Конспирацията „Моцарт“

50

Имението на Фон Адлер

На следващата сутрин

Клара надигна глава от възглавницата. Беше още замаяна и имаше ужасен вкус в устата. Колко ли време бе спала? Изведнъж си спомни. Преживяното не беше кошмар. Тя действително бе викала и блъскала с юмруци по вратата. След няколко минути, когато ръцете й се бяха изранили, вратата се бе отворила.

В стаята бе влязъл някакъв старец — същият, който приличаше на ястреб. Беше й се усмихнал, но усмивката му не беше дружелюбна. Очите му бяха студени, като две черни стъклени топчета. Там беше и мъжът, на когото Клара викаше Франц. Той всъщност не се казваше Франц, както бе разбрала по-късно. Тя го мразеше. Надяваше се, че ухото му не е обезобразено от стар белег, а че това е първият признак на някаква ужасна болест, която постепенно ще обхване цялото му лице, докато го принуди да се крие в някоя дупка до края на живота си. Тя си спомняше как я притисна към леглото и хвана ръцете й като в клещи. Тя бе ритала и се бе съпротивлявала, но Франц беше адски силен.

Тогава се бе появил някакъв друг мъж. Доктор. Или може би просто облечен в докторска престилка. Той също беше усмихнат, но усмивката му беше неприятна. В ръката си държеше кожена чантичка. Отвори я и извади спринцовка. Клара се мяташе и гърчеше, но те я държаха здраво и не можеше да се изтръгне от ръцете им. Спомни си острата болка при убождането на иглата, после всичко й се губеше.

Опипа ръката си. Болеше я от инжекцията. Тя избърса очи и огледа тясната гола стая. На пода имаше купчинка разпиляна храна — бе блъснала таблата, която й бяха донесли. С храната й бяха дали и играчка — някаква тъпа парцалена кукла, сякаш с нея се надяваха да я утешат. Тя я бе запокитила в лицето на един от мъжете, които я бяха довели тук. Куклата още се въргаляше до вратата, недокосната.

Колко ли време я бяха държали в тази стая? На нея й се струваше, че е изминала цяла вечност. Искаше да види баща си. Къде ли беше той?

Клара наклони глава на една страна и се заслуша. Нямаше ли някой пред вратата, не й ли се счуваше глас, който разговаря тихо с някого? Тя знаеше, че пред стаята й винаги има човек, който я пази да не избяга. Може би това беше Франц. Или пък русата жена, която влизаше понякога. Държеше се по-внимателно от останалите. Освен това изглеждаше натъжена или разстроена. Клара обаче не й вярваше и отказваше да разговаря с нея.

Тя седна на леглото и погледна към прозореца, който беше високо и представляваше по-скоро капандура. През него се виждаха единствено тъмни облаци, които се носеха бързо по сивкавото небе. Наоколо цареше тишина. Не се чуваше шум на автомобили от улицата. И все пак може би имаше минувачи. Ако успееше да привлече вниманието им, все някой щеше да й се притече на помощ.

Тя се смъкна с усилие от леглото. Краката й тежаха. Едва тогава забеляза, че са я преоблекли. Бяха й сложили синя пижама, която й беше малко голяма. Собствените й дрехи бяха прилежно сгънати на един стол. Тя приближи бавно към стола и го придърпа под прозореца. Пусна дрехите си на пода, хвана се за дървената облегалка и стъпи с единия си крак на стола, после и с другия. Докато се изправяше, леко се олюля. Протегна едната си ръка нагоре, докъдето стигаше. Връхчетата на пръстите й допряха резето на прозореца, но не можаха да се хванат за него, колкото и да изпъваше телцето си.

На около 350 метра от мястото, където държаха Клара, Бен се намести удобно върху дебелия клон и с копчето за регулиране избистри фокуса на мощния си бинокъл „Цайс“. Студеният вятър люлееше дървото; короната му описваше плавна дъга във въздуха. Бен беше покачен нависоко и се надяваше клонът да издържи тежестта му.

Огромната като палат къща не беше никак трудна за откриване. Това беше една подробност, която Крол не бе предвидил — Бен Хоуп знаеше къде живее и къде хората му са затворили Клара. От момента, в който го бяха освободили от килията и му бяха предоставили нещата, от които имаше нужда за изпълнение на мисията си, Бен твърдо следваше своя план. Той нямаше никакво намерение да се занимава с Филип Арагон. Единствената му задача беше да намери Клара и да я освободи от похитителите й. Тежко на онзи, който му се изпречеше на пътя. Едва след като я отведеше на безопасно място Бен щеше да се върне за Крол, Глас и тяхната шайка.

Но сега, когато за пръв път огледа мястото, той си даде сметка, че планът му е неизпълним.

Имението беше истинска крепост, заобиколена от висок каменен зид, дълъг може би няколко километра; на всеки двеста-триста метра от оградата имаше вишки за охраната. В периметъра се влизаше през един-единствен огромен сводест портал с каменни колони, върху които имаше по един бронзов орел. Високата желязна порта с позлата имаше остри шипове на върха. Зад нея се виждаше портиерна с крачещи напред-назад въоръжени пазачи. Широка алея водеше към огромна каскада от стълбища, фонтани и терасовидни градини с подстригани храсти, а над всичко това величествено се извисяваше самата къща. Бялата й каменна зидария се открояваше ярко на фона на иглолистните гори и високите планински хребети. Бен огледа бароковата фасада, като се взираше в десетките тавански прозорчета и капандури. В къщата имаше поне стотина стаи, а Клара можеше да се намира във всяка една от тях.

Клара се покачи с двата си крака върху облегалката на стола. Като се олюляваше несигурно, тя изопна докрай ръка и малките й пръстчета се заловиха за резето на капандура. Бутна с все сили. Ръждивите панти изскърцаха и стъклото се отвори на четири-пет сантиметра. Ако го отвореше още толкова, може би щеше да успее да се набере на ръце, да провре главата си през процепа и да извика за помощ. Клара бутна отново.

Прозорецът се отвори още малко. Тя подаде ръката си навън и усети студения вятър. И тогава внезапен тътен на хеликоптерни перки забуча в ушите й.

Бен видя как издълженият силует на черния „Бел-407“ без отличителни знаци се приближи във въздуха и се приготви за кацане. Закрита отчасти зад пищната барокова фасада, машината се приземи върху специална площадка на покрива на къщата. Самата площадка не се виждаше отстрани, скрита между гънките на покрива. От мястото си Бен не можеше да види кой слиза или се качва на хеликоптера.

Той насочи бинокъла си надолу, към паркираните в редица автомобили пред къщата. Там в момента имаше повече гардове, поне петнайсетина души. Положително всички бяха въоръжени. А колко имаше още в къщата, можеше само да се досеща. Той огледа оградата. От вътрешната й страна имаше дървета и храсти, които биха послужили за прикритие, но къщата бе в средата на обширен открит терен, който не можеше да се пресече незабелязано. През нощта ливадите, лехите с цветя и застланите с бетон площи щяха да бъдат осветени от прожектори и почти сигурно се наблюдаваха с охранителни камери и се обхождаха от въоръжени патрули.

Бен свали бинокъла от очите си; изведнъж къщата му се видя незначително малка — белееше се като размазано петънце в далечината. Провесил бинокъла от шията си, няколко минути той полежа по корем върху дебелия клон, дълбоко замислен.

Припомни си всички сгради и съоръжения, в които бе прониквал сам, без чужда помощ. Беше добър в професията си и го знаеше. Но да тръгне на поход срещу нещо подобно би било равносилно на самоубийство за него и на убийство за детето. Просто нямаше как да стане. Безсмислено бе да опитва. Нямаше друг избор, освен да залови Филип Арагон и да го доведе при Крол.

Той пропълзя заднешком по дължината на клона и заслиза безшумно и ловко, както се бе качил. Скочи на земята, избърса ръце, запали цигара и закрачи към шосето, към паркирания наблизо сивкав ван, присвил рамене срещу ледения вятър. Отвори вратата, седна зад волана и въздъхна. Постави скъпоценния „Цайс“ на седалката до себе си, облегна се и допуши цигарата си. Смачка фаса в пепелника и завъртя ключа. Дизеловият двигател се закашля веднъж и запали.

До Брюксел го чакаше дълъг път. Хубаво бе да побърза. Но преди това имаше още една спирка.