Конспирацията „Моцарт“

11

Оксфордшър

Спортният таскън занесе леко в края на алеята, излезе на шосето и Бен натисна газта, докато Лангтън Хол оставаше все по-далеч назад. Караше без посока. По тези междуселски пътища почти нямаше движение и той бързо измина десетина километра на ниска предавка и с високи обороти, като непрестанно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Зад тях нямаше никой.

Спря в една крайпътна отбивка и загаси двигателя. През цялото време Лай бе седяла тихо до него с пепеляво лице.

— Добре ли си? — попита той. Извърна се и измъкна раницата иззад седалката. В плоската бутилка имаше още уиски. — Знам, че не си падаш много по това — каза той, като се насилваше да се усмихне, — но успокоява нервите.

Лай надигна бутилката и сгърчи лице, когато огнената течност опари устните й. Закашля се.

— Благодаря ти. — Завинти капачката и му подаде шишето. Бен довърши остатъка.

— Какво правиш? — попита я той, като видя, че вади телефона си.

— Викам полицията.

Бен грабна телефона от ръката й, преди да бе успяла да набере 999.

— Не мисля, че е много разумно.

— Защо?

— До снощи никой не знаеше, че сме тук. После ти съобщи на полицията къде може да ни открие и малко след това имахме гости.

— Какво искаш да кажеш?!

— Казвам само, че не обичам съвпаденията — отвърна той. — Съществува и дребният проблем с трите трупа в къщата ти, Лай. Аз ги убих, а ти си моя съучастница. Нямам намерение да чакам да ме арестуват. — Той извади класьора от раницата си и го вдигна пред очите й. — Ето, това търсят те. — Капките кръв по корицата бяха станали ръждивокафяви.

— Писмото на Моцарт? Трудът на Оливър? Но… — Тя го погледна безпомощно. — За какво им е да се занимават с него?

— Мисля, че е крайно време да прегледаме какво пише вътре — каза той. Бутна раницата в краката си — пистолетите вътре глухо изтракаха — и облегна класьора върху волана. Щракна закопчалката и отвори капака на класьора.

— Какво е станало? — запита Лай. — Всички документи са обгорели!

Отвътре изпадна малкият квадратен подплатен плик и се хлъзна на пода между краката му. Бен не му обърна внимание; вместо това старателно прегледа останалото съдържание на папката, като внимаваше да не поврежда допълнително и бездруго силно пострадалите от огъня хартии.

Някои от документите бяха написани на ръка, други — принтирани от компютър. Някои едва се четяха, от страниците бяха останали отделни парченца с имена, дати и пасажи от текстове, които звучаха исторически. Тук-там се виждаше написано името „Моцарт“.

Лай се пресегна и взе един много обгорял лист хартия. Той се разпадна в дланта й.

— Това беше почеркът на Оливър — каза тя и прехапа устни. — Една от бележките, които ми бе изпратил от пътуванията си.

— Всичко е съсипано — рече Бен. Той положи останките обратно в класьора и затвори капачето. После се обърна към нея. — Е, какво става, Лай? Какво са искали да открият в нещата на Оливър?

— Откъде да знам?

— Едно нещо не разбирам — продължи той. — Снощи ти ми каза, че бележките са у теб от месеци насам, и изведнъж някой започва да се интересува от тях. Защо? Какво се крие тук? И откъде изобщо знаят, че са у теб?

Тя го погледна неразбиращо.

— Кой друг знае за тази книга?

Изведнъж в погледа й се изписа ужас.

— О, боже!

— Какво?

Тя се извърна към него и го погледна в очите.

— Около два милиона души знаят за книгата.

— Какво ти става, по дяволите?!

— Онова интервю по телевизията. Участвах в една музикална програма на Би Би Си и стана дума за европейското ми турне догодина. После споделих, че възнамерявам да продължа работата по книгата. Разправих как Оливър ми е пращал всичките събрани материали от проучванията си чак до самата си смърт и че от неприятности все не ми е оставало време да ги прегледам.

— Кога беше предаването?

Тя направи гримаса.

— В деня преди да се опитат да ме отвлекат в Лондон.

Бен усети лек допир до крака си и се сети за изпадналото пакетче. Наведе се и го вдигна.

— Господи! Това ми е познато — прошепна Лай, като го взе от ръката му. — Пакетът, за който ти казах. Последният, който ми изпрати. — Тя го превъртя в ръцете си. — Очакваше ме след погребението му. Помолих Пам да го сложи в класьора с всичко останало.

— Трябва да го отворим веднага — каза Бен.

— Знам.

Бен разкъса обгорелия плик. Под защитния слой от найлон на мехурчета имаше кутийка за дискове, напълно невредима от пожара.

— Но това е музика! — каза той. — „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Защо ли ти я е пратил?

Тя въздъхна.

— Моя е. Бях му я дала да я слуша. Явно е искал да ми я върне.

— Значи такава била работата.

Лай сякаш се смали на седалката.

— Какво става, Бен?!

Той отвори кутийката. Дискът с познатото жълто лого на „Дойче Грамофон“ се бе отделил от подложката си и изпадна в скута му. Отдолу имаше друг — за компютърен запис.

Върху сребристата му повърхност нечия забързана ръка бе написала с черен маркер следните думи:

— Е, какво пък. — Лай се пресегна и натисна един бутон на арматурното табло. Екранчето на CD плейъра светна. — Да го чуем.

— Това не е звукозаписен диск — каза Бен. — Трябва ни компютър.

След около час се настаниха в малък крайпътен хотел като семейство Конърс. Междувременно Бен бе направил кратка обиколка по магазините. Сега той припряно разкъса опаковката на новия лаптоп и го постави върху хотелската масичка. След няколко минути бе настроен и готов да прочете диска. Бен извади диска от кутийката на „Вълшебната флейта“ и го мушна в лаптопа. Чу се тихо бръмчене и след секунди на екрана се появи прозорец.

Докато чакаше компютърът да се зареди, Бен бръкна в минибара и извади две шишенца скоч „Белс“. Отви капачките им и изля и двете в една чаша.

Лай приседна до бюрото, вперила очи в екрана.

— Това са файлове със снимки, направени в различни части на Европа — каза тя. — Прилича ми на фотографски дневник от пътуванията му.

Бен се намръщи.

— Защо му е притрябвало да крие диск със снимки в кутийка от опера?

— Нямам представа. — Тя кликна и на екрана се появи лице на старец. Беше почти на осемдесет. Кожата му беше сивкава и набраздена от дълбоки бръчки, но в очите му проблясваше любопитство. Зад него се виждаше библиотека с открити рафтове; по гръбчетата на книгите се четяха имена на знаменити композитори: Шопен, Бетовен, Елгар.

— Кой е този? — запита Бен.

— Не го познавам — отвърна Лай и кликна отново. Старецът изчезна и нова снимка изпълни екрана. На нея се виждаше масивна каменна сграда, която Бен оприличи на малък храм или някакъв паметник със заоблен купол и класически портик. — Виж, това ми е познато — каза тя. — Гробът на Данте. В Равена. Била съм там.

— Защо е трябвало да ходи в Италия, ако е събирал материалите си във Виена?

— Не знам.

— Моцарт прекарвал ли е много време в Италия?

Тя се замисли за момент.

— Ако си спомням добре от музикалното училище, мисля, че като юноша е живял известно време в Болоня. Но иначе най-много да е пътувал дотам един-два пъти.

— Това не ни помага особено — отбеляза Бен. — Давай нататък.

На следващата снимка се виждаше Оливър на някакво парти; две красиви млади жени го бяха хванали под ръка и го целуваха по бузите, докато той беше вдигнал ухилено чаша срещу камерата.

Лай кликна отново. Друга снимка от същото парти. Оливър беше на пианото. На столчето до него седеше по-млад мъж, някъде около двайсет и пет-шест, и двамата свиреха дует. Явно се забавляваха добре — лицето на Оливър беше разтегнато в широка усмивка, докато пръстите му докосваха клавишите. Наоколо се виждаха млади дами в бални рокли; някои се бяха облегнали на пианото, усмихваха се на музикантите и на себе си с чаши в ръце. Лицата на всички сияеха. Беше една много сполучлива снимка на естествено щастливи хора, събрани на едно място, за да си прекарат добре времето.

Лай не издържа да я гледа дълго, кликна и мина нататък.

Появи се снимка на покрито със сняг село. В далечината се виждаха побелели дървета и планини. Лай се намръщи.

— Швейцария?

Бен се вгледа в снимката.

— Възможно е. Или пък Австрия. — Той се пресегна, кликна с десния клавиш и провери информация за снимката. Беше направена три дни преди смъртта на Оливър.

Лай въздъхна.

— Все още нищо не ми говори.

Бен се отдръпна от бюрото и я остави да разгледа останалите снимки. Седна на леглото и пресуши чашата си на една глътка. Зад гърба му, върху листа от вестници, бяха подредени обгорелите документи от класьора. Той вдигна наслуки някакъв лист и неволно потрепери, когато хартията се разпадна в дланта му.

Отдолу се показаха останки от друг документ, който на пръв поглед изглеждаше различен от останалите. Огънят бе унищожил голяма част от него, а онова, което бе оцеляло, напомняше мозайка от неправилни късчета. Написаното беше на немски, но почеркът едва се четеше — отделни разпокъсани фрази, които не означаваха нищо.

За момент му се стори, че държи в ръцете си оригинала на писмото, и затаи дъх. Не, не беше оригиналът. Просто фотокопие.

Писмото на Моцарт. Откритието на Ричард Луелин. Оливър толкова пъти й бе разправял тази историята, че Лай я помнеше отчетливо.

Преди много години магазинът работилница за реставриране на пиана „Луелин“ се бе намирал на оживена улица в центъра на градчето Билт Уелс. След смъртта на неговата съпруга Маргарет през 1987 г., когато Лай била на тринайсет, а Оливър — на седемнайсет, Ричард Луелин изпаднал в тежка депресия и бизнесът му започнал да запада. От прекалено пиене вече не можел да си върши добре работата. Клиентите му намалели значително. И тогава един ден на тавана на една стара къща било направено откритие, което обещавало да преобърне отново късмета на Ричард Луелин.

Старият, напълно съсипан роял бил произведен в началото на деветнайсети век от знаменития виенски занаятчия Йозеф Бьом. Някъде през 30-те години на века роялът попаднал в Англия и оттогава практически не бил ползван. Не бил обаче съхраняван особено грижливо. Корпусът му бил нападнат от дървояди, нуждаел се от основен ремонт. Но дори в окаяното си състояние той бил един от най-красивите инструменти, попадали някога в ръцете на Луелин, който вече ентусиазирано пресмятал на каква цена ще го продаде след реставрирането му — хиляда паунда, може би дори повече? Оставил бутилката и се захванал за работа.

Работа, която така и не довършил докрай. Защото, докато реставрирал единия крак на рояла, Луелин направил своето откритие. Кракът бил кух и в кухината имало навит на руло, пожълтял от времето документ, привързан с панделка. Бил написан на немски и носел дата ноември 1791 г.

Когато видял подписа най-отдолу, Ричард Луелин едва не получил удар. Защото в ръцете си държал последното оцеляло писмо на Волфганг Амадеус Моцарт, написано няколко седмици преди смъртта му. Как се било озовало в кухия крак на рояла, вероятно завинаги щяло да си остане загадка. Луелин разбирал само, че е направил историческо откритие, което щяло да промени живота му.

По онова време Оливър не говорел за нищо друго, освен за откритието на баща си. Междувременно старият Луелин отнесъл писмото в Лондон, за да бъде изследвано от музиковеди и антиквари. За негово съжаление всичките му надежди за огромното състояние, което този документ щял да му донесе, се изпарили, когато експертите обявили писмото за фалшификат.

— Може пък да е било истинско — обади се Бен.

Лай се обърна и го изгледа въпросително.

— Може какво?

— Онова писмо на баща ти. Дали в крайна сметка няма да се окаже, че не е било фалшификат и че то е причината онези да те преследват. Колко ли би могло да струва?

Тя поклати глава.

— Татко го продаде, не помниш ли? Може и да си забравил. Преди години, след като с теб бяхме престанали да се виждаме.

— Някой го е купил, макар всички да са мислели, че е фалшификат?

— Ами да! — Тя се усмихна. — Тъкмо когато татко се беше отчаял напълно около цялата тази история, с него се свърза някакъв побъркан колекционер. Беше италианец, музиковед. Направи оферта. Не ставаше въпрос за сума, каквато баща ми си бе мечтал да вземе отначало, но веднага прие. Тогава италианецът добави, че искал да купи и стария роял. Беше реставриран едва наполовина, но плати добри пари. Спомням си как го опаковаха в дървен сандък и го качиха на покрит камион. Изведнъж баща ми отново се замогна. Все още го болеше от оценката на експертите, но поне имаше пари в джоба. Така успях да замина за Ню Йорк, за да следвам в музикалната академия.

— Как се казваше италианецът? — попита Бен.

— Не помня — отвърна тя, след като помисли. — Беше отдавна, а и не го познавах лично. Оливър се беше срещал с него. Казваше, че бил стогодишен старец. Сигурно не е между живите.

Бен остави полуизгорялото копие от писмото и се зарови в другите документи. Нещо привлече погледа му и той се взря в него.

Цялото дясно поле от нотния лист беше изгоряло. Разкривеният припрян почерк беше на Оливър. Бен прочете една фраза, изписана с големи, удебелени печатни букви и подчертана с три дебели линии отдолу, сякаш в пристъп на безсилен гняв. Краят на изречението беше изгорял.

— Какво е Орденът на Р… — прочете на глас той. — Какво може да е това?

— Нямам представа — отвърна тя.

Той пусна листа при останалите хартии на леглото.

— По дяволите! Каква бъркотия…

Лай бе приключила със снимките. На диска оставаше само още един файл. Бен се наведе над нея и кликна с мишката върху съответната икона.

— Това не е снимка — каза той, — а видеоклип.