Конспирацията „Моцарт“

14

Лай дълго не можа да се съвземе. В крайна сметка успокоителните подействаха и тя заспа на хотелското легло. Черната й коса беше разпиляна върху възглавницата, гърдите й се повдигаха и спускаха ритмично.

Бен я зави с одеяло и приседна до нея на ръба на леглото, дълбоко замислен. Изведнъж се изправи, отиде до компютъра и отново пусна видеоклипа.

Изгледа го три пъти, от начало до край, като от време на време поставяше записа на пауза, взирайки в детайлите. След изкормването на жертвата Оливър бе решил, че е видял достатъчно. Кадрите ставаха накъсани, подскачащи, тъмни, после отново подскачащи. Чуваше се неравното му хрипливо дишане. Той тичаше.

Бен отново натисна пауза и се взря в екрана. Каменни стени. Някакво стълбище. Картината се люлееше като пияна, но поставяйки я на пауза, той успяваше да различи отделни детайли от обстановката. Докато Оливър тичаше, каменните стени около него изчезнаха и изведнъж той се озова в някакъв богаташки интериор. Врата, след нея коридор. Лъсната до блясък дървена ламперия. Маслено платно, ярко осветено от аплик над рамката. Бен мина на пауза, за да я разгледа.

Картината изобразяваше някакво събиране в голяма зала с колони, които много напомняха онези около олтара, на който бе екзекутирана жертвата. Същият под от черни и бели плочки. Изобразените мъже носеха перуки и бяха облечени в дрехи от осемнайсети век — брокатени сюртуци и копринени чорапи. На стената висяха някакви символи, но Бен не можеше ясно да ги различи.

Той остави клипа да се върти. Миниатюрните високоговорители на лаптопа хриптяха, докато Оливър тичаше по коридора и дишаше на пресекулки. В един момент се спря и се извърна назад сякаш за да провери дали някой не го следва. Зад гърба му нямаше никого.

Бен отново постави записа на пауза. Бе видял нещо. Някаква ниша в стената. В нишата имаше статуя, която приличаше на египетска, нещо като смъртна маска на фараон.

И тогава клипът свърши. Сигурно Оливър бе изключил камерата.

Бен седеше пред компютъра и се взираше в празния екран. Трескаво се опитваше да проумее току-що видяното. Кликна с десния бутон да провери кога е заснет клипът. В 9:26 часа в същата вечер, когато Оливър бе умрял.

В това нямаше никаква логика. Официалната версия около смъртта му беше, че по същото време е бил на брега на езерото с някаква жена, с която са се запознали на приема. Това никак не се връзваше с факта, че малко по-рано е попаднал на грозно ритуално убийство. А може би Оливър бе човек, способен да изтрие такава гледка от съзнанието си и да продължи да се забавлява, сякаш нищо не се е случило? Едва ли — нито той, нито който и да било друг.

Бен си припомни фактите — такива, каквито ги знаеше. Оливър Луелин бе станал неволен свидетел на престъпление, извършено от някакви добре организирани и много опасни хора. Притежаваше доказателства, които отчаяно се бе опитвал да скрие. Малко след като бе изпратил диска на Лай, Оливър се бе удавил в замръзналото езеро. Случаят със смъртта му бе разследван доста формално; обстоятелствата не бяха изяснени докрай. А откакто сестра му бе обявила по телевизията, че притежава бележките на Оливър за книгата му, някой се опитваше да й навреди.

Той погледна към Лай, която тихо спеше, и едва се сдържа да не отметне кичур коса от лицето й. Горката — тъкмо се бе примирила със загубата на брат си уж при нещастен случай, и сега щеше да й се наложи още веднъж да изживее шока и да свиква с мисълта, че Оливър е жертва на предумишлено убийство. Той не се бе простил с живота си, развеселен от алкохола, в женска компания, а бе загинал, обзет от нечовешки ужас. Смъртта му бе причинена хладнокръвно и безмилостно.

Кой го направи, Оливър?

Бен стана от леглото и се премести на едно кресло в другия край на хотелската стая. Посегна за турските си цигари, щракна войнишката бензинова запалка, облегна се назад и вдъхна гъстия лютив дим. Притвори очи, усещайки как умората обзема цялото му тяло. Вече четири седмици не успяваше да се наспи.

Докато допушваше цигарата си, мислите му блуждаеха. Припомни си лицето на Оливър като млад, чу отново гласа на своя отдавнашен приятел. Спомни си и деня — преди толкова много години — когато Оливър бе спасил живота му.

Беше най-студената зима, която помнеше. След три години военна служба ефрейтор Бенедикт Хоуп бе отишъл до Хърфорд на границата с Уелс заедно с още 138 кандидати от други полкове, за да се яви на най-трудния изпит по физическа издръжливост в живота си. Това беше периодичната селекция за попълване състава на 22-ра специална десантна част — най-елитното подразделение в Британската армия.

Защо Оливър бе пожелал да дойде с него, Бен така и не разбра. Заради храната, пошегува се самият Оливър. Двайсет и втора елитна част се бе прочула с камарите ростбиф и агнешки котлети, които се изяждаха от кандидатите, преди да бъдат подложени на първата ужасна фаза от селекцията, през която можеше да си изповръщаш червата.

Докато един ден призори колоната камиони се източваше в снежната виелица от базата в Хърфорд, за да поеме дълбоко към вътрешността на Камбрийските планини в Централен Уелс, Оливър единствен бе запазил чувството си за хумор по отношение на онова, което ги очакваше. Бен седеше, положил карабината в скута си, в единия ъгъл на каросерията на раздрънкания, подскачащ из дупките камион, и подготвяше волята си за кошмара от физически и психически мъчения, който щеше да отбележи началото на най-дългите четири седмици от неговия живот. Знаеше, че малцината мъже, издържали процеса на първоначална селекция, щяха да бъдат подложени на още четиринайсет пълни седмици обучение по боравене с оръжие и техники за оцеляване при екстремни условия, курсове по парашутизъм, водене на война в джунглата, чужди езици, инициативност, плуване на хиляда метра по часовник с униформа, както и упражнения по устойчивост на разпити, предназначени да изпитат и калят духа на курсиста далеч отвъд границите на нормалната човешка издръжливост. Само най-добрите щяха да се доберат до заветната значка с крилатия кинжал и да бъдат приети в състава на легендарната елитна част. Имаше години, в които нито един от кандидатите не издържаше до края.

Първата фаза се оказа по-нечовешка, отколкото Оливър бе предполагал. С всяка изминала ледена сутрин броят на храбреците, които поемаха към следващото изпитание, намаляваше. Всяка вечер базовият лагер беше унило свърталище на притихнали човешки сенки под вечно капещия брезентов навес. Очакванията на Оливър за вечерни пиршества бяха бързо и грубо попарени, от което духът му още повече се сломи. Това беше част от смисъла на занятието.

Седмицата, която последва, надмина очакванията и на Бен. Случи се ужасно време, каквото тук не помнеха от години. Жестоките страдания, нараняванията и пълната деморализация бяха свели първоначалните 138 кандидати до десетина. По време на 20-часовия преход през снежната виелица един майор от Специалните части, който се бе записал доброволно в курса, за да докаже на себе си, че на трийсет и пет все още го бива за тази работа, бе колабирал в една пряспа и на сутринта го намериха мъртъв.

Ала Бен с усилие на волята си бе наложил да продължи, побеждавайки болката и достигайки нови граници на издръжливост. Спираше само колкото да пийне глътка разтопен сняг и да изяде по някоя от вкаменените шоколадови вафли в раницата си. Енергийната инжекция от погълнатата захар даваше на тялото му нужното гориво да крачи напред. В съзнанието си водеше чутовни битки със себе си, за да не се откаже и да не сложи край на тази лудост. Достатъчна беше една негова дума, и веднага щяха да го изтеглят оттам. Понякога изкушението ставаше непоносимо. Това също беше част от смисъла на занятието и той го съзнаваше добре.

С времето изпитанията не ставаха по-леки. Всяка вечер се прибираха в лагера все по-изтощени. Бен старателно киснеше чорапите си в зехтин, за да облекчи болката от покритите си с мехури стъпала; всеки негов ден преминаваше в транс на мрачна решимост, докато преходите ставаха все по-дълги, а раниците — все по-тежки. Единственото, което имаше значение за него, бе поредната крачка. После следващата. И така нататък. Опитваше се да не мисли за оставащото разстояние. А болката ставаше все по-силна и нетърпима.

На четвъртия ден от третата седмица бяха останали само осмина. Спирайки да си поеме дъх на билото на печално известната планина Пенифан, Бен извърна поглед назад. Някои от издържалите се виждаха от високото като зелени точици, крачещи с мъка през снежните преспи между дърветата.

Оливър беше само на трийсетина метра зад него и той го изчака, за да вървят заедно. След малко приятелят му го настигна. Бен не можеше да се начуди, че Оливър е стигнал толкова далеч, но силите видимо го напускаха. Уверената му някога крачка бе преминала в напъване по-скоро от инат, а оттам — в несигурно клатушкане. Краката вече не го държаха. Отпусна се на колене в снега, стиснал карабината си.

— Ти върви — изхриптя той. — Аз бях дотук. Ще се видим в лагера.

Бен го погледна загрижено.

— Хайде, хайде, още само няколко километра.

— Няма да я бъде. Не мога да мръдна и сантиметър.

— Ще остана при теб — каза сериозно Бен и щеше да го направи.

Оливър избърса снежинките от очите си и вдигна поглед към него. Закашля се.

— Нищо подобно! Ти трябва да вървиш напред. Хайде, тръгвай! Махай се оттук!

Стъпалата на Бен бяха изранени до кръв; дрехите му залепваха за отворените рани на гърба, където раницата непрекъснато протъркваше кожата му. Вече едва носеше собственото си тегло. Беше изключено да тегли и Оливър подире си, камо ли да го качи на гръб. А при най-малкото колебание го очакваше само едно — незабавното унижение на заповедта за отзоваване. Правилата бяха безмилостни. Това също бе част от смисъла на занятието.

— Ще се оправиш — каза той. — Идва инструктор, той ще те придружи до лагера.

Оливър му махна нетърпеливо да върви.

— Да, ще се оправя. А сега изчезвай, преди да са ти шибнали някое ЗЗО. Искаш тази значка, нали? Тогава тръгвай, не ме чакай.

Разкъсван от болка и чувство за вина, Бен пое по пътя си. Вятърът развяваше куртката му. Заспуска се по един почти отвесен скален склон; ботушите му се хлъзгаха в снега. Стигна до заледения ръб на паднала скала и със замъглените си от изтощение очи забеляза някакво движение от другата страна. Иззад китка борове излезе човешка фигура с качулка на главата.

Бен го познаваше по физиономия — беше лейтенант от Кралския стрелкови полк. За последен път го бе видял призори същия ден, когато потегляха от лагера. Жилав, опак лондончанин, който през цялото време откакто бяха пристигнали в Хърфорд, се бе държал настрана от останалите; в сивите му очи се четеше студена надменност, която будеше недоверие.

— Не очаквах, че ще стигнеш толкова далече, Хоуп — каза той.

— Така ли? Значи сте сгрешили в преценката си, сър.

По лицето на лейтенанта пробяга крива усмивчица.

— Имаш ли огънче?

— Няма време за пуш…

В тоя миг Бен усети силен удар в гърдите, който го запрати по склона. Двайсет и пет килограмовата му раница го теглеше устремно надолу, докато ръцете му отчаяно се опитваха да се хванат за нещо. Карабината му отхвърча встрани. Краката му пробиха някакъв тънък лед и в следващия миг той се озова до кръста във вмирисана блатна вода.

Останал горе на високото, лейтенантът го изгледа втренчено за момент, после се обърна и продължи пътя си.

Бен затъваше в блатото. Опита се да се освободи от раницата, но каишките бяха плътно пристегнати; тежестта й го завличаше все по-дълбоко. Пръстите му се свиха инстинктивно около туфа заскрежени тръстики; задърпа, като риташе с все сили. Тръстиките се изтръгнаха с гъргорещ звук от калта и той се хлъзна обратно в блатото, затъвайки още една педя. Студената тиня го засмукваше като жива, всеки няколко секунди потъваше с два пръста. Вонящата вода стигна до колана на панталоните му, после до долните му ребра. Със сетни сили той пляскаше с ръце в калта; виковете му за помощ ставаха все по-слаби.

Блатото го теглеше все по-надолу като някакво гигантско студено влечуго, което се опитваше да го погълне жив. Краката му изтръпваха, мускулите не го слушаха. Ако до няколко минути не успееше да се измъкне, щеше да получи хипотермия. Отказа се да рита и застърга с нокти по замръзналата повърхност около себе си, тук-там загребвайки буци кал, примесена с остри камъчета. Не можеше да се захване за нищо, силите бързо го напускаха. Калта стигаше вече до средата на гръдния му кош; усещаше как се задушава.

Не, нямаше измъкване от това блато. Тук щеше да си умре, калта щеше да го погълне целия и да го удави. Той се опита отново да зарита, но мускулите му бяха прекадено отслабнали.

— Бен!

Някой го викаше по име. Той вдигна глава. През носещите се във въздуха снежинки различи войнишка фигура, която се спускаше по склона към него. Примигна, с кални пръсти избърса снега от очите си. Фигурата се приближаваше.

Беше Оливър.

— Дръж това! — Оливър му подаде приклада на карабината си, Бен се пресегна и го хвана, като уви ремъка около китката си. Оливър се запъна с крака за скалите, стисна с две ръце цевта на пушката и с пъшкане я задърпа навън. Бен усети как постепенно, сантиметър по сантиметър, се измъква от блатото. Калта жвакаше шумно около него. Той зарита отново, докато намери опора.

След миг вече беше вън, останал без дъх, проснат по корем на леда. Оливър му помогна да изпълзи на твърда земя.

— Хайде, братле! — подкани го ухилен той. — Скачай! Значката те чака!

Само половин дузина корави мъже издържаха до края на този ден; останалите — накуцващи, изтощени и отчаяни — се отправиха към гарата и оттам към частите си.

Един от оцелелите, които се подрусваха уморено в почти празния камион, беше лейтенантът, който бе блъснал Бен надолу по заледения склон. Бен избягваше погледа му и през цялото време не каза нищо. Нямаше свидетели, при това мръсникът беше с по-висок чин. Ако подадеше рапорт, щеше да си изкара ЗЗО или нещо по-лошо. Така или иначе, ако го приемеха в 22-ра част, тепърва щеше да попада на хора, които да се опитват да го убият.

Вечерта преди последния поход, който щеше да бъде и финалният им тест за физическа издръжливост, Оливър извади тайно внесена преполовена бутилка уиски и двамата си я поделиха, седнали един до друг на брезентовия нар.

— Още един ден остана — каза Бен, усетил приятното щипене по езика си.

— Не и за мен — отвърна Оливър, вперил поглед в тенекиеното си канче. Лицето му беше бледо, около очите му имаше тъмни кръгове. — Никаква значка не струва толкова. Писна ми, аз бях дотук.

— Можеш да се справиш. Почти на финала си.

Оливър се изсмя горчиво.

— Не ме интересува дали мога да се справя, или не. Приключих с тази лудост. Размислих. Аз не съм като теб, Бен. Не съм роден за войник. В душата си съм едно буржоазно хлапе, разбунтувало се срещу баща си и уроците по музика. При първа възможност напускам войската, и толкова.

Бен се обърна и изгледа приятеля си.

— А с какво ще се занимаваш?

Оливър вдигна рамене.

— Мисля да се върна към музиката. Тя поне ми е в кръвта. Ще изнасям от време на време по някой рецитал. Мога да давам уроци. Ще се оправя някак. Може пък да си намеря някое симпатично уелско момиче и да се кротна.

— Да го видя, няма да го повярвам! — Бен отпи глътка уиски и полегна на нара, като смръщи лице от болката в гърба.

— Това ме подсети за сестра ми — продължи Оливър, като размаха заплашително пръст пред лицето на Бен. — Нали разбираш, че е мой дълг да ти спукам задника от бой? — Той доля чашите и на двамата. — За съжаление не мога да го направя, понеже ти си по-якият от двама ни и ще ми строшиш ръцете. Но се считай за най-строго порицан!

Бен затвори очи и въздъхна.

— Тя не е дете — продължи Оливър. — Влага много във всичко, което върши. И в теб беше вложила много, Бен. Ти разби сърцето й. Все ме пита дали не съм те виждал някъде. Иска да знае защо я изостави. Е, добре, какво да й кажа?!

Бен помълча известно време.

— Съжалявам — прошепна накрая той. Беше искрен. — Не исках да я нараня. Истината е, Оли, че според мен тя заслужава по-достоен мъж.

Оливър отпи яка глътка уиски, премлясна с устни и се обърна към Бен.

— Виж какво, аз много мислих — каза накрая той. — Защо не дойдеш с мен? Я остави войската, остави тия глупости за Бог и кралицата и не знам си още какво. Смелият побеждавал, ха! На кого му пука? Дори да те вземат, никога няма да израснеш в звание с твоя характер. Ще те разжалват в прост редник!

Бен кимна.

— Знам.

— И после какво? Да се оставиш да те гръмнат в някоя тъпа война, без дори да знаеш защо е обявена? Да загинеш в някоя вмирисана джунгла? За да ти напишат името с бронзови букви на часовниковата кула в Хърфорд заради някакви наконтени гадове в Уайтхол?

Бен не отговори.

— Виж какво, помисли малко. Върни се с мен в Билт Уелс. Двамата с теб сме добър екип. Ще започнем бизнес.

Бен се изсмя замислено, вперил поглед в тавана.

— Да, представям си! И с какво точно ще се занимаваме?

— Това са подробности! Все ще измислим нещо. Нещо леко и приятно, с което да изкарваме пари, да забогатеем и надебелеем. Можеш да паднеш на колене пред Лай и да я помолиш за прошка, тя ще ти прости и ще се омъжи за теб и всички ще бъдем доволни и щастливи. — При тази мисъл Оливър се усмихна.

Бен погледна приятеля си, зачуден колко прост и лек си представяше живота.

— Ти наистина ли смяташ, че тя ще ме иска? — попита той. — След онова, което й причиних?

— Ами защо сам не я попиташ?

Бен вдигна глава от нара. В продължение на няколко секунди всичко му се виждаше толкова логично. Беше на ръба.

— Не — прошепна накрая той. — Ако утре оживея, ще карам нататък. Искам я тази значка.

Петнайсет години след този разговор Бен Хоуп смачка турската си цигара в пепелника и огледа хотелската стая. Лай спеше дълбоко и по лицето й пробягваха леки гримаси, явно сънуваше неспокоен сън.

Той я наблюдаваше замислено. За пръв път се улови, че се пита как ли щеше да се развие животът му, ако онази вечер бе послушал Оливър и на следващата сутрин си бе тръгнал с него.