Когато боговете се смеят

Глава 13.

Трупът на Альона Гребньова беше намерен във входа на блока, където е живеела. Престъпникът по всяка вероятност я бе настигнал на улицата и спокойно бе я следил, докато тя отворила вратата. Тогава явно е влязъл заедно с нея. Това се е случило около един часа през нощта, когато Альона се е прибирала от работа. Била фризьорка, работела в салон, а в извънработно време често обслужвала дами, които се нуждаели от стилни прически през нощта. Сред постоянните й клиентки имало редовни посетителки на скъпи клубове и казина, няколко високоплатени проститутки и дори двама мъже с „трудни“ коси, нуждаещи се от постоянна поддръжка.

Една седмица преди гибелта си Альона прекарала около три часа в нощния клуб „Алегро“, където отишла с приятели и с постоянния си кавалер, който се канел в най-близко бъдеще да й стане годеник. Приятелите й, две момичета и две момчета, дълго не можаха да проумеят защо хората от милицията толкова педантично ги разпитват за въпросната вечер и ги карат да си спомнят кой какво е говорил. Не беше лесно да си спомнят, защото мигар можеш да възпроизведеш подробно и последователно едно общо дърдорене от преди седмица, дърдорене под звуците на гърмяща музика и обилно полято с алкохол? Миша Доценко се изпоти сто пъти, докато накара петте зашеметени от страшната вест лица, настанени пред него, да му обрисуват що-годе ясна картина. Разбра се, че най-напред си бъбрили за общи познати и собствени проблеми, после плавно преминали към професионални теми, Альона започнала да им разказва нещо за своите клиенти, за техните смешни привички и неизпълними изисквания, след което някой от присъстващите, май гаджето на Альона, повдигнал въпроса за умението на хората да виждат себе си отстрани. Защото според него неизпълнимите изисквания произтичали именно защото някои хора виждали себе си по съвършено определен начин и смятали, че еди-какво си ще „им отива“ и с тяхната коса „това спокойно може да се направи“, докато маестрото по прическите съвсем определено знае, че с наличната коса никога не може да се направи „ей това“, а крайният резултат само ще загрози клиента. Събеседниците възразили на гаджето на Альона Гребньова, че понятието „отива — не отива“ и „ще загрози — няма да загрози“ е много субективно, че клиентът си мисли, че ще стане по-красив, майсторът пък смята, че няма да стане, но нали това е въпрос на вкус. Кой е казал, че вкусът на фризьора е по-добрият? Нима това се определя само от документчето, което той получава при завършването на курса по фризьорство? Ами ако клиентът е художник и има диплома за завършено училище по изкуствата, тоест чувството за красота също не му е чуждо? Спорът бързо стигнал до задънена улица, но в този момент на сцената излязла групата „Би Би Си“ и гаджето на име Алик предложило да сменят темата с по-актуална, а именно — да обсъждат външността на артистите и техния стил на сценично поведение. Това щяло да позволи нагледно да демонстрират различията при възприемането. Идеята била подкрепена, след което всеки от шестимата, без да жали краските и мобилизирайки цялото си остроумие, започнал да критикува Светлана Медведева, Борис Худяков и Бек Бейсенов. Момчетата се гаврели предимно със светлорусия казах, към Медведева почти нямали претенции — горещо одобрявали нейните изваяни заоблени форми.

— Защо се заяждате с Бек? — възмущавали се момичетата. — Вие просто му завиждате, задето е толкова необичаен.

— Щяхме да му завиждаме, ако беше такъв по природа — възразявали момчетата. — Ама той е изрусен! И ние можем да се боядисаме зелени и също ще бъдем необичайни.

— Той е талантлив — упорствали техните приятелки, — танцува страхотно. И е необичаен не защото е блондин с мургава кожа, а защото танцува най-добре от всички. Има необикновена пластика.

— Пластиката му е най-обикновена — заявил Алик, — просто на вас ви изглежда необикновена именно защото външността му е нестандартна. Вие се захласвате по необичайната му външност и прехвърляте това възприятие върху всичко останало. Хващам се на бас, че ако го заговорите, необикновени ще ви се видят и неговите думи и мисли, макар че той няма да каже нищо особено. Хайде, опитайте да ми докажете, че не е така.

Никой не рискувал да доказва това, с Алик изобщо било трудно да спори човек — той още от дете бил луд по логиката, четял някакви сложни книжки и обичал да говори за прочутия софизъм на Еватъл, предлагайки на събеседника да реши тази логическа задача. Тъй като никой от приятелите на Алик не можел да я реши, неговият авторитет в споровете все още бил непоклатим. Ето защо всички с лекота превключили към обсъждане на певицата Светлана и тогава ролите моментално се сменили: момичетата остро я критикували, а момчетата се опитвали да защитят мнението си за несъмнената привлекателност на солистката. Особено злобна била критиката на Альона Гребньова. Обект на нейната злъч били краката, бедрата, гърдите, костюмът, гримът и прическата на певицата. Альона не харесвала абсолютно нищо у нея.

— Да сте забелязали около вас да се върти някой и особено внимателно да се вслушва в разговора ви? — попита Доценко.

Не, те не били забелязали никого, но не се и заглеждали специално. Били увлечени в спора и гледали само към сцената и един към друг.

— Погледнете тези снимки — може би сте видели някого от тези хора в клуба?

И в това на Михаил не му провървя — те не можаха да кажат нищо определено. Да, май ей този им изглеждал познат, май били виждали и този, но не били сигурни дали онази вечер в клуба, или друга вечер и на друго място. Не, не ги познавали лично, съвсем определено.

Последната надежда на Доценко беше Алик. Ако Каменская беше права, Фена няколко дни не е можел да убие момичето, защото някой постоянно я е изпращал до вкъщи. Този „някой“ най-вероятно е бил гаджето й Алик. И ако Фена цяла седмица се е опитвал да свари Альона сама в късен час, може би Алик е забелязал това. Наистина, той току-що бе разглеждал снимките на подозрителните посетители на клуба и никого не бе си спомнил, но нали Миша го бе питал за клуба, а не за улицата или за обществения транспорт. Михаил знаеше от опит колко важно е при едно разследване въпросът да се постави правилно, така че човекът да насочи спомените си във вярното направление.

— Кажете, Альона често ли се прибираше сама късно вечер?

— Случвало се е. Не много често. Тя беше предпазлива, страхуваше се. Но понякога все пак й се налагаше да се прибира сама.

— Може ли да си спомните по-точно?

Всъщност Миша изобщо не се интересуваше поради какви причини Альона Гребньова понякога се е движила из нощна Москва без придружител, но той искаше мозъкът на Алик да се пренасочи от обстановката на шумния клуб към спомени за вечерните разходки с приятелката му.

— Альонка имаше клиентки, които й изпращаха кола и тя после се прибираше със същата тази кола.

— Всички клиентки ли постъпваха така, или имаше изключения? — уточни Доценко.

— Не, не всички, разбира се. Три или четири, ако не греша, но тях Альонка обслужваше най-често. У останалите ходеше сама. И се прибираше след това сама, ако аз не можех да я посрещна.

— С метрото ли пътуваше?

— Различно. Ако приключеше преди един часа, с метрото, ако се освободеше по-късно, хващаше такси — обществено или частно. Наистина, не обичаше да пътува с частни, страхуваше се от тях. На такива се качваше само когато не можеше да хване обществено.

— Спомнете си, Алик, в кои вечери през последната седмица, след като бяхте в клуб „Алегро“, вие изпратихте Альона?

— В кои вечери ли? — Алик сбърчи чело. — Сега ще ви кажа… Ами, първо след клуба, това беше в четвъртък, нали така? После в петък Альонка работи от девет сутринта до девет вечерта в салона, после аз я взех от там и я закарах у нас. В събота отидохме на екскурзия извън града и към пет часа на мобилния й се обади клиентка, Альона се разбра с нея за вечерта, за единайсет и половина. Закарах я при клиентката, а после се е прибрала с кола. В неделя пак работи в салона цял ден, после ходихме на ресторант, после я изпратих.

— Пеша или с кола?

— Ресторантът беше близо до тях, изпратих я пеша. Тя искаше да се разходи, оплакваше се, че я боли глава, в техния салон е малко задушно.

Алик беше строго последователен в спомените си и Доценко не му пречеше да навлиза в подробности — така беше дори по-добре. Нека си насочи мозъка към вечерните изпращания, а после току-виж нужният спомен изскочил сам. Михаил търпеливо очакваше края на разказа и в резултат изясни, че през последната седмица Алик е изпращал Альона само два пъти — в неделя и във вторник. В сряда Альона не е работила в салона, не е била на смяна. Самият Алик в сряда пътувал до Подмосковието, където го изпратил началникът му по някаква задача, а когато се върнал, се обадил на Альона, за да обсъдят какво ще правят, и се оказало, че тя има две поръчки за работа — в девет и в единайсет вечерта. Срещата не се получавала и двамата единодушно решили, че не си струва да скърпват някакъв си половин час, а най-добре да се видят на другия ден, в четвъртък, както обикновено, след затварянето на салона. А в сряда вечерта Альона била убита.

— А сега, Алик, постарай се да си спомниш дали в неделя и вторник не сте виждали на улицата някакъв мъж, един и същ? Млад, приблизително на вашата възраст, висок, светлокос.

Младежът се замисли, после отрицателно поклати глава.

— Май не сме. Аз поне не си спомням такъв. Но, честно казано, не съм обръщал внимание. Вероятно смятате, че престъпникът я е следил? — тревожно попита той.

— Така смятам. Дебнел е момент, когато Альона ще бъде сама и наоколо няма да има хора. Със сигурност е бил близо до ресторанта, където сте вечеряли в неделя, и е наблюдавал как си тръгвате. Определено е вървял след вас с надеждата да се разделите, преди да стигнете до нейния вход. Вие да свърнете към метрото, а тя да продължи сама. Същото е станало и във вторник. Той е бил някъде наблизо. Затова е много важно да си спомните всички хора, които са попадали пред очите ви, когато сте изпращали Альона.

Алик много се стараеше, но не можа да си спомни никого. Той изобщо не твърдеше, че по улиците е било безлюдно, не, имало хора, но той не се заглеждал в тях. Какво пък, жалко наистина, но Доценко имаше в резерв още един похват, който понякога даваше добри резултати.

— Хайде сега да отидем при този ресторант и заедно да извървим пътя, по който сте минали с Альона в неделя. А после — маршрута ви за прибиране към дома й във вторник — предложи той.

— Но защо? — тъжно попита Алик. — Точно сега не съм в подходящо за разходки състояние…

Доценко отдаде дължимото на неговото самообладание. Тази сутрин Алик бе научил, че любимото му момиче е било убито, след което седеше пред него вече цели три часа и старателно отговаряше на въпросите му, без изобщо да демонстрира душевното си състояние. Михаил нито за миг не се бе съмнявал, че на момчето му е тежко, но то го показа едва сега.

— Моля ви, Алик — твърдо каза Доценко. — Налага се да го направим. Това е последното, което може да помогне.

— Е, добре тогава — въздъхна младежът.

— Колко е хубаво, че жегата най-сетне свърши.

Гордеев отново погледна към прозореца и поклати глава, сякаш изведнъж се усъмни в думите си. Разбира се, времето не беше приятно, от сутринта бе започнал да ръми ситен студен дъжд, въздухът беше неприятно влажен, а небето, плътно покрито със сиви облаци, напомняше безнадеждно спусната след края на спектакъл завеса.

— Интересно е устроен човекът обаче, нали? Когато беше горещо, всички мечтаехме да се захлади, а когато се захлади, пак не ни харесва.

— Защо пък — възрази с усмивка Настя, — на мен дори много ми харесва.

— Ха, вярно ли? А кой завчера ми умираше от промените в налягането? Аз ли? На кого дадох лекарство?

— Е, то беше завчера, Виктор Алексеевич, а днес съм като роена китка, бодра и весела.

— И главата ли ти мина?

— Сякаш изобщо нямам глава — увери го Настя. — Нищо не чувствам. Та какво да правим според вас, Виктор Алексеевич? Все още можем да отменим днешната сценична изява на „Би Би Си“. Да я отменим ли, или не?

— Ами аз откъде да знам! — избухна полковникът. — Защо търсиш съвет от мен? Сама мисли! Назначил съм те за старша, така че мисли.

Настя наведе глава и започна съсредоточено да чертае на листа пред себе си стрелки и кръгчета. Да я отменим ли, или да не я отменяме? Ако предположим, че в понеделник Фена наистина не е бил в клуб „Протон“, а пък вече е убил човека, който не му е харесал при предишната изява на Медведева, можем да отменим днешната и да бъдем сигурни, че в близко време нова жертва няма да падне. Ако отменим изявата, ще спасим потенциалните жертви, но след това ще се опитваме да търсим Фена практически слепешката. Ако пък направим още едно скрито видеозаснемане тази вечер, има шанс, и то голям, да успеем да го открием. Или с лично наблюдение, или утре с помощта на Женя Рубцова. Има обаче опасност, и то голяма, Фена да дойде за днешното изпълнение на Светлана, но отново да го изпуснем. А Женя утре сутринта да не може да го разпознае. А след няколко дни да получим още един труп. И този труп ще лежи на съвестта на човека, който вземе решение да не отменя изявата на групата „Би Би Си“ в нощния клуб „Селена“.

Настя отвори папката и извади листа с плана на вътрешното помещение на клуб „Селена“. Помещението имаше сложно разпределение, тук явно не можеше да се мине със заснемане само от три точки. За да попаднат пред камерите всички посетители без изключение, тези камери трябваше да бъдат най-малко седем. Много… И като се имаше предвид, че това беше последният шанс Фена да бъде намерен по стария изпитан метод на личното наблюдение, трябваше да бъдат изпратени и повече оперативни работници. Шансът наистина беше последен, защото или Фена щеше да бъде открит след днешната изява, или тези изяви трябваше да бъдат прекратени до залавянето на престъпника. Не можеха да рискуват повече с живота на хората. Виж, само днес… Да рискуват ли, или не? Страшно е… Отговорността е огромна. Някъде по улиците ходи момиче или момче, решава проблемите си, гради планове за бъдещето, страда от несподелена любов или обратното, лети от щастие, седи и чака на опашка за зъболекаря, купува си цигари, готви се за изпити, кани се довечера да се позабавлява в клуб „Селена“ и дори не подозира, че някъде наблизо го дебне луд убиец, а в една красива жълта сграда на улица „Петровка“ седи глупавата и непохватна подполковник Каменская и решава неговата или нейната съдба — ще ги срещне ли днес убиецът, или не. Възможността за тази среща не е предопределена окончателно, нали не е задължително днес в клуба да се намери човек, който на висок глас ще говори гадости за Светлана Медведева, а дори да се намери такъв, не е задължително Фена да го чуе. Но от решението на въпросната Каменская зависи главното: дали ще има такова място, където тази среща може да се състои. Ако има, вероятността за среща и съответно смърт е около четирийсет процента, но пък вероятността престъпникът да бъде заловен е около осемдесет. Ако няма такова място, човекът ще остане жив. А престъпникът най-вероятно — свободен. И след това непременно ще убие някого другиго. Е, кое е по-доброто? Какво да избере? Трябва да събере смелост и да поеме отговорността за решението.

— Виктор Алексеевич, а вие често ли сте били принуден да вземате такива решения? — попита тя, след като вдигна глава.

Гордеев стана от фотьойла, направи крачка към прозореца и го отвори с рязко движение. В кабинета нахлуха звуците на минаващите по „Петровка“ автомобили и монотонното шумолене на дъжда.

— Направи лисичарник тука, не може да се диша от твоите цигари — промърмори той. — Дали ми се е налагало да вземам такива решения ли? Налагало ми се е. Е, и какво?

— И често ли се е оказвало, че решението ви е било неправилно?

— И това се е случвало.

— И загивали ли са хора?

— Случвало се е. Стасенка, съществуват определени закони и те са писани за всички. Може да не ти харесват, но ти не можеш да не ги спазваш. Човек не може да изживее живота си, без да взема никакви решения. Камо ли да работи, без да взема решения. Ако този човек работи в криминалната милиция, неговите решения често са свързани с успешното залавяне на престъпник или невъзможността той да бъде заловен. Ако работи в отдела по убийствата, тези решения са свързани с вероятност за залавяне на убиец, чуваш ли — на убиец, а не на джебчия, а убиец, който се разхожда на свобода, е и потенциална опасност за други хора, за техния живот. Не може да работиш във втори отдел на Московското управление на вътрешните работи и да не се страхуваш, че решението ти може да струва нечий живот — просто няма начин. Трябва добре, да запомниш това. А ти се опитваш да избегнеш отговорността и да я прехвърлиш на мен.

— Аз не…

Гордеев я спря с жест на ръката и продължи:

— Да, опитваш се. Аз дълго те пазих от такива ситуации, ти мислеше, анализираше, всички се съветваха с теб, но решенията вземаше не ти, а аз. Или човекът, когото бях назначил за старши по случая. Днес е твой ред, малката. Нали си подполковник, а аз вече съм старичък и всеки ден може да се случи онова, което и двамата с тебе не желаем, но което е абсолютно неизбежно. Аз ще си отида, а ти ще продължиш да работиш. И на никой друг началник няма да можеш да обясниш как си се издигнала до такъв висок чин в криминалната милиция, без изобщо да умееш да вземаш решения. Не мога да те зарежа тук сама, без да съм те научил на най-важното — да поемаш отговорност. Смятай, че това е хирургическа операция: боли, страшно е, но се налага. Искаш ли да знаеш какво решение бих взел днес на твое място?

— Искам. Кажете ми — помоли Настя.

— Не. Знам как бих постъпил аз, но няма да ти кажа. Мисли сама!

— Но, Виктор Алексеевич, не е честно! — запротестира тя. — Аз наистина имам малко опит, може да сгреша и да взема неправилно решение, а ако вие знаете какво трябва да правя, за да не рискувам човешки живот, сте длъжен да ми кажете. Вие ме обучавате, тренирате ме, както инструктор обучава работно куче, а нали заради вашата страст към педагогиката може да загине човек! Не бива така!

— Може — студено отсече Гордеев. — И трябва. Инак ти на нищо няма да се научиш. Претегли всичко още веднъж, премисли, прецени. И вземи решението си. Ти разполагаш с цялата информация по случая, ти, за разлика от мен, познаваш в подробности всеки факт, затова ти трябва да решиш.

— Ами опитът? Ами усетът, който се изработва с годините? Вие имате всичко това, а аз…

— Не се подценявай, работиш тук повече от десет години. Ти ли нямаш усет? Хайде де! За десет години дори дебил го придобива. А за да се почувстваш по-спокойна, ще ти кажа едно: аз съм напълно съгласен с твоите разсъждения. И с извода ти съм съгласен. Нова жертва може да падне утре, може и след седмица, след месец, след година. А може и да не падне изобщо, но за целта трябва да заловим убиеца тази вечер. А е невъзможно да го заловим днес, ако не позволим групата да свири. Но ако й позволим, има вероятност ние да изтървем убиеца, а той своята жертва — не. Е, сега върви и мисли. И не тичай при мен с въпросите си, ще дойдеш с готово решение.

Настя се потътри към кабинета си с наведена глава. Много строго се отнесе Житената питка с нея! А тя толкова се надяваше на неговата помощ и съвет.

Погледна часовника. Тази сутрин, след като получи новината за новата жертва на Фена, тя разговаря с Папоров. Администраторът на група „Би Би Си“ изпадна в ужас и веднага заяви, че ще се обади в клуба и ще отмени участието им довечера. Настя го помоли да не бърза и да почака до пет часа. Не по-късно от пет, обеща тя, ще се свържат с него и ще му кажат нужно ли е да отменя концерта. Ако до пет не се обади никой, Папоров може да действа по свое усмотрение. Сега е пет без двайсет. За вземане на решението тя има двайсет минути. Двайсет минути, през които трябва да бъде решена нечия съдба.

Алик заведе Миша Доценко в малко уютно ресторантче близо до станция „Воден стадион“ на метрото. До блока, в който бе живяла Альона Гребньова, имаше около двайсет и пет минути път пеша с бавно ходене. Ръмеше неспирният ситен дъжд и Миша си сложи качулката на якето, а Алик нямаше нито качулка, нито чадър.

— Кой излезе пръв? — попита Доценко. — Альона ли? Пуснахте ли я да мине напред?

— Не, аз излязох сам. Альона се отби в тоалетната, а аз казах, че ще я изчакам навън.

— Добре, значи излязохте. Пред входа ли се спряхте, или веднага слязохте по стълбището?

— Ами… — Алик се замисли, докато си спомни. — Слязох и извадих пакета с цигарите. Да, точно така, слязох и запалих цигара.

— Дълго ли стояхте така?

— Е, не съм засичал времето…

— Когато Альона излезе, хвърлихте ли фаса?

— Не — учудено отговори Алик, — защо? Продължих да пуша.

— А къде го хвърлихте?

— Слушайте, нещо не разбирам — търсите убиеца или моите фасове? — ядоса се момчето. — Защо ме мотаете?

Доценко с успокояващ жест докосна рамото на Алик.

— Не се ядосвайте, хората наистина рядко обръщат внимание на времето, но в замяна на това добре си спомнят какво и как са правили. Ако възстановим точно техните действия, можем да определим и времето. Е, къде хвърлихте фаса?

— Ей там. — Алик посочи кош за боклук до автобусната спирка. — Хвърлих го в коша на спирката.

— За колко време изпушвате една цигара?

— Не знам, не съм обръщал внимание.

— А аз забелязах още в кабинета, когато разговаряхме. Четири минути. Вие дърпате често от цигарата и вдишвате дима много дълбоко. Значи излиза, че сте чакали Альона три до три и половина минути. Ако обичате, застанете на мястото, където сте стояли, и запалете една цигара.

Алик послушно извади цигарите, щракна със запалката.

— И какво да правя по-нататък?

— Нищо. Стойте, пушете, не ми обръщайте внимание.

Доценко отстъпи няколко крачки и започна да наблюдава Алик. Да, съмнителен свидетел — не се оглежда наоколо, веднага потъна в мислите си. Изглежда, дори не усеща, че вали. Има хора, които подсъзнателно се стремят да черпят информация отвън, всичко разглеждат, интересуват се от всичко. А има такива, и Алик за съжаление е от тях, които все гледат да се вглъбят в себе си, ако околната действителност не изисква вниманието им. След като изчака нужното време, Миша отиде при него:

— Сега да тръгнем, накъдето сте тръгнали с Альона.

Те бавно закрачиха по улицата, при спирката Алик хвърли фаса.

— Между другото, имаше ли хора на спирката? — попита Михаил.

— Не си спомням… Май имаше един мъж. Да, точно така, имаше, аз понечих да хвърля фаса на земята, но забелязах мъжа и реших да се държа прилично. Не мога да понасям да ми правят забележки на улицата.

И така крачка след крачка. Ето един павилион — той работеше ли, когато минахте покрай него? А имаше ли купувачи? Ето кръстовището — чакаше ли някой да светне зелено? Ето един паркинг — на него ли бяхте оставили колата си? Когато сте минали покрай него, сигурно сте погледнали дали тя си е на мястото? Много коли ли имаше на паркинга? Някой да е потеглял в този момент? Или обратното — да е паркирал? Капка по капка Доценко изцеждаше от Алик спомените му за хора, които в онзи момент са били в непосредствена близост с него и Альона. Но никой не приличаше на Фена. Никакви безцелно мотаещи се наоколо високи блондини или просто светлокоси мъже.

— Какво пък, хайде да се разходим по маршрута, по който сте се прибирали във вторник — помоли Миша.

— Ами във вторник аз я закарах с колата, нали ви казах.

— Да, спомням си. Значи в девет часа Альона е приключила работа в салона. Нали така?

— Да.

— Вие точно в девет ли пристигнахте пред салона?

— Към девет и десет.

— Тя чакаше ли ви вече?

— Не, аз трябваше да я изчакам. Разбирате ли, беше й трудно да пресметне времето — записват последния клиент за осем часа, но е невъзможно да се прецени колко време тя ще се занимава с него. Понякога се освобождаваше още в девет без четвърт, а се случваше да работи и до девет и половина.

— Тоест вие пристигнахте, спряхте и зачакахте — уточни Доценко.

— Ами да.

— Влязохте ли вътре?

— Защо? Каква работа имам там?

— Ами не знам, например, за да й се обадите, че сте пристигнали.

— Тя и без това ме виждаше, столът й е точно до прозореца. Спрях, а тя ми помаха с ръка и се усмихна. В момента вече доизсушаваше клиента.

— Ясно. Да отидем в салона, ще видим на място.

И пак всичко отначало. От коя посока е дошъл, къде е спрял, накъде е погледнал, кой е излязъл от салона, кой е минал покрай него. Какви коли е имало наблизо, не е ли потеглила някоя след тях, а дали някоя не е потеглила веднага щом Альона е излязла от салона. Доценко обаче не чу нищо определено.

— И закъде тръгнахте оттук?

— Да вечеряме. А после закарах Альона у тях.

— Точно пред входа ли спряхте колата?

— Не, там беше пълно с коли, не можех да стигна до самия вход.

Доценко вдигна глава и тъжно погледна към небето. Минава пет. Той измъчва това момче от дванайсет насам — цялото подгизнало, без почивка, без да хапне или пийне нещо. По облаците не се забелязва никаква надежда дъждът да спре скоро. Имаш чувството, че никога няма да спре. Така ще си ръми, ръми, ръми… Чак до пенсия.

— Алик, остава ни едно последно усилие. Разбирам, уморен сте, мокър сте, гладен сте. Но ви моля да ми отделите още един час. Хайде да влезем някъде, да хапнем по един хамбургер, да пийнем нещо топло и пак ще отидем при блока на Альона.

Алик мълчаливо кимна и запали двигателя. След около двеста метра спря пред „Макдоналдс“. В ресторанта си взеха по един биг мак с пържени картофки и по чаша топло кафе. Прегладнелият Доценко си взе и сладкиш с вишни.

— Хайде да седнем в колата — предложи Алик и като улови учудения поглед на Доценко, обясни: — Тук не се пуши.

Бигмакът се видя на Михаил безвкусен, сладкишът — прекалено сладък, кафето — изстинало, но Миша знаеше, че това няма никакво отношение към качеството на самите продукти. Причината беше в него самия, в неговата умора, в яда му към самия себе си заради напразно пропиления ден и защото беше принуден да изтезава с въпросите си и да разкарва из града момчето, което тази сутрин беше сполетяно от такава мъка. Но разговорът с него не можеше да се отложи — довечера група „Би Би Си“ отново щеше да свири и информацията трябваше да бъде получена преди това. А информация нямаше и нямаше.

Пред блока, където бе живяла Альона Гребньова, имаше много коли и Миша си помисли, че след два-три часа, когато всички собственици на коли се приберат от работа, тук човек не само не би могъл да паркира, но ще е трудно да се мине и пеша. Блокът беше дълъг, с десет входа, Альона живееше в четвъртия вход, а Алик спря пред седмия.

— Ето тук спрях, нататък не можеше да се мине — поясни той.

— Альона слезе от колата и тръгна към входа сама, така ли?

— Не, слязохме двамата. Аз винаги влизах с нея във входа и изчаквах тя да се качи в асансьора.

И отново: каква кола стоеше пред вашата, каква — до вас, каква — отзад, кой идваше насреща, излизал ли е някой от входовете, покрай които минавахте, влизал ли е някой.

— Альона поздрави някого, но той никъде не влизаше и отникъде не излизаше.

— Просто мина покрай вас, така ли? — напрегна се и уточни Доценко.

— Не съм забелязал да минава покрай нас. Струва ми се, че просто стоеше там.

— Някой съсед вероятно?

— Да, нещо такова. Естествено аз попитах кой е и Альона ми каза, че неотдавна се подстригал при нея, а живеел наблизо. Май в съседния блок. Или в съседния вход. Не обърнах внимание.

Миша потрепери от студ, изведнъж почувства, че платненото му яке е съвсем подгизнало. Има свидетел! Най-сетне! От Алик няма никаква полза, той не вижда нищо наоколо, никого не забелязва, с човек като него трябва да се работи само под хипноза. Но щом има човек, който обича да се разхожда късно вечер в този район, той може да се окаже съвсем друг — от хората, които искат всичко да знаят и навсякъде да си пъхнат носа. И ако Фена е дебнел Альона близо до нейния блок, такъв любознателен свидетел определено не го е пропуснал. Неговите показания ще бъдат от голяма помощ за портрета, обрисуван от Женя Рубцова.

— Как изглеждаше този човек?

Алик сви рамене.

— Не го видях, беше тъмно, тук няма улични лампи. И после, той стоеше ей там, близо до дърветата. И изобщо, да ви кажа честно, аз не го погледнах дори. Просто чух Альона да казва: „Добър вечер. Пак ли се разхождаме?“.

— А той какво отговори?

— „Да, излязох да подишам чист въздух“. Аз се обърнах, гледам — някаква фигура до дърветата, но Альона вече беше набрала кода и беше отворила вратата, а аз влязох заедно с нея. И това е всичко.

— А когато излязохте, този човек още ли беше там?

— Не погледнах.

— Ясно. Альона не каза ли нещо друго за него? Как се казва, къде живее, с какво се занимава?

— Михаил Александрович, нали самият вие ми казахте, че ако човек не може да определи времето, той трябва да си спомни какво е правел и как. Хайде помислете сам — колко време може да е минало от момента, когато ние влязохме във входа, до момента, когато тя се качи в асансьора? По-малко от минута. Аз я попитах кой е този човек, тя отговори, че е неин клиент, който живее някъде наблизо. Целунахме се, вратата на асансьора се отвори. Толкоз. Какво друго искате от мен?

Миша си помисли, че не иска нищо повече. Нито конкретно от Алик, нито изобщо. Беше толкова уморен и премръзнал, че дори бе изгубил всичките си желания.

Точно в седемнайсет нула нула Настя Каменская влезе в кабинета на Гордеев и сложи пред него лист с отпечатан на принтер текст. Виктор Алексеевич посегна за очилата си, но преди да ги сложи на носа си, попита:

— Какво е това?

— Подпишете, ако обичате. Това е задание за видеозаснемане в клуб „Селена“.

— Още вчера подписах едно такова. Забрави ли?

— Вчера поисках да се осигури заснемане от три точки, днес искам повече.

— Апетитът расте — усмихна се полковникът и със замах положи подписа си в горния ляв ъгъл на документа. — Други молби?

— Аз вече реших всичко с Коротков.

— Аха, така значи? Обидила си се? На мен си сърдита и си избрала друг началник? По-добър и по-сговорчив? Добре де, давай. Внимавай само неговата доброта да не ти излезе през носа. Решила си значи да не отменяш изявата на групата?

— Да — твърдо отговори Настя. — Така реших. Но ако вие сте против, можем да преразгледаме нещата.

— Хитра си, Стасенка! — разсмя се Гордеев. — Измисли друг начин да научиш мнението ми по въпроса. Няма да стане. И без това никога няма да нахитрееш повече от мен.

— Защо пък?

— Ами защото хитростта е неотменим атрибут на възрастта, а аз винаги ще бъда по-възрастен от теб, и то много по-възрастен. Дръж си документчето.

Още с отварянето на вратата на гарсониерата Настя с учудване чу звука на работещия телевизор. Някой някого гонеше, като непрестанно стреляше с пистолет и придружаваше безуспешните си опити с гръмогласни коментари. Но как така? При Льоша трябва да има ученик, а вместо това той гледа екшън.

— Какво се е случило? — попита тя, надничайки в хола. Ами да, Льошка наистина захласнато гледаше филм, подвил крак под себе си, а втория спуснал на пода, където го бе окупирало спящото кученце. — Нямаш ли час с ученик?

Чистяков скочи от дивана, като внимателно измъкна стъпалото си от топлите рошави прегръдки на Момъка, отиде при нея и я целуна по бузата.

— Асенка, веднага си личи, че не си имала частни учители.

— Вярно, не съм имала. Защо?

— Ами защото дечицата имат навика разпалено да се захващат с учене, но бързо да изстиват, щом им стане малко по-трудно. След четвъртото-петото занятие започват да ги болят зъбките, главичките, коремчетата и всичко останало, което им дава морално право да се обадят и да се престорят на болни. Днес например имам двама такива. Затова пък съм приготвил страхотна вечеря и сега с чиста съвест гледам шпионски филм. Преобличай се, мий си ръцете и да вървим да се отдадем на кротък семеен живот.

— Как се държи нашето животинче?

— Много добре. Движи се напълно самостоятелно, е, вярно, не толкова пъргаво, колкото преди. Не проявява интерес към храната, но пък се налива с вода като помпа.

— Стопанинът му така и не се е обаждал, нали? — безнадеждно попита Настя, макар прекрасно да разбираше, че ако той се беше обадил, първата работа на Льошка щеше да е да й съобщи за това.

— Още не.

Настя погледна часовника. Беше вече девет. Коротков щеше да мине да я вземе в десет и половина, от единайсет пак трябваше да стоят на пост пред клуба, където щеше да пее Медведева. Какво пък, час и половина са напълно достатъчни, за да вечерят и тя да се приготви.

Бързо си събу маратонките, дънките, съблече трикотажната риза и се шмугна в банята. Изми си ръцете със сапун, наплиска лицето си и се втренчи в отражението си в огледалото. Вече е на трийсет и девет… Около очите — бръчки, все по-дълбоки, цветът на лицето би могъл да е много по-добър… И защо тя все още се мисли за младо момиче? Жена на възраст, дори е прехвърлила Балзаховата. След една година ще навърши четирийсет и ще подкара петата десетка. Бррр! Настя потрепери като от студ. Петата десетка! Житената питка е прав, отдавна й е време да порасне, а не да се крие зад образа на слабичкото девойче с конска опашка на тила. Тя облече една дълга фланелка, която спокойно можеше да мине за рокля „мини“, и влезе в кухнята.

— Льош, я погледни имам ли бели косми?

Чистяков остави ножа, с който внимателно режеше хляб, и любопитно погледна жена си.

— Откъде този странен интерес?

— Хайде, погледни, моля ти се, искам да знам.

Тя свали шнолата и тръсна глава, дългата руса коса се разпиля по гърба й. Алексей приближи, запали лампата над масата и започна внимателно да изучава гъстите кичури.

— Ами има — неохотно каза накрая.

— Много ли?

— Не много, но има. Ама ти не се тревожи, не се виждат.

— Льошик, не ме интересува виждат ли се, или не, просто искам да знам имам ли бели коси, или нямам.

— Сега знаеш. Успокои ли се? И изобщо, Ася, аз не разбирам…

— Льош, стара ли съм?

Алексей застана на колене пред нея, взе ръцете на Настя в своите и разтревожено попита:

— Случило ли се е нещо? Тези въпроси никога не бяха те интересували. Защо изведнъж днес?

— Не ми отговори — тъжно се усмихна Настя. — Това означава, че отговорът като цяло е положителен. Хайде да вечеряме.

— Не, няма да вечеряме, докато ти не ми обясниш какво става.

— Нищо не става, Льошенка. Просто Житената питка днес ме скастри и простичко ми обясни, че начинът ми на живот не отговаря на възрастта и на служебното ми положение. Че не може да бъдеш почти четирийсетгодишен подполковник от милицията и да се криеш от живота с всичките му проблеми и неприятности. Че трябва да престана да бъда дете и да се науча да вземам решения и да поемам отговорността за тях. Льош, а ти как мислиш, прав ли е?

Алексей пусна ръцете й, стана и отскочи към котлона, където нещо започваше да загаря.

— Заради твоя началник рискуваме да останем без вечеря — промърмори ядосано той. — Не знам какво става във вашата служба, може би Виктор Алексеевич има основания да говори така, но що се отнася до семейния живот, не съм съгласен с него. Вземи само кучето! Реши сама и го домъкна вкъщи, без нито за миг да се колебаеш и да търсиш съвет от когото и да било.

— Льоша, не се измъквай с шегички, питам те сериозно. За мен е наистина важно да разбера прав ли е Житената питка, или не.

Чистяков ловко подреди чиниите и приборите.

— Сипи си салата. Да ти поръся ли картофите с копър?

— Льоша, зададох ти въпрос — каза Настя високо и настойчиво.

— И аз на теб. Да поръся ли с копър, или няма нужда?

— Има нужда. Отговори ми, моля ти се. Няма да те оставя на мира.

Алексей седна на масата срещу жена си и подпря с ръце брадичката си.

— Ама какво искаш да ти кажа, Асенка?

— Кажи ми истината. Сега не ми трябват утешения, а твоята преценка.

— Ами тогава… Смятам, че твоят началник е прав. Но това…

— Тоест ти смяташ — прекъсна го Настя, — че се държа като малко дете, което се крие зад мамината пола? Че съм несамостоятелна и безотговорна?

Чистяков се намръщи и направи неопределен жест с ръка, сякаш се опитваше да отпъди муха, която не вижда.

— Не съм казал това. Ти си напълно самостоятелно и достатъчно отговорно момиче, когато се отнася за собствените ти задължения. Но нали Гордеев, доколкото разбирам, изобщо не е имал предвид това.

— Да — кимна Настя, — имаше предвид, че трябва да се науча да вземам решения и да поемам отговорност за чуждия живот, който може да пострада, ако решението ми е неправилно или ако аз не съумея да организирам изпълнението му, както трябва. Той каза, че ми е време да престана да се правя на млада и неопитна жена, на която не възлагат нищо сложно и от която съответно не може да се търси никаква отговорност. Льоша, на мен никога не ми е хрумвало, че съзнателно се старая да изглеждам младичка, за да избягвам отговорността. Разбираш ли? Практически всяка жена иска да изглежда млада, това е нормално, защото тя иска да остане привлекателна за мъжете. А аз след разговора с Житената питка се опитах да се погледна отстрани и изведнъж видях стара жена с бръчки и бели коси, която се гизди с дънки и младежки блузки. Дори прическата ми е като на ученичка. А нали за мен женската ми привлекателност е на последно място, ако изобщо ме интересува. Следователно какво?

— Следователно и ти имаш причини, поради които не искаш да пораснеш, но са някакви други.

— Точно така. Други са. Онези, за които говореше Житената питка. Вероятно… — неуверено добави тя. — Вероятно са точно те. Но не съм сигурна. Затова питам теб. Льоша, много ли е лошо, дето избягвам да вземам отговорни решения? Това сериозен порок ли е, или може да се живее с него?

— Аз те обичам с всичките ти пороци — разсмя се Чистяков. — И после, това не е единственият и далеч не най-големият ти недостатък. Ако трябва да бъда сериозен, Асенка, в нашия семеен живот с тебе този недостатък изобщо не пречи — когато трябва да се вземе някакво решение, аз спокойно мога да го сторя сам. В службата, разбира се, картината е съвсем друга. Там не можеш да се скатаваш зад моя широк гръб. Само не разбирам как си се справяла досега? Нали не си за първа година в милицията! Зад чий гръб си се крила толкова успешно?

— На Житената питка. На Юрка. Те ме щадяха, караха ме да правя само каквото умея. Понеже умея да работя с информацията, работех с нея, генерирах идеи — и никаква отговорност, всички решения вземаха по-старшите ми колеги.

— А сега какво става? Къде се дянаха старшите ти колеги?

— Никъде. Решили са да ме възпитават, да ме закаляват, да ме подготвят за трудностите, които неизбежно ще настъпят, когато остана без тяхната защита. Житената питка дори каза, че това е като хирургическа операция: боли, страшно е, но се налага.

— Това е правилно — кимна Алексей. — Между другото храната изстина. И аз нямам никакво намерение да я топля отново. Щом ме въвлече в тоя сърцераздирателен разговор, сега яж студена вечеря. След всяко престъпление идва наказанието, имай го предвид.

— И ти ли ще ме възпитаваш? — кисело се усмихна Настя. — Всичките се нахвърлихте вкупом на горкото дете.

— Ето! — Той изразително вдигна показалеца си. — Ето я цялата същина на проблема ти. Ето в тези няколко думи. Приятно ли е да си малка, а, Настюха? Всички те жалят, всички те глезят и пазят. Край, Анастасия Павловна, аз взех решение. Заставам рамо до рамо с твоите началници в неравната битка за съзряването на твоята личност. Борбата ще бъде кръвопролитна и продължителна, но аз съм готов. А ти, от своя страна — хитро се усмихна той, — не се страхувай много. Ако има нещо, аз ще ти помогна. Сега ми подай картофите, те са съвсем студени, от мен да мине, не ги яж, по-добре да ти сложа още една пържола.

— Не! — Настя трескаво се вкопчи в чинията, сякаш й отнемаха най-скъпото. — Не ги давам. Ще ги ям.

— Е, ама не е вкусно така! Не ставай глупава, Ася. Хайде, искаш ли да ги стопля в тигана? Бързо ще стане.

— Не — твърдо повтори тя, като едва сдържаше смеха си. — Ще ям това заради принципа. Сама съм си виновна и сама ще си го изям.

— Аха, разбирам, започна се битката на живот и смърт. Добре, добре, работи върху себе си. В рамките на тази жестока битка ти разрешавам да измиеш съдовете след вечеря.

— Благодаря, мили — разчувствано каза Настя, задавяйки се с изстиналите картофи. — Ти си ми истински приятел.

Когато до десет и половина оставаха двайсет минути, Настя започна трескаво да изхвърля дрехи от гардероба. От една страна, трябваше да се облече така, че хем да й е удобно да седи в колата, хем да не й е студено навън. Но от друга страна, й се искаше да може да влезе в клуба, ако стане нужда. Късата пола отпада, за нея трябват дамски обувки, а по улицата не се ходи лесно с високи токове. Младите момичета са прави — те носят с миниполите много особени обувки, нещо като скиорски, с връзки, с тях сигурно е удобно и да ходиш дълго пеша, но Настя няма такива. О! Ето едни прекрасни кожени панталонки, теснички и мекички. Към тях може да подбере удобни обувки, подходящи и за ходене пеша, и за посещение на нощен клуб. А отгоре какво? Сред купчината свалени от рафтовете дрехи Настя неочаквано откри два неразпечатани прозрачни пакета. Господи, Дашка й подари тези блузки още миналата година! А тя не само не ги облече нито веднъж, но не е и отваряла пликовете, за да ги погледне. Ха! Много подходяща блузка — хем с дълги ръкави (за да й е топло), хем с голи рамене (като за клуб).

Настя грабна от дивана купчината дрехи и я напъха на един от рафтовете в гардероба, после изхвърча до кухнята, където Чистяков спокойно редеше пасианс.

— Льош, добре ли изглеждам?

Той вдигна глава и присви очи.

— Зависи за какво или за кого. Ако е за мен, е прекалено секси, Коротков може и да не те дочака.

— Е, стига и ти де — избухна в смях Настя. — За нощен клуб.

Алексей отрицателно поклати глава.

— Няма да мине. Ако там има нормален фейсконтрол, няма да те пуснат и да припариш.

— Защо? — огорчи се Настя. — Какво не ми е наред?

— Очите. Имаш очи на стара уморена костенурка. На такива като тебе мястото им не е в нощните клубове.

— Какво искаш да кажеш — че входът в нощните клубове е забранен за стари костенурки ли?

— Старите костенурки, скъпа моя, трябва и да се обличат като стари костенурки, а не като новородени гущерчета. Казвам ти това в рамките на неотдавна обявената битка. Хайде, стига, Коротков сигурно вече беснее от чакане.

Колкото повече наближаваше излизането на групата „Би Би Си“ на сцената в клуба, толкова повече се изнервяше Настя. Кой знае защо тя беше сигурна, че Фена днес ще дойде, имаше чувството, че усеща присъствието му буквално с кожата си. И много се страхуваше, че той ще успее да си отиде неразпознат.

— Какво се тресеш така, като че си болна? — сърдито й повтаряше Коротков. — Няма къде да се дене, момчетата ще го пипнат. Натъпкал съм в клуба толкова много хора, че на всеки висок блондин ще се паднат по двама наши. И отвън дежурят трима, ако не броим теб и мен. Пиле не може да прехвръкне!

Но тя се тревожеше толкова много, че дори не можеше да седи в колата. Вече почти цял час с Юра се разхождаха по една и съща улица, като за всеки случай гледаха да не се отдалечават много от колата. През това време от клуба на три пъти им съобщиха за подозрителни младежи, но или после се изясняваше, че не са сами, или поредният подходящ висок блондин си тръгваше преди изпълнението на Светлана Медведева.

Най-сетне тя излезе на сцената. Напрежението нарасна дотам, че Настя сякаш всеки момент щеше да припадне.

— Хайде да седнем в колата — предложи тя. — Нещо ми се вие свят.

Седнаха, но само след пет минути Настя отново взе да се върти на седалката.

— Не, не мога. Хайде да походим още малко.

Коротков мълчаливо завъртя пръст до слепоочието си, но покорно слезе от колата.

— Слушай, я вземи да се стегнеш! Така и ти се изнервяш, и мен притесняваш.

— Извинявай — виновно промърмори тя, — място не си намирам.

„Твоето място е вкъщи, в топлото легло — мислено си отговори Настя. — Като не те бива да се занимаваш с оперативна работа, скатавай се до печката и не се напъвай да ставаш подполковник. Вижте я само — мис Марпъл с кожените гащи. Правилно ме нарече Льошка стара костенурка. А оперативният работник трябва да бъде младо гущерче, енергично, весело и пълно със сили“.

— Какви си ги мърмориш там за някакви рептилии?

Виж ти, дори не бе забелязала, че си довършва мисълта на глас.

— Нищо, Юра, аз така, обмислям свои неща. Почакай ме тук, ще отида с бърза крачка до ъгъла и ще се върна.

Тя стигна до най-близкото кръстовище почти бегом, обърна се и тръгна обратно към колата. Бързото ходене й помогна да усмири треперенето. Настя видя, че Коротков разговаря с някого по радиостанцията, но вече не можеше да върви по-бързо, прекалено се беше задъхала.

— Е, какво става? — попита запъхтяна.

— Готово! — тържествуващо обяви Юра. — Намерили са го. Видя ли, а ти се страхуваше.

Настя дишаше тежко и често, като риба, изхвърлена на сухо. Гърлото й беше пресъхнало, беше страшно жадна.

— Сигурни ли са, че е той? Откъде са толкова сигурни?

— Висок младеж, наистина не съвсем блондин, по-скоро светъл шатен. През цялото време стоял или обикалял клуба сам. А сега е излязъл от клуба след някаква компания. Държи се на разстояние, не ги доближава. Всичко е точно, Аска! Иска да проследи някого от тази компания. Можеш да се отпуснеш и да изпушиш една цигара, момчетата работят. Няма да го изпуснат.

Краката на Настя се подкосиха и тя се принуди да се подпре на колата, за да не изгуби равновесие. Нима всичко се получи, както го бе замислила? Просто невероятно — първият й самостоятелен случай, първото отговорно решение, което тя толкова трудно взе днес — и всичко се получи.

— Не може да бъде — каза на глас.

— Какво не може да бъде? — учуди се Коротков.

— Всичко да се получава от първия път. Не вярвам.

— Слушай, я вземи да се успокоиш, а? — ядоса се Юрий. — Какъв първи път? Какви си ги измисляш? Искаш ли да ти изредя от раз двайсетина случая, при които ти си разработвала комбинации и после всичко се е получавало? Не се подценявай.

— Ти не разбираш, Юра. Да, разработвала съм комбинации, но ги утвърждаваше Житената питка. Той, а не аз, вземаше решенията за осъществяването им. А тук аз сама…

— Добре де — уморено махна с ръка той, — защо ли споря с тебе, като не разбираш от дума. Качвай се в колата да те закарам вкъщи.

— Хайде да почакаме — решително каза Настя. — Представи си, че момчетата са сбъркали и малко по-късно в клуба се намери истинският Фен?

— Представи си, та представи си… — пак взе да мърмори Коротков, но не успя окончателно да оформи претенциите си към Настя, защото запищя радиостанцията.

— Втори, Втори, тук Шести. Компанията се раздели, двама слязоха в метрото, другите трима — двете момчета и момичето — продължиха към проспект „Вернадски“. Обектът ги следва.

— Разбрах те, Шести. Колата е наблизо, ако има нещо — ще ги подхване. Край.

След още десет минути невидимият Шести съобщи, че тримата, излезли от клуба, любители на нощния живот отново са се разделили. Едното момче и момичето влезли в някакъв вход, другото момче продължило по проспект „Вернадски“. Високият шатен, или Обектът, продължил след него, като постепенно намалявал разстоянието.

— Ето на — констатира Коротков, след като даде всички разпореждания на оперативните работници и ги ориентира по места, — сега следва едно от двете. Или Фена ще се ограничи със събиране на информация, ще научи къде живее момчето и ще се подготвя, или ще се опита да го убие още днес. Вие, мадам, какво предпочитате?

— По-добре да нападне още днес, ще го заловим на местопрестъплението и всичко ще свърши. Аз няма да издържа още една такава нощ — призна Настя.

— Ей, че си ми кръвожадна, приятелко — позасмя се Коротков. — Вместо да удължиш удоволствието, да го последиш, да се помотаеш, да се повълнуваш… Та нали в това се състои цялата сладост на нашата детективска работа. А ти искаш да стане с раз-два — и край.

— Искам. Нещо се изнервям с възрастта, Юрик, трудно понасям напрежението, по-добре ми е нещата да стават отведнъж.

— Тъъъй — проточи той, — пак се започна. Цели два часа ми мърмори за старостта си, до гуша ми дойде да слушам това. С какви глупости си тъпчеш главата, а? Ето, погледни мен, ами че аз съм по-възрастен от тебе, а се чувствам млад и бодър. Значи ти трябва да се чувстваш още по-млада и бодра. Лично на мен целият живот ми предстои… Да, Шести, слушам те.

Той мълчаливо изслуша съобщението, изключи радиостанцията и присмехулно погледна Настя.

— Ха! Ха! Ха! — насече Коротков. — Заловили са го при опит за нападение. Всичко е, както си го поръчахте, мадам. Какво ще черпите сега?

— Коняк — с радостно облекчение отговори Настя. — Да тръгваме.

Тези, които умеят да чакат, получават всичко. Отдавна знаех това на теория, а сега го видях и от собствен опит. Моят свят очакваше своята кралица, очакваше я търпеливо и дълго и ето, че тя дойде, яви се, за да може по право да заеме своето място на престола и да ми позволи да й служа. Неслучайно толкова грижливо създавах своето кралство, правех го красиво и удобно, изпилвах до съвършенство и най-дребните подробности. Сега, когато се появи моята кралица, не се срамувам за света, който с готовност положих в нозете й.

Винаги идвах по-рано, час и половина-два преди започването. Не, не се опитвах да я проследя или видя — това е недостойно за моя свят и за моята кралица — да причакваш, да издебваш. Всичко трябва да следва своя път и един ден планетите ще се подредят в онова положение, при което моят свят ще се превърне от фантазия в реалност. Идвах предварително, защото знаех: моята кралица е вече тук и целият въздух около това място е изпълнен с нея, с нейния аромат, с нейните мисли, с нейния вълшебен глас. Просто обикалях сградата и попивах тази тайнствена и прекрасна аура, очаквайки момента, когато кралицата ще се появи пред публиката. Все още не пред мен, все още само пред евтината и тъпа публика, която възбудено се кискаше и изпълваше свещения въздух с миризма на бира, пот и похот. О, колко мразех тази публика! Но моята кралица бе направила своя избор и аз трябваше да го уважавам. Всяко нейно решение за мен е свято, както и всяко нейно желание.

Днес планетите най-сетне се подредиха, както трябва, и световете размениха местата си. Аз минавах покрай служебния вход на сградата, в която след по-малко от час трябваше да се състои появяването пред публиката, когато изведнъж вратата се открехна и нечия ръка докосна рамото ми. Обърнах се и видях нея, моята кралица. В спокойния мрак на нощната улица, озарена единствено от уличните лампи и светлините на минаващите автомобили, тя изглеждаше малко различна, не каквато я бях виждал при появяването й пред публиката, на ярко осветената сцена, прорязвана от разноцветни лъчи. Беше още по-прекрасна и много по-млада. Тогава, когато случайно я срещнах на улицата, аз не можах да я разгледам добре, защото тя постоянно разговаряше с някаква жена и често ми обръщаше гръб, освен това ни деляха значително разстояние, минувачите по улицата и пътниците в тролея и метрото. Сега обаче стояхме лице в лице и аз усещах на бузата си нейния дъх. Тя ме покани с жест на ръката и аз я последвах сред тъмната прохлада на дългия неосветен коридор, отрупан с някакви празни кашони, плакати и счупени столове.

— Не бива да ни виждат заедно — каза тя тихо, беше като шумолене на вятър.

— Разбирам — тихо отговорих и аз.

— Имаме съвсем малко време — каза тя.

— Разбирам — покорно повторих аз.

— Знам какво си направил за мен. Благодаря ти. През целия си живот не съм имала защитник.

— Радвам се да го чуя. Искаше ми се да научиш, но не бях сигурен, че ще го одобриш.

— Посетиха ме хора от милицията. Те вече знаят, че го правиш заради мен. Искаха да им помагам да те заловят. Отказах. Не искам да те заловят. Искам да бъдеш на свобода.

— Благодаря ти. Винаги съм знаел, че ти си най-добрата. Ти си моята кралица, само ти можеш да се разпореждаш с живота ми.

— Нуждая се от помощта ти. Нали няма да ми откажеш?

— Ще направя за тебе всичко, което пожелаеш.

След петнайсет минути незабелязано се измъкнах от прохладния коридор на улицата и си тръгнах, отнасяйки на устните си тръпчивия вкус на нейната единствена, но толкова продължителна и страстна целувка. За пръв път не изчаках тя да се появи пред публиката. Моята кралица ми разкри предназначението ми и отсега нататък съм длъжен да използвам всичките си сили и възможности, за да оправдая доверието й.

Трябват й пари. Не, тя не ми искаше пари назаем, а ми обясни откъде и как мога да ги намеря. Имало някаква жена на име Олга Плетньова, била омъжена, но имала и любовник, много богат. Ако някой я заплаши, че ще разгласи нейната съпружеска изневяра, тя ще плати. Няма чак толкова много свои пари, но любовникът й има. Адресът на тая госпожа е известен, така че няма да е много трудно да бъде проследена, да се изясни къде е любовното й гнезденце и да се направят снимки или да се заснеме с видеокамера. Телефонът й също е известен. Никакви проблеми.

Моята кралица се оказа дори още по-нещастна, отколкото предполагах. Разбира се, когато наблюдавах нейните изяви пред публиката, аз дори за миг не допусках мисълта, че при тези концерти тя се показва в истинския си облик. От наивност обаче смятах, че тя е избрала този външен вид преднамерено, защото той й позволява да изкарва хляба си, като угажда на долните вкусове на хората, които посещават концертите й, преглъщайки слюнките на похотливите си мечти. Оказа се, че моята кралица непоносимо страда от това, което трябва да прави, а то й носи съвсем малко пари, само колкото едва-едва да преживява. За да се изтръгне от този отвратителен образ обаче са й нужни пари, не жалки копейки. Истински Големи пари, които ще й позволят да не се занимава повече с този омразен занаят. Пари, които ще ни дадат възможност да бъдем щастливи и двамата. Точно така каза: „Ние няма да можем да бъде заедно, докато сме бедни. Намери парите, накарай я да ги плати — и ние с тебе ще се махнем оттук“. От припрените й обяснения аз разбрах, че за нея е особено важно да намеря парите именно по този начин. Да ми ги донесе Олга Плетньова. Тя нищо не ми обясни, но по трепета в гласа й, когато произнесе това име, разбрах, че Олга Плетньова за нея не е просто източник на възможни доходи. Тази жена означава за моята кралица нещо много повече. Някаква обида, скарване, конфликт. И това само укрепи увереността ми, че съм длъжен да изпълня своето предназначение. Никой няма право да оскърбява моята кралица.