Когато боговете се смеят

Глава 17.

Мразя дневния живот, който е пронизан от маскиращи лицата багри, от фалшиви миризми на парфюми и дезодоранти, от вонята, изригвана от четириколесните плодове на цивилизацията, от истеричните гласове на хора, които искат да постигнат нещо. През деня всичко е лъжа и само през нощта настъпва времето на истината, времето на истинските, а не фалшифицирани лица, времето на природните аромати, присъщи на телата, дърветата, снега. Нощта е времето на сънищата, които разголват същината на скритото в нашето подсъзнание и безжалостно изтикват навън онова, от което човекът се опитва да се скрие и защити денем.

Мразя съвременния живот, претъпкан с техника. Този живот буди у мен асоциации с отдавна немито човешко лице, чиито пори са запушени от мръсотия и поради това кожата престава да получава кислород. Хората, които живеят в света на компютрите, мобилните телефони и скоростния транспорт, по същия начин са лишени от кислород, не само от онзи, химическия, а и от кислорода на радостта от общуването, когато можеш да докоснеш нечия ръка и да се взреш в нечии очи. За тях е непознат възторгът, който се взривява у теб при вида на покрити със снежни калпаци величествени борове. Те не познават чистото щастие от тишината, която те обгръща като страшна и тайнствена какавида, в чийто център с оглушителен шум препуска по вени и съдове твоята кръв. Тези хора са нещастни и ощетени, но аз не мога да ги съжалявам, защото те сами са избрали такъв живот.

В моята стая стои компютърът, останал от Костя. Включвам го само за да науча къде и кога ще се състои следващата среща с моята кралица. Освен това имам още едно предназначение: да я защитавам. И влизам във форума, за да чета чуждите послания и да оставям свои. Тя трябва да знае, че не е сама на този свят, че има приятел, който е готов да й се притече на помощ начаса, щом тя го повика. Щастието ми се усмихна и ми даде възможност да й напиша истинско писмо, защото нали посланията, които моята кралица може да прочете във форума, са обезличени и човек никога не знае кой стои зад псевдонима. Може да е жена или разлигавен похотлив дядка, чиято любов и преданост не могат нито да защитят, нито да донесат наслада. Сега аз вече не мога да й нося писмата си, защото тя ме предупреди, че ме издирват и значи не мога да се появявам около нейния блок. Не искам да й изпращам писмата си с обикновената поща, не мога да понеса дори мисълта, че нечии мръсни равнодушни ръце ще докосват плика, в който са запечатани моите любов, преклонение и преданост, в който лежи частица от душата ми. Ами ако писмото се изгуби? Аз не мога дори да й се обадя — моята кралица не ми остави телефонния си номер, но пък си записа моя и обеща тя да ме потърси, за да научи успял ли съм да намеря парите, които ще ни позволят да заминем и да бъдем заедно.

Тази нощ влязох във форума, за да прочета посланията. За последен път го бях правил преди няколко дни, когато търсех нещо за изявата в клуб „Селена“. Тогава ми се наби в очи мерзкото послание:

„Че на кого може да му бъде интересна тази група? Типични лайна за тийнейджъри. Как обаче се рекламират!“

Посланието беше подписано с псевдонима Уапка. В самия текст не съзрях нищо оскърбително за моята кралица, но това се беше случвало и по-рано: в отговор на най-безобидните изказвания неочаквано започваше да се излива поток от кал. И моята задача в такива случаи беше да спра тази кал, да поставя негодника на мястото му, да го накарам да млъкне, за да не заразява повече с презрението и смрадливата си омраза святото пространство, в което макар и рядко наднича Тя. Днес смятах да проверя дали посланието на Уапка не се е превърнало в подтик за нови оскърбления.

„Групата е мръснишка, песните им са мръснишки и изпълненията им са мръснишки. А най-мръснишки се държи Медведева. В живота със сигурност е проститутка и на сцената показва същото“.

И подпис — „Профайлър“.

Това се бе появило в събота, в шестнайсет часа и двайсет и три минути. Профайлър, значи. Кой си ти бе, че си посмял да напишеш такова нещо? Трябва да ти обясня къде ти е мястото, извън чиито рамки ти нямаш право не само да излизаш, но дори и пръст да подаваш. Ако си искрено заблуден, ще ти обясня колко не си прав. Но ако започнеш да упорстваш в своята заблуда…

Докато стоеше в претъпкания вагон на метрото, Настя непрестанно извръщаше глава, за да улови отражението си в стъклото на прозореца. Това беше нещо като наркотик, защото тя разбираше, че ще види абсолютно същото, което бе видяла преди минута, и въпреки това не можеше да не поглежда. Изведнъж й се стори, че лицето й е станало някак широко и брашнено бяло, напомнящо зле изпечена палачинка. „Трябваше да се гримирам — със закъсняло съжаление си помисли Настя. — Стилна прическа не бива да се носи с неподдържано лице“. Тя си представи как може да реагират на прическата й в службата и изтръпна. Какво ли й предстои да изслуша днес! От одобрение до ехидни шегички и откровена критика. Защо ли не помисли за това, когато взе спонтанното си решение да се подстриже? Колкото повече приближаваше към сградата на „Петровка“, толкова по-силен страх я обземаше. През последните сто метра, оставащи до входа, я изпреварваха или срещаха служители на Главното управление, които тя познаваше, но нито един не я поздрави. „Не могат да ме познаят“ — констатира Настя, изпитвайки странна смесица от облекчение и тревога.

Когато вадеше удостоверението, за да го покаже на милиционера на контролно-пропускателния пункт, ръката й явно трепереше. „Сега ще се започне — помисли си тя. — На снимката има една глава, а на раменете ми — съвсем друга“. Милиционерът обаче погледна само удостоверението и равнодушно кимна. Личността на предявителя малко го интересуваше.

По коридора на своя етаж Настя почти тичаше. И сама не можеше да си обясни защо е толкова нервна и изпитва такъв страх. Вратата на кабинета й се струваше като спасителен пристан, но не й достигна мъжество и като се озърна страхливо, се шмугна в кабинета на Юра Коротков, който беше много по-близо.

— Това… какво е? — попита той, оглеждайки застаналата на прага му толкова позната фигура, облечена в обичайните дрехи на Настя — черни дънки, светлосиньо копринено поло и спортни обувки с мека дебела подметка.

— Това е кой — с плаха усмивка го поправи Настя. — Това съм аз. Подстригах се.

— Защо?

— Омръзна ми да ходя с дълга коса. Реших да опитам с къса. Не ти ли харесва?

Трябва да му се признае на Коротков — съвзе се доста бързо. Стана иззад бюрото, доближи се плътно до Настя и кой знае защо взе да повдига отделни кичури и да наднича под тях.

— Какво търсиш там? Хлебарки ли? Или диаманти?

— Слушай, ти какво, наистина ли си се подстригала? Това не е ли перука?

— Не бе, Юрочка, всичко е истинско. На тебе пръв докладвам, нали си ми началник.

Коротков отстъпи на две крачки, наведе глава настрани, примижа, разглеждайки Настя.

— Че к’во? Много дори… Само че си станала някак солидна, зряла жена.

— Юрочка, аз съм на трийсет и девет години. Нали не мога на трийсет и девет да изглеждам като на двайсет и пет.

— Но нали изглеждаше! — резонно възрази. — Само преди два дни, като сега си го спомням — изглеждаше на двайсет и пет.

— Не лъжи.

— Добре де, на двайсет и седем. Е, хайде да са двайсет и осем. За кой дявол реши да се състаряваш? Не разбирам.

— Щом не разбираш, ще ти обясня. Човек обикновено се държи съответно на възрастта, на която се усеща. А той усеща възрастта си, като се гледа в огледалото. Шейсетгодишна жена, която си мисли, че е само на четирийсет, и се държи като четирийсетгодишна, изглежда смешно. Всички наоколо знаят, че е на шейсет, тя има внуци, пенсия и разширени вени, а пък се издокарва с къси поли и носи потничета.

— Ами да носи, ако краката й са хубави и няма много бръчки. Жената е на толкова години, на колкото изглежда, още като деца ни учеха на това.

— Не ме разбра, Юрик. Жената безспорно има право да се облича в съответствие с външността си. Ако е с хубава фигура, малко бръчки и прическа — моля, нека да носи дори мини, някак авангардно е. Но при това тя не бива да забравя на колко години е всъщност и ако има внуци, трябва, длъжна е да изпълнява социалната роля на баба. Няма право да се дистанцира от внуците си и да се прави, че те изобщо не съществуват, само защото има хубава фигура и малко бръчки. Схващаш ли разликата? Когато една жена изглежда по-млада от възрастта си, тя постоянно се вижда в огледалото толкова млада и красива, че у нея може да се създаде измамното впечатление, че наистина е на годините, на които изглежда. И тогава е възможно инстинктивно да започне да нагажда поведението и целия си живот към тази нереална възраст. Например да се прави, че целият живот е пред нея, че не може да има сериозни заболявания и така нататък. Което е неправилно.

— Разбрах, че го смяташ за неправилно, макар че не съм съгласен. А какво отношение има това към тебе?

— Уча се да бъда лелка на възраст, а не малко момиче, което всички мъже наоколо защитават и пазят. Така де, защо се преструваш, Коротков? Не се опитвай да отричаш, че Житената питка ти е говорил за мен.

— Добре де, говори ми — неохотно призна Юрий. — Но недей да мислиш, Настюха, аз не…

— Юрочка. — Тя меко се усмихна. — Житената питка е прав, не му се сърдя. Просто си правя изводи и поправям грешките си, доколкото ми позволяват силите и способностите.

Коротков се дръпна и отново седна зад бюрото си.

— Дааа, приятелко, сащиса ме ти. Сега човек не може и да се самопокани на кафе при тебе, ще се държиш строго и официално.

Настя си взе чантата и отвори вратата към коридора.

— Ти пък рискувай — посъветва го тя. — Представи си, че успееш.

— Жал ми е за собственото ми здраве — веднага я парира Юра. — Представи си, че не успея? Че ме захапеш… Но все пак включи чайника за всеки случай, имам тук да звънна на едно място и ще дойда.

На Настя й олекна. Когато влезе в кабинета си, пусна компютъра и включи електрическия чайник, с който най-сетне бе сменила любимата си висока керамична чаша. Предната вечер вкъщи бе проверила дали във форума не са се появили някакви съобщения в отговор на посланието, което бе изпратила в събота и бе подписала с „Вълкодав“. До снощи бе реагирал само един човек — с думите: „Буфкан съм до козирката!!!“ и подписа „Мапупа Розова“. Днес съобщенията със знак „Re“, което означаваше „отговор“, бяха няколко.

„Вълкодав, ти си пълен хахо. Ква“.

„Съгласен съм, Медведева не прилича на благородна девица. Но и ти, Вълкодав, не си много… Следващия път избирай по-тактични изрази. Чорапа“.

„Аз пък мисля, че е прав. Светка е мръсна проститутка, как да го кажеш по-меко. Enigma“.

„Ти май не си виждал истински проститутки, Вълкодав. Я да се срещнем, та да ти обясня едно-друго. Тъмната лейди“.

Интересно, дали тук има съобщение от Фена, или не. Съвършено ясно е, че псевдонимът, или както е прието да се казва — никът, Enigma не е негов, Чорапа също е под въпрос, но всички останали спокойно може да са и на Фена. Значи трябва да отговори на всички. Да се опита да въвлече всеки от тях в дискусия и да види какво ще излезе от това. Особено любопитен е форумецът под име „Тъмната лейди“, той предлага да се видят. Защо? За да покаже какво е истинска проститутка или за да убие грубиянина?

Принтера вече го нямаше, трябваше да го върне на колегите още същия ден, в събота. Настя бързо преписа на ръка получените съобщения и се изключи от интернет, инак никой не би могъл да се свърже с нея по градския телефон.

— Ще поседя повечко при тебе — радостно й съобщи Коротков, — интересно ми е да погледам как народът ще реагира на новия ти облик.

— А кой ще ръководи?

— Аз и оттук мога прекрасно да ръководя. Тебе например.

Експериментът премина без видими жертви. Миша Доценко постоя около пет минути с изцъклени очи, след което дълго се смя. Андрей Чеботаев, който дойде към единайсет, изобщо не се учуди, но учтиво каза:

— О, подстригала си се. Много ти отива.

Игор Лесников сякаш просто нищо не забеляза. Той влезе да докладва за хода на работата по съставянето на новия видеозапис, обсъди с Настя и Коротков по-нататъшните стъпки, свързани с Женя Рубцова, и излезе, без да каже и дума по повод прическата на Настя. Най-бурна се оказа реакцията на Сергей Зарубин.

— Как да разбираме това, уважаеми господа? — развика се той, щом се посъвзе от първия шок. — Още с появяването на младежа с миглите нашата Настя Павловна изгуби косата си! Гледам аз, гледам — не даваш косъм да падне от главата му, кудкудякаш над него като кокошка, мене, старата си любов, значи ме захвърли, намери си нов любимец! Заради мене ти, Настя Павловна, нито веднъж дори дънките не си свали…

— Серьожа — ужасена го прекъсна Настя, — какви ги приказваш? Мери си думите.

— Имам предвид, че заради мен нито веднъж не сложи пола или поне по-прилични панталони, дори не се гримира, а сега — направо кардинална промяна с цел постигане на неземна красота. И това заради едни мигли! Не съм предполагал, Настя Павловна, не съм предполагал, че толкова си падаш по красивичкото.

— Не обръщай внимание, Андрюша — каза Настя, задавяйки се от смях, — Зарубин подхвана репертоара си. Между другото, стара моя любов, вместо да изпадаш тук в истерии, вземи, че докладвай намерихте ли свидетел, или не.

— Стига де, Павловна — възмутено размаха ръце Сергей, — та ние едва днес сутринта получихме списъците от домоуправлението. Съботата и неделята посветихме на обиколки по апартаменти, но резултати няма, всички са по вилите си, никой не отваря. Ето, сега ще седнем с Мишаня, ще съставим планче, та всичко да е, както трябва.

— Всичко е ясно, вървете, работете — заканително нареди Коротков.

— Аз заминавам — съобщи баща й. Той излезе от кабинета си с дипломатическо куфарче в ръката.

Женя по навик посегна към химикалката и тефтера, за да си запише указанията му.

— Какво да казвам, когато те търсят?

— Ще се върна след три-четири дни.

Женя цялата пламна. Баща й заминава! И както винаги, я предупреждава за това в последния момент. Три дни свобода, а може би и четири… Вярна е приказката, че животът е поредица от черно и бяло и след несполуките задължително идват успехите.

— Добре, татко. — Тя се постара да говори спокойно и с нищо да не издаде обзелото я радостно вълнение. — Гриша с тебе ли идва?

— Защо те интересува? — мнително попита баща й.

„Защото ти ми забрани да пътувам из града сама — мислено отговори Женя. — И аз, като добра дъщеря, нямам право да забравям това. А ти, ако беше добър баща, отдавна щеше да го забравиш“.

— Искам да знам дали мога да разчитам на него, защото днес имам немски, както и в сряда.

— Гриша ще те закара. Опичай си ума, дръж се добре. — Погледът на баща й се смекчи, той се наведе и целуна момичето. — Надявам се, когато се прибера, да не ме очакват неприятни изненади.

— Разбира се, татко.

Женя скочи и поривисто прегърна баща си. Да, той постоянно й вгорчава живота, тормози я, но понякога пътува и я оставя да задиша с пълни гърди — тя ще му бъде благодарна дори само за това.

— Обичам те, малката — каза той и я погали по главата. Пази се.

— И аз те обичам — смотолеви Женя, свряла лице във врата му. — И ти се пази.

Баща й излезе. След две минути Женя надникна през прозореца и видя потеглилата кола. Край. Дори в стаята сякаш стана по-светло. А Гриша какво, Гриша само се преструва на предан слуга на господаря, но отлъчи ли се той, шофьорът — телохранител, веднага се превръща в обикновен човек, който има съпруга, деца и безброй грижи. Женя никога дори не бе опитвала да се „разбере“ с Гриша — беше сигурна, че той ще я издаде на баща й, но пък се бе научила твърде ловко да го лъже. Шофьорът, както и неговият шеф, живееше в приятна заблуда относно зрелостта на Женя и не очакваше от нея никакви особени хитрости, затова лесно се хващаше дори на най-примитивна лъжа.

Когато към четири часа влезе при нея в приемната, Гриша видя нещастната и съвсем болна дъщеря на шефа. Женя седеше с ръце, обхванали главата й. Пред нея на бюрото бе струпана купчина всевъзможни лекарства.

— Изпрати ли татко? — попита тя със страдалчески глас.

— Да, всичко е наред, отбихме се у вас за багажа и — на летището. — Гриша си погледна часовника. — След петнайсетина минути трябва да излети. Ами ти какво, болна ли си?

— Да, нещо не ми е добре — жално простена Женя. — Направо не знам какво да правя, и този немски днес…

— Не ставай глупава — решително отговори шофьорът. — Сега ще те закарам вкъщи, лягай и за нищо не се тревожи. Немският ще мине и без тебе. Или искаш първо да отидем до поликлиниката?

— Няма нужда — вяло отказа Женя. — Какво ще ми кажат в поликлиниката? И без това знам какви лекарства да вземам. И после, не ми трябват болнични. Ще полежа, а утре ще дойда на работа.

Когато се озова вкъщи, тя радостно подскочи. Ура, свобода! Разбира се, на Женя и през ум не й минаваше да прескочи курса по немски. Беше едва четири и половина, тя имаше много време, за да се издокара и спокойно да пътува до курса. Дори щеше да успее да се отбие в едно барче до метрото и да пийне кафе с паста. Женя не обичаше кафе, вкусът му й се виждаше прекалено горчив, а баща й не й забраняваше да яде пасти, но да влезе в бара, да седне на високото столче, красиво да преметне крак връз крак, да поръча и да изпие кафето си, като усеща погледите на мъжете наоколо и им се усмихва — това беше страхотно. Това беше въпросният живот на възрастните, от който толкова грижливо я пазеше нейният тираничен баща.

Вече се беше облякла, гримирала и тъкмо щеше да излиза, когато зазвъня телефонът.

— Добър ден, Женя. Лесников се обажда. Забравихте ли ме вече?

Сърцето й подскочи и замря, после затупка някъде в гърлото й.

— Никога няма да ви забравя, нали ви предупредих! — Тя искаше да изрече това весело и почти шеговито, но се получи многозначително и някак трагично. Женя дори се намръщи, като чу гласа си.

— Благодаря ви за това. Женечка, отново ми е нужна вашата помощ. Дали може да се видим с вас утре сутринта?

Боже мой, какви думи, каква музика! Не „нужна НИ е помощта ви“, а „МИ“, тоест на него, на Игор. Не сухият въпрос: „Бихте ли могли утре да дойдете на «Петровка»?“, а напълно личната фраза: „Може ли да се видим?“. Вчера Женя беше готова на всичко, само и само да чуе тези думи и ето, че съдбата се смили над нея, като първо махна жестокия й баща тъмничар, а сега й подари среща с Игор.

— Разбира се, Игор Валентинович. При вас на „Петровка“ ли да дойда?

Стори й се, че Игор нещо се поколеба.

— Бих искал да се видим в по-неофициална обстановка. Възможно ли е?

— Да — радостно отговори Женя.

Идваше й да закрещи от възторг. Всичко се подреждаше, както искаше тя.

Миша Доценко и Сергей Зарубин, обградени с дълги списъци, седяха в уютния апартамент на Стасов и безсрамно се възползваха от гостоприемството на годеницата на Миша — Ирочка. През последните три месеца на стола на фризьорката Альона Гребньова бяха сядали стотина мъже, при това около трийсет от тях имаха доста разпространени фамилни имена, които почти със сигурност можеха да се срещнат в списъците на обитателите на всеки жилищен блок. За съжаление в журнала за предварително записване, взет от салона за красота, нямаше малки имена.

— Кузнецов — безнадеждно прочете Доценко.

— Кузнецов — послушно повтори след него Сергей и зашумоля със списъците. — Така, в блок номер три — две семейства, в блок три „А“ — едно, в блок пет — едно, в блок седем, вход първи — две семейства, във втори вход — цели пет.

— А по възраст?

— Сега ще видим.

И Зарубин започна да отмята семействата, където според списъците живееха мъже на подходяща възраст, тоест не по-млади от седемнайсет и не по-възрастни от шейсет години. Броят на семействата, където можеше да се намери търсеният свидетел, намаля до шест, пак добре.

— Величайло — монотонно продължи Михаил.

— Величайло… Няма такива.

— Слава богу. Попович.

— Попович… И такива няма.

— Какъв късмет. Виноградски.

— Няма.

— Ура! Иванов.

— Какъв си гад, Мишаня — направи мрачния си извод Зарубин.

— Не съм аз виновен, не измислям имената, а ги вземам от списъка — взе да се оправдава Доценко.

С Иванови, колкото и да е странно, се получи още по-зле, отколкото с Кузнецови, макар статистиката да твърди, че сред руските имена най-разпространено е именно името Кузнецов. Оказа се, че в съседните с блока на Альона Гребньова блокове живеят цели осемнайсет семейства Иванови и след операцията по съкращаването пак останаха доста — четиринайсет.

— Гугнин.

— Не виждам такъв.

— Много добре. Микеладзе.

— Ммм, не… Има Мумладзе. Не става ли?

— Отметни го за всеки случай, може в салона да не са чули добре и да са го записали неправилно. Кучеренко.

— Няма такъв.

— Прекрасно. Орлов.

— Орлов има, един брой. Отмятам го. Дай нататък.

— Инджия.

— Инджия… Не, няма, господине.

— Петров.

— Петров, Петров… Имаме Петрови в шести блок, в пети нямаме в нито един от входовете, в четвърти имаме и в трети също са се нанесли скоро.

— Викулов.

— Имаме такъв, в седми блок.

— Александров.

— И такива има, колкото щеш…

Тропна входната врата, Ирочка доведе от разходка двегодишния си племенник, сина на Стасов и Татяна Образцова.

— Момчета, гладни ли сте? — звънливо извика тя.

Доценко скочи, като едва не събори на пода подредените на голямата маса листове със списъците. По внезапно настъпилата тишина Зарубин разбра, че Михаил и Ирочка се целуват до забрава в антрето. Сергей сладко се протегна, зарадван на почивката. Сега, дай боже, Иришка ще им сервира обяд, те бързичко ще приключат с работата със списъците и ще излязат „на полето“: ще правят обиколка по апартаментите, издирвайки сред многобройните Иванови, Петрови, Кузнецови и Александрови онзи единствен човек, който се е подстригал в салона при Альона Гребньова. Онзи, който обича да се разхожда преди лягане. Онзи, който с голяма вероятност е виждал убиеца на Альона. А ако не го намерят, ще вземат от салона други списъци на клиенти — от по-ранен период. Ако пък и това не помогне, ще отидат да търсят помощ при местния участъков милиционер.

Най-сетне Доценко се върна и заби поглед в ксерокопието на журнала за предварителни записвания от салона. По очите му Зарубин разбра, че Миша не става за работа. Най-малкото през следващите десет минути.

— Слушай, ти защо се правиш на глупак? — попита го Сергей полугласно, за да не го чуе домакинята. — Защо още не се жениш за нея?

— Серьога, нали знаеш каква е ситуацията с жилището…

— Абе какво общо има жилището? Жилището си е жилище, а сватбата си е сватба. Едното не пречи на другото. Разпишете се и тогава търсете жилище за размяна, никой не ви го забранява.

— А какъв е смисълът тогава? Дали със сключен брак, или без ние не можем да живеем заедно, докато не намерим жилище. Не мога да им се тропна и аз. И без това са четирима. Ирка отказва да се премести при мен, струва й се, че всичко тук ще рухне, ако тя престане да се грижи за къщата. А и детето гледа. Ако намерим жилище в същия блок или наблизо, тя сутрин ще взема детето.

— Защо не го дадат на ясли?

— Да бе, на ясли — позасмя се кисело Доценко. — Ще даде тя на ясли своето съкровище, как не. Ирка е стопроцентово сигурна, че там ще го повредят, ще го осакатят и ще го заразят с всички болести наведнъж. Не иска и да чуе за ясли. С една дума, докато не намерим жилище наблизо, не може и дума да става за съвместен живот.

— И все пак — упорстваше Зарубин — аз смятам, че трябва да подпишете, независимо от решаването на жилищния проблем. Та да си сигурен.

— За какво да съм сигурен? — не разбра Миша.

— Ами че Ирка не се е отказала. Защо ме гледаш така? Красива, умна жена с чудесен характер и прекрасна домакиня… Ти какво, не разбираш ли, че абсолютно случайно успя да й направиш предложение, преди някой друг да го стори? Мислиш ли, че никой друг не иска да се ожени за нея? Глупак си ти, Мишаня. Послушай съвета ми, удари печата в паспорта, че после да не си скубеш косите.

— Абе какво толкова си се загрижил ти? Какво толкова те засяга? — тросна се Доценко. — Хайде де, нашият вожд и учител…

Зарубин разбра, че е отишъл твърде далече. Той много харесваше Ирочка Милованова, но когато я видя за пръв път преди почти година, Доценко вече беше започнал да я ухажва, а да пречи на личния живот на приятел, противоречеше на житейските принципи на Сергей. И той си каза, че ако Миша и Ирина нещо се разминат в живота, тогава вече… Но те не се разминаха. Сергей Зарубин мечтаеше да се озове на мястото на Доценко и смяташе, че още много мъже споделят или е възможно да споделят тази мечта. А щом е така, Мишка не е прав, като смята самонадеяно, че веднъж завинаги е уловил златната рибка.

— Аз, Мишаня, искрено обичам твоята годеница Ирочка и искам тя да има добър съпруг. Такъв като тебе. А не някой хаймана. Давай да работим сега.

Докато Ирочка хранеше племенника си и го слагаше да спи, те успяха да завършат работата със списъците, след което със завиден апетит обядваха, не се инатиха много и когато Ирочка им подаде плик с пирожки и сандвичи, който нарече „суха храна за вечеря“, и благополучно поеха към квартала на Альона Гребньова да търсят свидетеля. Предварително по телефона се бяха свързали и с брокера и се бяха разбрали с него днес да видят още два апартамента. Зарубин с лекота се съгласи да прави компания на Михаил, като още веднъж повтори:

— Иришка, тъй като те обичам искрено и нежно, държа лично да се убедя, че ще живееш в добри условия. Не мога да поверя на твоя интелигентен годеник оглеждането на канализационните тръби.

— Серьожа, ти си чудесен — топло каза Ира и приятелски го целуна по бузата, — толкова много правиш за нас, обикаляш с Миша апартаменти, губиш си времето. Дори не знам как да ти се отблагодаря.

— Ами омъжи се за мен, а не за него — неочаквано предложи Зарубин. — Работата ни е една и съща, заплатите и те, но пък аз съм много по-практичен. Вярно, Мишаня е по-красив от мен, а и по-височък, но за умна жена като тебе външността не би трябвало да има значение.

— Че какво! — засмя се Ира. — Интересна идея, ще я обмисля.

— Е, разбра ли сега? — многозначително попита Зарубин, когато излязоха от апартамента и се качиха с Михаил в асансьора. — Такива ми ти работи.

— Значи вие, госпожо Плетньова, разказахте всичко на мъжа си и се покаяхте, така ли? — със злорад тон попита изнудвачът.

Олга направи знак на Павел и той долепи ухо до слушалката, за да може също да слуша разговора.

— Да — нахално потвърди тя, — и съпругът ми ми прости. Така че можете да не се безпокоите повече. И забравете за парите, които искате да ми измъкнете.

— А, не, мадам — разсмя се гласът в слушалката. — Съпруга си можете да лъжете, но мен не бива и да се опитвате. Буквално снощи отново лудувахте в прегръдките на любовника си и аз имам доказателства за това. Нима смятате, че съпругът ви отново ще ви прости? Първата грешка е само грешка, но втората е вече престъпление, нали така, госпожо Плетньова?

Павел направи с ръка знак, който означаваше „помълчи малко“. Послушна, Олга изброи наум до пет.

— Не мога да повярвам просто на думите ви — каза тя най-сетне, като се постара гласът й леко да трепери. — Трябва да видя материала, за който плащам.

— Охо, значи сте готова да платите?

— Нали ви казах — трябва да видя материала.

— Умно! — реагира изнудвачът. — Аз ще ви дам материала, а вие на мене какво? Празни обещания, с които не мога дори хляб да си купя.

— Та аз не ви искам оригинала — нетърпеливо каза тя. — Направете копие. Или може би нямате изобщо нищо, а? Може би сте видели как отивам на гости у приятели и сте си направили някакви изводи, които нямат нищо общо с действителността. Искам да видя записа. Едва след това можем да говорим за пари.

— Какво пък, предупредиха ме, че сте делова жена, която не обича сантиментите. Как мога да ви предам касетата?

„Лично — понечи да каже Олга. — Донесете ми я вкъщи, хем и ще се запознаем“.

— Н-не знам…

С Павел не бяха успели да обсъдят този момент. Павел каза, че изнудвачите първо си приготвят мястото, а чак след това съобщават къде се намира материалът. Мястото на предаването никога не се уговаря предварително, защото в този случай има голяма вероятност жертвите просто да отидат по-рано и да проследят изнудвача. И пак добре, ако го направят жертвите, а не милицията. Олга очакваше изнудвачът сам да предложи някакъв вариант и изобщо не беше готова за неговия въпрос. Изглежда, той беше съвсем неопитен в тези неща.

— Както решите вие — каза тя вече по-твърдо.

— Добре, ще ви се обадя по-късно.

Тя затвори телефона и объркано погледна мъжа си.

— Паша, не ти ли се струва, че той е пълен хахо?

— Струва ми се — съгласи се Павел. — Изглежда, не действа сам. Някой го е наел.

Изнудвачът се обади след един час.

— Идете в супермаркета… — Той продиктува адреса. — Той работи денонощно. Касетата се намира на дъното на кашон с тоалетна хартия. От входа веднага надясно и към дъното, там е отделът за домашни потреби.

— Да не сте луд! — ахна Олга. — Ами ако някой го намери, преди да отида аз? Та това е далече от дома ми.

— Какво пък, значи вашите похождения ще получат гласност. Побързайте, мадам, че да не би опасенията ви да се оправдаят.

Олга трескаво започна да се облича.

— Ще те закарам — скочи Павел. — И изобщо вече е късно, почти единайсет е, не искам да ходиш сама.

Олга поклати глава.

— Няма нужда, Пашенка. Ами ако той се е притаил някъде наблизо? Ще види, че съм с тебе.

— И какво от това? Първо, той не знае как изглежда съпругът ти…

— Ами ако знае? И освен това той може да си те спомни, нали дълго време си пътувал с него в метрото, после си вървял след него по улицата.

— Абе не ме е виждал! Дори нито веднъж не ме погледна. Льолка, няма никакво значение дали той ще ме види, или не, ще ме познае ли, или не. За нас е важно да получим касетата и ние ще я получим при всяко положение. А после, ако се окаже, че не съм сбъркал и този младеж наистина е Кирил Яровой, с теб търпеливо ще проучим кой стои зад него, кой се опитва да те провокира да крадеш от фирмата си.

— Не — твърдо отговори Олга, — няма да рискуваме. Знае ли човек? Може всичко да не е така, както го мислим. Аз ще отида сама, дай ми ключовете от колата.

Тя се обу, с рязко движение вдигна ципа на якето си, взе подадените от Павел ключове.

— Не се тревожи, Пашенка, нищо няма да ми се случи.

В единайсет часа вечерта не беше трудно да се шофира из Москва, Олга добре си представяше маршрута и стигна до денонощно работещия супермаркет доста бързо. От входа надясно, към дъното, там бил отделът за домашни потреби. Наистина, ето го този отдел. Шампоани, препарати за миене на съдове, препарати за почистване на метал, за миене на прозорци, за санитарна техника… Флакони и стекове от край до край. Но къде е хартията? Стелажът вече свърши, а Олга така и не видя кашони с тоалетна хартия. Дали да попита? Не, не бива. Продавачката ще я заведе при тях и ще стои над главата й. Трябва да ги намери сама.

Олга се обърна на сто и осемдесет градуса, тръгна покрай стелажа в обратна посока и почти веднага видя два големи кашона — в единия имаше домакинска хартия, в другия — тоалетна. Тя приклекна, започна да рови и на самото дъно намери правоъгълен пакет. Огледа се и бързо го пъхна под якето си, зад колана на панталона. „Обаче тоя не е глупак — мислеше си тя, докато стоеше пред касиерката, която й съставяше сметката за купените за маскировка паста за зъби, шампоан и пакет сметана. — Денем тук със сигурност е пълно с народ и щеше да е трудно човек да извади от кашона касетата незабелязано за околните. От друга страна, нали аз предложих на изнудвача да направи копие. За това е нужно време. Дори да предположим, че той има вкъщи телевизор с видеомагнетофон, към който може да се включва камера, пак му трябват двайсетина минути, за да презапише дори и малък откъс от всичко заснето. Плюс време, за да стигне дотук. Половин час… Това е много, ако не си с кола във вечерна Москва. Може ли да успее, ако живее в Свиблово? Може. Но със същия успех може да успее да стигне и от десетина други места. Все още нищо не се изяснява. Сега ще се прибера вкъщи и ще видим какъв обем от материала е презаписал. Тогава ще можем приблизително да преценим времето, необходимо за копирането, и времето, което той е използвал за път. Може би тогава нещо ще се проясни“.

Когато паркираше пред своя вход, Олга видя Павел. Беше се подпрял на стената и пушеше.

— Е, какво стана? — разтревожено попита той, като се втурна към нея. — Всичко наред ли е?

— Мисля, че да. Намерих пакета, в него има касета, а виж, какво има на касетата — това е още въпрос.

— Никого ли не забеляза?

— О, Пашенка, толкова бях нервна, че не съм и поглеждала настрани. Исках по-бързо да се махна оттам.

Още с влизането в апартамента тя в движение събу обувките и се втурна към хола, където бяха телевизорът и видеото. Нямаше търпение да изгледа последния запис.

— Льолка, аз сигурно не бива да гледам — полувъпросително каза Павел, подавайки глава от вратата.

— Защо? А, да — веднага се сепна Олга, като се сети за какво става дума. Така де, не е нужно Павел да гледа как тя прави любов с Роман. — Да, разбира се.

— Само обърни внимание на времето, там в ъгъла на кадъра трябва да е посочено.

— Добре.

Тя включи на възпроизвеждане и седна направо на пода пред телевизора. Сърцето й биеше екливо и болезнено, макар с разума си Олга да разбираше, че няма да види нищо неочаквано. Нали всъщност вече беше виждала всичко това, само че в друг ракурс.

Господи, колко грозна изглежда в леглото! Нищо общо с еротичната пластика и изяществото на движенията, които бе виждала на екрана, когато бе гледала порнофилми. Един порнофилм, ако е направен добре, е способен да възбуди дори най-фригидната жена, а това? Каква гадост, каква грозота, никаква естетика. Боже мой, колко непохватно се обръща тя, а гърдите й изглеждат увиснали, ако се гледа откъм тази страна.

Това май е първият запис, направен преди три дни, в петък. Именно, ето датата и часа. Малък епизод, само три минути, явно за да спести време, изнудвачът е копирал само кратък откъс, колкото да демонстрира стоката, тъй да се каже. „Тоест голите задници“ — горчиво се усмихна Олга.

А това кога е било? В кадъра — празна стая, сигурно с Роман са отишли в банята или в кухнята. А, ето че се появява Роман. Кой знае защо с друг костюм, не с онзи, с който беше в петък. И след него в стаята влиза някакъв непознат мъж. Олга погледна указателя на времето — вече беше друга дата. Значи Роман е бил там в събота, срещал се е с някого. Ами да, разбира се, той и не криеше от нея, че понякога си прави в този апартамент деловите срещи. Всичко е ясно, това не е интересно, да превъртим по-нататък.

Тя натисна копчето за бързо превъртане напред и мислите й отново се върнаха към изнудвача. Колко прав беше Пашка, когато каза, че ако този човек не знае кога е следващата среща на Олга и Роман, той най-вероятно ще ги дебне всеки ден. Така се и оказа. Олга не беше там в събота, а той въпреки това е снимал.

А, ето го и записа от вчера. Точно така, именно с тези дрехи и с това бельо беше тя вчера. И датата съвпада. Паша заръча да обърне внимание на часа. Олга се пресегна към малката масичка, грабна бележник и химикалка и записа: 20:03, 20:48, 21:39.

— Паша, влизай! — извика тя, когато изключи видеото и извади касетата.

— Е, какво? — попита Павел и седна във фотьойла. — Как беше забавлението? Интересно ли беше?

Олга се намръщи и направи отвратена физиономия.

— Гадост. Никога не съм подозирала, че изглеждам толкова грозна отстрани. И кой е казал, че сексът е нещо красиво?

— Льолечка, красивият секс има твърде малко общо с искрения секс. Когато партньорите се стараят, тогава изглеждат добре, а когато просто се обичат, картинката не е красива.

Та какво стана с последния запис? Ти погледна ли времето?

— Ето — подаде му тя бележника. — Наистина е снимал снощи.

Павел погледна записаните от нея цифри, после се втренчи в тавана, припомняйки си нещо.

— Всичко съвпада — бавно каза той. — Записът е приключил в десет без двайсет, а към десет без десет или дори без дванайсет онзи човек излезе на улицата. Определено е той.