Конспирацията „Моцарт“

25

Близо до Равена, Италия

Когато Лай се събуди на следващата сутрин, Бен вече провеждаше деветия си за деня телефонен разговор. В местния указател не фигурираше абонат на име „професор Арно“, затова му се наложи да звъни поред на всички с тази фамилия. Стигна до половината на списъка и се отказа, като вместо това реши да отиде лично в Музикалния институт, където бе преподавал старият учен.

Двамата закусиха набързо в пансиона, качиха се в колата и поеха към Равена. Паркираха близо до центъра и закрачиха по павираните улички на пешеходната зона. Туристическият сезон бе отдавна приключил и градът беше притихнал.

Минаха покрай църквата „Сан Витале“ и стигнаха до Иституто Монтеверди — висока тясна постройка с бели каменни колони, ограждащи парадното стълбище. През стъклена врата влязоха във фоайето. Стъпките им отекваха по мраморния под, отразявайки се в сводестия таван. Някъде високо над главите им се обади виолончело; малко по-нататък женски глас се разпяваше под акомпанимент на пиано. Всичко това се смесваше в какофония от звуци, от които въздухът в старата сграда вибрираше.

Приближиха се към рецепцията. Секретарката зад бюрото имаше стоманеносива коса и беше облечена в черно. Когато ги видя, тя се намръщи.

— Какво обичате, моля?

— Търсим професор Арно — каза Бен на италиански.

Жената поклати глава.

— Професор Арно не преподава вече тук. Пенсионира се.

— Бихте ли ни дали телефонния му номер? — Още докато задаваше въпроса, Бен знаеше, че ще получи отказ.

— Не даваме телефонни номера.

— Разбирам, но става въпрос за нещо много важно.

Жената скръсти ръце на гърдите си и го изгледа строго.

— Съжалявам. Не може.

Бен бръкна в джоба си за портфейла. Винаги беше готов да предложи рушвет, макар че в случая обектът не изглеждаше особено обещаващ. Лай го спря.

— Остави аз да се оправя с нея — каза тя.

Жената седеше изправена на стола си и ги гледаше враждебно. Лай се усмихна и я заговори на перфектен италиански:

— Синьора, бихте ли извикали вашия директор?

Жената изпадна в шок.

— Но защо?

Лай продължи, все така усмихната.

— Кажете му, че Лай Луелин иска да говори с него. По неотложен въпрос.

Името подейства незабавно, с магическа сила. Жената забрави враждебността и се разтопи в усмивки и извинения, че не е познала знаменитото сопрано. Скочи от мястото си и ги поведе по каменното стълбище към горния етаж.

Лай улови погледа на Бен.

— Какво има? — попита шепнешком тя.

— Мисля, че се бяхме разбрали да не парадираш коя си.

— Сещаш ли се за по-добър начин?

— Все щях да измисля нещо.

— Какво? Да й опреш пистолет в главата?

— Не би било никак зле — промърмори той.

Секретарката похлопа енергично на една врата, после я открехна и провря глава през процепа. От устата й излезе картечен откос на италиански, от който Бен не разбра нищо. Отвътре се чу мъжки глас:

— La Llewellyn?! Qui?

Вратата се разтвори докрай и пред тях се появи лично директорът. Беше нисък и заоблен отвсякъде, облечен в черен костюм. Поздрави ги с бурен възторг и енергични ръкостискания, като отпрати секретарката за кафе и сладкиши.

— Казвам се Алберто Фабиани — представи се той, широко усмихнат, без да откъсва очи от Лай. — Голяма чест е за мен, маестра. С какво мога да ви бъда полезен?

Седнаха около бюрото и Лай повтори молбата си да се видят с професор Арно. Дали бе възможно синьор Фабиани да ги свърже с него?

За момент Фабиани изглеждаше объркан. Пое шумно въздух между зъбите си.

— Да не е починал? — попита Лай.

— О, не, жив си е — отвърна бързо Фабиани. — Поне засега. Живее в провинцията на десетина километра оттук. С удоволствие бих ви свързал с него. Но съм длъжен да ви предупредя… — Директорът замълча за момент, обмисляйки думите си. — Франческо Арно е добър човек. Когато беше в зенита си, си бе извоювал име на един от най-големите изследователи на Моцарт за своето време. Но… вече е стар. С годините е станал… как да го кажа… малко особен.

— Особен ли? В какъв смисъл? — попита Бен.

Фабиани вдигна рамене.

— Тези негови налудничави схващания. Тези мании. С времето моят стар приятел Арно ставаше все по-ексцентричен, беше се изпокарал с колегите си, докато накрая, честно казано, се превърна в посмешище за Института. Дори студентите взеха да му се подиграват. Правеше им удоволствие да го дразнят, докато изпаднеше в пристъп и започнеше да бръщолеви с часове безсмислици. Лекциите му се бяха превърнали във фарс. — Фабиани се усмихна тъжно. — Трябва да ви призная, че не съжалявах особено, когато обяви, че се пенсионира.

— А какви бяха тези негови схващания? — попита Бен.

Фабиани въздъхна тежко и извърна очи към тавана.

— Ако поговорите с него, ще разберете веднага.