Конспирацията „Моцарт“

37

Кински изкара мерцедеса на магистралата и даде газ. Поеха на юг, минаха Грац, после Волфсберг, Клагенфурт, докато накрая пресякоха границата със Словения. Полицейската значка на Кински им спести паспортната проверка — служителят на гишето небрежно им махна да продължават напред.

Когато наближиха езерото Блед, вече беше нощ и валеше обилен сняг. Клоните на дърветата се огъваха под тежестта му, тук-там имаше и прекършени, които запречваха пътя. Постепенно шосето, по което се движеха, се стесни, един след друг се заредиха остри завои; Кински се взираше в мрака, сякаш хипнотизиран от ритъма на чистачките, Лай спеше на задната седалка, а Бен прехвърляше в съзнанието си всичко научено до момента — бавно, методично, спокойно.

— Орденът на Ра! — изсмя се презрително Кински. — Що за дивотии!

— Навремето имаше един африкански диктатор — каза Бен. — Беше си сложил тенекиена корона на главата и се беше обявил за божество. Това също бе повод за смях и шеги до един момент, но на хората бързо им замръзнаха усмивките, когато започна да им реже ръцете и краката и да ги кара да ги ядат в негово присъствие.

— Каква гнусотия! — възкликна Кински.

— Не ме интересува как се наричат тия копелета. Името не ги прави по-малко реални или по-малко опасни.

Кински помълча замислено, а после попита:

— И какво стана с оня диктатор?

Бен се усмихна в тъмното.

— Изядоха го.

Мястото, закъдето пътуваха, се намираше в сърцето на Юлийските Алпи, в продълговата долина между заснежените планини. До нея водеше само изровен коларски път, почти скрит под снежни преспи. В един момент трябваше да спрат и да сложат вериги на гумите. Малко след това Кински посочи едва светлинка, която блещукаше в далечината.

— Ето, това е!

Когато пристигнаха, старият манастир тънеше в мрак. Фаровете на мерцедеса опипаха грапавите каменни стени, докато през сводестия вход се озоваха в квадратен вътрешен двор. Манастирският комплекс се състоеше от множество сгради, привидно безразборно разхвърляни наоколо, които изглеждаха така, сякаш бяха изникнали от само себе си преди столетия и се бяха консервирали в първоначалния си вид. Главният вход представляваше масивна дъбова врата, обкована с метални гвоздеи с огромни глави, почерняла от времето и отстрани обрасла бръшлян.

Още щом колата спря в двора, от един сводест прозорец наблизо бликна сноп светлина. Вратата се открехна със скърцане и малката Клара Кински изприпка навън, подскачайки в снега. Зад нея се появи едра фигура на жена в расо с газен фенер в ръка. Изглеждаше над седемдесет, но ходеше изправена и с твърда стъпка.

Кински загаси двигателя, тримата слязоха и докато Лай и Бен се протягаха след дългия път, Клара се хвърли радостно в прегръдките на баща си. След миг от вратата изхвръкна и ротвайлерът Макс, заподскача около господаря си и заблиза радостно ръцете му.

Монахинята с фенера се приближи към тях, Кински топло я поздрави и й представи спътниците си. После каза:

— А това е моята стара приятелка майка Хилдегард.

Игуменката ги поздрави с „добре дошли“ и ги поведе напред, осветявайки пътя с фенера си. Бен и Лай я последваха, след тях Кински, хванал за ръка Клара, докато Макс подтичваше възбудено най-отзад. Минаха през притъмнялата колонада на двора и през още една сводеста порта влязоха в друго заградено пространство. От яслите наблизо се чу тихо мучене на крава и Бен подуши в студения нощен въздух позната миризма на сено и тор. Зад манастирските сгради имаше малка ферма с каменни обори, плевници и ясли за животни. Майка Хилдегард ги преведе през една портичка към скромна къщичка.

— Ти ще отседнеш тук, дете мое — обърна се тя към Лай.

Лай й благодари и попита:

— А сигурна ли сте, че няма проблем да остана известно време?

— Тук дълги години живееше пазачът Карл. — Майка Хилдегард се усмихна. — Но вече е много възрастен и го настаниха в старчески дом в Блед. Къщичката му от доста време не се ползва, вероятно така ще е и за в бъдеще. Простичкият живот, който водим, не е привлекателен за младите.

— Само да не се натрапвам… — каза Лай.

Монахинята положи ръка на рамото й.

— Всеки приятел на Маркус е добре дошъл при нас — отвърна тя. Въведе ги в къщичката. Вътре беше топло и уютно, в печката припукваше горящ пън. — Запалила съм огъня, но утре сутрин мъжете ще трябва да нацепят дърва. — Тя посочи килерчето встрани от вестибюла. — Вътре има гумени ботуши и шуби, да ви пазят от студа.

Върху печката къкреше чугунена тенджера, от която се разнасяше примамливо ухание на овнешка яхния; върху простата дървена маса бяха поставени керамични чинии и чаши.

Възрастната монахиня ги наблюдаваше внимателно. Усещаше, че са изпаднали в беда, но не задаваше въпроси.

— А сега ви оставям. Клара, можеш да постоиш при тях най-много час, после се прибираш и право в леглото.

Възрастните бяха уморени, та по време на вечерята най-много говореше Клара. Подаваха си тенджерата през масата, докато й видяха дъното. Бен изпи цяла бутилка от домашното бъзово вино на монахините. После Клара взе един фенер и се затича към сградата, където беше стаята й. Макс остана при Кински, явно не искаше да се отделя от господаря си.

— Нали нямаш нищо против кучето да преспи при нас в таванската стаичка, Бен? — попита Кински.

Бен огледа грамадния, потръпващ от вълнение пес.

— Стига да не легне в кревата ми — отвърна той.

— Е, аз бях дотук — каза Кински и се прозина. Стана и се заизкачва по дървената стълба, следван неотлъчно от Макс.

Бен и Лай останаха сами.

— Разхожда ми се — каза Лай. — Не искаш ли да дойдеш с мен? — Двамата откриха в килера ботуши, които им станаха, и излязоха навън в нощта.

Лунната светлина се отразяваше в нападалия сняг и беше светло почти като ден. Цареше пълна тишина, а гледката на околните планини спираше дъха. Лай се почувства така спокойна, както не помнеше да е била от много дни.

— Не исках да идвам — каза тя, докато двамата крачеха по пресния сняг, скърцащ под ботушите им. — Но съм доволна, че настоя. Тук ще се чувствам защитена.

Бен кимна. Кински наистина бе избрал добро място. Нямаше как онези да го открият. Освен това беше доволен, че вижда Лай щастлива. На сутринта той щеше да тръгне за Виена с чиста съвест, знаейки, че тя е в безопасност.

Известно време двамата походиха мълчаливо един до друг. Тя плесна няколко пъти с ръце.

— Трябваше да си взема ръкавиците. Ръцете ми замръзват.

— Да се връщаме.

— Не, тук е красиво. Пък и е толкова приятно да се разхождаш свободно и да знаеш, че никой не те дебне да те застреля.

Бен я хвана за ръцете и ги притисна между дланите си.

— Господи, колко си топъл! — възкликна тя. — Как го постигаш?

Погледите им се срещнаха и Лай изведнъж осъзна, че двамата стоят един срещу друг насред снежната пустош и се държат за ръце и че той я гледа усмихнато на лунната светлина. Тя се дръпна смутено и прибра ръцете си в джобовете.

— Благодаря ти — промълви тя. — А сега да се прибираме.

Още в шест сутринта монахините бяха станали и шетаха наоколо, почистваха на животните и се занимаваха с домакинството преди сутрешната молитва и закуската. Клара притича до къщичката и задумка по вратата.

Бен беше буден отрано и разпалваше огъня в печката.

— Баща ти още спи — каза той, като я пусна да влезе.

Детето беше облечено с ватиран анорак и панталон от дебел вълнен плат.

— Татко обича да си поспива при всяка възможност — каза безгрижно тя, докато закачаше анорака си върху облегалката на един стол. После седна на стола и залюля по детски крачета.

— И ти реши да дойдеш и да го събудиш още преди изгрев?

Тя се изкиска.

— Искам да му покажа как сестра Агнес храни прасенцата. Толкова са сладички!

— Може да ги види и по-късно, става ли? Баща ти има нужда от сън.

— А разрешаваш ли да постоя при теб?

— Разбира се. Искаш ли закуска?

— Майка Хилдегард е оставила яйца в килера — каза детето, като посочи с пръст. — Тук имат толкова много кокошки, че се събират купища яйца.

— Значи ще ядем яйца.

— Аз ги обичам варени, леко рохки, за да си топя черен хляб в жълтъка. Така ми ги направи. Моля те!

— Откъде знаеш английски толкова добре? — попита Бен, докато наливаше вода в една тенджерка.

— Ходя на училище в колежа „Санта Мария“.

— Това какво е, нещо като езиково училище ли?

Тя кимна.

— Повечето от занятията ни са на английски. Татко казва, че в днешно време той е най-важният език.

— Докато станеш на двайсет години, децата в училище вече ще учат китайски.

Тя облегна лакти на масата и вдигна личице към него.

— Защо пък китайски?

— Защото светът се променя непрекъснато — отвърна той. — Но това са разговори за възрастни, не се опитвай отсега да разбереш всичко.

— Твоята приятелка Лай на китайски ли пее? Знам, че има китайска опера, даваха по телевизията…

Бен се засмя.

— Мисля, че онова там е друго…

— И нея съм я виждала по телевизията. Пее на италиански, на френски и немски.

— Лай е много интелигентна.

— Миналата година татко ми подари нейния коледен албум — обяви Клара. — Казва се „Коледа с Лай Лю… Ле…“ — Тя се усмихна. — Не мога да го кажа правилно.

— Луелин. Уелско име. В Уелс говорят доста странно.

— Уелс не беше ли част от Англия?

— Само не казвай това пред Лай! — усмихна се Бен.

— Тя гадже ли ти е? — Клара се изкиска и на бузите й се появиха трапчинки.

Той се обърна и я изгледа.

— Много въпроси задаваш…

— Така се научават нещата.

— Много си малка още да питаш за такива работи.

— Тя просто трябва да ти е гадже! — каза сериозно Клара, докато превърташе в ръцете си една дървена лъжица. — Мисля, че го иска.

— А, тъй ли? И откъде знаеш?

— Снощи на вечерята видях как те гледа. Ей така!

Бен се засмя.

— Гледала ме е ей така значи. Че аз как не съм забелязал?

— А когато те заговори, прави така с косата си. — Клара се облегна назад, вдигна брадичка и отметна с пръсти назад кичура над ухото си. — Това е сигурен знак, че жената харесва мъжа.

Бен без малко да се задави.

— Виждам, че има какво да се научи от теб. Откъде ги знаеш тия неща?!

— Ами чета…

— Не в книгите на майка Хилдегард, надявам се?

Клара се изсмя.

— Не, това го прочетох в едно списание на Хелга.

— Хелга ли?

— Бавачката ми. Мисля, че татко си пада по нея.

Яйцата бяха готови. Бен загреба едно с лъжица от врящата вода и го постави в чашка върху дървената табличка пред нея.

— Аз пък, млада госпожице, мисля, че твърде много мислиш. — Той се усмихна. — А сега млъквай и яж!

— И татко все така ми вика. — Клара вдигна рамене и счупи върха на яйцето.