Конспирацията „Моцарт“

60

По Джак Глас бяха стреляли и преди, и то неведнъж. Докато все още беше на крака и можеше да действа, не всичко бе загубено. Нищо и никакъв куршум от дамско пистолетче не беше в състояние да го спре. Глас знаеше, че ключицата му е счупена, но беше готов да преглътне болката, за да извърши това, което си бе намислил.

С тежки стъпки той се изкачваше по стълбите, притиснал ръка към рамото си, за да спре кръвта. Стигна до третия етаж, подпря се на парапета и погледна надолу. Два етажа под него тъмна фигура се придвижваше с бързи крачки по извитото стълбище. Хоуп отново беше по петите му. Тая проклета кървава диря щеше да го издаде. Нищо не можеше да се направи. Трябваше да върви, да не спира. Майната й на болката.

Той се ухили. Двамата с Хоуп бяха стигнали до финалната права. Сякаш още веднъж се явяваха на предварителния подбор за Специалните части. Но този път Глас имаше предимство и бе твърдо решен да го използва. По дяволите оня старец, неговата песен беше изпята, корабът му потъваше. Но Джак Глас по никакъв начин нямаше да се остави да потъне с него.

Стигна до таванското помещение, подгизнал от пот и кръв, и повлече крака по коридора. Вратите към мансардните стаички бяха от лявата страна. Тапетите се отлепваха от стените, пътеката на пода беше протрита. Беше студено и потта му започна да изстива. Той дръпна една от вратите с такава сила, че за малко не я изтръгна от пантите й. Влезе, залитайки. Откри онова, което търсеше, и пъхна малкия кожен калъф под мишница.

— Шефе, всичко наред ли е?

Беше Шведа. Когато видя кръвта по ризата на Глас, на тъпото му лице се изписа смътна тревога.

Глас се обърна.

— По̀ наред от това — здраве!

Повечето от хората му бяха по-дребни от него, но този швед, Бьоркман, беше с близо половин педя по-висок. Той наистина беше грамаден мъж. Вратът му беше по-дебел от главата, кажи-речи колкото бедрото на Глас. Сто и трийсет кила мускулна маса, с пънкарска подстрижка по средата на черепа и много малко мозък в него. Точно такива мъже подбираше Глас за екипа си. Големият револвер „Рюгер“ изглеждаше като детска играчка в месестия му юмрук.

— Долу май тотално са изкрейзили — каза Бьоркман на накъсан немски. — Какво става?

— Развалиха им веселбата — отвърна Глас. Избърса с длани потта от челото си и опипа строшената си ключица. Назъбените краища на костта се подаваха през кожата. Той стисна зъби. — Искам от теб да ми пазиш гърба, Кристиян — каза той. — Един тип се качва нагоре. Знаеш какво да правиш. Ще се върна да те взема. Става ли?

Гигантът бавно кимна.

— Ясно, шефе.

Глас изпрати с поглед Шведа, докато се скри в дъното на коридора. После се ухили и остави кървав отпечатък върху вратата на Клара Кински, като я бутна с длан, за да влезе.

Детето бе клекнало в единия ъгъл, притиснало гръб към стената. Вдигна към него изпълнените си с ужас очи. Глас бръкна в кожения калъф и извади спринцовка. Свали капачката от дългата игла и пръсна струйка отрова нагоре във въздуха.

— А сега чичко Джак ще се погрижи за теб, детето ми.

Той пристъпи навътре и Клара запищя.