Когато боговете се смеят

Глава 16.

Настя отвори очи и внимателно, за да не събуди Чистяков, се обърна и протегна ръка за будилника. Пет и половина. Странно. Снощи се прибраха от гости след полунощ и заспивайки, тя с удоволствие си представяше как в неделя ще си отспи до десет часа. Или до единайсет. Но ето, че часовникът показва пет и половина, а на нея вече не й се спи. Тя премести поглед към отворения прозорец: тихо слънчево утро, в стаята нахлува свеж прохладен въздух. Между другото, къде е кученцето? Трите дни боледуване, през което време то нямаше сили дори да скимти нощем, явно бяха му показали възможността да пази тишина и да не търси внимание от страна на спящите стопани.

Тя свали крака от дивана и огледа стаята. Разбира се, ето го, мъхнатото кълбенце кротко спи на своята постелка с бурно милиционерско минало. Настя се движеше достатъчно тихо, за да не я чуе съпругът й, който спеше, но за чувствителното кучешко ухо нейните движения вероятно бяха придружени с грохот и трясък, защото Момъка моментално отвори едното си око, после другото и радостно скочи на дебеличките си къси лапи. Той вече съвсем бе оздравял и както е редно за дете, започваше да търси храна още със събуждането си. Настя допря пръст до устните си, което според нейните представи би трябвало да означава молба за тишина, с едната ръка подхвана кученцето, с другата — халата си, и на пръсти излезе от стаята, като притвори вратата след себе си.

— Ще хапнеш ли овесена каша? — делово попита тя.

Момъка седеше до своите панички и се блещеше в Настя с кръглите си очи, в които бе застинало недоумение. За какво ме домъкна тук, щом паницата е празна?

— Разбирам, че е ужасна гадост — съчувствено бъбреше Настя, докато вареше в тенджерка овесените ядки, — но докторът препоръча след болестта да те храним изключително диетично. Най-малко два дни. Така че днес не ти се полага нищо друго, освен овесената каша. Ако се държиш добре, утре ще ти дам месо.

Тя намали огъня и отиде да се мие. Лошо беше, че нямаше топла вода — без сутрешен душ Настя се чувстваше не докрай пробудена, а не й стигаше мъжество да мръзне под студената вода. Добре де, все някак…

Като хвърли поглед към отражението си в огледалото, Настя изтръпна. Боже мой, та нали вчера се подстрига! Съвсем беше забравила… В огледалото, вместо вечно сплъстените от съня дълги коси, тя видя спретната късо подстригана глава с бретон на челото. Вчера това й бе харесало, а днес отново я нападнаха съмнения. Може би не биваше да прави това? Вярно, Льошка я похвали, но също не веднага — отначало се възмущаваше, негодуваше, искаше мнението на брат й Саша (не и това на Дашенка, понеже справедливо смяташе, че и тя участва в заговора) и чак след два часа призна, че се е получило доста добре. И при това не пропусна да припомни популярната максима, че жената променя кардинално прическата си, когато иска не по-малко кардинално да промени живота си, така че внезапното и с нищо немотивирано решение на съпругата му да се раздели с дългата си коса буди у него определени подозрения.

Когато се върна в кухнята, Настя свари картина, която я хвърли в пълно изумление. Момъка стоеше със задни лапи на диванчето, а с предните се бе подпрял на облегалката му и с всички сили протягаше глава към перваза, на който бяха натрупани вестниците.

— Ти какво, културата ли те влече? — насмешливо подхвърли Настя, докато проверяваше процеса на приготвянето на кашата.

Кученцето изскимтя и направи опит да подскочи и да улови края на един вестник със зъби. Опитът не успя, тогава то свали предните си лапи на дивана, обърна се към Настя и нададе кратък жален вой. И едва тогава тя схвана смисъла на всичко това. Бързо грабна вестника и го разстла на пода. Момъка моментално скочи долу и зае съвсем недвусмислена поза точно в центъра на вестника.

— Ей, че си бил умен — озадачено промърмори тя, събра на топка кучешката тоалетна и я напъха в найлонов плик. — Само за две седмици си запомнил, че тези работи се вършат върху вестник.

Гордо със себе си, кученцето отново чучна при паниците и на муцуната му отчетливо беше изписано: „Аз проявявам уважение към теб, та и ти, ако обичаш… С една дума, давай лапачката!“.

Настя прехвърли кашата от тенджерката в паничката и я постави на перваза пред отворения прозорец.

— Ще трябва да почакаш да изстине, приятелче.

Тя си наля кафе, извади от хладилника кашкавал, направи си сандвич, но не успя да го захапе, защото срещна погледа на Момъка. В него се четеше ням укор и цялата мирова скръб на бездомните кучета: ето, вие си ядете тука, богати и щастливи, а аз, малък и изоставен, никому ненужен, трябва да ви гледам и да преглъщам. Настя не издържа, остави сандвича на дървената дъска, на която бе рязала кашкавала и хляба.

— Добре, тъй да бъде, и аз ще почакам. Но нали може да пийна кафе?

Според израза на кучешката муцуна не биваше да пие и кафе, щяло да бъде предателство.

— Слушай — ядосано каза Настя, — ти нагло злоупотребяваш с психическата ми зависимост от тебе. Съгласна съм да не ям сандвич, докато не изстине твоята каша, но кафето си трябва да изпия, докато е топло. Кафето не е храна, а напитка, разбра ли, малък садист такъв!

Малкият садист, изглежда, много добре бе разбрал всичко, във всеки случай на Настя се стори, че в блестящите му кръгли очички се мярна злорадство.

— А защо не вземем да се разберем? — подмилкващо попита тя. — Докторът каза, че и кашкавалът е диетична храна. Вярно, аз нарязах за сандвича си последното парче, но мога да го разделя с тебе.

Тя свали от филията едно от трите жалки парченца кашкавал и го подаде на Момъка. Той моментално се озова в краката й и заскимтя, като се облизваше лакомо.

— Е, прекрасно — удовлетворено въздъхна Настя и с наслада загълта топлото кафе.

След като нахрани кученцето с овесената каша и му наля прясна вода, тя тихичко влезе в стаята, облече се, написа на Льоша бележка и излезе.

Боже мой, съвсем беше забравила, че на света съществуват птици и че те пеят! За Настя Каменская утрото се асоциираше с необходимостта да се събуди (а не й се искаше), да стане (което още по-малко й се искаше) и да тръгне нанякъде (а това не й се искаше изобщо). Към обяд нейният организъм придобиваше способността да функционира нормално, но сутрин винаги се чувстваше зле, беше му трудно и мъчително. Утрините никога не носеха радост на Настя и дори самата тази дума в съзнанието й бе обагрена в сиво-кафяви цветове. Обаче ето, оказа се, че сутринта била нещо страхотно! Особено когато изгрява слънчицето, птиците пеят и наоколо шумолят листа. До Измайловския парк са само две спирки с метрото, а тя толкова престъпно изпуска възможността да се наслаждава на тихите утринни часове! „Можех да си умра, без да съм разбрала колко е прекрасно да се разхождаш в парка в ранна лятна сутрин — по навик си помисли Настя. — Вече четири години периодично идвам тук в неделя, за да се видя с Иван, но там е работата, че идвам, за да се срещна с него, а самият факт, че трябва да стана рано и да тръгна нанякъде, винаги ме е хвърлял в такъв ужас, че не съм забелязвала нищо наоколо. Пък то — каква красота!“

Тя бавно се разхождаше по алеите и пътечките, вдишваше с пълни гърди свежия, леко влажен въздух, който непривично разхлаждаше непокритата й с коса шия. Настя току вдигаше ръка, прокарваше длан по главата си и се учудваше на новото за нея усещане: косата свършваше някак много бързо и пръстите й сякаш пропадаха в пропаст. Цял живот, откак се помнеше, тя бе имала дълга коса, която връзваше на тила на „опашка“ и която подрязваше средно веднъж годишно с няколко сантиметра. Усещането на късата коса й беше непознато и затова я вълнуваше и същевременно плашеше.

Точно в седем Настя отиде при входа, където обикновено се срещаше със Заточни, и почти се сблъска с бягащия син на генерала — Максим.

— Здрасти, лельо Настя — басово я поздрави момчето, без да спре, и продължи нататък.

— Ей, а къде е баща ти? — извика Настя подир него.

Максим се обърна и махна с ръка в движение:

— Идва.

Генералът се появи след около две минути, лек, стегнат, с ярък анцуг. Щом видя Настя, една усмивка смекчи сухото му, скулесто лице и превърна жълтите тигрови очи в две малки слънчица, чиято топлина беше в състояние да разтопи леда и напрежението в душата на всеки събеседник.

— Радвам се, че ви виждам. — Той силно стисна ръката й. — По какъв случай? Пак проблеми в работата и ви трябва съвета на бившия началник?

— Никакви проблеми! — лекомислено отговори Настя.

— Е, чак пък никакви? — присви очи генералът. — Да работиш в криминалната милиция и да нямаш проблеми — за това се иска умение. Споделете как го правите. Ще взема вашия опит на въоръжение.

Настя се посмути:

— Тоест исках да кажа, че проблеми естествено има, но…

— Но не се нуждаете от моите съвети, така ли? — отново я подкачи Иван Алексеевич.

Пфу, каква гадост! Каквото и да кажеш, все се получава наопаки. Хайде, измъквай се сега.

— Иван Алексеевич, аз винаги се нуждая от вашите съвети, проблеми имам, колкото щете, като всички хора. Но ето, тази сутрин се събудих, погледнах през прозореца и си помислих, че трябва да се отърся от вродения си мързел и да изляза да подишам чист въздух в компанията на умен и красив мъж. Да му демонстрирам новата си прическа и ако имам късмет, дори да чуя комплимент. С една дума, да започна неделния ден с подходящи положителни емоции. И нито дума за работата.

Заточни хитро се усмихна, огледа късо подстриганата й глава, после одобрително кимна и вдигна палец.

— Прекрасна прическа, много ви отива. Добре, разбрахме се, нито дума за работата. А за какво ще си говорим?

— За животни. Имали ли сте някога кучета, Иван Алексеевич?

— Имал съм — леко учудено отвърна генералът. — Решили сте да си вземете куче ли? Или вече сте си взели?

Те бавно се разхождаха из парка и Настя подробно и последователно разказваше на Заточни своята епопея с кученцето. Генералът слушаше внимателно, понякога съчувствено кимаше, понякога високо и от сърце се смееше.

— Знаете ли какво исках да обсъдя с вас?… — Настя се запъна, докато подбираше нужните думи и се страхуваше, да не би да изглежда в очите на генерала пълна глупачка, чиято глава е натъпкана със смесица от мистика и зле разбрани научни теории. — С една дума, наблюдавам кученцето и се опитвам да разбера дали то наистина разбира почти всичко от това, което си говорим, или е само илюзия. Дали ние, стопаните, не тълкуваме превратно поведението на животните, като им приписваме мотиви и подбуди, които в действителност не съществуват. Просто ни се иска нашият любимец да е умен и да ни разбира и сме готови да тълкуваме всяко размахване на опашката в полза на собствените си представи. Или все пак кучетата ни разбират, естествено, не на нивото на смисъла, а улавят образите, които автоматично се оформят в нашия мозък, когато произнасяме определени думи. Нали има едни теории за информационните полета… Е, с една дума, нещо от този род.

— Хубава тема за обсъждане — одобри Заточни. — Има за какво да си поговорим. Какво пък, ще споделя с вас собствения си опит, а после ще помислим какво да правим с вашите теории.

Те приседнаха на повалено дърво, близо до площадката, където Максим, след като пробяга определените километри, правеше гимнастика на висилката. През последните години раменете на момчето бяха станали по-широки и то вече почти с цяла глава бе надраснало баща си. Тази година Максим бе навършил двайсет, но продължаваше, както когато беше на шестнайсет, да нарича Настя „лельо Настя“ и съвсем по детски търсеше защитата й, когато му се струваше, че баща му е прекалено взискателен към спортуването му.

Времето отлетя незабелязано и Настя дори се учуди, когато генералът погледна часовника си и стана.

— Време е. Много приятно си поприказвахме с вас за кучетата, но сега ми кажете честно: наистина ли всичко е наред около вас? Или имате проблеми, за чието решаване ви е нужна моята помощ?

— Честно ли?

Настя се замисли. Когато идваше рано сутринта към парка, тя знаеше, че ще срещне Иван Алексеевич, не можеше и да бъде другояче, стига само той да не беше в отпуск или в командировка, но и през ум не й бе минало да обсъжда с него каквото и да било, свързано с работата. Но щом той така настойчиво пита, може би…

— Ако трябва да съм честна, сега нямам проблеми. Но Гордеев напоследък все по-често говори за пенсиониране и ме плаши с нов началник. Иван Алексеевич, ще ме вземете ли обратно, когато се случи това? Не искам да ме смятате за нахална, разбирам, че това не изглежда красиво — аз веднъж дойдох при вас, работих една година, станах подполковник и после се върнах при Гордеев. От моя страна е свинщина да моля да ме вземете обратно. Но ако стане така, че… Ще ме вземете ли?

— Не драматизирайте ситуацията преждевременно, Настенка. Може новият ви началник да се окаже свестен човек. И да не ви се иска да напускате.

— Но защо да работя просто със „свестен“ човек, когато мога да работя с прекрасен? — възрази тя.

— Ами професията? Вие обичате и умеете да вършите работата си в този отдел. А това, с което ще ви се налага да се занимавате при мен, не ви е по сърце, макар че, трябва да призная, се справяхте прекрасно. Така че кое е по-добре — любима работа при нелюбим началник, или скучна, но…

— При любим началник — завърши вместо него Настя. — Да, прав сте, човек, като печели нещо, губи друго. Не може винаги да печели. А ни се иска.

Заточни и Максим я изпратиха до входа на метрото.

— Обичате ли Джек Лондон? — внезапно попита генералът.

— Ами… как да кажа… — Настя неопределено сви рамене. — Струва ми се, че той е повече четиво за момчета.

Иван Алексеевич поклати глава:

— Ооо, тук обаче категорично не сте права. Някой в детството ви е внушил, че Джек Лондон е писал предимно за романтиката при покоряването на Аляска, за истинските мъже в суровия Север и така нататък. Аз сериозно ви съветвам да го препрочетете сега. Особено разказа „Когато боговете се смеят“.

— За какво се разказва в него? — поинтересува се Настя.

— Ами в него на нас, глупавите, ни се обяснява, че в живота е невъзможно да се разминеш без загуби. Светът е устроен така, че няма абсолютна печалба, това е закон, а на онези, които се опитват да заобиколят този закон, боговете може жестоко да се присмеят.

— Добре, непременно ще го препрочета — обеща тя и се затича надолу по стъпалата към перона.

Тази неделна сутрин, след закуската, Олга взе лист хартия и започна да рисува за Павел схема на фасадата на сградата, където днес трябваше да се състои поредната й среща с нейния любовник.

— Щом този тип твърди, че има касета, значи ни е снимал през прозореца — разсъждаваше тя. — Когато влизаме там, Роман веднага отваря широко всички прозорци и балконски врати — не може да понася задуха и застоялия въздух. Вдига и пердетата.

Павел недоверчиво погледна жена си и укорително поклати глава.

— Ама вие какво, лягате си, без да спуснете пердетата? Е, и вас си ви бива обаче! Извинявай, разбира се, че се бъркам в чужди работи, но това е някак… — Той помълча, търсейки нужната дума. — Прекалено смело.

— Но от кого да се страхуваме, Пашенка? От теб аз не се крия, Роман е свободен, а ако някой от отсрещната сграда ни вижда, много важно. Да гледат, ако си нямат друга работа. Та значи така… — Тя се наведе над рисунката. — В блока има четири входа, нашият апартамент е ето тук, във втория вход, на четиринайсетия етаж. Виж, слагам кръстчета на нашите прозорци. Запомни ли?

— Запомних. А срещу блока какви сгради има?

— Две шестнайсететажни кули. Смяташ ли, че изнудвачът ни е снимал оттам?

— Не знам, но е напълно възможно. Защото от улицата вашето любовно гнезденце няма как да се снима. Най-вероятно той е бил някъде в отсрещна сграда, на някой от горните етажи. Може би на тавана.

Към обяд времето се развали, небето, толкова ясно и усмихнато сутринта, се навъси и всеки момент беше готово да се разплаче. В три часа Олга се облече и изхвръкна навън, като предупреди, че с Роман първо ще отидат в някакъв магазин за някакви необикновени хавлиени кърпи за плаж, после ще обядват в ресторант, а към седем часа ще отидат в апартамента, за да се отдадат на любовни наслади.

Останал сам, Павел почете, легнал на дивана, и дори подремна малко. Когато се събуди, небето вече беше покрито от край до край със заканителни наглед облаци, които не обещаваха нищо приятно на хората, решили да прекарат вечерта вън от къщи. Усетил обичайната за променящо се време болка в травмираното си коляно, Павел неохотно се измъкна изпод пухкавото одеяло и започна да се облича. До седем часа има още време, ще успее да хапне някъде — кой знае колко ще трябва да виси в чуждия вход и да дебне изнудвача, който може и изобщо да не дойде. Целият вчерашен разговор с него бе изграден така, че да го провокира за нов запис на интимните похождения на Льолка: сиреч, ти винаги си мамила мъжа си, измами го и този път, покая се, обеща да се разделиш с любовника си, само и само да не платиш. Обаче веднага пак хукна към чуждото легло. Те много разчитаха изнудвачът да захапе въдицата, но по телефона неговата реакция не се оказа, каквато бяха очаквали, и никак не беше ясно дали той отново ще се опита да снима Олга и Роман, или не. Някога Павел бе учил криминална психология, в частност знаеше, че изнудвачите никога не се отказват от плановете си лесно и бързо. Какво пък, ако науката не греши, той трябва да дойде днес. Ако не днес — следващия път. Нещо повече, ако не е от обкръжението на самата Олга или на нейния интимен приятел, той изобщо не може да знае предварително кога двамата смятат да отидат в апартамента, тоест би трябвало да ги дебне там постоянно. Така че за няколко дни спокойно ще могат да го проследят. Естествено, при условие че сметките им излязат правилни и той дойде, за да направи нов запис. Ами ако не дойде?

Павел си взе непромокаемия шлифер с качулката, пъхна в джоба си ключовете от колата и излезе.

Набързо хапна шишчетата от свински врат в ресторантчето близо до тях, после реши, че има достатъчно време, за да изпие едно кафе. И в момента, когато сервитьорът постави пред него чашата и чинийката с парче торта, небето най-сетне се разцепи. Павел дори се страхуваше да помисли, че след десет минути трябва да излезе навън. В края на краищата, нищо страшно няма да се случи, ако отиде на мястото не в седем, а в седем и половина или дори в осем. Не е много вероятно хората да се хвърлят в леглото още от прага, и то след толкова години приятелство! Собственият опит на Павел му подсказваше, че не се прави така. Докато влязат, докато се съблекат, докато вземат душ… А изнудвачът, разбира се, ако дойде и той, няма да си тръгне, преди да заснеме най-важното, което според пресмятанията на Павел не би трябвало да се състои преди седем и половина, че и осем. Той реши да постои още в ресторанта с надеждата пороят поне малко да отмине.

Но дъждът не даваше никакви признаци за утихване, на него изобщо не му пукаше за Павел, на когото предстоеше да тръгва за някъде, да стои на някакво място и вероятно да дебне някого. Дъждът си имаше своя програма, несъгласувана с жителите на града, и очевидно беше твърдо решен да я изпълни.

Като въздишаше тежко и предварително потреперваше, Павел плати и излезе, проклинайки се с най-тежки думи, задето бе оставил шлифера в колата. Трябваше да измине само няколко метра, но те бяха достатъчни, за да усети цялата прелест на съчетанието от тропически порой и студен въздух. Вярно, тази прелест се оказа доста съмнителна…

Олга подробно му беше обяснила пътя и Павел не се лута много, докато намери адреса. Пред втория от четирите входа на блока стоеше джип марка „Лексус“ с тонирани стъкла. От думите на Олга Павел знаеше, че нейният любовник кара точно такава кола. Значи гълъбчетата бяха вече в гнездото. Павел спря колата си на двайсетина метра от лексуса, облече шлифера и влезе под арката между втория и третия вход. Оттам добре се виждаха двата шестнайсететажни блока отсреща. Какво пък, сега му остава само да чака.

Павел Плетньов търпеливо стоеше на течението под арката, следеше хората, които влизаха и излизаха от блоковете отсреща и мислеше как можа да се случи така, че той, уважаваният служител от Министерството на външните работи, с неговото добро образование и прекрасно владеене на два чужди езика, трябва да кисне под проливния дъжд и да си играе на шпионин, който дебне незнайно кого.

А всичко започна весело и радостно. Преди трийсет години майка му в родилния дом се запознала и сприятелила с жена, която лежала в същата стая и родила в един и същи ден с нея момиченцето Оленка. Младите майки се оказали толкова близки по дух и характер, че бързо завързали стабилно приятелство. Съпрузите им също намерили много общо помежду си, така че не минали и няколко месеца и двете семейства си станали безкрайно близки. Родителите на Олга дори си сменили жилището, за да живеят по-близо до неговите и на младите майки да им е по-удобно да се разхождат заедно с количките с бебетата връстници. Естествено рождените дни на децата семействата празнували също заедно.

Откак Павел се помнеше, до него винаги беше Оля. И знаеше със сигурност, че тя е била до него и още преди да се помни. Тя беше до него винаги — колкото бе съществувал на този свят. Ходеха в една и съща детска градина, после в едно училище, седяха на един чин, заедно тръгваха сутрин (Павел задължително вземаше своята сестра-приятелка) и заедно се прибираха. Заедно решаваха задачи и се готвеха за контролните, зубреха наизуст стихотворения от Пушкин и Некрасов и английска граматика. Заедно обсъждаха момичетата, които харесваха на Павлик, и момчетата, които се заглеждаха по Оля. Заедно ходеха на пионерски лагери и на екскурзии до Ленинград или по Златния пръстен.

Наистина, след като завършиха училище, пътищата им се разделиха — Павел влезе в Института по международни отношения, Оля — в Плехановския, той искаше да стане дипломат, тя се интересуваше повече от финанси и счетоводство. Но продължаваха да живеят в съседни блокове и ако не се видеха дори три дни поред, двамата започваха да чувстват, че нещо им липсва. Бяха много близки приятели и през тези двайсет години бяха свикнали да са заедно. Павел активно ухажваше момичета, но нито едно не успя да премине от категорията приятелка в категорията годеница — той за нищо на света не искаше да се жени.

— Толкова красиви жени има наоколо — споделяше той с Олга, — толкова радост могат да ми доставят! Е, защо трябва да се заключвам в клетка? Още не съм си походил. Виж, като стана на трийсетина, дай боже и да узрея за пълноценен брак.

Олга пък напротив — страстно искаше да се омъжи, колкото може по-скоро, струваше й се, че само така ще придобие статута на пълноценна зряла жена, съпруга и майка, която всички ще уважават и с която всички ще се съобразяват. На деветнайсет тя на бърза ръка се омъжи за състудент, но само след две години също тъй на бърза ръка се измъкна от това семейно положение. Оказа се, че и на нея й е скучно да принадлежи на един и същи мъж, още повече че природата я бе надарила с външна привлекателност и никак не й липсваха почитатели.

— За двайсет години ние с теб сме станали абсолютно еднакви — казваше тя през смях на Павел.

— Не, Льолка — възразяваше той, — поначало сме били еднакви, затова живяхме в съгласие цели двайсет години. Не току-така сме се родили в един ден, при едно и също разположение на планетите.

Единствената беда беше, че през двете години брак Олга на два пъти забременя извънматочно и вече не можеше да има деца.

Когато навършиха по двайсет и четири години, пред Павел се появи реалната перспектива да замине на работа в съветското консулство в Милано. Но откровено му дадоха да разбере, че никакво бляскаво владеене на чужди езици и никакви прекрасни характеристики няма да надделеят над факта, че не е женен. Тогава не изпращаха в чужбина ергени (както и неомъжени жени).

Беше деветдесет и първа година и проблемът с валутата в страната се оказа не по-малко остър от проблема с дефицита. Щеше да бъде върховна глупост да изпусне възможността за заминаване в цивилизована Италия, където да поживее няколко години в добри условия и да спечели пари, след което да съществува нормално в Русия. И Павел, естествено, дотича с този проблем първо при Олга, защото през целия си съзнателен живот бе постъпвал именно така.

— Нищо не рискуваме, щом се върнем вкъщи — веднага ще се разведем — убеждаваше я той. — Разбира се, докато сме в Италия, ще ни бъде трудничко да организираме личния си живот — там всичко е под строг контрол, но заедно ще измислим нещо. А, Льолка?

Това предложение отначало се стори на Олга чудовищно, но след като поразмисли няколко дни, тя намери в идеята на Павел доста положителни страни. Първо, ще придобие толкова желания статут на омъжена дама, без който тя самата имаше чувството, че е дефектна. Второ, ще се махне за няколко години от тази бедна мръсна страна и ще я замени с прекрасната Италия. Трето, ще спечели пари, което също не е маловажно. Четвърто, за известно време ще се откъсне от майка си — напоследък отношенията й с нея се бяха понапрегнали, защото майка й смяташе, че Олга води твърде лекомислен начин на живот и твърде често сменя любовниците си. Между другото, омъжването ще бъде от полза при решаването и на този проблем. А като се върне от чужбина, Олга ще има достатъчно пари, за да си купи жилище и напълно да се отдели от майка си, която вече няма да може да контролира личния й живот. Е, и последно по ред, но не и по значимост, беше съображението, че Пашка е най-близкият й приятел, фактически неин брат близнак, и би било просто грехота да не му помогне, щом това е по силите й.

За голяма радост на родителите си те подадоха заявление и се ожениха. И то тъкмо навреме! След разпадането на СССР в края на деветдесет и първа година новата страна Русия започна активно да формира нов дипломатически корпус и на вълната на тези кадрови промени съпрузите Плетньови още през пролетта на деветдесет и втора се озоваха във въжделената Италия.

Оказа се, че никак не е сложно да уреждат личния си живот извън рамките на семейния, стига достатъчно умело да се прикриват взаимно. От командировката в чужбина Плетньови се върнаха с достатъчно пари за купуване на жилище и кола (разбира се, с помощта на двете родителски двойки). Те с удоволствие купуваха мебели и обзавеждаха апартамента, напълно забравили за намерението си да се разведат. След известно време Павел завъртя поредната си любовна връзка с младичка служителка от Министерството на външните работи и Олга веднага предложи:

— Паша, ако искаш да се ожениш за нея — няма проблеми. Можем да се разведем още утре.

Павел се облещи:

— Аз?! Да се разведа?! Абе ти да не си полудяла! В никакъв случай. Разведа ли се, тутакси ще ме стиснат за гърлото. Всяко гадже начаса ще забременява и ще настоява като честен човек да се оженя за него. Дори да се окаже омъжено, винаги остава опасността един прекрасен ден да ми заяви: любими, напуснах мъжа си и искам да бъда само с теб. Притрябвало ли ми е това? Та нали няма да мога да й обясня, че не искам да бъда само с нея, защото всяка жена ми омръзва максимум след година. Освен ти, разбира се. Какво мога да направя, като съм така устроен?

Олга беше „устроена“ почти по същия начин. Тя беше готова да поддържа отношения с мъж само, при условие че няма да живее с него. Да се виждат три-четири пъти седмично, приятно да прекарват времето си, да вечерят в ресторант, да правят любов — и дотук, без никакви задължения, никакъв бит, никакви чужди роднини, на които трябва да се оказва внимание и с които трябва да се съобразяваш. Родителите на Пашка са съвсем друго нещо, те всички са едно семейство, но чужди родители, братя и сестри, лели, чичовци и вуйчовци, всеки със своите особености, претенции и изисквания — а, не, ще прощавате, това не е за нея. Но за да не се съблазни поредният и любим да й направи предложение за брак, Олга трябваше официално да минава за омъжена жена. Опитът показваше, че ако една омъжена дама отказва да се разведе със съпруга си, за да се хвърли в прегръдките на любимия, това се възприема спокойно и дори одобрително, докато ако свободна от семейни ангажименти жена незнайно защо отказва да се омъжи, хората започват да я смятат за странна, дефектна, че дори луда. Във всеки случай, на такава жена не всичко й е наред. А Олга Плетньова никак не искаше околните да мислят така за нея.

И ето, излизаше, че ситуацията, създала се под влиянието на външни обстоятелства и възприемана като временна, незабелязано премина в постоянна, защото се оказа, че е в съгласие не само с външните, но и с вътрешните обстоятелства. А и родителите на Олга и Павел бяха щастливи, че децата им живеят така задружно. Само дето нямаха внуци, но то си е съдба…

Докато стоеше под арката, Павел доста позамръзна, макар че беше дебело облечен. Влагата се бе вмъкнала през яката и оттам бавно се спускаше по гърба. Пороят спря и се прероди в досадно, несвършващо ръмене. Беше вече девет и половина, черният лексус все още стоеше пред втория вход, а резултат — никакъв.

В десет без десет от входа на единия от шестнайсететажните блокове излезе човек с метнат през рамо калъф на видеокамера. „Нима е той?“ — помисли си Павел, не повярвал в късмета си. В дъждовния здрач той не можеше добре да огледа този човек, виждаше само, че е мъж. Субектът с калъфа леко забави крачка, вдигна очи и погледна към прозорците. Към същите прозорци, които Олга сутринта бе белязала с кръстчета на схемата. „Точно така, той е!“ — разбра Плетньов.

Мъжът метна върху главата си качулката и с бърза крачка пое по отсрещния тротоар. Павел предпазливо се подаде на улицата. Мъжът очевидно не бе дошъл с кола, във всеки случай се насочваше към станция „Новокузнецкая“ на метрото. Олга му беше казала, че от този блок никакъв обществен транспорт не водел до метрото, трябвало да се върви пеша по малки улички и това отнемало петнайсетина минути. Павел си помисли да се качи в колата и с нея да стигне до метрото, където да почака човека с калъфа, но в последния момент се сети, че той може да се окаже местен жител и да отива не към метрото, а към къщи. Павел, като пълен глупак, ще го чака на перона, а той отдавна вече ще пие чай в дома си. Или пък, да речем, няма да слезе в метрото, а ще се качи на автобус, който спира там. Ще трябва да го проследи пеша под дъжда. Неприятно…

Мъжът крачеше бързо и като го следваше, Павел се озова при метрото само след десет минути. Олга явно бе определила времето като за бавна разходка на висок ток.

Във вагона на метрото Павел успя добре да огледа предполагаемия изнудвач (дълбоко в душата си Плетньов все пак допускаше мисълта, че е сбъркал — малко ли хора ходят из града с видеокамери, а дето погледна именно към онези прозорци, може да е просто съвпадение). Човекът не беше нищо особено — младеж на двайсетина години, с леко неправилни черти на лицето, асиметрични, каквито са у психично болните. Но те можеха да са такива по рождение или вследствие на някаква соматична болест. Момчето изглеждаше дълбоко замислено, периодично устните му се разтегляха в усмивка, сякаш мечтаеше за нещо необикновено приятно.

Само след една спирка, на станция „Китай-город“, той се прехвърли на Рижката линия. „Странен е някак — с недоумение си помисли Павел. — Можеше направо от «Новокузнецкая» да отиде до «Третяковская» и да пътува без прехвърляне. И за какво ли се е замислил толкова?“ В този момент младежът с калъфа отново замислено се усмихна и Павел ядосано си отговори: „Как за какво си мисли, бе? За парите, които иска да измъкне от Льолка. Сигурно сега мислено ги харчи, затова се усмихва псето недно. Ръцете ме сърбят да му извия врата. Ей богу, бих го смачкал като мръсна хлебарка, ако не ме беше страх, че ще ме тикнат в затвора за това. Инак определено нямаше да ме измъчват угризения на съвестта“.

Стигнаха до станция „Свиблово“, където младежът най-сетне слезе. Още няколко минути пеша и той влезе в някакъв блок — нищо особено, като него самия. Павел дори се зачуди колко лесно бе успял да проследи изнудвача. Винаги бе смятал, че проследяването е работа извънредно деликатна и трудна, но вероятно тя е такава, когато човекът се опасява, че може да го следят, и постоянно проверява. Виж, обикновените хора не си мислят за нищо подобно и през ум не им минава да се обръщат и да гледат дали сред минувачите зад гърба им няма някой, който преди половин час се е качил в същия вагон в метрото. Този тип явно от никого не се страхуваше. Какво пък, още по-добре.

Павел не можа да влезе във входа след младежа — там имаше домофон, а вратата се отваряше с помощта на специален ключ-карта. Плетньов се спря замислен и за негов късмет в същия момент от входа излезе жена.

— Извинете, май се разминах с приятеля си — припряно заговори Павел. — Да забелязахте случайно Льова Зельонов ли се качи току-що в асансьора?

Той каза първото име, което му хрумна — на един бивш състудент. Жената леко сви вежди, сякаш си припомняше имената на всички обитатели на входа.

— В нашия вход нямаме Зельонови — отговори тя и с подозрение огледа Павел. — Да не сте сбъркали входа?

— Мисля, че не. — Павел изигра някакво объркване. — Апартамент седемдесет и първи тук ли е?

— Седемдесет и първи е в третия вход.

— По дяволите, бях сигурен, че е Льовка! Тичах след него още от метрото, не можах да го настигна. Със синьо яке с качулка, на рамото с видеокамера в калъф…

— А, това беше Кира Яровой от четвъртия етаж, никакъв Зельонов или как го казахте — укорително каза жената, като с целия си вид показа колко е неприлично да сбъркаш всеизвестния Кирил Яровой с абсолютно неизвестния Льовка Зельонов. — Наистина сега се качи в асансьора. Точно така, със синьо яке и калъф. А седемдесет и първи апартамент е в третия вход, там го търсете.

— Много ви благодаря — каза Павел и се престори, че се насочва към третия вход, като с ужас се чудеше какво би трябвало да направи, ако всезнаещата лелка тръгне с него и се загледа как той ще започне да набира на домофона номер седемдесет и едно и да пита за Зельонов.

За негово щастие жената тръгна в обратна посока и веднага свърна зад ъгъла. Какво пък, първият резултат е налице, той се казва Кирил Яровой и живее на четвъртия етаж. Добре би било да научи точно в кой апартамент, а същевременно да изясни и с какво се занимава и с какво си вади хляба. Ако сега времето беше хубаво, из дворовете щяха да се въртят хлапета от близките блокове и с помощта на елементарно умение и съвсем скромни парични суми от тях би могло да се измъкне цялата нужна информация. Да, обаче вали и дворовете са пусти. Добре де, той никъде няма да се дене, Павел може да дойде и утре вечер и да събере всички необходими сведения. А сега трябва да се прибере, да изчака Льолка и да я попита дали тя не познава човек с фамилно име Яровой. Може би бащата, майката, сестрата или брата на този Кирил. Това може да им е семеен бизнес, нали?

Павел почти на бегом излезе на платното и хвана такси, с което стигна до мястото, където бе оставил колата си. Черният лексус още беше там, прозорците на апартамента, където се намираше сега Олга с любовника си, светеха. Въпреки гадното студено време прозорците бяха все така широко отворени, както и балконската врата. „Сега на тях им е топло и уютно — с неочаквана неприязън си помисли Плетньов, — сигурно се въргалят в леглото и си пийват вино. Льолка казваше, че тоя неин Роман бил голям ценител на скъпите вина. А аз като мухльо цяла вечер киснах под дъжда и се разкарвах из целия град, правех се на Шерлок Холмс. Ама защо става така, а — за едни топло легло с любовник, а за други — улица със студен дъжд?“

Но времето, нужно на Павел, за да стигне до вкъщи, му бе достатъчно, за да се успокои и да престане да се ядосва. В края на краищата, нима Льолка е виновна, че се получи така? Да подмамят изнудвача, да го провокират за повторни снимки — това беше негова идея, на Павел, а далеч не нейна. А дето времето се случи гадно, това вече не зависеше от никого. Защо трябва да се ядосва?

Вкъщи той напълни ваната почти догоре, добави ароматна пяна и легна в нея с книга в ръце. Топлата, приятно миришеща вода и хубавият роман бързо го примириха с действителността. Дълго не му се излизаше, затова на няколко пъти добавя гореща вода, когато ваната изстиваше. Най-сетне на Павел му се стори, че чува някакви звуци, и той сметна, че си е дошла Олга. Избърса се, облече халата и излезе. Носът му веднага улови упоителния аромат на пържени картофки и месо с чесън.

— Отдавна ли си вкъщи? — учудено попита той, когато влезе в кухнята при Олга. — Стори ми се, че едва сега влезе.

— Ау! — Олга огорчено плесна с ръце. — Специално се стараех да не вдигам шум, за да не ме чуеш. Влизам, гледам — няма те, в стаите цари тишина, в банята се лее вода. Веднага разбрах, че се сгряваш след днешните приключения, и реших да ти приготвя топла вечеря като компенсация за страданията ти. Исках да е изненада, да излезеш от банята право пред сервираната маса и всичко да е топло. Не се получи!

Павел щастливо се усмихна.

— Смятай, че се е получило. Льолка, ти си най-добрата съпруга на света. Никой си няма такава като тебе.

— Определено. — Тя го погледна закачливо и се засмя. — Фалшива съпруга като мен си няма никой. Между другото, как вървят нашите работи?

— Нашите работи носят името Кирил Яровой. Говори ли ти нещо?

Олга поклати глава.

— Абсолютно нищо. За пръв път чувам това име. А ти сигурен ли си, че той е нашият човек?

Павел седна до масата и лакомо се нахвърли на месото с пържени картофки — любимото му ястие още от дете. Олга готвеше превъзходно, а тъй като кулинарните им пристрастия бяха еднакви, Павел с огромно удоволствие ядеше всичко, което обичаше и тя.

— Естествено не мога да бъда напълно сигурен. Носеше видеокамера, но малко ли хора ходят с видеокамери? А много мъже използват калъфите вместо чанти, в тях носят не камери, а портфейли, цигари и други неща. За да проверя дали нашият Яровой е същият изнудвач, трябва още няколко дни да се повъртя около вашето любовно гнездо.

— А някак другояче не може ли? — уплашено попита Олга. — Чух прогнозата — синоптиците говорят за проливни дъждове през цялата седмица. Не искам да мръзнеш, да подгизваш и да се простудяваш. Слушай, я да зарежем тази идея, а? Майната му на тоя изнудвач, няма да му платим — и толкоз. Къде ще отиде с тия касети? Кого интересуват те?

Павел остави настрана ножа и вилицата и хвана жена си за ръката.

— Льолечка, зайче мое, ти не умееш да гледаш на две крачки напред. Та нали изнудвачът е научил отнякъде името и телефонния ти номер. Какво тогава може да му попречи да научи името и телефона на твоето приятелче Роман? Буквално завчера ти с пяна на устата ми доказваше, че не бива да казваме на Роман за шантажа, защото или той ще даде парите, което не е приемливо за теб, или ти ще трябва да му обясняваш защо не те е страх от този изнудвач, което също не ти харесва, доколкото разбирам. Помисли за това.

— Да — замислено въздъхна тя, — прав си. Но какво да правим?

— Много е просто — усмихна се той. — Нека този тип ти покаже с какво разполага. И тогава веднага ще определим снимал ли е днес, или не. Засега имаме само две съвпадения: от отсрещния блок, от който може да се снима какво става във вашето апартаментче, излезе мъж с калъф от камера и този мъж, минавайки покрай вашите прозорци, вдигна глава и ги погледна. Ако пък се окаже, че по това време някой ви е снимал, това ще бъде вече трето съвпадение, а с три съвпадения не може да се спори. Две може да се окажат случайни, но три са вече система. Това е сериозно.