Когато боговете се смеят

Глава 7.

Пет минути след като си тръгна Чеботаев, излезе и Бек, а след още петнайсет минути Светлана вече звънеше на вратата на апартамента под нейния. Павел отвори след известно време, по съненото му лице и разчорлената коса личеше, че е спял.

— Здрасти — весело изчурулика Светлана и се шмугна в апартамента. — Оля вкъщи ли е?

— Не, днес ще се прибере късно. Защо, трябва ли ти?

— Исках да се посъветвам за нещо с нея. А може ли да поговоря с теб? Разбираш ли, Павлик, такива неща се случиха… С една дума, направо съм шашната.

— Ами, влизай тогава — вяло отговори Павел, макар че поканата му беше излишна. Светлана вече седеше в хола, вдигнала крака на дивана в твърде съблазнителна поза.

Ето го шансът, който й се откри внезапно и който тя не бива да изпусне. Ако сега не изцеди от ситуацията всичко възможно, после няма да си го прости. Първо, Олга я няма и със сигурност няма да си дойде скоро. Най-важното е, че и двамата го знаят, така че могат да не се страхуват. Второ, тя има не просто добър, а направо страхотен повод за разговор, с такъв повод може първо да разпали интерес към себе си, после съчувствие, после… Добре де, ще видим какво, важното е да започне.

— Представяш ли си — започна Светлана, окръглила очи, — ей сега имах посещение от милицията, разказаха ми ужасна история. Имала съм някакъв почитател, безумно влюбен в мен, който посещавал всички мои концерти и слушал кой какво говори за мен. И ако някой кажел лоша дума, го убивал. Представяш ли си?

Разбира се, тя разчиташе, че Павел ще приседне на дивана до нея, но той седна във фотьойла отсреща и предвидливо постави между себе си и момичето малката масичка със стъклено покритие. Това никак не хареса на Светлана. Открай време имаше чувството, че Павел не е съвсем равнодушен към нея, във всеки случай доста пъти бе улавяла заинтересования му поглед. Вярно, той никога не бе отивал по-далече от погледите, само понякога, сякаш по бащински, с леко движение бе разрошвал късата й пухкава коса, но Светлана добре знаеше цената на тези бащински жестове. „Преструва се пред самия себе си — казваше си тя. — Нали виждам колко го привличам. Но когато и да дойда, той или е с Олга, или очаква тя да се прибере всеки момент. Затова не си позволява нищо“. Днес беше решаващ ден. Така поне си представяше нещата Светлана. Или днес, или никога. Като мъж Павел не й харесваше особено и тя съвсем определено не беше влюбена в него. Той обаче беше мъжът, който й трябваше. Женен, следователно не може да бъде прекалено натрапчив, няма да иска тя да му посвещава цялото си време. Пари — много. Вярно, не е милионер, но на нея не й е и нужен милионер. Светлана отдавна вече си бе създала доста ясна представа какъв любовник трябва да си хване. Беше достатъчно трезво мислеща, за да определи правилно ролята и мястото на парите в нейните планове. Ако човекът имаше твърде много пари, той щеше да поиска тя да спре да пее и изцяло да му принадлежи. Щеше да я заключи в златна клетка, да я върже за себе си здраво, че и охрана щеше да й сложи, та да следят всяка нейна крачка. Това трябваше да избегне на първо място. Не че сцената й беше скъпа, по дяволите тая сцена. За нея беше важно друго… Трябваше й мъж, който няма да настоява тя постоянно да му е подръка и който ще й дава пари, без да пита за какво ги е похарчила. Тя не иска прекалено много, не й трябват диаманти, кадилаци и пентхаус жилище. Трябва й толкова, колкото ще й е достатъчно за главното в живота й. Павел Плетньов — Светлана беше сигурна в това — имаше такива пари, достатъчно беше да погледне как се обличат той и жена му и какъв начин на живот водят, какви продукти имат в хладилника и какви сервизи — в бюфета. Ходят да почиват в скъпи курорти — и за това трябват пари, и то доста. С една дума, Павел беше течната кандидатура. Ако го уловеше в мрежите си, Света би могла да реши всичките си проблеми. По-точно — един, но най-важния. Трябваха й пари. Не прекалено много, не милиони и дори не стотици хиляди долари… Но тя не можеше да спечели толкова пари със собствени сили. И тя, и Бек, и Борка Худяков, както и целият им екип, работеха по договор с Татето, според който договор на солистите се падаха средно по петстотин-седемстотин долара месечно, а на останалите — дори още по-малко. А нали тя беше артистка, певица, трябваше да има „имидж“ — и косата й трябваше да бъде винаги добре подстригана, и лицето добре гледано, и маникюрът и педикюрът й трябваше да бъдат поддържани, и дрехите й не биваше да са старомодни или евтини. А имаше и едни такива вълшебни думи като „бижута“ и „аксесоари“, които струват луди пари, а ако са евтини, това им личи страшно, вижда се с просто око. Евтини могат да бъдат дънките — ако стоят добре на хубаво дупе, почти никой няма да обърне внимание на марката. Обаче чантата, ръкавиците, коланът или козметичният несесер (заедно със съдържанието му) не стоят върху нищо и не са изопнати на нищо особено, те сами привличат вниманието и ако не са от съответната марка или не са скъпи, това си личи веднага. По принцип Светлана би трябвало да кара и собствена кола, а не да се вози на такси, но при тези изисквания към външния си вид тя още не бе успяла да спести за кола и едва ли щеше да успее в близко бъдеще.

— Интересна история — лениво избъбри Павел, след като изслуша дългия и доста заплетен разказ. — Та за какво искаше да се посъветваш с нас?

— Какво да правя сега. Страх ме е, Павлик. Знаеш ли колко ме е страх?

— Досещам се — позасмя се той.

Не беше повярвал на нито една нейна дума. Цялото поведение на хубавичката съседка беше съшито с бели конци — Павел отдавна вече беше забелязал колко усилено се опитва тя да привлече вниманието му, и то по всякакви начини. Ту ще го помоли да се качи в нейния апартамент да поправи нещо повредено и през това време ще се разхожда пред него твърде неглиже, ту ще дойде у тях под явно измислен претекст и ще седне така, че по никакъв начин да не могат да я изгонят. Сега пък е измислила някаква безумна история, за да пробуди неговото съчувствие и желание да й помогне. Не, две мнения няма, момичето си го бива във всяко отношение и само преди пет години той непременно щеше да се съблазни и увлече по нея. Едно е обаче преди пет години и съвсем друго сега. Преди пет години Павел все още обичаше такива очарователни глупачки с едър бюст, изваяни крачета и заоблено дупе, но сега вкусът му е друг, привличат го съвсем различен тип жени, но знае ли човек, може би след десет-петнайсет години, когато надхвърли четирийсет, ще се върне отново към предишните си предпочитания и отново главен определящ фактор ще станат младостта и свежестта. Тогава може би да, но определено не днес.

— Само не разбрах от какво всъщност те е страх. Той е твой почитател, значи няма намерение да ти прави нищо лошо, напротив — по всякакъв начин би те защитавал.

— Да, но ако поиска да се запознае с мен по-отблизо? Той се държи настрана сега, не съм го и виждала, но ако започне да нахалства? Нали е откачен, знае ли човек какво може да му хрумне. Аз ще му откажа, тогава представи си, че размаха ножа! Нали може да се случи така?

— Може — нямаше как да не се съгласи Павел. Разбира се, че беше възможно — в случай че цялата тази история е истина. Той не вярваше в нея, но нали не можеше да каже това на момичето. Ще вземе да се обиди, а защо трябва да го обижда, горкото малко момиче? Е, влюбила се в съседа, случва се. Старае се с всички сили да привлече вниманието му — ами това е естествено, щом се е влюбила. А дето при това послъгва — какво пък, и това се случва, жените са способни и на по-лошо, за да постигнат целта си, той не може да я осъжда за това. В края на краищата лъжата не е кражба. В случая е просто малка женска хитрост. Добре де, хайде да се съгласяваме с нея, и без това се очертава една дълга вечер — Оля отиде на поредната си среща със своя Роман, ще се прибере най-рано към полунощ, така че защо да не си побъбри с младичкото синеоко сладурче. — Но има един много прост изход. Престани да пееш за известно време, почакай милицията да го залови. Ако не се показваш на сцена, той няма къде другаде да те намери.

— Лесно ти е да говориш така. — Света въздъхна и леко промени позата си, така че поличката се вдигна още по-високо и почти до неприличие оголи заоблените й бедра. — Да можеше всичко да е толкова просто!

— Че какво сложно има! Поговори с вашия администратор, сигурен съм, че той ще те разбере.

— Той може и да ме разбере, и без това си има много пари, но останалите? Аз? С какво ще живеем? Ако не излизаме на подиума, с какви мангизи Татето ще ни плаща? Ако става дума да си спестим едно излизане, както и да е. Но нали не се знае колко време ще го издирват ченгетата. Ами ако се изтърколи година? Та ние всички ще измрем от глад, докато чакаме.

— Е, не всичко е толкова трагично — възрази Павел. — Твоите момчета могат да продължат работа, но с друга солистка. И екипът ви няма да остане без работа. Ти обаче, разбира се, трябва да останеш встрани, да кротуваш и да не се показваш пред хора. Колкото до въпроса с какво ще живееш, и това може да се оправи. Не е трудно да се намерят пари, стига да има желание.

Ето на! Тя все пак успя да даде правилна насока на разговора! Сега трябва да се постарае да не развали нещо, да не каже нещо излишно и да не забрави нужното. Моментът е много отговорен, Павел сам направи първата крачка, готов е да й предложи материална подкрепа срещу… Общо взето, ясно е срещу какво. Обаче е тактичен — просто ужас! С такива тактични мъже е най-трудно — трябва внимателно да криеш естествения в такива ситуации цинизъм зад обтекаеми интелигентни формулировки. Още Володя я учеше на това, поставяше пред нея текста на някоя пиеса и буквално дума по дума, буква по буква й го тълкуваше на глас. „Разбираш ли, той (или тя) казва това, но по смисъл, по цялата логика на поведението, по драматургия в действителност се подразбира съвсем друго. И задачата на актьорите в този случай е да произнесат текста така, че той да прозвучи убедително за другия персонаж и същевременно да е ясен за зрителя“. Отначало това, което той й обясняваше, й изглеждаше прекалено сложно, но постепенно Светлана се научи да разбира и чувства актьорската игра, започна да различава и фините нюанси в нея. Ах, Володя, Володя…

— Сигурно си прав — започна бавно тя, като подбираше думите си внимателно и гледаше Павел право в очите, — но има и един друг момент… Дори не знам как да се изразя… Може би ще прозвучи глупаво или твърде засукано, или не знам още как… Но разбираш ли, аз не мога да напусна сцената. Сигурно ти изглеждам лекомислена и празноглава пеперудка, на която й е безразлично с какво ще се занимава и с какво ще си изкарва хляба — стига да й дават пари, така ли?

— Е, не говори така, Светочка — запротестира Павел, — никога не съм си помислял такова нещо за тебе.

Тя упорито завъртя глава и смени позата си — свали крака от дивана и леко се наведе напред. Павел седеше във фотьойла, облегнат далеч назад и преметнал крак връз крак, и ритмично потропваше с молив по стъклената масичка. Ръката му беше достатъчно близо, за да я докосне, без да променя естествеността на позата си. Светлана похлупи дланта му със своята и веднага отново заговори, така че жестът й да изглежда случаен, естествено продължение и елемент от онова, което тя има да каже. Само да не се оплете в думите, които бе премислила предварително и неведнъж си бе преговаряла.

— Аз не мога да не пея, Павлик. Нали знаеш какъв е моят живот. Оля постоянно ме упреква, че си губя времето, че обичам купоните и гуляите… и изобщо. Тя просто не разбира, че ние всички живеем така, и ако аз започна да се държа другояче, няма да ме разберат, ще ме отхвърлят, ще ме смятат за чужда. В нашите среди така е прието и за мен е много важно да ме приемат, да не ме отхвърлят, инак ще остана съвсем сама. Та аз никого си нямам, само родителите си, а и те са в друг град. Всъщност съм много самотна, а всичко, което ти виждаш, имам предвид начина ми на живот, е нещо показно, по принуда. Сцената е единствената ми утеха, моите изпълнения са всичко, което имам. Ако имах и нещо друго, което да ми пълни сърцето, да стане част от мен, бих се отказала от пеенето. Но нали нямам нищо повече — нито любов, нито истински приятели. Само сцената. И ако сега престана да пея, та дори и временно, какво ще ми остане? Ами че аз ще полудея от празнотата. Да можеше някой да запълни тази пустота…

Светлана имаше усещането, че най-сетне е преминала над зейналата бездна, пристъпвайки с мънички, предпазливи крачки по тънка дъсчица — толкова труден й се стори този монолог, в който трябваше да внимава за всяка дума и нещо повече — намирайки се по средата на едната фраза, мислено да подготвя следващата. Павел я гледаше внимателно и й се стори, че погледът на кафявите му очи е станал по-топъл и нежен. При това той не си бе дръпнал ръката. „Трогна се — радостно си помисли момичето. — Май действам правилно. Господи, само дано не се проваля!“

— Мисля, че знам как да ти помогна — сериозно изрече Павел. — Имам едно предложение, само че не знам как ще се отнесеш към него. Може…

Прекъсна го телефонът. Павел рязко си дръпна ръката и посегна за слушалката. От яд Светлана чак се изпоти. Как пък можа точно в най-неподходящия момент. Сега ще трябва отново да търси повод да докосне ръката му. Тя се опасяваше, че може и да не й достигне изобретателност — твърде много умствени сили бе хвърлила за последната част от разговора и сега, когато Павел толкова явно започна да се поддава, леко се бе отпуснала, решавайки, че най-трудното е зад гърба й. Светлана се ослуша. Ех, да можеше това да е Оля, която обяснява защо няма да се прибере преди два през нощта. На никой нормален мъж това няма да хареса — дори той да не изпитва никакви подозрения към жена си, такива обаждания будят яд и недоволство. А ядът към жена му и недоволството от нейното поведение би било могъща помощ за осъществяването на замисъла на Светлана. Ах, колко добре би било! Но изглежда, че не е Оля. Да, не е тя. На телефона е майка й, тъщата на Павел. Интересно, как ще обяснява той на майчето липсата на дъщеря й у дома след девет часа вечерта? Между другото може да чуе и какви лъжи е изпяла Олга на своя благоверен за тези среднощни ангажименти. Ах, трябвало да отиде на банкет по случай третата годишнина на някоя си фирма! Не, не на тази, в която работи, а на друга някаква, с която нейната фирма е в тясно сътрудничество. Ами естествено, нито една уважаваща себе си компания не работи в безвъздушно пространство, по различните въпроси тя си сътрудничи с безброй различни фирми, а тези фирми всяка година имат рождени дни. Хем е невъзможно да се провери, хем нямаш основания да не вярваш, хем миризмата на алкохол и приповдигнатото настроение след такива банкети не са подозрителни. Така можеш с години да будалкаш мъжа си и той за нищо няма да се досети. Но днес увереността на Павел в почтеността на неговата съпруга беше само във вреда на Светлана. Щеше да е страшно тъпо той да направи момичето своя любовница и после по цели дни да й хленчи колко е виновен пред Олга. В краен случай тя би могла да му намекне за похожденията на съпругата му, да му разкаже за срещата в магазина. Не, още не е дошло времето за това. Само в най-краен случай.

Павел приключи разговора и затвори телефона. Светлана напрегнато чакаше той да продължи започнатата фраза как би могъл да й помогне. Беше сигурна, че Павел смята да й предложи именно онова, което тя всъщност очаква. Въпросът е само дали ще му стигне решителност да й го каже направо, или ще започне да протака и да мънка в очакване тя сама да произнесе нужните думи. Тя познаваше този маниер на някои мъже да принуждават жените сами да правят първата стъпка, та после с широко отворени наивни очи да им кажат: „Ти сама пожела това, сама го предложи“. Не, Светлана няма да се хване на тази въдица, печена е вече. Павел продължаваше да мълчи, замислен за нещо.

— Ти каза, че знаеш как да ми помогнеш — плахо му напомни тя.

— А? — Той тръсна глава, сякаш отпъждайки някакви мисли. — А, да. Извинявай, разсеях се нещо. Тъща ми имала някакви проблеми, та се чудех как ще ги решаваме. Та за какво ме питаше ти?

Светлана се стъписа. Как така за какво го е питала? Той какво, съвсем ли се изплъзна от ситуацията? Всичко е забравил? Достатъчно беше да ги прекъсне някаква идиотска тъща с нейните идиотски проблеми — и проблемът на самата Светлана отиде на заден план! Само това липсваше! Допреди малко имаше чувството, какво ти чувство — беше сигурна, че един миг преди този проклет телефонен разговор Павел е готов да каже думите, които тя толкова мъчително изтръгваше от него. Нима бе сгрешила? Ама не, не може да бъде! Той ще каже, всичко ще каже, трябва само малко да му помогне, леко да го подтикне.

— Ти каза, че знаеш как да ми помогнеш, за да не остана самотна, ако престана да пея.

По дяволите, как й трепери гласът! И защо се развълнува толкова? Сякаш държи най-важния изпит в живота си. Ами че това не е никакъв изпит, просто обикновен мъж, когото трябва да вкара в леглото и да го привърже към себе си, така че той да й дава пари, това е всичко.

— Да, казах. Всъщност ето какво имах предвид…

Павел отново млъкна и отмести поглед. „Хайде де, казвай, говори, докога ще протакаш!“ — помисли си Светлана, с усилие преглъщайки устремилите се навън думи.

— Само ми обещай, че няма да се обидиш.

— Обещавам. Няма да се обидя. Защо трябва да се обиждам? Нима се каниш да ми предложиш нещо неприлично?

— Сигурна ли си, че няма да се обидиш?

— Павлик, няма да се обидя, каквото и да ми кажеш. Ти си сериозен и умен човек, думата ти е закон за мен, нали знаеш отношението ми.

„Ей, накъде пое? — веднага се възпря Светлана. — Стоп, машина. Не бива да бързаш. Той още не е помръднал, а ти вече хукна напред. По-спокойно, по-спокойно, нека той пръв каже нещо, после ще можеш да развиваш успеха. Не и преди това“.

— Светик, ти си много красиво момиче…

— Благодаря — каза тя с топъл, дълбок глас.

— … и много способно.

— Отново благодаря. Приятно ми е, че го казваш. Твоето мнение означава много за мен.

— Е, щом е така, вслушай се в това, което ще ти кажа.

Павел отново направи пауза. „Ами, хайде де, казвай най-сетне! — мислено изкрещя Светлана. — Готова съм да се вслушам в това, което ще кажеш, само че кажи вече нещо, не протакай до безкрай“.

— Виж сега, на мен ми се струва, че в лицето на този смахнат почитател съдбата ти дава шанс да промениш живота си. Ти самата каза, че не можеш да не пееш, че сцената е единствената радост в живота ти. Но докато пееш това, което пееш, и така, както го пееш, ти си обречена да водиш именно такъв живот и той никога няма да стане друг. Ако искаш всичко да стане различно, трябва да промениш имиджа и репертоара си. Трябва да пееш за друга публика, тогава ще се промени и обкръжението ти. И сега ти се предоставя прекрасна възможност за това. Престани да излизаш на сцена, докато не хванат твоя безумен почитател убиец, това няма да учуди никого. А през това време намери нови песни и нов облик за себе си. Време ти е да пораснеш, Светик, вече си на двайсет и две, а пееш за седемнайсет-осемнайсетгодишни. Още година-две, максимум три — и това ще започне да изглежда смешно. При всяко положение ще се наложи да променяш всичко — нали не можеш на двайсет и пет и трийсет да бъдеш интересна на тийнейджъри. Затова го направи сега, още повече че ти е паднала възможност да не пееш известно време. Ако се заемеш с нови песни и репетиции, няма да се чувстваш самотна и празна, защото ще правиш нещо, което ти е интересно. Що се отнася до парите, доколкото знам, ти получаваш не проценти от печалбата, а заплата по договор, така че твоят администратор Татето ще бъде длъжен да ти плаща, ако поради извънредни обстоятелства не пееш. Нима не знаеше това?

Тя не вярваше на ушите си. Какви ги дрънка той? Какъв репертоар? Какъв имидж? Какъв нов облик? Той й повтаря дума по дума това, което съвсем наскоро й говореше Олга. Но те бяха сами, в онзи момент Павел го нямаше наоколо. Значи Олга е обсъждала това с него. Кучка! Обсъждала го е и й се е подигравала, говорила е гадости, правила я е за посмешище. Ах, да беше сега наблизо тоя луд фен, тогава Светлана щеше да му подскаже кой точно говори лоши неща за нея.

Моментално я обзе толкова силна ярост, че тя дори не осъзна отведнъж какво става. А ставаше далеч не това, на което бе разчитала и което бе смятала за вече случило се на практика. Павел не й каза това, което тя бе искала да чуе. И Светлана изведнъж ясно разбра, че той не й го е казал не от нерешителност, а единствено защото изобщо не е мислил за него. Дори през ум не му е минавало.

Тя остана при Павел още час и половина, но когато се качваше по стълбището към своя апартамент, дори не можеше да си спомни за какво си бяха говорили през това време. Яростта продължаваше да бушува в нея, давейки в своите бурни води всичко случващо се и изтласквайки на повърхността една-единствена мисъл: „Глупачка! Каква глупачка съм била! Охо, ще видите вие!“.

— Не разбирам — ядосано каза Виктор Алексеевич Гордеев и шумно си пое дъх след поредната чаша минерална вода, която бе изпил до дъно. — Убий ме, но не разбирам защо това хлапе е заговорило за прекратяване на сценичните изяви. Той какво, наистина ли е смятал, че престъпникът може да бъде намерен, ако групата престане да свири и пее? Трябва да бъде изгонен от органите, щом не знае елементарните основи на нашата работа.

Настя страдаше от жегата и също беше ужасно жадна, но знаеше, че след пет следобед не бива да злоупотребява с водата — това я заплашваше с отичане, заради което стъпалата й вече няма да се побират в обувките. Ето защо мъжествено търпеше и тайничко завиждаше на своя началник — всичко, което той изпиеше, моментално излизаше навън във вид на капчици пот, обилно покриващи широкото му голо теме.

— Виктор Алексеевич, той е смятал, че го прави за добро. Разбира се, достатъчно е умен, за да осъзнава, че прекратяването на сценичните изяви само ще ни попречи и нашата единствена надежда е да засечем убиеца в някой клуб. По никакъв друг начин не можем да заловим този тип. Андрей просто е искал да ги посплаши, та да бъдат по-сговорчиви.

— И това не го разбирам — промърмори Гордеев. — Защо трябва да ги плаши? С каква цел? Те да не би да са престъпници?

— Разбирате ли, Андрей е смятал, че Медведева и Бейсенов може да познават този младеж и по някакви причини не искат да ни го предадат. Че може да имат някакви лични отношения с него, да се познават или просто да го ценят като постоянен фен, а може и той да им прави някакви услуги или нещо подобно. Макар че, естествено, ако са имали повече или по-малко близки отношения, убиецът непременно щеше да знае, че Медведева излиза на сцената с грим и черна перука. В действителност тя е блондинка и той по никакъв начин не би се припознал толкова глупаво, не би взел Женя Рубцова за певицата. Но Андрей все пак е допускал, че групата „Би Би Си“ може да познава престъпника. Затова им е дал да разберат, че ако няма възможност убиецът да бъде разобличен незабавно, те ще трябва да прекратят изявите си и по този начин да изгубят пари. Надявал се е, че тази неприятна перспектива ще ги накара да разкажат всичко, което знаят, и да ни помагат занапред. Обаче виждате какво се е получило…

— Защитаваш го, така ли? — мрачно се позасмя полковникът. — Хубаво е да си старша, нали?

— Защитавам го — кимна Настя, — и не толкова Чеботаев, колкото самата себе си. Щом съм старша, трябваше да инструктирам Андрей и заедно с него да очертая схемата на разговора с Медведева. И трябваше да предвидя вариант, при който Медведева няма да е сама вкъщи, за да решим предварително дали той непременно да разговаря с нея насаме, или както се получи. И двамата сбъркахме, и аз, и Андрей, но само защото не бяхме очаквали такава открито цинична позиция от страна на Медведева. Че, нали, нека тоя откачен да продължава черното си дело, колкото повече хора убие — толкова по-добре за популярността на групата. Но което е най-неприятно — на същата позиция може да застанат и клубовете. Ще им кажем, че в часовете, когато на сцена е „Би Би Си“, в помещението на клуба ще бъде монтирана видеоапаратура, а те няма да ни разрешат, защото, видите ли, това, първо, е нарушение на договора с групата, която забранява несанкционирани записи на изпълненията й, и второ, защото е нарушаване на правото на гражданите на личен живот. Гражданите, дори и в крехка възраст, имат право да не желаят да ги снимат, когато се забавляват в нощни клубове в полутрезво или надрусано състояние. Всъщност интересът на клуба е същият като на самата група: хлапетата ще се втурнат към него от любопитство: каква ли е тая певица, заради която убиват хора. И после — ами ако въпросният убиец е някъде наблизо? Колко интересно, ах!

Гордеев си наля още вода, изпи няколко големи глътки, избърса с кърпа влажното си теме и придърпа вентилатора толкова близо до себе си, че Настя дори се уплаши — няма ли бързо движещите се перки да пометат ухото на любимия й началник.

— Даа — проточи полковникът, — в интересно време живеем. А, Стасенка? При съветската власт би ли се опитал някой да откаже нещо на милицията? На никого и през ум не би му минало. Дори никак да не им се искаше, хората правеха каквото ги помолим, защото уважаваха и ценяха нашата работа. Не ти ли липсват онези времена, а?

— Ами не — усмихна се Настя, — не ми липсват. В онези времена имаше други трудности. Спомняте ли си колко лъжлива информация съчинявахме? Петдесет процента от силите и времето ни отиваха да скалъпваме „правилни“ документчета, и то не защото те бяха нужни на нас, а защото ни ги искаха отгоре.

— Е, мисля, че и сега фабрикуваме доста такива документи.

— Няма да споря, но все пак по-малко от тогава, следователно ни остават повече сили и време за разкриване на престъпления. А това е един важен плюс, съгласете се. С една дума, Виктор Алексеевич, аз сега тръгвам да се видя с Папоров, администратора на група „Би Би Си“. Ще го успокоявам, че групата може да продължи с изявите си, но сега ще трябва да се правят видеозаписи. Имате ли някакви специални указания?

— Сама ще се справиш, не си дете — махна с ръка Гордеев. — Нещо не ми харесваш, момиче. Да не се разболяваш?

— Не — учуди се Настя, — здрава съм като слон. Защо ви се е сторило така?

— Имаш сенки под очите и изобщо си някак вяла. Случило ли се е нещо?

Тя се разсмя.

— Ще ви кажа, само ми обещайте, че няма да ми се подигравате. Вкъщи имаме кученце, то не ме оставя да спя нощем.

От изненада Виктор Алексеевич се надигна от стола си, но притиснат от жегата, веднага се тръшна обратно на него.

— Имате… какво? Добре ли чух?

— Добре сте чули. Кученце. Едно такова мъничко, рошаво, съвсем безпомощно. Момченце. Прибрах го от улицата, беше се загубило. С Льошка разлепихме обяви, чакаме да се обади стопанинът му. Само че нещо не се обажда. А кученцето е вкъщи.

Гордеев дълго мълча, втренчен в Настя с такова недоумение, сякаш тя изведнъж кой знае как се бе превърнала от слабичка блондинка в дебела рижава лелка.

— Е, това се казва изненада! — най-сетне избъбри той.

— Защо?

— Ами защото това буквално не си ти. Да не би някой да те е подменил?

Настя прекрасно разбираше какво има предвид началникът й. Тя обичаше животните, но от разстояние. Тази любов явно не й беше достатъчна, за да преодолее природния си мързел и да поеме отговорността за домашен любимец и грижите, свързани с него. Излизаше обаче, че човек може да си вземе куче далеч не защото е станал готов за тази отговорност и тези грижи, а само защото не е искал да умре, преди да научи какво нещо е да имаш куче край себе си. Напоследък Настя Каменская не разбираше себе си толкова ясно, колкото преди, от областта на ясните формулировки това разбиране бе преминало в смътни и невинаги поддаващи се на обяснение усещания, затова тя реши нищо да не тълкува пред началника си и да се задоволи с един кратък отговор:

— Не, никой не ме е подменял. Това стана случайно. Може ли да тръгвам?

— Тръгвай.

Тя вече затваряше вратата след себе си, когато Гордеев извика:

— Настася, нали с Коротков не сте забравили за молбата ми?

Настя се обърна и подаде глава през отвора на вратата.

— За коя молба?

— Да се видите с жената на Лесников.

— Не сме забравили, Виктор Алексеевич. Просто все не можем да намерим време, така че и двамата с Юра да сме свободни.

Като измина няколко метра по дългия коридор, Настя спря пред вратата на кабинета на Юра Коротков и погледна часовника си. До срещата с Папоров имаше още един час, пътят щеше да й отнеме около четирийсет минути, така че можеше да размени няколко думи с Юрка.

Коротков беше зает, в кабинета му имаше трима непознати за Настя мъже.

— Извинете — смотолеви тя, — Юрий Викторович, може ли да ви видя буквално за половин минута?

Коротков бързо излезе в коридора и я погледна разтревожено.

— Какво има?

— Нищо страшно, не се тревожи. Житената питка ей сега ме попита ходили ли сме с тебе при жената на Лесников.

— Пфу, по дяволите! Надявах се да е забравил.

— Ами и аз се надявах — призна Настя. — Обаче не стана. Ще трябва да отидем. Между другото, аз му казах, че все не можем да намерим момент, в който и двамата да сме свободни. Внимавай, не забравяй тази версия. Да не вземеш да изтърсиш, че си затънал в работа и изобщо си забравил за това.

— Добре, благодаря. Кога ще отидем?

— Е, няма още днес да се затърчим, я. При теб има хора, а и аз сега тръгвам по работа. Хайде да се видим утре сутринта и да решим.

— Става.

Той бързо млясна Настя по бузата и се скри зад вратата си.

Валерий Папоров реагира на всичко случващо се по абсолютно неочакван за Настя начин. Този млад, трийсет-трийсет и две годишен мъж не я остави да каже и дума, а моментално пое инициативата в разговора им.

— Света вече ми се обади, така че съм в течение — бързо заговори той. — Не знам точно какво ви е наприказвала тя, но настоятелно ви моля да не обръщате никакво внимание на думите й. Тя ни е малко неуравновесена, понякога, без да мисли, дрънка какво ли не, а после се разкайва. Всичко ще стане така, както кажете вие, а не както иска това глупавичко момиче.

— Значи Светлана се разкайва? — уточни за всеки случай Настя, като се постара да не издава учудването си.

— Да, разбира се. Наприказвала е цял куп глупости, после помислила малко и разбрала, че не е права. Щом милицията смята, че групата трябва временно да прекрати изявите си, така и ще направим, не се съмнявайте.

Охо, какъв обрат! Да, изглежда шоубизнесът е съвсем особена работа и мисленето на хората в него коренно се различава от мисленето на служителя от милицията. Първо Андрей: подготвял се е за едно в разговора с Медведева — получил е съвсем друго. Сега Папоров: Настя се беше подготвила за разговора с администратора на групата, имайки наум грешките на Чеботаев, а срещна реакция, коренно противоположна на очакваната.

— Благодаря ви за готовността да ни помогнете, Валерий Борисович…

— Просто Валерий — с усмивка я поправи той.

— Добре, Валерий. Благодаря ви. Но все пак бих искала да знам защо със Светлана сте на толкова различни позиции. Няма да скрия: това, което тя е заявила на нашия служител, ни хвърли, меко казано, в шок. В живота си никога не бяхме чували нещо толкова цинично — а сме си имали работа с такива закоравели бандити, с каквито вашата певица не може и да се сравнява. Но ако отхвърлим емоциите, в нейните думи има смисъл и логика. Тя се бори за парите си. А вие какво — готов сте да ги пожертвате ли? Та нали, ако групата не излиза на сцена, вие не само няма да спечелите пари, но и ще бъдете принуден да плащате на всички фактически от джоба си — нали те работят при вас по договор, а не срещу проценти.

Папоров я слушаше внимателно и от време на време кимаше в знак на съгласие. В движението на дългите му пръсти, с които той се потупваше по бузата, Настя не долови нито нервност, нито тревога. „Интересен навик — помисли си тя. — Дали се потупва така само по бузата, или по всички части на лицето? И само с дясната ръка ли го прави, или и с лявата? Ще трябва да го понаблюдавам. Никога не съм виждала нещо подобно. Непременно ще разкажа това на Татяна, може такъв типаж да й влезе в работа за някоя книга“.

— Анастасия… ммм… Павловна ли бяхте? — колебливо попита той.

— Павловна — потвърди Настя.

— Ами ето какво, Анастасия Павловна, би било абсолютно неправилно да сравнявате Светочка с мен. Тъй както, между другото, и Боря с Бек. Впрочем вие май още не сте се срещали с Боря? Света и Бек вече ми се обадиха, а Боря още мълчи.

— Не сме се срещали. Честно казано, смятахме първо да поговорим с изпълнителите, защото те по-добре познават своите почитатели и може би ситуацията би се прояснила веднага. Но след като не научихме нищо интересно и срещнахме такава реакция от страна на Медведева, решихме да се срещнем първо с вас, а после с Худяков. Продължете, моля.

Пръстите на Папоров се преместиха малко по-нагоре, към слепоочието, и започнаха да се движат по-бавно. Настя успя да забележи, че когато той слушаше, пръстите мърдаха ритмично и много по-бързо, а когато говореше, темпото се забавяше и ставаше някак хаотично.

— Разбирате ли, аз наистина нарекох Светочка неуравновесена глупачка, но в известен смисъл това е преувеличение. Тя далеч не е толкова глупава, колкото може да ви се стори на пръв поглед. Тя е достатъчно умна, за да разбира, че без образование и солидна професия след трийсетата си година едва ли ще бъде интересна на някого. Света не иска да учи, но не защото няма достатъчно ум в главата, а защото просто не иска. Нали знаете, случва се — човекът няма интерес към получаване на знания. Едни хора имат такъв интерес, други нямат, но това далеч не означава, че тези другите са по-глупави или по-лоши. Просто на едни хора не им е интересно да работят като стругари, на други — да пеят, на трети — да учат. Така че Светочка във финансово отношение се опитва днес да вземе от живота всичко възможно, така че някак да си осигури бъдещето. Разбира се, надява се да се омъжи сполучливо, но някакви пари все пак са й нужни, съгласете се. Аз пък съм съвсем друго нещо. На мен ми харесва да бъда администратор на група, смея да се надявам, че се справям добре и имам намерение да свържа бъдещия си живот именно с шоубизнеса. Но какво ще се случи утре — знаете ли?

— Какво ще се случи утре? — с любопитство попита Настя. Папоров започваше да й харесва, макар че неговите непрекъснато сновящи по лицето му пръсти леко я дразнеха.

— Утре групата ще се разпадне. Или ще се изпокарат помежду си, или Света ще се омъжи и съпругът й ще й забрани да пее, или Бек — пу, да не чуе дяволът — ще получи тежка травма и няма да може да танцува повече. Или ще престане да им харесва как ги ръководя и те ще си намерят друг администратор. Или просто успехът лека-полека ще започне да ги напуска и накрая ще ги напусне съвсем, след което те ще разберат, че повече няма смисъл да излизат на сцена в такъв състав и с такъв репертоар. Може да има много причини. Резултатът ще е един: аз вече няма да бъда техен администратор. Е, какво бихте ми казали тогава — да отида да се обеся ли? Разбира се, ще си потърся друга група, която да взема под крилото си и да я развия. За да може група или отделен певец да имат дълъг творчески живот, да бъдат на сцена петнайсет-двайсет години, че и повече, те трябва да бъдат наистина от висока класа. Такива са единици. И администратор, който е имал късмет да започне работа с такива изпълнители, може при определени условия да не се безпокои за бъдещето си.

— Значи „Би Би Си“ не е такава група?

— Ама разбира се, това е типична еднодневка, която разчита на доста тесен кръг от хора с определен вкус. Самите членове на групата не разбират това, но аз го разбирам. И го разбирам, защото ако не ми провърви, както на някои, и не извадя късмета да работя с истински талантливи изпълнители, пред мен периодично ще се изправя въпросът за новата група, с която бих започнал да се занимавам. В този смисъл кое е най-важното за мен?

Той направи пауза, очаквателно загледан в Настя, и пръстите му бързо-бързо затупкаха по брадичката му.

— Предполагам, че за вас най-важното е репутацията — предпазливо каза Настя, макар да не беше сигурна, че предположението й е правилно. Нали вече беше разбрала, че тези хора имат съвсем друга логика.

— Абсолютно вярно — одобрително кимна Валерий. — Именно репутацията. Още повече, че артистите са хора ужасно суеверни. Вие дори не можете да си представите до каква степен. Да речем, че аз откажа да изпълня вашите указания и поради това — пу-пу, да не чуе дяволът, се случи някакво нещастие, пострада някой от групата или например нашият визажист. Какво ще се говори за мен след всичко това?

Той отново направи пауза и затупка с пръсти този път по носа си. Настя едва се сдържа да не прихне — толкова смешна й се стори тази картинка. Нима самият той не може да се види как изглежда отстрани? Впрочем това е глупав въпрос — естествено, че не може.

— Ами няма да е нищо добро, определено — каза тя с усмивка. — От вашата репутация няма да остане почти нищо, ако изобщо остане.

— Правилно. — Пръстите на Папоров за миг замряха, отново се преместиха върху бузата и продължиха движението си, но доста по-бавно. — Нито един изпълнител няма да иска да си има работа с мен, а дори да се намери такъв камикадзе, ние няма да можем да привлечем в групата нито свестен „саунд“, нито добър стилист, нито талантлив хореограф. С такъв изпълнител няма да иска да работи никой, докато край него съм аз. И тъй като аз се надявам да живея още много години, по-лесно ми се вижда днес да пожертвам пари, отколкото своето бъдеще. Ето защо, Анастасия Павловна, вие можете да ми задавате всякакви въпроси и да ми поставяте всякакви изисквания. Всичко ще бъде изпълнено точно.

Докато се прибираше към къщи, Настя мислено се връщаше към всички подробности от разговора си с администратора на група „Би Би Си“ и все повече се убеждаваше, че Папоров всъщност не се различава толкова много от Светлана Медведева. Естествено той е готов да се съгласи с всички изисквания на милицията, искрено не желае да се появят нови жертви на този странен младеж, който е безумно влюбен в певицата, но само защото се тревожи за себе си, за своята репутация и за своето бъдеще. Нито веднъж в думите му не се мярна дори подобие на съчувствие към убитите, дори намек за страх за хората, които тепърва е възможно да загинат от ръката на психопата. Или тя не е права? Може би просто не е доловила това?

Павел Плетньов дълго се въртя в леглото, но така и не можа да заспи. Невъзможно е да се живее без климатик при затворени прозорци, а през отворените прозорци веднага радостно нахълтват комари и започват да си правят банкет върху живото ти тяло, като при това нахално бръмчат — според тях това бръмчене сигурно означава празнични наздравици. „Не биваше да спя следобед — с досада си мислеше той. — Сега още два часа няма да мога да мигна. И да чета ме е страх — ако запаля лампата, изобщо няма да се отърва от тези кръвопийци. Дано поне Оля да се прибере скоро, в приказки времето ще мине по-бързо“.

Когато чу звука от отварящата се врата, беше вече един и половина.

— Льоля! — високо извика Павел. — Не е нужно да пазиш тишина, аз не спя.

След няколко секунди в стаята влезе Олга.

— Само не пали лампата, че тези гадове ще ми налетят — побърза да я предупреди той.

— Защо не спиш? — уплашено го попита тя. — Случило ли се е нещо?

— Жега, комари и моята собствена глупост — жално простена той. — Прибрах се от работа по-рано и легнах да подремна, затова сега се тормозя. Как мина срещата ти?

— Днес беше за шест плюс.

По гласа на Олга Павел разбра, че тя се усмихва.

— И бельото ли се оказа сполучливо?

— Ами да — позасмя се тя, — опитът учи. А ти как прекара вечерта?

— Ако искаш, ще ти разкажа, но историята е дълга, макар и ужасно смешна. Уморена ли си?

— Не чак толкова, че да не чуя твоята смешна история. Освен това утре е събота, мога да спя до по-късно. Легнал ли ще ми разказваш?

— Хайде да пийнем чай — предложи Павел. — Сега ще стана.

Те седнаха в кухнята, като предварително плътно затвориха вратата, та литналите към светлината комари да не се промъкнат в стаите. Докато Олга се миеше и преобличаше с безтегловното си пеньоарче, Павел направи чай и го наля в чашите.

— Представяш ли си, нашата Светик предприе днес решителна атака спрямо мен — весело съобщи Павел. — Трябваше да чуеш това.

— Какво значи „да го чуя“? — попита Олга. — Нямаше ли какво да се види?

— Ами нямаше — тя седеше на дивана, аз — във фотьойла. Но да беше чула какви ги приказваше!

Той с удоволствие и с подробности преразказа на Олга цялата сцена със Светлана, като добавяше към нея своите злъчни коментари.

— Само след пет минути разбрах накъде бие и не си спестих удоволствието да я подразня. Престорих се, че се поддавам на нейните съблазни, и започнах да отлагам момента. Представяш ли си, тя беше стопроцентово сигурна, че съм се хванал, че ей сегичка направо ще й предложа да стане дама на сърцето ми, чиято издръжка ще поема частично или изцяло. А аз се правя, че наистина искам да й предложа това, но се стеснявам и не смея. Такъв цирк беше, Льолка!

— И как свърши всичко? — лениво попита Олга, вече допивайки чая си.

— С това, че й предложих далеч не каквото бе очаквала. Повторих същото, което си й казала тогава на стълбището. Ау, колко се ядоса! Мислех, че направо ще ме убие на място. Защото тя си беше въобразила, че работата й е вече в кърпа вързана, че съм налапал въдицата и няма начин да се измъкна, че трябва само да изтръгне последната дума от мен. И не щеш ли — такова разочарование. Изпитах огромно удоволствие.

Олга го погледна толкова сериозно, че Павел се сепна.

— Какво бе, Оля? Нещо лошо ли казах?

— Струва ми се — бавно отговори тя, — че си направил нещо лошо. Защо си се държал така с нея?

— Как така защо? — възмути се Павел. — Как трябваше да се държа според тебе? Да легна с нея и после да й позволявам да ме скубе? Изобщо не ми е потрябвала, такива хлапачки отдавна не ми харесват.

— Пашенка, не знам за леглото, но не бива ТАКА да се държиш с жените. Ами ако наистина й харесваш? И да е решила да ти го признае, е, може би не много умело и не твърде умно, но… според силите си. А ти отначало си я обнадеждил, позволил си й да подържи ръчичката ти, престорил си се, че ти е приятно, а после — тряяяс! Защо така, Паша? С какво е заслужила такова отношение?

— С това, че е нахална малка мръсница, която се натрапва на чужд съпруг и се опитва да го отнеме от съпругата му, с която, между другото, се познава много добре — ядно отвърна Павел. — Това пък изобщо не съм го очаквал — че ще се хвърлиш да я защитаваш. Мислех си, че ще те развеселя, а си спечелих едно нравоучение.

— Паша, тя е обикновено влюбено младо момиче, което още няма достатъчно опит, за да се държи подобаващо и достойно. Трябва да бъдеш снизходителен към нея. И при всяко положение не е хубаво да оскърбяваш чувствата й.

— Добре — сухо отговори Павел и вдигна чашите от масата. — Разбрах отношението ти по въпроса. Ще си направя изводите.

Олга мълчаливо изми съдовете, докато Павел прибираше в шкафчетата захарницата, бисквитите и конфитюра. Разотидоха се по стаите си, като за пръв път от много години не си казаха лека нощ и не си размениха обичайните целувки. Когато влезе в спалнята си, Павел си свали панталона и вече се канеше да си легне, но внезапно реши друго. Не му се занимаваше отново с копчета, затова бързо си наметна халата и отиде до вратата на Олгината стаята.

— Оля, може ли да вляза?

— Влизай — чу се студен, недружелюбен глас.

Той отвори вратата и застана на прага.

— Ти разбираш ли какво се случи сега? — попита замислено.

— Е, какво се случи? — все така студено отговори Олга.

— Ами случи се това, че тази мерзавка все пак успя да ни скара. Льолечка, с теб не сме се разделяли трийсет години и за последен път се карахме, ако не ме лъже паметта, когато бяхме на петнайсет.

— На четиринайсет — тихо го поправи Олга. — Случи се няколко дни преди рождения ни ден. Предстоеше ни да навършим петнайсет. Скарахме се, защото не можахме да се разберем кои от твоите приятели и моите приятелки да поканим.

— Да — с усмивка потвърди Павел. — И през ум не ни мина, че можем да празнуваме поотделно рождените си дни. Още тогава можехме да съществуваме само заедно. Оттогава не сме се карали по никакъв повод. И ето сега заради някаква си хлапачка, заради някаква глупост… Льолка, това е ужасно. Ако съм направил нещо погрешно, прости ми.

— Ами тя? — тихо попита Олга. — Тя ще ти прости ли?

— Това не ме вълнува — рязко отговори Павел. — Тя не означава нищо в моя живот. А без теб не мога да живея.