леля по линия на майка му и новоизпеченият баща я помолил да се премести да живее при него. Леля Рая, или просто Раечка, както я наричали всички заради веселия й и дружелюбен нрав, веднага дотичала на помощ на племенника си, когото не била виждала няколко години, от погребението на майка му, и поела всички грижи по отглеждането на Женечка, както и по цялото домакинство. Раечка не одобрявала прекалено строгите методи на възпитание, които прилагал племенникът й, но не смеела да спори с него, а може би и не искала, предпочитала да прави всичко посвоему, но без да го афишира. Тя разрешавала на Женечка много от нещата, които забранявал строгият й баща, но тайно, така че той да не научи. „Защо да разстройваме татко ти? — казвала тя. — Нека си мисли, че го слушаме. Татко ти много работи, уморява се, нека поне вкъщи да се отпусне и да не се нервира“. Естествено, имало забрани, които не можела да прекрачи дори добрата Раечка, например забраната на детето да се купуват скъпи дрехи, да не говорим за украшения. Затова пък с разрешението на родственицата, която винаги била готова за невинна лъжа, Женя можела да ходи денем с приятелки на кино, да ги кани на гости, за да пият чай с възхитителни домашни курабийки.

Раечка починала преди една година. И от този момент девойката се озовала заключена сред строгите правила, въведени от баща й, като в затвор. Бащата безумно се страхувал, че лекомисленото отношение към живота, влечението към мъжете и към алкохола ще се предадат на дъщеря му по наследство, не криел от Женя своите опасения и следял поведението й по-педантично от биолог експериментатор, който наблюдава под микроскоп делението на клетка. До деветнайсетата година на Женя Рубцова в живота й нямало нито една романтична история, тя не се е срещала с момчета и нито веднъж не се е целувала, всички нейни представи за околния свят били извлечени или от книги и филми, или от собствения й опит, който благодарение на баща й бил крайно оскъден и строго регулиран: училище, работа (под негово наблюдение) и курс по немски.

И изведнъж се появява един младеж, който обръща внимание на Женя, изпраща я чак до вкъщи, но се страхува да я доближи, гледа я с възторжени очи, а после й пише писма. Какъв е той в нейните представи? Разбира се, най-хубавият, най-красивият, най-прекрасният. Естествено той прилича на онези романтични герои, които тя е виждала на екрана или за които е чела в книгите. И точно толкова естествено е, че той по никакъв начин не може да бъде дребен, с тесни рамене и грозничък.

„Тя си го е измислила — тъжно констатира Настя. — Виждала е едно, но е искала да види съвсем друго. И е запомнила не това, което е било в действителност, а което й се е искало да види. И никакви криминалисти не биха могли да променят нещата, в този случай е нужен не криминалист, а психоаналитик. Каква съм глупачка! Та нали Лесников ми разказа тази история от самото начало, още преди да изпратим Женя за пръв път в лабораторията. Трябваше да се сетя, че в нейната глава всичко се е изопачило до неузнаваемост. Трябваше, та нали съм жена, как можах да не се сетя за това!“

Настя извади от папката ксерокопията на писмата, които Женя бе получила от загадъчния си почитател, и няколко листа, иззети от жилището на Яровой и написани на ръка. Разбира се, последната дума щеше да бъде на експертите, но тя и без каквато и да било експертиза виждаше, че почеркът е един и същ. Инересно, как ли би реагирала Женя Рубцова, ако сложеха пред нея снимката на Кирил и й кажеха, че именно това е въпросният висок синеок блондин? Сигурно не би повярвала и не би разпознала младежа на снимката дори под заплаха от разстрел. Този реален образ е бил зачеркнат от паметта й още в момента, когато тя е уловила неговия заинтересован и възхитен поглед. В момента, когато момичето за пръв път го е видяло пред своя блок, той вече е бил широкоплещест светлокос красавец. И такъв си е останал. Момиче, което не пие и не пуши, не завързва опасни познанства и не посещава места, където такива познанства може да се осъществят. Момиче, чиито разходи са строго ограничени на принципа: не можеш да имаш нищо над минимално необходимото, ако не си спечелила пари за него. Момиче, насила изтръгнато от живота и посадено в тясна клетка, което няма и представа как трябва да се подреждат отношенията между хората, защото средата на общуването му е тясна и еднообразна. Момиче, пазено от реалните проблеми и съответно неспособно да разпознава тези проблеми, камо ли да ги решава. Двете страни на един медал. Татко Рубцов вероятно е забравил, че всеки медал има две страни, искал е в нарушение на общоприетите закони да създаде медал само с една страна, стремил се е към абсолютната печалба и е загубил, защото законите не бива да се нарушават. Боговете може жестоко да ти се присмеят за това.

Игор Лесников се връщаше на „Петровка“ в състояние на пълно недоумение и дълбока озадаченост. От срещата с Женя Рубцова, за която тя бе настояла, тъй като се налагало много спешно да говори с него за нещо важно, Игор бе очаквал какво ли не — откровено любовно признание, искане да й обясни какво се е случило с Кирил Яровой, въпроси как са успели да го открият. Но Женя дойде на срещата, за да му каже нещо съвсем друго.

— Игор Валентинович… Нали ми разрешихте да ви наричам просто Игор?… Игор, моля ви да ми помогнете. Струва ми се, че с баща ми не всичко е наред — произнесе тя ясно и твърдо, като гледаше Лесников право в очите.

И обясни на смаяния Игор причината за своите тревоги. Честите отсъствия, тайнствените преговори, големите суми пари в брой, които се съхраняват вкъщи ту по няколко дни, ту цели месеци, а после изчезват някъде.

— Да не си помислите, че съм доносница, просто ми се иска да имам някаква яснота. Ще бъда щастлива, ако проверите всичко и ми кажете, че баща ми е честен човек и няма от какво да се страхувам. Тогава ще мога да спя спокойно. А така постоянно треперя от страх, че или ще го пратят в затвора, или направо ще го убият. Игор, моля ви, помогнете ми, аз си нямам никого, нямам дори с кого да се посъветвам.

„Крушата на пада по-далече от дървото — усмихна се вътрешно Лесников. — Отначало татенцето заподозря нещо по отношение на дъщерята и се обърна към милицията с желанието или да разсее своите подозрения, или да получи точна негативна информация, а сега дъщерята прави абсолютно същото. Е, готви се сега, татко Рубцов. Ако наистина с теб не всичко е наред, сам си си виновен, дал си добър пример на дъщеря си“.

— Женечка, аз работя в отдел, който се занимава с убийства, тежки телесни повреди и изнасилвания. Икономическите престъпления не са в моята компетенция, с тях се занимават дори не в милицията, а в Управлението по борба с икономическите престъпления. Аз едва ли ще мога да ви помогна.

— Но нали можете да помолите някого от това управление. Те да проверят — настоя Женя. — Моля ви, Игор, толкова съм самотна и толкова се страхувам…

Странно момиче, само се навира в устата на лъва. Добре, да допуснем, че с бащата всичко е наред, че той не е замесен в нищо престъпно, аз ще изясня това, ще й го кажа и тя ще се успокои. Вероятно очаква от мен именно този резултат. Ами ако се случи обратното? Нима тя разчита да спи спокойно, ако научи, че правоохранителните органи отдавна точат за баща й дългия си остър зъб?

— Женя — предпазливо изрече Лесников, — вие сигурна ли сте, че искате да знаете истината? Не бива да изключваме, че тя няма да ви хареса. Помислете си добре.

— За всичко съм помислила. И ако има вероятност баща ми да влезе в затвора, аз трябва да съм подготвена за това. Ще започна да заделям по малко пари за всеки случай, ще започна някакъв курс, за да получа професия, ако не мога повече да работя като негова секретарка… Игор, винаги е по-добре да знаеш истината, дори тя да е неприятна, тогава можеш да се подготвиш за последствията и да ги посрещнеш с отворени очи. Ако си затворя очите и си внуша, че нищо не се случва и не е нужно да се готвя за каквото и да било предварително, неприятните последствия може да се стоварят върху мен като стихийно бедствие, с което вече не ще мога да се боря.

„Дявол да го вземе, излиза, че тя не е чак толкова малка, колкото си мислех. И никак не е глупава. Както обича да казва нашият Коля Селуянов, умна е не за възрастта си“ — мислеше си Лесников, докато крачеше по дългия коридор, по чието продължение бяха разположени кабинетите на служителите на Управлението за борба с икономическите престъпления.

— Говори ли ти нещо името Роман Дмитриевич Рубцов? — попита той своя стар познат Абдусамат Хасанов, когото за по-кратко колегите наричаха Самат.

— За фирма „Конект“ ли говориш? — намръщи се Самат.

— Чувал съм я. А теб защо те интересува?

— Ами, нали разбираш, дъщерята на този Рубцов ме помоли. Тревожа се, казва, страхувам се да не би баща ми да е замесен в нещо престъпно, искам да се убедя, че не съм права.

— Твоя позната ли е? — намигна разбиращо Хасанов. — Използваш служебното си положение за лични цели?

— Свидетелка е по едно дело. Струва ми се, че е хлътнала по мен и използва всякакви предлози, за да ме вижда. Ето, сега е измислила нещо за баща си. Просто си казах, че ако около този Рубцов има нещо и той ви интересува, чрез момичето можете да намерите подходи към фирмата му. Ако пък е чист, ще я успокоя, ще снема товар от душата й.

— Ами… — Самат размърда пръсти във въздуха, сякаш се опитваше да предаде на Игор нещо неопределено, ефимерно.

— Рубцов наистина е подозрителен тип, но не е толкова лесно да го разкрием. На два пъти сме се опитвали да притиснем фирмата му и двата пъти нищо не излезе. Когато започвахме проверките, бяхме сигурни, че ще изровим много неща, защото оперативните данни говореха за това, но щом подхванехме документите — нищо. Дали някой го предупреждава, дали нашите източници не струват, не знам, а може и да се откупва.

— А самият Рубцов как реагираше на това?

— Абе как, как… Никак! Гледаше ни гяволът с честни очи и се усмихваше. Ето ме на, като на длан съм пред вас, по-добре се занимавайте с големите мафиоти, а не с мен, бизнесмен от средна ръка. Разбираш ли, Игор, той е умен и хитър, тоя Рубцов. Защото с какви хора се захващаме ние на първо място? С някой, дето е вдигнал къща като прогимназия на хиляда квадратни метра, обзавел я е по всички евро-стандарти, купил е и два-три хектара земица, и то в местност, където тя върви по пет хиляди долара за сто квадрата. Възниква законният въпрос: откъде толкова пари и платени ли са данъците за тях? Или с някой, дето, да речем, има личен самолет. Вземи дори такава дреболия като охраната! Днес всички имат охрана, и най-дребното бизнесменче още щом започне бизнес, си взема джип и двама биячи, после бързо започва да вдига вила. Хем охраната му трябва не толкова, за да го охранява — на кого е притрябвал, — а всички да видят: колко е голям, какви капитали върти, така че по никакъв начин не може без охрана. А Рубцов постоянно демонстрира колко е, видите ли, беден и нещастен, преструва се на сираче. Няма не само къща извън града, ами дори и охрана. Тия обаче може да ги разправя на друг, не и на мене. Когато последния път разработвахме фирмата му, специално разпитах за персонала. Рубцов разполага с един феноменален тип, Гриша Березай, работи при него като шофьор. Е, само този Березай струва колкото трима охранители — той е и стрелец, и боксьор, и борец. Между другото, тоя Березай има къща на Клязминското водохранилище, много солидна къща, и то вдигната само от заплатата, която му дава Рубцов. Можеш ли да повярваш, че наемният работник е по-богат от господаря си? Е, и аз не мога. Между другото, наскоро около него изникна един труп, някой си Сенкин, не си ли чул?

— Чух — кимна Игор. — Нашият отдел започна работата по случая, после го взеха в главното управление, разкрили се някакви международни криминални връзки.

— Именно, имаше нещо такова. И по цялата логика на събитията излизаше, че твоят Рубцов има най-непосредствено отношение към него. Работата свършила бандата от Уляновск, специално ги извикали тук, а за тази работа им платил Рубцов. Но това, нали разбираш, е само на нивото на знанията. Няма как да се докаже. И още нещо: той има някакъв човек в нашето министерство.

— Чадър?

— А, не, той явно има по-солиден чадър. Някой от нашите му помага, прислужва му за едно-друго. Слушай, ти наистина ли с тази… дъщеря му нещо?…

— Какво? — насмешливо попита Игор, който прекрасно разбираше за какво говори Самат.

— Ами… имам предвид… всичко ли е чисто? Тя наистина ли е просто свидетелка?

— Наистина.

— Е, тогава ще помогнеш ли на другарите по оръжие?

— Няма проблеми.

След като се раздели с Хасанов, половин час по-късно Игор Лесников влезе при полковник Гордеев.

И все пак Володя не пропусна да се напие! Светлана дълго не искаше да повярва в това — та нали всичко беше толкова добре цели две седмици. Вярно, Околович пиеше, но тя успяваше да го удържа в рамките, в които той все още запазваше способността си да мисли и да се движи самостоятелно. И дори имаше дни, в които изпиваше не повече от две-три чашки водка или коняк, което, отнесено към него, представляваше абсолютна трезвост. Светлана очакваше обещаните пари, дълбоко вярваше, че тези пари ще позволят най-сетне на нейния любим да започне и доведе до победен край свой собствен театрален проект, след което ще разбере, че животът му в изкуството не просто не е свършил, а едва започва. Ще се възроди, ще се окуражи и ще престане да пие. Светлана беше убедена, че ще може да откъсне Околович от бутилката и да си го върне — здрав, талантлив, красив. Любим.

А той не се удържа! Тя току-що разговаря с него по телефона и гласът му не можеше да я измами. Освен това се чуваха и други гласове, които не й оставяха съмнения, че Околович пие в компанията на хора като него. Интересно, с какви пари? Нима с онези, които Светлана му остави преди два дни, за да плати най-сетне наема и електричеството? Сумата беше значителна, Володя не беше плащал комуналните услуги почти цяла година и Света се радваше, че навремето бе настояла той да й разреши да му плаща телефона. Правеше го, защото разбираше: Володя ще забравя да го плаща навреме, от централата ще го изключват и тогава тя няма да може редовно да му звъни и да проверява в какво състояние е. Тя искаше да плаща и всички останали сметки, но за тях Околович се заинати — че нали, не може тя да слага ръка на неговата независимост, той е способен сам да следи сметките си и Светлана хич да не се прави на законна съпруга.

Светлана пъхна в чантата портмонето си, грабна ключовете, изскочи на улицата и хвана такси. По-бързо, по-бързо, докато не се е напил до пълно безумие, да го спре, да прекрати това, да изгони другарите по чашка и отново да започне досадното, изтощително, гадно и продължително изкарване на Володя от запоя.

Но закъсня. Щеше да закъснее дори да беше пристигнала не с такси, а да беше летяла с реактивен самолет. Това, което видя, когато нахлу в жилището му, ясно показваше, че тук се пие не от тази сутрин и дори не от снощи. Най-вероятно Володя бе довел тези хора веднага след като се бе разделил със Света преди два дни. Наби й се в очи липсата на телевизора, който винаги бе стоял на определено място в секцията. Нямаше я и стереоуредбата, която Светлана бе подарила на Околович за рождения му ден. Значи той първо беше пропил парите, които му остави, а после бе започнал да продава покъщнината. По-рано това не се е случвало и Светлана я обзе страх. Тя разбра, че любовта на Владимир към алкохола е навлязла в нов и вече необратим стадий.

Освен Околович в апартамента се намираха други трима мъже, чийто външен вид и дрехи не будеха съмнения относно социалната им принадлежност. „Господи, къде ли ги намира такива?“ — отчаяно си помисли Светлана и бързо се разшета из стаите, надникна и в кухнята, за да получи представа за дълбочината и характера на вредите, нанесени на усилията й за спасяване на любимия. В спалнята напряко на широкото легло се бе проснало нещо, което оглушително хъркаше. По дългата коса личеше, че нещото е от женски пол, макар да не беше съвсем сигурно: стар мръсен панталон, от скъсаните чорапи стърчат пръсти, някакви неопределени фланели, незнайно женски или мъжки, облечени една върху друга и от край до край на дупки. И това мръсно, смрадливо нещо лежеше направо върху спалното бельо, което Света собственоръчно бе изпрала и изгладила, да не говорим, че тя го беше и купувала. В кухнята, обронило глава на масата, спеше още едно същество, този път Света не се усъмни — мъж. И из целия апартамент — празни бутилки, консервени кутии, прозрачни опаковки от онези, в които се продават нарязана риба и салам, фасове, чинии с недоядена храна. И миризмата, отвратителната миризма, която тя не би сбъркала с никоя друга и която винаги съпътства продължителните пиянства, когато никой не чисти и не проветрява.

Тримата, които седяха около масата в хола, се сториха на Светлана познати, тя разбра, че вече ги е виждала тук и по-рано и сигурно ги е гонила, което се канеше да направи и днес.

— Сядай, Светулкин — радушно я покани Околович, — пийни с нас в чест на светлия празник.

Тя не искаше да прави бурна сцена и смяташе да издебне удобен момент първо да си поговори с Володя.

— Какъв празник? — поинтересува се тя, като се стараеше да изглежда миролюбива и сговорчива.

— Рожден ден! — тържествено обяви един от тримата гости, висок мъж със засъхнало петно кръв на лицето.

— Да не би твоят?

— Не, неговият! — Той посочи с кривия си пръст домакина.

— Неговият рожден ден е през декември — възрази Светлана и седна до масата, като се стремеше да не докосва лепкавата мръсна мушама, която тя отдавна се опита да изхвърли, но Околович не й разреши и я скри в килера. Ето, че сега пак я беше извадил…

— Аз пък ти казвам, че е днес — инатеше се мъжът. — Има рожден ден, защото се върна при старите си авери, към стария си живот, нали, Вова? Наливай!

Околович наля водка в чашите и Света забеляза, че ръцете му почти не треперят.

— Пий, Светулкин, пий, синеокото ми момиче, ти, единствена моя радост в тоя живот — прочувствено изрече Околович. — Ако не беше ти, нямаше да седим с приятелите ми около тази маса…

— Разбира се, че нямаше да седите, защото нямаше да имате пари — каза тя, без да докосва чашата, пробудила у нея силни съмнения относно чистотата си.

— Не му натяквай за пари — намеси се друг мъж със синкаво подпухнало лице, облечен в риза на Володя, същата, която Света му беше купила съвсем наскоро, преди преговорите с поредния продуцент. — Какво са парите? Нищо, прах. А човешките отношения остават. Ние ти оказахме уважение, поканихме те на масата, затова пийни с нас като хората.

Светлана решително се изправи и сложи ръка на рамото на Володя.

— Володя, ела за малко, моля те, трябва да си поговорим.

— Говори тук — с пиянски тон настоя Околович. — Аз нямам тайни от своите приятели.

— Те са твои приятели, а на мен не са ми никакви, така че може да имам тайни от тях. Хайде, ела, Володенка.

— Няма да дойда! Ти защо довтаса тук? Да съм те канил случайно? Не съм те канил. Сама се довлече. Казвай какво искаш и чупката, щом не искаш да поседиш с нас.

Света разбираше, че той играе ролята на гостоприемен домакин за тези пропили се скитници и не може да допусне тя да го командва. Подобни ситуации бе изживявала неведнъж — колкото повече се напиваше Околович, толкова по-високомерен ставаше, напълно забравяше, че няма нищо — нито пари, нито положение, нито работа. По-точно той пиеше, за да забрави това и напълно успяваше. Пиян, Околович се опитваше да се представя за господар на живота — богат, щедър и независим.

— Момчета, хайде да направим кратка почивка — предложи Светлана. — До утре, а? Сега всички тихо да се разотидем, да поспим, да си починем, а утре пак ще се съберете и ще продължите.

— Що пък? — Мъжът с кървавия белег на лицето впери в нея мнителния поглед на мътните си очи. — Ние и сега можем да си продължим.

— Е, ама как можете да продължавате в такава обстановка, а, момчета? — Тя все още се опитваше да уреди нещата мирно и кротко и да постигне своето без скандали и викове. — Тук трябва да се разтреби, да се измие, да се изнесе боклукът, да се проветри. Та всичко да е културно, а не като в някой безистен. Хайде, разотивайте се, вземете си спящите приятелчета и друм по домовете, а аз ще разтребя, ще подредя, ще купя продукти, ще ви приготвя мезета, та утре всичко да ви е като хората.

— Утре ли? — Лицето на Околович се наля с кръв и стана толкова мораво, че Светлана се уплаши да не се пръсне кожата му. — Утре, викаш, а? Ти мене цял живот ме будалкаш с твоите „утрета“, а поне веднъж направи ли каквото си ми обещала?

— Че какво не съм направила? — слиса се Светлана.

— Къде са парите?! — закрещя той. — Къде са парите, те питам?!

— Какви пари?

— Дето ми ги обеща! Донесе ли парите?

— Не, но… Володя, скоро ще ги имам, само потърпи още мъничко. Парите ще ги имам непременно.

— Ето на! Не си донесла пари, а въвеждаш свой ред в моята къща. Коя си ти, бе? Коя си, питам те! Какво право имаш да гониш приятелите ми от моята къща?

— Които пият с моите пари! — закрещя в отговор Светлана, забравила за сдържаността и добрите си намерения да не докарва работите до скандал.

— Не смей да ми говориш за пари! — заврещя Околович. — На мен! На човека, който отдаде целия си живот на сцената. Коя си ти, бе? Жалка бездарна певачка, дето си въобразява кой знае какво!

Внезапно живна третият другар по чашка, който до този момент не бе продумал, само съсредоточено бе дъвкал сельодка, парченца от която вадеше с дебелите си пръсти направо от буркана.

— Я, ама тя артистка ли била? Що не вземе тогава да ни попее и потанцува, пък ние ще я послушаме! Вариете бабам! Вован, хайде, нареди й да се поразкърши направо тук, на масата.

— Готово бе!

Околович с един замах свлече от масата остатъците от храна и остави само бутилките и чашите.

— Айде, качвай се на масата, покажи на всички каква актриса си! Какво стоиш като вързана коза, ма? Айде, пей, танцувай, покажи на приятелите ми каква артистка си.

— Това е шега — измънка Светлана с побелели устни, отстъпвайки към вратата. — Не го слушайте, не съм никаква артистка.

— Ахааа, значи вече не си и артистка? — ревна Околович.

Той я сграбчи за ръката и я повлече към масата.

— Ами каква си тогава, ако може да попитам? Каква си?! С какво право се намесваш в живота ми?

— Аз те обичам, Володя — отчаяно извика тя. — Искам да те спася, да те измъкна, за да не започнеш отново…

— Вечно лъжеш бе, нагло лъжеш! Разправяш, че уж ме обичаш, а пък не уважаваш нито мен, нито приятелите ми. Че уж искаш да ме спасиш, но не правиш нищо, за да ми помогнеш! Обещаваш да намериш пари, а къде са те? Дори милиционерите лъжеш, нали те видях с очите си как се изчерви и се разтрепери, когато ти показваха снимките, а после ги излъга, че никого не си разпознала. Е, каква си тогава, а?

— Не може да се лъже милицията — назидателно каза синкавият, — не е хубаво. Тя ни пази, охранява нашето спокойствие. Милицията трябва да се уважава…

Светлана изведнъж видя всичко случващо се сякаш отстрани. Четирима пияни мъже й се подиграват. Единият от тях е Владимир Околович, нейната първа истинска любов, на чийто олтар тя бе положила всичко, което бе имала, всички свои сили — и душевни, и физически. И всички пари, които бе успяла да спечели. И този Околович е довел вкъщи петима алкохолици, пропил е нейните пари и подаръци, а сега на всичко отгоре я кара да угажда на пияните муцуни, да им танцува на масата, а те да й оглеждат краката и да й надничат под полата. Той я оскърбява, обвинява я в лъжа само за да я унижи в очите на другарите си по чашка и да покаже, че именно той е господарят тук. Тя се захвана с нещо рисковано, за да намери пари за него, но той ще пропие и тях, сега това е съвършено очевидно. Щом е започнал да продава покъщнината, вече нищо не може да го спре. Тя с всички сили се мъчи да го подкрепи, да не му позволи да се търколи в пропастта, трепе се, колкото може, за да му създаде човешки условия на живот, в които той да продължава да се чувства като човек, а не като животно, а той води ЕЙ ТИЯ, настанява ги да спят на чистите чаршафи, които Светлана купува, пере и глади, дава им дрехите си, продава подаръците, които тя с любов избира за него, пои ги и ги храни с нейните пари, парите, които тя печели. И при това се държи с нея като с евтина пачавра, която може да използва и да изхвърли от къщи, когато вече не му трябва. Кошмар, страшен сън…

И внезапно тя избухна. Забрави за старанията си да бъде деликатна, с нищо да не обиди Володя. Ще му каже всичко.

— Казваш значи, че съм треперила и съм се изчервявала? — започна тя с тих, пълен със закана глас. — Ама знаеш ли защо? Не знаеш, нали? Аз ще ти кажа. Защото се страхувах, че те може да те познаят. Страхувах се, че ще си спомнят за теб и ще се чудят как така един прекрасен актьор, толкова известен, си позволява да се разкарва само по гащи и да дрънка глупости. Срамувах се от тебе, срамувах се, че така си се занемарил, че си се превърнал в нищожество, че не можеш да се издържаш сам и живееш на мой гръб. Срамувах се, защото за млада красива жена е срамно да има любовник като тебе! Разбра ли, отрепка такава?

Тримата алкохолици наблюдаваха с любопитство разгръщащата се сцена. Третият, оня с дебелите пръсти, дори спря да дъвче.

— Вован, тя не те уважава — констатира оня със засъхналата по лицето кръв. — Чуй я само какво си позволява да приказва! Трябва да я поставиш на мястото й.

— Вярно — подзе синкавият, — вземи да й обясниш кой командва тук. Тя да не ти е жена нещо?

— Не, Вован е ерген — възрази мъжът с разранената муцуна. — Ти забрави ли, бе? Нали той ни каза, че имал едно женче, дето му давало пари. Е, тая е. Слушай, Вован, недей още да я гониш, може да има още пари у себе си, та първо да ги даде, а после да си ходи.

— Не, чакай — обади се любителят на сельодка, — ами танците? Нали тя обеща да ни потанцува. На масата. Не я пускай, мамицата му, докато не потанцува и попее.

Околович с царствен жест прекъсна размяната на реплики. Колкото повече се напиваше, толкова по-често си спомняше артистичното си минало. Речта му се лееше свободно и звучеше помпозно, като монолог в лоша пиеса.

— Ти посмя да ми натякваш, че живея с твоите пари — подзе той с трагичен тон и изведнъж гласът му се превърна в отвратително, режещо ухото врещене: — Ами ти самата на чий гръб живееш? Да не мислиш, че не знам откъде имаш апартамента си? Ти си готова да спиш с всички наред. Само и само да ти плащат. Колко пъти си се подлагала на оня дебел космат простак, с когото съм те виждал? Сто пъти? Двеста? Хиляда? Колко пъти си му пускала, докато ти купи апартамента? Ти не си просто курва, аз уважавам курвите, защото те са честни, а ти си сто пъти по-лоша, защото спиш с всички наред, а се правиш на светица. И да не си посмяла да казваш, че ме обичаш. Не ми трябва любовта на такава мръсна лъжлива твар като тебе.

— Ама к’во, тя наистина ли е такава? — заинтересовано попита дебелопръстият. — Вярно ли пуска на всички? Я слушай, синеочке, ще уважиш ли и нас?

— Добра идея — подзе битият, — снажна мома е, задник, цици — всичко си има…

Светлана имаше чувството, че спи и сънува лош сън. Не е възможно това да става в действителност! Трима чудовищно пияни мъже обсъждат дали да не си легнат с нея, а до тях стои Володя, нейната любов, нейното съкровище, нейният единствен Володя, и не просто слуша цялата тая гадост, а явно изпитва удоволствие. Той не се опитва да ги спре, да я защити, той само налива масло в огъня. Усещането за нереалност на случващото се беше толкова силно, че Светлана не можеше дори да помръдне, сякаш се бе сраснала с пода, и само местеше слисан поглед от Околович към неговите приятели. Разбираше, че трябва да се махне. И не просто да се махне — да бяга оттук и да не се оглежда, но кой знае защо беше сигурна, че ако си тръгне сега, ще загуби Володя окончателно. Тръгването й ще означава, че е признала собственото си безсилие, собственото си поражение. Вече няма да може да се върне, а Володя ще продължава да пие, докато накрая умре. Трябва да го спре, трябва да го застави да си събере ума, да изплува от недрата на пиянската лудост и да види, че пред него стои тя, Светлана, неговата единствена надежда и опора, която той в безумието си се опитва да прекърши и унищожи.

— Володенка! — Тя го сграбчи за ръката и умоляващо се взря в очите му. — Володенка, мили, да се махаме оттук, моля ти се. Те са пияни, не разбират какво говорят, но аз не се сърдя, аз всичко разбирам. Прости ми, аз май наприказвах доста излишни неща, всъщност не мисля така за парите, не ми се свидят, вземи всичко, което имам, само нека се махнем оттук заедно, а? Да отидем у нас, ще те сложа да си легнеш, ще поспиш, вече е късно, минава полунощ, време е за сън, те нека останат тук, а ние да си вървим. А утре ще излезем да се разходим, да подишаме чист въздух, да си починем. Може още утре да донесат парите. Тя отново започна да го придумва като малко дете — обикновено това помагаше, след дълги уговаряния Околович омекваше и ставаше послушен. Но днес всичко беше различно, не както преди.

— Не смей да ме пипаш! Нали ти казах — не ми трябва любовта ти! Ти си лъжлива мръсна курва, вечно лъжеш, аз никога не съм живял на твой гръб, не съм взел от тебе нито копейка! Ти сама ми даваше пари — харесваше ти и ми даваше. Аз поне веднъж да съм ти поискал? Увисна на врата ми, постоянно ми идваш тук, натрапваш ми се, навираш се в леглото ми! Не ти харесва как живея, така ли? Много добре, прекрасно! Тогава не идвай тук, да не съм те видял повече! Тъпа селянка!

Той отхвърли ръката й, после замахна и удари Светлана. От удара тя политна назад и удари гърба си в ръба на вратата. Всичко, което последва, тя си спомняше учудващо отчетливо, защото нямаше нито страх, нито болка, които да замъглят съзнанието й. Имаше само едно странно, непознато за нея преди усещане за пълно безразличие и опустошение.

Изображението на телевизионния екран трепкаше и подскачаше, Сурин виждаше, че материалът е заснет непрофесионално. Но това, в края на краищата, не беше игрален филм, тук не беше важно как е заснет, а какво именно е заснето. Рубцов му беше забранил да гледа касетите, намерени у Яровой, бе наредил веднага да му ги донесе. Но този път на Сурин и през ум не му мина да изпълни нареждането на господаря. Просто да се чудиш откъде у Рубцов това дълбоко убеждение, че никой никога не би посмял да пренебрегне нарежданията му!

Василий Никанорович гледаше касетите не от любопитство. Беше му напълно безинтересно да разглежда голата любовница на Рубцов, която беше твърде слаба за неговия вкус. Камо ли пък семейните сцени, където семейство Яровие и техни роднини и познати се веселят на пикници извън града или в ресторанти. Искаше му се да знае дали наистина този хлапак Яровой е успял да заснеме момента, когато той, Сурин, получава пари от Рубцов. Сурин искаше да знае със сигурност точно в името на какво бе рискувал. Ако такъв запис на касета съществува, значи не го е извършил напразно и това някак смекчаваше ужаса от стореното.

Той вече бе прегледал всички касети, а така и не видя онази сцена. Затова пък видя лицето на бригадира на момчетата от Уляновск и неговия охранител. Босът разговаряше за нещо с Рубцов, после дълго и внимателно брои парите, които Рубцов извади от дипломатическото си куфарче. Ето, стиснаха си ръцете, бригадирът си тръгна. Това е било в събота, към три часа следобед. Сурин също ходи в събота, в четири и половина, но следващият запис на касетата беше направен вече в неделя, ето я датата в ъгъла на екрана. Излизаше, че на тези касети има компромат само срещу Рубцов, а Сурин няма нищо общо. Та значи за какво си бе взел грях на душата? За какво бе прекарал няколко безсънни нощи и онези страшни минути в дома на Яровой? Само за да прикрие за пореден път задника на своя господар?

Сурин изведнъж отчетливо си представи какво би станало, ако беше изпълнил нареждането на Рубцов и не бе прегледал какво е записано на касетите. Рубцов щеше да му каже, че на лентата е запечатано как Сурин получава месечната си заплата и ако той, Василий, се държи зле и не може както трябва да осигурява безопасността на Рубцов, ще изгорят и двамата, ако нещо се случи, защото ще намерят касетата. Непременно ще я намерят, защото Роман Дмитриевич няма намерение да я унищожи именно за да поддържа тонуса на приятеля си Вася, така че той да не се поддаде на неправилен стремеж да си гледа работата през пръсти и да изпълни лошо поредната молба-заповед на Рубцов. И Василий, треперейки от страх, покорно ще застава на задни лапички и ще прави каквото му заповядват. Разбира се, Сурин и без това ще прави всичко, което му нарежда Рубцов, иначе няма да спечели пари, но едно е да работиш за пари и съвсем друго — от страх. Той ще даде на Рубцов касетите, да прави с тях каквото иска и да казва каквото иска, само че Василий Никанорович ще знае със сигурност, че никой никога няма да докаже връзките му с Роман Дмитриевич Рубцов.