Когато боговете се смеят

Глава 14.

В девет и половина сутринта Настя се прибра вкъщи и останала без сили, направо рухна в леглото. Отдавна не бе изпитвала такова разочарование. И горчивината от поражението не се смекчаваше от думите на благодарност, които бе изслушала заради залавянето на престъпник, отдавна търсен от колегите, специализирали се в разкриването на грабежи и насилствени обири. Задържаният на име Василенко имал приятния навик да проследява жертвите си в магазини, ресторанти и други места, където хората трябва да вадят портмонета и портфейли. Работел сам, затова предпочитал да напада или жени, или пияни мъже, или трезви, но явно отстъпващи му като фигура и физическа сила. Василенко бил простодушен, късметлия и непретенциозен — изобщо не се стремял да получи един милион долара, и то веднага, а напълно се задоволявал с много по-скромни суми, естествено при условие те да постъпват редовно. Попълвал бюджета си средно два пъти седмично и за да станеш негова жертва, било достатъчно да имаш в портфейла си двеста–триста долара, можело и във вид на рубли или в каква да е твърда валута. Към момента на днешното задържане Василенко имал осъществени трийсетина грабежа, докладвани за последните четири месеца.

„Фена отново не е дошъл в клуба — мислеше си Настя, докато лежеше в леглото и се преструваше, че се мъчи да заспи. — Или е дошъл, но ние сме го изпуснали. Остана ни последната надежда — Женя Рубцова. Ето, сега, докато аз се въргалям тук като стар парцал, Игор Лесников й показва видеозаписа. Заснемането от седем точки е трябвало да покрие цялото помещение, дори най-отдалечените му кътчета. Фена не може да се е изплъзнал от камерите по никакъв начин, стига да се е намирал в клуба. Ами ако не се е намирал? Ей сега телефонът ще звънне и Лесников ще каже, че Женя е разпознала своя почитател. По-нататък нещата ще се развият просто. Групата «Би Би Си» ще продължава да свири по клубове, а оперативните работници ще търсят сред присъстващите един напълно конкретен човек със съвършено определена външност. Намират го и го разработват. А ако Женя не разпознае никого, въпросът увисва без отговор: или той пак не е дошъл в клуба, или тя просто не може да го разпознае. И какво ще правим с всичко това? Ще стане невъзможно да го търсим по външните признаци, а рискът вече ще бъде неоправдан — изявите на групата ще трябва да бъдат прекратени, докато не заловим Фена. Но ако групата спре да свири, тогава изобщо няма да е ясно къде трябва да търсим тоя идиот. Досега смятахме, че той поне ходи да слуша групата, макар и не всеки път, както се разбра, но ходи. Място на срещата — където свири «Би Би Си». Мястото на срещата да не се променя, както ни учеше безсмъртният киношедьовър…“

Сънят незабелязано обори Настя. Последното, за което тя успя да помисли, беше прочутият сериал „Мястото на срещата да не се променя“ и в съня й се яви Володя Шарапов, но кой знае защо външно той никак не приличаше на актьора Конкин. В нейния сън Шарапов приличаше на френския актьор Филип Ноаре, вече се намираше в бандата на Гърбавия, седеше на една маса с бандитите и разпалено говореше: „Хайде, погледнете ме, та какво ченге съм аз, аз съм стара уморена костенурка“. А Карп Гърбавия с лицето на Армен Джигарханян (тук сънят й не съгреши спрямо кинематографичната реалност) ехидно му отговори: „Не, не си костенурка, ченгенце, ти си новородено гущерче, чевръсто и силно. Хайде, докажи, че не си гущер. Посвири ни на пиано“. И Настя разбра, че ще трябва да свири тя, а не Шарапов. Тоест Шарапов някак се раздвои в съня й — едната част от него, видимата, беше Филип Ноаре и седеше до масата, а другата, невидимата, беше Настя и тя трябваше незабавно да вземе решение: какво ли да изсвири, та да убеди Карп Гърбавия, че Ноаре-Шарапов наистина е стара уморена костенурка, а не младо чевръсто гущерче. Нейде от дълбините на съзнанието й изплува информацията, че ако изсвири увертюрата към „Силата на съдбата“ от Верди, по някакъв начин ще се получи костенурка, а ако изсвири увертюрата към „Сицилианска вечерня“ — гущер. Настя се опита да си спомни „Силата на съдбата“, нали добре познаваше тази опера, но в главата й се натрапваше именно „Сицилианска вечерня“, смачкваше всичко останало и не я оставяше да си спомни нужната мелодия. „Е, какво се замисли, ченгенце — язвително каза Гърбавия. — Не знаеш какво да свириш, това е то. Не си костенурка, а си гущер. Демек, ченге. Не бой се де, няма да боли, като те убиваме. Но ще те убием, не се съмнявай изобщо“. Шарапов-Ноаре ужасено погледна Шарапов-Настя и Настя разбра, че е длъжна веднага да реши нещо, инак ще убият Шарапов-Ноаре, а може би и нея заедно с него. Постави ръце на клавиатурата и засвири „Утехата“ на Лист. „Какво ми свириш, бе? — презрително каза Гърбавия. — Лист и аз го мога, хайде де, голямата премъдрост. За костенурката, за костенурката ми изсвири“. И тогава една идея осени Настя. Тя се усмихна и като си акомпанираше на пианото, запя песенчицата от стария мултипликационен филм за лъвчето и костенурката. „Ето, Гърбав — каза Шарапов-Ноаре, — нали искаше за костенурката. Увери ли се сега?“

Настя не успя да научи как е реагирал Карп Гърбавия на хитрия й трик, защото я събуди телефонът.

— Аз съм — чу се равният, лишен от емоции глас на Игор Лесников. — Нищо не излезе, Настя.

— Съвсем нищо ли? — кой знае защо попита тя, макар че и така беше ясно.

— Абсолютно нищо. Женя не разпозна никого.

— Ясно — въздъхна тя. — Благодаря, Игор. Аз ще дойда към три часа. Ако обичаш, обади се на Чеботаев и на Серьожа Зарубин да дойдат в четири. Предупреди и Миша.

Тя отново отпусна глава на възглавницата и затвори очи, припомняйки си странния сън. Хитро се измъкнах — мислеше си Настя. — Не можах да си спомня увертюрата на Верди и вместо нея пробутах Лист. Все пак интересно е устроен мозъкът — мислих, мислих, избирах между две произведения, а изсвирих някакво трето, за което дори не бях се сетила. Между другото, дори не бях и подозирала, че си спомням тази пиеса — „Утехата“.

Тя полежа още малко, после стана и се затътри към банята. Трябваше да върви на работа. Когато из града се разхожда луд убиец, кой се интересува от твоите безсънни нощи, от твоето главоболие и от твоята умора?

Пак нямаше топла вода, но сега студеният душ се оказа тъкмо на място — той я поободри, а след чашата кафе животът вече не й изглеждаше толкова мрачен. Мястото на срещата да не се променя… Кой е казал да не се променя? Като нищо може да се промени.

Игор Лесников умееше да изглежда спокоен и безразличен дори когато всъщност беше много разстроен. При това на повечето хора той приличаше на човек, който постоянно е угрижен за нещо, тъй като почти никой не виждаше усмивка на лицето му. И само близките и колегите познаваха тази негова особеност: Игор се стараеше да не показва емоциите си, защото смяташе, че всичко, което се случва в душата му, си е чисто негова лична работа, която не е необходимо да обсъжда с околните. Именно такъв, безразличен и същевременно угрижен за нещо, беше той сутринта в петък, когато седеше до Женя Рубцова пред екрана на телевизора. Виждаше, че момичето много се старае, по няколко пъти се връща към едни и същи епизоди, за да разгледа попадналите в кадър хора от различни точки. Но все без полза. Фена го нямаше сред посетителите на клуб „Селена“.

— Благодаря, Женя — с равен тон каза Лесников, — извинете, че ви отнех от времето.

— Много съжалявам — тъжно каза момичето и Лесников нито за секунда не се усъмни в нейната искреност. Виждаше, че тя наистина съжалява. — А кога ще снимате следващия път?

— Няма повече да снимаме изявите на „Би Би Си“.

— Но как така. — Женя се стъписа и Лесников забеляза това. — Как ще го издирвате тогава?

— По други начини — уклончиво отговори той.

— По какви?

— Има много начини. Хайде да ви подпиша пропуска и да ви изпратя.

Но момичето дори не мислеше да излиза от кабинета. То продължаваше да седи до масата, трескаво преплело пръстите на ръцете си, леко пребледняло и напрегнато.

— На друго място ли ще снимате? — настойчиво продължаваше да пита Женя.

— Женечка, вие задавате твърде много въпроси — строго каза Лесников. — Не може така.

— Какво говорите, Игор Валентинович — уплашено заговори тя, — ни най-малко не се каня да се бъркам във вашите тайни. Просто трябва да знам кога пак ще идвам тук да гледам записите. Татко иска винаги да го предупреждавам предварително. Не обича внезапно да остава и без секретарка, и без шофьор.

— Баща ви може да не се безпокои, в близко време няма да ви занимаваме с нашите работи. Напълно е възможно да сте ни нужна едва след като заловим престъпника. А дотогава можете да се чувствате свободна. Впрочем, Женя, не забравяйте за нашата молба. Ако видите този човек близо до вас, не се издавайте, че сте го познали. Той извърши вече трето убийство и сега по всяка вероятност ще поиска да ви го съобщи в писмена форма. Всеки момент може да се появи при вашия блок, за да хвърли писмото в пощенската ви кутия. Бъдете внимателна, моля ви.

Лесников започна леко да се дразни — имаше много работа, чакаха го много неразрешени случаи, всяка минута му беше ценна, а Женя не искаше и не искаше да си тръгне. Нали не можеше да я изгони!

— Да, разбрах. Значи не е нужно повече да идвам тук?

„Абе тя какво, тъпа ли е — с внезапна злост си помисли Игор. — Или глуха? Нали току–що й обясних всичко. Докога трябва да повтарям едно и също? Седи ли седи, като залепена“.

— Не, Женечка — с обичайната си мекота, за чиято измамност знаеха съвсем малко хора, отговори той. — Не е нужно да идвате тук. Ако се появи необходимост — ще ви извикаме.

— Значи няма да ви видя повече? — изтърси тя и тогава Игор разбра всичко.

Само това му липсваше! Хем не бива да обижда свидетеля — един обиден свидетел всеки момент може да се превърне в лъжесвидетел. Не му се иска и да я обнадеждава, макар че по-умно би било да й даде някакви надежди. Като професионалист Игор Лесников разбираше, че трябва да използва всяка симпатия към самия него в интерес на работата, но като мъж, с когото се развеждаше любимата му съпруга, не изпитваше и най-малко желание да захваща флирт, та дори и в името на делото. Не беше такава в момента душевната му нагласа и той не можеше да я промени. Единственото, за което му стигаха силите, бе доброжелателно-неутралният тон. Нито да, нито не.

— Е, какво говорите, Женечка. — Той дори се насили да се усмихне. — Защо да не ме видите? Не смятам да заминавам за никъде, а не се каня и да умирам скоро. Освен това ние непременно ще ви поканим за разпознаване, когато задържим убиеца.

— А скоро ли ще стане това? — с надежда попита Женя.

Игор отрицателно поклати глава, като се стараеше да не среща очите й.

— Не мога да обещая. Такива престъпници обикновено се издирват дълго и мъчително, понякога с години. Разбира се, ако ни провърви, ще го заловим бързо. Но може и да не ни провърви. Дори може да стане така, че по времето, когато го заловим, вие да сте забравили и за него, и за мен. Представяте ли си — ще ви се обадя по телефона, ще кажа, че съм Лесников, а вие ще отговорите, че не познавате такъв човек. И няма да можете да разпознаете убиеца, защото ще сте забравили как изглежда.

— Вас никога няма да ви забравя.

Каза го така, че Игор се почувства като в небрано лозе. Абе тя да не е откачила? Фактически му признава чувствата си, без да остави на Игор и най-малък шанс да излезе от ситуацията, без да се обяснят докрай.

— Ами него? — Той се постара да каже това с шеговит тон, като положи всички усилия да отмести разговора към по-безопасна тема.

— Него също.

— Толкова силно впечатление ли ви е направил?

— Не. Той направи така, че моята измама бе разкрита и сега баща ми съвсем ме стегна в менгемето си. Не мога дори да въздъхна без негово разрешение. Така и ще си ходя до старини — като някоя грозница с плитка. И това само заради тоя гад, дето ми пишеше писма. Никога няма да го забравя и да му простя! Честна дума, Игор Валентинович, ще дам и ще направя всичко, само и само да го заловите. И да го разстреляте!

— Ауу, колко сте отмъстителна! — За миг Игор дори се развесели, дори болката от мислите за жена му и дъщеря му някак се притъпи. — А вие, Женечка, не сте ли мислили, че всяка измама се разкрива не по нечия вина, а само защото съществува?

Веждите на момичето се свиха, очите леко примижаха и от това станаха сякаш тъмносини.

— Не ви разбрах…

— Извинете, сигурно зле изразих мисълта си. Исках да кажа, че ако една измама се разкрива, за това е виновен не някой си от улицата, а човекът, който е мамил. Не бива да мамим, тогава няма да има какво да се разкрива.

Това беше грубо, особено след онзи откровен разговор, който се състоя между тях в неделя в дома на Рубцови. Не бива така да се злоупотребява с искреността на хората и Лесников много добре знаеше това. Но сега това, което направи, беше необходимо. Женя не бива да мисли, че той я отблъсква. Тя трябва сама да спре стремежа си да го вижда, опасявайки се от нова среща с подобна нетактичност.

Ударът се оказа преценен правилно — Женя се стъписа от тези вероломни думи.

— Защо говорите така, Игор Валентинович — тихо каза тя, вперила поглед в пода, — та нали аз всичко ви обясних. Мамех татко, за да не се разстройва излишно. Не съм търсела някаква облага за себе си.

— Не се обиждайте, Женя. — Лесников сметна, че сега е моментът да приключи с разговора. — Ние, милиционерите, сме хора груби, недодялани. Често сме нетактични. Работата ни е такава, нали разбирате. Хайде, сега ще ви изпратя и ще тичам на доклад при началството. Вече ме чакат.

Женя най-сетне стана и посегна към чантата си, оставена на перваза.

— Не е нужно да ме изпращате, няма да се загубя — сухо каза тя, преметна през рамо тънката кожена дръжка и погледна как Игор поставя на пропуска своя засукан подпис.

— Значи сте не само отмъстителна, но и жестока? Днес изглеждате толкова добре, че ми се искаше да ви се полюбувам още пет минути, а вие ме лишавате от това удоволствие. Ако ми обещаете винаги да изглеждате така, ще се постарая да заловя Фена, колкото може по-бързо.

— Защо?

Тя впери в него очи, пълни с молба и надежда, но същевременно Лесников видя в тях страха й, че може отново да чуе някоя груба шега.

— За да ви видя отново. При нашата работа нямаме никакво свободно време, не ходим по срещи, така че можем да видим красиво момиче само поради служебна необходимост.

След като се раздели с Женя, Игор облекчено въздъхна. Каква хлапачка, а! Огън! „Никога няма да ви забравя“. Май успя да й внуши всичко, каквото трябваше: той е груб, недодялан и изобщо не е такъв, какъвто си го е измислила, няма да тича на срещи с нея, защото няма свободно време, а иначе е с богата душевност, винаги е готов да оцени нейната неземна красота. Обикновено тази схема имаше ефект, но по-рано Игор я бе използвал с по-възрастни дами, които умеят да четат между редовете и да разбират от намеци. А Женя… Кой знае, може би е малка за такива тънкости. Няма да чуе това, което не иска да чуе, а ще запомни само, че Лесников се стреми да я види, колкото може по-скоро. И ще продължи да мечтае за него.

— Ей, ама и ти си един… — ядосано каза Коротков, когато Игор му преразказа сцената с Женя Рубцова. — Къде си гледал бе, човек? Съвсем ли си изгубил нюха си? Ами че това момиче никога няма да разпознае Фена, дори три пъти да й го тикнеш под носа. Тя пак ще се опъва и ще казва, че ето на, и тук го няма, само и само още веднъж да я извикаме и да й дадем възможност да бъде около теб. Не се ли сети сам?

— Ако не бях се сетил, нямаше да дойда при теб сега — ядосано отговори Лесников. — И не ми викай. Аз я следях внимателно, докато гледаше записите. Фена не е бил там, главата си залагам. Момичето се стараеше, колкото можеше, и нито веднъж не се сепна, не се развълнува без причина. Щях да забележа.

— Ами, щеше да забележиш ти! — избухна Коротков. — Влюбила се е до уши в теб, а ти си го проумял едва когато фактически тя ти го е казала. Изобщо напоследък забелязваш ли нещо около себе си? Възложихме ти елементарна задача — и пак я провали. Е, и какво да правим сега с всичко това?

— Възползвай се от ръководния си пост — наложи ми наказание. За съжаление нищо друго не мога да ти предложа — студено отговори Игор и излезе от кабинета на заместник-началника на отдела, като затръшна вратата.

Коротков дълго гледа затворената врата, после си наля от термоса малко кафе и го гаврътна до дъно като горчиво лекарство. За разлика от Настя той не се бе прибирал вкъщи да спи, а бе дошъл в службата след всички разправии около дребния бандит Василенко. Предвкусвайки продължителното нощно бдение пред клуб „Селена“, той бе взел от къщи термос с много силно кафе, но през нощта някак не се стигна до него и сега Юрий имаше възможност да размърдва своя увяхващ от умора организъм с малки дози от доста изстиналата, но не изгубила тонизиращите си свойства напитка. Кафето му се стори безвкусно, Коротков се намръщи и погледна с омраза тъмните зрънца на дъното на чашата, после се обади на Каменская.

— Аска, спиш ли?

— Вече не.

Гласът й изобщо не беше сънен и Коротков бързо надви приближаващия пристъп от угризения на съвестта.

— Виж какво ще ти кажа… Когато дойдеш, веднага ела в кабинета ми, нали? Ама веднага, направо от вратата, без дори да се отбиваш в кабинета си. Трябва да си кажем едно-друго насаме. Ако видиш Лесников, не го заговаряй.

— Ама какво е станало? — разтревожено попита Настя.

— Абе не знам, дреболия. Трябва да се посъветвам за нещо с теб.

— А какво общо има Лесников?

— Много общо. С една дума, като дойдеш, ще научиш всичко. Скоро ли ще дойдеш?

— Скоро. Един час, за да си изпия кафето и да се съвзема, още един — за път. Сметни сам.

— А не може ли по-бързо?

— Ще почакаш — тросна се Настя. — Нямам перки на гърба си. Ти ми разреши да отсъствам до три часа, ще бъда там точно в три.

Докато пътуваше с колата, Женя мълчаливо преглъщаше сълзите си. Ето на, всичко свърши. Тя не е нужна вече на Игор, вече не е необходимо да ходи при него на „Петровка“. И не се знае кога ще може да го види, да разговаря с него, да търси погледа му, да вдишва аромата на неговата тоалетна вода, а после дълго да връща в паметта си всяка прекарана до него минута, всяка казана от него дума. Тя толкова се стара днес, нарочно дойде двайсетина минути преди определеното време, за да може спокойно да получи пропуска си и със сигурност да се размине с човека, когото отново щяха да пратят да я посрещне. Успя да се отбие в тоалетната, да оправи вида си и да събуе чорапките. Времето беше влажно, влагата висеше във въздуха и се просмукваше във всичко наред, това се чувстваше дори в помещение, така че обутите на бос крак обувки веднага започнаха жестоко да протриват стъпалата й, но Женя мъжествено търпеше. И имаше за какво! Макар и не веднага, макар и на сбогуване, Игор й каза, че изглежда прекрасно. Никак не искаше той да я изпраща до изхода — знаеше, че шофьорът Гриша непременно ще я наклевети на баща й, ако забележи в какъв вид излиза от сградата на „Петровка“. Но нали тя беше обяснила всичко на Игор още в неделя, затова сметна, че е прилично да му каже, че трябва да мине през тоалетната, за да сплете плитката ида измие грима си. Игор я разбра, кимна и я остави сама, като поиска тя да му даде честната си дума, че не е забравила пътя към изхода и може без проблеми да излезе сама.

— Виждаш ми се нещо разстроена — внезапно прекъсна размислите й шофьорът. — Да не би да са те обидили там?

Ето на, моля ви се. Сега и Гриша ще й се лепне с въпросите си. Отговори ли му утвърдително, той ще докладва на баща й, той пък ще вдигне шум, ще започне да звъни или на самия Игор, или — още по-лошо — на неговото началство и да крещи, че лошите милиционери са обидили малката му дъщеричка. Отговори ли отрицателно и не обясни ли нещо повече, Гриша пак ще докладва.

— Главата ме заболя — излъга Женя. — Три часа седях пред екрана, а там непрекъснато се мяркаха лица, които трябваше да разглеждам внимателно.

Веднага се сети, че Гриша може да е забелязал сълзите й, и за всеки случай добави:

— Виждаш ли, дори очите ми сълзят. Моля те, спри пред някоя аптека да си купя капки.

Той спря пред една аптека и слезе от колата.

— Кажи какви капки ти трябват, аз ще купя. По-добре поседи спокойно в колата, наистина изглеждаш болна.

Гриша донесе капките и Женя веднага демонстративно отвинти капачето и отметна глава назад, докато капеше лекарството. Шофьорът й подаде отворена бутилка пепси-кола и опаковка хапчета.

— Купих ти и лекарство за главоболие, ето, изпий едно хапче.

Тя послушно пъхна в устата си някакво болкоуспокояващо и отпи от пепсито. Вероятно на лицето й беше изписано такова страдание, че Гриша извади мобилния телефон, който висеше в калъфче на колана му.

— Я да се обадя на шефа, ще му кажа, че не се чувстваш добре. Може би ще разреши да те закарам вкъщи. Защо трябва да се мъчиш?

— Недей — въздъхна Женя, — карай към службата. Главата сигурно ще ми мине, нали изпих лекарството.

— Трудов ентусиазъм, а? — позасмя се шофьорът. — Е, както кажеш.

Разбира се, тя би искала да се прибере вкъщи, да зарови лице във възглавницата и хубаво да се наплаче. А после да бъде сама в тихия апартамент, никого да не вижда и никой да не й досажда с приказките си. Но баща й… Да му кажеш, че си се разболяла след срещата със служител от криминалната милиция, е още по-лошо, отколкото да му кажеш, че той те е обидил. Тогава вече определено не би могла да избегне скандала.

— Гриша, днес съм на курс — напомни му тя. — Ти сам ли ще ме закараш, или с татко?

— А, днес, Женечка, ще отидеш сама — весело отговори шофьорът. — Шефът още вчера ме предупреди, че в пет часа отиваме на „Шереметиево“ да посрещаме партньор от Португалия.

Е, слава богу, с облекчение си помисли Женя, и с това се свърши. Четири дни строг контрол — и юларът е свален. Всичко е, както обикновено. А щом е така, тя ще може да измисли нещо, за да види Игор отново. Непременно ще измисли.

Коротков покрусено въздишаше и методично накъсваше на ситно някакви ненужни книжа.

— Голям съм идиот! Защо се нахвърлих на Игор? Та нали знам всичко, хем и Житената питка ме предупреди, и изобщо… Защо му се разкрещях? Мигар на мен самия не се е случвало? Случвало ми се е. На всички ни се е случвало. Дори на тебе.

— Юра, ти просто си уморен. Не си спал цяла нощ, само си късал нерви. Естествено е, че си избухнал, но и това се случва на всекиго. Не виждам тук никакъв повод за трагедия.

Настя вече половин час седеше в кабинета на Коротков и наблюдаваше как той се тръшка и посипва главата си с пепел. Разбираше, че работата не е в Игор Лесников, а в самия Юра. През годината, която бе минала от момента на назначаването му за заместник-началник на отдела, Коротков така и не бе свикнал с новата си роля — остро преживяваше моментите, когато бе принуден да критикува хората, с които по-рано бе работил като равен, с които бе участвал в засади, бе рискувал и бе посрещал куршуми.

— Ако ще разсъждаваш така, аз съм виновна не по-малко от Игор. Сега си припомням с какви очи го гледаше Женя, когато беше тук във вторник. А и в понеделник, когато тя дойде в кабинета ми и аз й казах, че в лабораторията с нея ще отиде Миша Доценко, тя дори не успя да скрие разочарованието си. Явно смяташе, че с нея ще се занимава Игор. Видях всичко това, но не обърнах внимание. Кой би помислил, че нещата се толкова сериозни?

Коротков с омраза събра в шепа късчетата хартия и ги хвърли в кошчето.

— Толкова работа на вятъра! Две нощи снимахме, задействахме техническия отдел, струпахме сума ти оперативни работници в клубовете — и сега какво? Всичко беше напразно ли? Ако Фена е бил там, всеки момент можем да очакваме нов труп. Да направим нови видеозаписи? Безсмислено е. Тя пак няма да го разпознае. А после ще има още една жертва. И така до безкрай.

— Ами хайде да се опитаме да я измамим — предпазливо предложи Настя. — Само че това технически е много сложно. Но може да има ефект.

Юра вдигна глава и впери в нея скептичен поглед.

— Казвай.

— Трябва да разбъркаме всички налични записи. Така че тая смесица да може да мине за нов запис. Женя ми изглежда нормален човек, тоест искам да кажа, че не ми изглежда като човек със суперспособности. Като човек, който си спомня точно всички подробности и лица, които вече е виждал, и би могъл да познае, че сме му пробутали фалшификат. Нищо чудно и да си спомни отделни лица, но пък ние винаги можем да представим тези хора за фенове, които постоянно следват групата „Би Би Си“, където и да отиде тя. Можем да разредим всичко това с късове, взети от съвсем други видеозаписи.

— Е, да речем, че го направим — не твърде ентусиазирано отговори Юра. — И за какво ще е цялата тая работа? Тя да каже отново, че не вижда Фена там?

— Не, Юрик, този път ще подредим нещата другояче. Ще й кажем, че сме разработили план за операция, в която на нас, а особено на Лесников, ще бъде необходима нейната постоянна помощ. Но че операцията ще бъде възможна само ако познаваме Фена по физиономия.

— Аха, а тя ще попита каква ще е тази операция. И какво ще й отговориш?

— Първо, ще й отговаряш ти, защото ти си началникът, а второ, да не би да е нужно да ти давам акъл? Ще излъжеш нещо правдоподобно. Важното е Женя да повярва, че ако разпознае Фена, ще получи възможност да се вижда със своя ненагледен Лесников.

Известно време Коротков обмисля предложението на Настя.

— Общо взето, не е лош ход — каза той най-сетне, но Настя не долови увереност в гласа му. — Но технически наистина е сложно. Много е пипкаво, а резултатът е под въпрос. Ами ако Фена наистина го няма на тези записи? Ами ако ние с тебе подозираме момичето незаслужено?

— Юра, безсмислено е да обсъждаме това. Групата „Би Би Си“ временно престава да излиза на сцена в Москва, това вече е решено. Нямаме право да рискуваме повече. Ще търсим Фена по друг начин…

— И как, ако мога да запитам? — навъси се Коротков.

— Ако ти е интересно, ела в четири часа в кабинета ми, ще научиш. Та така, остана ни последната възможност да изясним дали Фена е идвал в клубовете в понеделник и четвъртък, или не и ако е идвал, как изглежда. Други възможности няма да имаме. И просто нямаме право да не използваме този шанс. Дали подозираме Женя в недобросъвестност заслужено или незаслужено — няма значение. Ако научим със сигурност, че той не е присъствал на последните изяви на групата, би могло поне да не очакваме с ужас нови трупове. Ако пък момичето го разпознае, ще започнем бързо да напредваме. Ще оспориш ли нещо?

— Да бе, ще спори някой с тебе… Сбърка Житената питка, не назначи за свой заместник точния човек. Трябваше да назначи тебе, много хубаво щеше да ни командваш всичките.

— Хайде, може и да не грубиянстваш, нали — полувъпросително каза Настя, разбирайки, че е убедила Коротков.

— Не може. Инак ти съвсем ще ме стъпчеш в калта. А така все пак понякога си спомняш, че съм ти началник и трябва да ме уважаваш.

Идеята, хрумнала на Настя, не беше сложна и дори бе съвсем очевидна. Откъде феновете на групата „Би Би Си“ са научавали мястото и часа на поредната изява на любимите си музиканти? От интернет. Групата имаше свой сайт, създаден по инициатива на администратора Валерий Папоров. На този сайт беше поместена информация за изпълнителите, техните биографии, както и сведения за изявите им. Там имаше и страничка „Форум“, на която любителите на виртуалното общуване можеха да споделят впечатленията си за своите кумири и тяхното творчество. Часа, който Настя си изиска в телефонния разговор с Коротков за „пиене на кафе и съвземане“, тя всъщност използва, за да се убеди: групата има свой сайт, а това означава, че начинът, който бе измислила за залавянето на Фена, не е чак толкова безнадежден.

— Трябва ни компютър. Вече се опитвах да измоля временно да ми дадат един, но началството простичко ми обясни сложността на изискванията ми. Компютрите и без това не стигали, по няколко души ползвали един и никой от тях нямал намерение да остава без своето оръдие на труда. Кой има компютър вкъщи? — попита Настя събралите се в кабинета й Доценко, Зарубин и Чеботаев.

— Ти — веднага отговори Доценко.

Настя поклати глава.

— Не мога да стоя по цели дни вкъщи, тогава Гордеев направо ще ме уволни. Не мога и тук да го донеса, нужен е на Льошка.

— Аз имам компютър вкъщи — неуверено се обади Андрей Чеботаев.

— О, младата смяна, новото поколение богати ченгета! — не се сдържа Зарубин. — Сигурно по цели нощи си играеш игрички, а? Не можеш да се разделиш с детството?

— Серьожа! — скастри го Настя. — Имай малко съвест. Можеш ли да го донесеш тук? — обърна се тя към Андрей.

— Едва ли, всъщност компютърът е на майка ми, тя постоянно работи на него. Няма да ми позволи да го взема.

— А какво работи маман? — отново се намеси Зарубин.

— Журналистка е.

— Мда, не можем и да гъкнем, минаха времената, когато безсмъртните творения са се създавали с гъше перо и мастило…

На Зарубин, който едва се познаваше с Андрей, кой знае защо веднага му бе харесало непрекъснато да дразни младия оперативен работник. По-рано Настя не беше забелязвала у него такива наклонности.

— Серьожа, престани — помоли го тя с усмивка. — Остави Андрей на мира. Щом си толкова умен, намери един свестен компютър, който можем да инсталираме тук.

— Много е лесно — весело намигна Сергей. — Само ми обрисувай задачата, та да съм наясно заради какво ще се трепя.

— Ами ще се опитаме да въвлечем Фена в дискусия. Ако е истински почитател на „Би Би Си“, но не е близък с никого от групата и нейното обкръжение, той със сигурност използва интернет, за да научава кога и къде ще пее Медведева. А щом използва интернет, значи влиза и във форума. Именно там ще го пипнем. Ще пишем разни гадости за Светлана, ще го провокираме, той няма как да не реагира и тогава ще го открием по електронния му адрес.

— Страхотнооо — проточи Сергей. — И на кого ще се падне тая приятна задачка?

— Определено не на тебе — успокои го Настя. — Ти намери ли съседа на Альона Гребньова, който се е подстригвал при нея?

— Ами ние с Мишка тази сутрин… — започна да се обяснява Зарубин, но Настя го прекъсна:

— Да, именно. Вие с Миша намирате този съсед, изяснявате дали той не е забелязал подозрителен човек, който се е въртял няколко дни преди убийството на Альона около дома й. После правите същото около адресите на другите потърпевши — Фризе и Курбанов. Поговорете си със собствениците на кучета, с млади момичета, които се прибират късно вечер от срещи, намерете техните кавалери, разговаряйте с тях. Това е вашият участък.

— Когато става дума за крака — все сме ние с Мишка — обидено засумтя Сергей, — а когато е да се седи в топлото кабинетче — някой друг.

— Не за крака става дума, приятелче, а за умение да се задават въпроси и да се карат хората да си припомнят неща, които отдавна напълно са забравили или на които не са обърнали внимание — търпеливо го поправи Настя, като забеляза, че Доценко прави на Зарубин някакви знаци. — Аз не притежавам това умение, Андрей също. Миша, ако мислиш, че нищо не виждам, дълбоко грешиш. Да, да, прав си, задачата, която ви моля да изпълните, ви дава със Серьожа възможност безконтролно да водите личен живот и в работно време да обикаляте и оглеждате жилища.

Зарубин невинно облещи очи и забърбори:

— Ама ти какво, Настя Павловна, нищо подобно, как можа да си го помислиш?

— Както можах, така си го помислих — позасмя се Настя. — Всички сме живи хора и не е нужно да се преструваме, че сме роботи с пагони. Освен това може да извадите късмет и ако Женя Рубцова ни покаже Фена на запис, можем да преустановим работата по вашето направление.

— Да бе, ще извадим късмет — промърмори Зарубин. — Сякаш е имало случай някога да съм вадил късмет. Запомни ми думата, твоята Женя няма да разпознае никого.

— Защо мислиш така? — напрегна се Настя. — Някаква информация ли имаш?

— Абе не информация, а усещане, че никога нямам късмет. Аз, Настя Павловна, съм като лоша поличба. Където се появя, работите се объркват. Добре, подхващайте си кинозабавленията, влизайте във виртуалната реалност, а ние с Михайло ще се трудим по стария начин, изобретен още от дедите ни. Пък да видим кой по-бързо ще намери Фена. Хайде, младоженецо, да тръгваме — обърна се той към Доценко.

— Ей, ами компютърът? — възкликна Настя. — Нали обеща компютър.

— Ще го докарам утре сутринта — обеща Сергей.

— Хайде като начало да опитаме да действаме по най-простия начин — предложи Зарубин, когато двамата с Доценко тръгнаха през двора на Главното управление. — Да отидем сега в салона за красота, където е работила Гребньова, да вземем от администратора дневника за предварителните записвания и да извадим имената на всички мъже, които са се записвали за подстригване през последните три месеца. После ще прескочим до паспортния отдел и ще вземем списъците на живеещите в района. Може някое име да съвпадне. Така ще изпълним задачата, без да ставаме от бюрото.

Доценко оцени предложението като напълно практично, но с множество недостатъци.

— А защо само за три месеца? — попита той. — Този клиент може да се е подстригал при Гребньова още миналата година.

— Млад си още — укорително поклати глава Сергей, — не обичаш да слушаш по-възрастните. Хайде, представи си: този човек се е запознал с Гребньова преди година. Той обича вечер да диша чист въздух. Гаджето на Гребньова през последната година редовно я изпраща вечер до вкъщи. И през цялото това време той е видял този любител на разходките само веднъж. Възможно ли е това?

— Всичко е възможно — философски изрече Михаил. — Каменская открай време ме учи на това.

— А ти слушай на какво те уча аз — ядоса се Зарубин. — Всяка работа трябва да се върши, като се започва от едно малко централно местенце. Това местенце трябва добре да се проучи, после според необходимостта участъкът трябва да се разширява в различни посоки. Ти понякога чистиш ли апартамента си?

— Че какво общо…

— Има общо. Отговори ми.

— Добре де, чистя го. Редовно.

— Е, представи си сега, че се захващаш едновременно с миенето на тоалетната чиния, съдовете и прозорците. Жилището не може да се разтребва на всички места едновременно, съгласен ли си? Например, когато си се захванал с кухнята, първо миеш съдовете. Това е закон. Измиваш съдовете, освобождаваш мивката и чак тогава продължаваш нататък. Ето защо ние ще вземем от салона списъка на клиентите за три месеца, а после, ако трябва, за още три и така нататък.

— Ами ако той се е записал под чуждо име?

— Защо? — учуди се Сергей. — Нали е дошъл да се подстригва, а не да краде. За какво му е да крие името си?

— Е, нали знаеш, разни хора има. Има такива, дето панически се страхуват да произнасят името си и винаги лъжат. Ей така, за всеки случай.

— Прието — кимна Зарубин. — Ще го имаме предвид. Сега ти, умни ми Михаиле, ще ми напомниш също, че човек може да живее на някой адрес, на който не е регистриран. И ние няма да го намерим в списъците на паспортния отдел. Нали?

— Да — усмихна се Доценко.

— За такива случаи съществува участъковият, при когото ние с тебе ще отидем и ще го помолим да ни даде списъка на жилищата, в които живеят нерегистрирани личности. Тези жилища няма да са толкова много и ние с тебе спокойничко ще ги обиколим със своите чудесни космати крачета.

— Така е, но ако извадим късмет и участъковият се окаже нормален — със съмнение поклати глава Доценко. — Нормалните участъкови днес са голяма рядкост. Още повече, нали ти каза, че където се появиш, властва лошият късмет.

— Ти пък не го предизвиквай! — обиди се Сергей. — Че току-виж тръгнало наопаки.