Конспирацията „Моцарт“

67

Бен си пробиваше със сила път през тълпата зад кулисите. Арията на Царицата на нощта бе приключила и той я видя, докато излизаше от сцената. Приближи се с бързи крачки към нея.

— Коя сте вие? — попита той.

Жената го изгледа стреснато.

Нечия ръка се положи на рамото му. Той се извърна и видя набит мъж с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, който го гледаше притеснено.

— Клаудио! — каза Бен, познал асистент-режисьора.

Клаудио хапеше нервно долната си устна.

— Къде е тя? — попита той на перфектен английски.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

Клаудио изглеждаше объркан.

— Твоето съобщение…

— Какво съобщение?!

— Обадил си се по телефона и си поискал да се видиш с Лай в гримьорната й.

— Кога беше това?

— Само преди минути. Тя отиде да се види с теб. И не се върна. Побъркахме се да я търсим. Трябваше да пуснем дубльорката й. — Той кимна към младото сопрано с костюма на Царицата, която стоеше неуверено наблизо. — Това е Антонела Каталди, нейна ученичка.

— Трябва да тръгвам — каза Антонела.

Клаудио й кимна и тя се запровира между зяпачите, като хвърли последен поглед на Бен.

Асистент-режисьорът изглеждаше раздразнен.

— Но къде ли може да е отишла? — завайка се той. — Никога не е постъпвала така.

— Не съм я търсил — каза Бен.

Долната челюст на Клаудио увисна от изумление.

— Че кой тогава е бил?

Бен не каза нищо. Той вече си пробиваше път през тълпата към гримьорните.

Коридорът тънеше в полумрак. Натисна бравата на гримьорната й. Наоколо беше пусто. Клаудио го настигна задъхан; по челото му лъщяха едри капки пот.

— Но това е налудничаво! — възкликна той. — Къде ли е?!

Бен се дръпна две-три крачки назад и се засили. Отскочи от левия си крак и с все сили заби петата на десния в дървената врата, на около метър и половина от пода. От касата се отцепи дълга треска и вратата се отвори с трясък, като се блъсна в отсрещната стена.

Стените на гримьорната бяха покрити с лъскави тъмносини сатенени тапети. Над отрупаната с гримове и перуки тоалетна масичка грееха ярки лампи. Върху един шезлонг прилежно бяха сгънати дрехите на Лай. Палтото й висеше на закачалката от вътрешната страна на вратата. Чантичката й беше провесена от облегалката на стола. Обувките й бяха поставени една до друга на килима. Книгата, която бе чела преди представлението, лежеше захлупена върху ниска масичка. Но от Лай нямаше и следа.

— Къде, по дяволите, може да е отишла? — извика Клаудио, който изглеждаше все по-уплашен.

Бен бързо излезе от стаята. Затича се по коридора. Върху дебелия червен килим забеляза някакъв предмет. Коленичи. Беше черен, със сребристи отблясъци, мек на пипане. Звездната диадема от оперния й костюм. Той я вдигна и я огледа. Нищо особено, само че мястото й беше на главата на Лай, а Лай я нямаше.

— Сигурно има някакво обяснение — каза Клаудио, който вече бе плувнал в пот.

— Обяснението е в съобщението — отвърна Бен.

— Кой може да й го е пратил, ако не ти?

— Не съм аз. — Бен посочи към дъното на коридора. — Какво има натам?

— Още гримьорни. Складови помещения. Офиси. Авариен изход. Стълба, която води към мазето.

— Кой последен я е видял?

— Аз — отвърна Клаудио. — Казах й да побърза. Тя обеща да не се бави. Нищо не раз…

В този момент телефонът в джоба му иззвъня. Звънът беше известен пасаж от класическо произведение. Той отвори капачето.

— Барберини! — каза.

Няколко секунди слуша мълчаливо. Веждите му се повдигнаха. Погледна Бен. Подаде му телефона.

— Теб търсят — каза той.