Конспирацията „Моцарт“

16

Виена

Маркус Кински се спря пред кабинета на шефа си, отвори вратата и нахлу вътре, без да почука. Извади найлоново пликче от джоба си и го плесна върху бюрото. Потъмнелите гилзи, които бе намерил на брега на езерото, изтракаха.

Ханс Шилер погледна пликчето, побутна го с пръст, вдигна глава към Кински и се намръщи.

— Какво значи това, Маркус?

Шефът изглеждаше притеснен. От вчера насам плешивината над челото му се бе уголемила сякаш с два пръста. Лицето му беше посивяло, кожата отпусната, очите му бяха хлътнали между сбръчканите клепачи. Кински знаеше, че човекът брои всяка минута до пенсионирането си.

— Искам случаят „Оливър Луелин“ да бъде върнат за доразследване — каза Кински. Той беше единственият детектив в екипа на Шилер, който не се обръщаше към него с „господин комисар“.

Шилер се подпря с лакти на бюрото и потри с пръсти основата на носа си.

— Аз пък си мислех, че тоя случай отдавна е приключен — каза уморено той. — Нямаш ли си друга работа?

— Има още какво да се разследва по него — отвърна Кински, без да откъсва очи от началника си.

— Какво имаш предвид?

Кински посочи пликчето.

— Деветмилиметрови гилзи.

— Виждам и без да ми обясняваш — каза Шилер. — Откъде ги взе, да не си премел пода на стрелбището?

— Намерих ги току-що при езерото. Там, където се е удавил Луелин.

Шилер свали очилата си и ги забърса със салфетка. После се наведе над бюрото и погледна в упор Кински.

— Какво се опитваш да ми кажеш? Нямаш нищо на ръка. Луелин се е удавил. Било е нещастен случай.

— Не мисля така.

— И какво, като си намерил гилзи?

— Не знам още. Знам само, че трябва да науча повече.

— Но ние вече знаем какво е станало. Ти лично чете показанията на свидетелката.

— Свидетелката лъже.

Шилер се облегна назад и издиша шумно през носа. Скръсти ръце на гърдите си.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Правиш доста дръзко изказване, Маркус.

— И това знам.

— А можеш ли да го докажеш?

— Ще го докажа — отвърна Кински.

Шилер въздъхна; тялото му се смъкна няколко сантиметра, сякаш някой внезапно бе поставил тежък товар на гърба му.

— Бих желал да ти помогна, Маркус. Знаеш, че винаги съм те подкрепял. Няма да намериш друг като мен, толкова търпелив.

— Знам, шефе, и го оценявам.

— Ето защо те съветвам да си затваряш устата, освен ако нямаш нещо конкретно предвид — каза Шилер. — Не забравяй коя е Мадлен Лоран. Стига ми един лайнян тайфун с френското посолство, нямам никакво намерение да ровя повече в тая история. — Той изпръхтя гневно и зарови пръсти в косата си. — Защо изобщо не се откажеш? Луелин е бил богат плейбой, който се е напил и е извършил глупост. Остави тая работа. Гледай си интереса. Имаш си толкова други грижи.

Кински се подпря на юмруци върху бюрото.

— Ако ти намеря доказателства, ама железни доказателства, ще върнеш ли случая за доразследване?

— Стига наистина да са железни.

— И все пак, ако…

Шилер пое дълбоко въздух и разпери безпомощно ръце.

— Добре, Маркус, хубаво. Ако, и това е едно голямо „ако“… та ако успееш да ми представиш убедителни доказателства, може би ще си помисля дали да не върна случая. — Той изгледа намръщено Кински. — Повече не мога да направя за теб.

— Това ми е достатъчно, шефе — каза Кински. Миг по-късно вратата на кабинета се затръшна зад гърба му.

Понеже се бе отклонил от пътя, за да мине през службата, Кински закъсня още повече за училището на дъщеря си Клара. Движението в града беше кошмарно, улиците приличаха на паркинги. Той седя петнайсет минути неподвижно в едно задръстване, като барабанеше с пръсти по волана и се бореше с нетърпението си.

Във витрината на близкия универсален магазин се виждаха много телевизори, включени на един и същ канал. Кински се загледа разсеяно. Беше поредното токшоу с политик. Той обаче бе чувал за него. Напоследък лицето му се виждаше навсякъде. Богаташко синче, което си бе наумило, че е много шик да си социалист. Как му беше името? Филип някой си. Филип Арагон. Новият кумир на Европа.

Кински погледна часовника на таблото и въздъхна. Ако не стигнеше навреме до училището, Клара щеше да се качи на автобуса и тогава трябваше да обърне колата и да я пресрещне на автобусната спирка. Щеше да се върти в тъмното и да се чуди къде ли е Хелга. По дяволите!

Е, какво пък, помисли си той. Протегна ръка, залепи синия буркан на покрива на колата и пусна сирената. Колите пред него послушно се дръпнаха встрани и той подкара през внезапно отворилия се проход.

Големият мерцедес леко занесе на завоя, но Кински го овладя и даде газ по улицата на училището. Училищният автобус беше паркиран пред високата ограда на колежа „Санта Мария“. Момиченца със строги сиви униформи и тъмносини палта се тълпяха около него, разговаряха оживено и се смееха. Издокарани майки пристигаха с беемвета и ягуари, за да приберат децата си от училище.

Кински закова със свистене на гуми и изключи сирената. Група майки извърнаха глави и го загледаха, когато изскочи от колата и се затича към автобуса. Клара не се виждаше никъде сред групичките момичета. Той разпозна някои от приятелките й.

— Къде е Клара? — попита ги той. — Някой виждал ли я е? Клара Кински?

Всички го поглеждаха въпросително или поклащаха глави. Кински се качи в автобуса, но и вътре я нямаше.

От училищната порта излязоха групичка момиченца и поеха пеша по улицата. Всичките бяха с гръб към него, размахваха оживено чантите си, подскачаха на куц крак и се смееха. Той се вгледа. Видя едно дете с калъф за цигулка. Изпод униформената синя барета висяха чифт руси плитки. Затича се. Извика я по име. Някои от момиченцата се извърнаха и загледаха с любопитство едрия задъхан и зачервен мъж, който ги настигаше. Детето с цигулката продължи да ходи напред, разговаряйки с приятелката си. Изобщо не го бе забелязала. Той ги застигна и положи ръка на рамото й.

— Клара, къде, по дяволите…

Тя се обърна и примигна уплашено насреща му. Кински се дръпна назад.

— Извинявай — избъбри смутено той. — Помислих те за Клара Кински. Случайно да си я виждала?

Децата поклатиха едновременно глави. Големите им очи го гледаха с боязън. После се обърнаха и продължиха пътя си, хвърляйки крадешком по някой поглед през рамо. Едното момиче почука с пръст по слепоочието си: „Дъската му хлопа на тоя“, и всички се изкискаха.

Той мина тичешком през училищната порта и тръгна по алеята между двата реда дървета. Междувременно бе завалял сняг, едри снежинки полепваха по миглите му и му пречеха да вижда. Той ги обърса с ръка и в този момент видя една позната учителка, която се задаваше насреща му.

— Фрау Шмит, виждали ли сте Клара? — попита той.

Учителката го изгледа учудено.

— Не е ли в автобуса, хер Кински? Видях я да излиза с няколко приятелки.

Той поклати глава.

— Проверих, няма я.

— Не се безпокойте, хер Кински. Може пък да си е тръгнала с някоя съученичка.

— Тя не би направила такова нещо — каза той, като прехапа устни.

През обраслата с бръшлян арка на главния вход мина малко момиченце. Носеше калъф за кларинет. Имаше тъмни плитки и кафяви очи, които се ококориха, като позна Кински.

— Мартина, да си виждала Клара? — попита фрау Шмит.

— Ами тя си тръгна — отвърна Мартина с тънкото си гласче.

— Тръгна си?! — обади се Кински.

Момиченцето млъкна, засрамено.

— Говори, Мартина! — подкани я добродушно учителката, като коленичи до нея и я поглади по косата. — Не се стеснявай. Накъде тръгна Клара?

— Качи се в една кола. С някакъв мъж.

Чертите на учителката се изопнаха.

— С какъв мъж?

— Не го познавам. Мъж.

— Кога стана това?

Мартина посочи с пръст към портала, където автобусът се канеше да потегли.

— Бях с нея. После се сетих, че съм си забравила кларинета, и се върнах да го взема. И тогава дойде една кола. От нея слезе мъж. Усмихна се на Клара. Каза, че е приятел на хер Кински. — Мартина плахо вдигна очи към него.

Сърцето на Кински заблъска бясно в гърдите, дланите му се изпотиха.

— Как изглеждаше? — попита той.

— Не знам — прошепна детето. — Беше едър. С костюм.

— Каква му беше колата? Какъв цвят?

— Черна — отвърна момичето. — Не знам каква марка.

— Накъде заминаха?

Тя посочи с ръка надолу по улицата. Училищният автобус тръгваше. Кински погледна към празното улично платно, към къщите от другата страна.

Клара беше изчезнала.