Крадец на време

Тик-так

Имаше много местенца като този склад. Във всеки стар град се намират такива кътчета, колкото и да е скъпа земята за застрояване. Понякога просто се губи площ.

Сковават работилница, после още една до нея. Цехове, складове, бараки и временни навеси пълзят, срещат се и се сливат. Пролуките между външните им стени се покриват с насмолена хартия. Парчета земя с неправилни очертания се завземат с помощта на стени, прикрепени с два-три пирона и прорязан вход. Купища греди или рафтове за инструменти закриват вехти врати. Старците, които още помнят кое къде е, се местят или умират също като мухите, полепнали по древните паяжини на мърлявите прозорци. А младежите в този вонящ свят на неспирни грънчарски колела, бояджийници и сбутани тезгяси нямат време да ровичкат.

Ето защо има и такива места — малък склад с прозорци по тавана, на които е засъхнала отдавнашна мръсотия. Поне четирима собственици на околни цехове се заблуждаваха, че сбутаното пространство принадлежи на някого от останалите трима, ако изобщо се сещаха за него. Всъщност всеки от тях притежаваше по една стена и нямаха дори смътен спомен кой е сложил покрива. Зад четирите стени хора и джуджета ковяха желязо, режеха дъски, плетяха въжета и струговаха резби по винтове. Тук обаче цареше тишина, в която се заслушваха само плъхове.

Въздухът се раздвижи за пръв път от години. Валма прах се понесоха по пода. Мънички власинки заискриха и се завъртяха в немощните лъчи, които едва пробиваха през мръсните стъкла по покрива. Наоколо се размърда материя, недоловима и невидима — от сандвичи на работници, отпадъци в канавките и гълъбови пера. Тук — атом, там — молекула, полека се събираха, недостъпни за ничий поглед.

Завириха се в спирала. Мяркаха се чудновати, древни и ужасни силуети, накрая се появи лейди Ле Гион.

Олюля се, но се задържа на краката си.

Появиха се други Ревизори и веднага породиха впечатлението, че не е имало миг, когато не са били тук. Мъртвешката сивкава светлина просто придоби форма, сякаш кораби излизаха от мъгла. Взираш се в тази мъгла и изведнъж някакво петно от нея се оказва корпус, който си е бил на мястото през цялото време, и не ти остава нищо друго, освен да хукнеш към спасителната лодка…

Лейди Ле Гион промълви:

— Не мога повече да върша това. Прекалено болезнено е.

Един изрече: „Значи можеш да ни кажеш що е болка? Често сме се питали.“

— Не, не. Едва ли ще мога. Тя е… присъща на тялото. Не е приятна. Отсега нататък ще бъда постоянно в тялото.

Един изрече: „Вероятно ще бъде опасно.“

Лейди Ле Гион вдигна рамене.

— Вече го обсъждахме. Въпрос на видимост. Тази форма невероятно улеснява общуването с хората.

Един изрече: „Ти вдигна рамене. И говориш с уста. Отвор за храна и въздух.“

— Да. Нали е забележително?

Тялото на лейди Ле Гион си намери стар сандък, придърпа го и седна. Почти не й се налагаше да ръководи съзнателно движенията на мускулите си.

Един изрече: „Ти се храниш, нали?“

— Засега не.

Един изрече: „Само засега ли? Отново ли стигаме до отвратителната тема за… телесните отвори?“

Един изрече: „И как се научи да вдигаш рамене?“

— Свойство на тялото — обясни нейна светост. — Никога не сме го подозирали, съгласни ли сте? Върши самостоятелно повечето неща. Изправянето не изисква никакви усилия. Всяко движение става все по-лесно.

Тялото промени неусетно позата си и метна крак върху крак. „Изумително — мислеше си тя. — Тялото го прави, за да му е удобно. Не е нужно да го искам, за да се случи. Нямахме представа…“

Един изрече: „Ще задават въпроси.“

Ревизорите мразеха въпросите почти колкото и решенията, които мразеха едва ли не колкото идеята за отделни личности. Но най-много мразеха случайните, несъгласувани движения.

— Повярвайте ми, всичко ще се уреди — заяви лейди Ле Гион. — В края на краищата няма да нарушаваме никакви правила. Просто времето ще спре. И след това всичко ще бъде спретнато. Живо, но неподвижно. Подредено.

Един изрече: „И най-после ще завършим попълването на архивите.“

— Именно — подчерта лейди Ле Гион. — А той иска да го направи. Това вече не е лесно да се разбере. Почти не се замисля за последствията.

Един изрече: „Великолепно!“

Настъпи една от онези паузи, когато никой не се престрашава да заговори. А после…

Един изрече: „Кажи ни… какво е?“

— Кое какво е?

Един изрече: „Какво е да обезумееш? Какво е да си човек?“

— Странно. Неорганизирано. Едновременно мислене на няколко равнища. И има… неща, за които не намираме думи. Например идеята за хранене вече изглежда привлекателна. Тялото го казва.

Един изрече: „Привлекателна ли? Като гравитацията ли?“

— Ами-и… да. Храната ме привлича.

Един изрече: „Когато е в големи количества ли?“

— Дори и на малки порции.

Един изрече: „Но храненето е само функция. Какво… привлича в изпълнението на една функция? Нали е достатъчно и знанието, че тя е необходима за оцеляването?“

— Не мога да отсъдя — призна лейди Ле Гион.

Един от Ревизорите натърти: „Ти упорито говориш от първо лице.“

Друг добави: „И все още не умираш! Да бъдеш личност означава да живееш, да живееш означава да умираш!“

— Да, знам. Но за хората е особено важно да говорят от първо лице. Така делят Вселената на две части. Тъмата зад очите, в която звучи тих глас, и всичко останало. Това е… ужасяващо чувство. Сякаш те… разпитват през цялото време.

Един изрече: „А какъв е този тих глас?“

— Понякога мисленето е като разговор с друга личност, но пак си ти. — Виждаше, че притеснява останалите Ревизори. — Не искам да остана в този вид по-дълго от необходимото — увери ги.

И осъзна, че е излъгала.

Един изрече: „Напълно те разбираме.“

Ревизорите надничаха в човешките съзнания. Виждаха изскачането и искренето на мислите. Но не успяваха да ги разчетат. Гледаха как енергията протича от една точка към друга точка и мозъкът сияе като украса за Прасоколеда. Само не им беше ясно какъв е смисълът.

Затова си създадоха свой мозък.

Това беше следващата логична стъпка. И преди използваха хора да им вършат работа, защото отрано установиха, че извънредно много от тях са готови на всичко, стига да получат достатъчно злато. Загадката ги озадачаваше, защото според Ревизорите този метал не беше особено ценен за човешкото тяло, което имаше нужда от желязо, мед и цинк, но злато съдържаше само в нищожни количества. Стигнаха до извода, че жадуващите за злато хора поначало са увредени, затова и опитите да си послужат с тях се проваляха. Но защо ли бяха увредени?

Изработването на човешко същество не ги затрудни — Ревизорите знаеха точно как да местят и съединяват материята. Появи се обаче друга пречка — тялото не вършеше нищо, освен да лежи, а накрая се разложи. Това ти подразни, защото хората май успяваха да изработват свои функционални копия, без да са много образовани и способни.

И накрая установиха, че е възможно да сътворят действащо човешко тяло, стига в него да има Ревизор.

Разбира се, поемаха огромни рискове. Сред тях и опасността от смърт. Ревизорите избягваха смъртта, като не стигаха до крайността да живеят. Стремяха се да бъдат неразличими като водородните атоми, но не си позволяваха дори тяхната жизнерадост. Злополучният Ревизор би могъл да си навлече гибел, докато „управлява“ тялото. След дълги и обсъждания решиха, че ако контрольорът внимава и поддържа постоянна връзка с останалите Ревизори, опасността ще бъде сведена до минимум и си струва с оглед на целта.

Направиха жена. Отново логичен избор. В края на краищата макар мъжете да имаха по-голяма власт, често се излагаха на сериозни заплахи, а никой Ревизор не би се поблазнил от такава перспектива. От друга страна, красивите жени често постигаха много неща, като просто се усмихваха на придобилите власт мъже.

Главоблъсканицата с „красотата“ се оказа трудно преодолимо препятствие за Ревизорите. На молекулярно равнище в тази дума не можеше да се вложи никакъв смисъл. Но проучванията ги доведоха до факта, че особата на картината „Жена с невестулка“, нарисувана от Леонард Куирмски, се смята за въплъщение на хубост. Затова я използваха като образец за създаването на лейди Ле Гион. Естествено внесоха и някои промени. Лицето на картината беше асиметрично и твърде богато на дребни недостатъци, които отстраниха грижливо.

Резултатът би надминал и най-необузданите им съновидения, стига Ревизорите да сънуваха. Вече имаха своя агент за внедряване, своя надежден човек и нищо не можеше да им се опре. Учеха се бързо или поне трупаха данни, което според тях беше все същото.

Учеше се и лейди Ле Гион. Беше човек от две седмици — две стъписващи, потресаващи седмици. Кой би могъл да предвиди, че мозъкът действа точно така? Или че цветовете имат значение, далеч надхвърлящо данните от спектралния анализ? Как би могла дори да подхване описанието колко синя е синевата? Или колко мисли се мяркат в мозъка, без да изискваш това от него? В половината случаи й се струваше, че някой слага в главата й чужди мисли.

Изненада се силно, че не й се искаше да сподели това с другите Ревизори. Нямаше желание да им каже и много други неща. И не беше принудена да го направи!

Имаше власт. Особено над Джереми, а това доста я тревожеше, както вече беше склонна да си признае. Подтикваше тялото й към самостоятелни постъпки, например към изчервяване. Но имаше власт и над останалите Ревизори. Изнервяше ги.

Разбира се, тя също искаше техният проект да се осъществи. Такава беше целта им — спретната и предсказуема Вселена, където всичко си остава на мястото. Ако Ревизорите мечтаеха, щяха да мечтаят тъкмо за това.

Само че… обаче…

Младежът й се усмихна неспокойно и смущаващо, а Вселената се оказа несравнимо по-хаотична, отколкото в представите на Ревизорите.

И голяма част от хаоса се настаняваше в главата на лейди Ле Гион.

Тик-так

Лу Цзе и Лобсанг минаха през Бонг Фут и Пак Дрям като призраци по здрачаване. Хората и животните приличаха на синкави статуи и Лу Цзе заръча строго да не бъдат пипани в никакъв случай.

Метачът напълни отново пътната си торба от запасите в няколко къщи, като не забрави да сложи малки медни жетони вместо храната.

— Така отбелязваме, че сме им задължени — обясни, докато натъпкваше и торбата на Лобсанг.

— Следващият монах, който мине оттук, сигурно ще трябва да им дари по една-две минути.

— Една-две минути никак не са много.

— За умираща стара жена, която иска да се сбогува с децата си, може и да са цяла вечност — напомни Лу Цзе. — Нима в писанията не е речено „Животът се състои от секунди“? Да вървим.

— Метачо, аз съм уморен.

— Току-що изтъкнах, че животът се състои от секунди.

— Но всекиму се налага до поспи!

— Вярно, но ние ще пропуснем засега — настоя Лу Цзе. — Ще си отдъхнем в пещерите при Сонгсет. Няма как да усукваш и насън времето около себе си.

— Не може ли да си помогнем с цилиндрите?

— На теория — да.

— Само на теория ли? Защо да не размотават времето вместо нас? Така ще спим броени секунди…

— Те са само за извънредни случаи — троснато го прекъсна Лу Цзе.

— Метачо, а кой случай е извънреден според теб?

— Слушай, вундеркиндче, извънредният случай е онзи, в който аз реша, че е време да си послужим с цилиндрите, измислени от Ку. Спасителният пояс е за удавници. Само ако опрем дотам, ще се доверя на ненастроен и неблагословен цилиндър, задвижван от навита пружина. Единствено в безизходица. Знам, Ку казва, че…

Лобсанг замига и тръсна глава. Лу Цзе впи пръсти в ръката му.

— Пак ли усети нещо?

— Уф… сякаш ми извадиха зъб от мозъка. — Момчето си разтри темето, преди да посочи: — Дойде ей оттам.

— Значи те връхлетя болка от онази посока? — Метачът впи поглед в Лобсанг. — Като миналия път ли? Но ние тъй и не разбрахме как да различим откъде…

Млъкна и порови в торбата си. После измете с нея снега от голям плосък камък.

— Да видим какво…

Стъклен дом.

Сега Лобсанг успяваше да се съсредоточи в мелодичните тонове, просмукали се във въздуха. Влажен пръст по ръба на чаша за вино ли? Е, описанието би могло да започне и така. Само че пръстът би трябвало да принадлежи на някой бог, а чашата да е целият небосвод. И чудесните, сложни, менящи се тонове не просто изпълваха въздуха. Те бяха самият въздух.

Мяркащото се смътно петно зад стените доближаваше. Вече беше зад най-близката стена, стигна до отворената врата… и се скри.

Имаше нещо зад Лобсанг.

Той се обърна. Не виждаше каквото и да било, но долови движение и за миг усети топлина на бузата си…

— … какво ще покаже пясъкът — довърши Лу Цзе и изсипа върху камъка съдържанието на малка кесийка.

Пъстрите песъчинки заподскачаха и се заравниха. Нямаха чувствителността на голямата Мандала, но насред хаоса изпъкваше синьо изригване.

Метачът се вторачи пронизващо в Лобсанг.

— Доказано е, че никой не е способен да стори това, което ти току-що направи. Изобщо не измислихме начин да определяме посоката към мястото, където нещо нарушава целостта на времето.

— Ъ-ъ… извинявай, но… — Лобсанг опипа с пръсти бузата си. Беше мокра. — Ъ-ъ… всъщност какво съм направил?

— Необходима е огромна… — Лу Цзе се запъна. — Натам е пътят към Анкх-Морпорк. Знаеше ли това?

— Не! А и ти също предчувстваше, че нещо е започнало тъкмо в Анкх-Морпорк!

— Да, ама аз се опирам на опита и цинизма си, трупани с векове! — Лу Цзе вече прибираше цветния пясък в кесийката. — А ти просто имаш дарба. Тръгваме.

След още четири секунди, нацепени на ситно, слязоха под линията на вечните снегове и тръгнаха по сипеите, които се местеха под краката им. Стигнаха до гори от тантурести елши, които не стърчаха много над главите им. И там се натъкнаха на ловците, застанали в широк кръг.

Почти никой от мъжете не ги поглеждаше. По тези краища имаше какви ли не монаси. Предводителят на дружинката, тоест онзи, който крещеше (обикновено това е предводителят), само се озърна и им махна да си вървят по пътя.

Лу Цзе обаче спря и се взря дружелюбно в съществото насред кръга, а то отвърна на погледа му.

— Добър улов — подхвана метачът. — Момчета, какво ще го правите сега?

— Че да не ти влиза в работата? — сопна се предводителят.

— Не, не, само питам. Момчета, вие да не сте от равнините, а?

— Ъхъ. Направо ще се смаеш, ако ти кажем колко парици ще ни снесат за такъв звяр.

— Да — промърмори Лу Цзе, — смайващо си е.

Лобсанг оглеждаше ловците. Бяха петнайсетина, от първия до последния чудесно въоръжени. И вече впиваха погледи в Лу Цзе.

— Девет стотака за хубавата му козина и още хиляда за стъпалата — похвали се предводителят.

— Чак толкоз ли? — учуди се Лу Цзе. — Доста пари за чифт стъпала.

— Щото са грамадански — просвети го предводителят. — Нали знаеш какви приказки пускат за мъжете с големи стъпала?

— Сигурно казват, че трябва да носят големи обувки.

— Да, бе! — ухили се предводителят. — Вярно, туй са си глупости на търкалета, ама в оня Уравновесяващ континент има богати загубеняци с млади женички, дето дават купища пари за стрито сушено стъпало от йети.

— Брей, пък аз си мислех, че са защитен вид — поклати глава Лу Цзе и подпря метлата си на едно дърво.

— Що, нали са роднини с троловете? А и кой ще тръгне да ги защитава тука? — вдигна рамене ловецът.

Но местните му водачи, които отдавна знаеха Първо правило, се обърнаха и хукнаха.

— Аз — осведоми го Лу Цзе.

— Тъй ли? — Предводителят вече се хилеше злобно. — Даже оръжие не си носиш. — Озърна се за миг към бягащите местни хора. — Ти трябва да си от смахнатите монаси, дето се свират из ония долини по-нагоре, а?

— Правилно — поощри мисленето му Лу Цзе. — Дребничък, засмян, смахнат монах. Абсолютно невъоръжен.

— Пък ние сме петнайсет — подчерта предводителят. — И то добре въоръжени, както виждаш.

— Много е важно да сте добре въоръжени — съгласи се Лу Цзе и си нави ръкавите. — Така е по-справедливо.

Потри ръце. Насреща му май никой не проявяваше колебание.

— Такова… момчета, знаете ли нещо за правилата? — реши да ги попита след малко.

— Правила ли? Що за правила? — не го разбра предводителят.

— Е, сещате се. Например Второ правило или… Двадесет и седмо. Ей такива правила.

Предводителят се намръщи.

— Какви дивотии плещиш, бе, господинчо?

— Ъ-ъ… не съм господинчо, а по-скоро дребничък, многозначително ухилен, възрастен, абсолютно невъоръжен и смахнат монах — обобщи Лу Цзе. — Просто се питам дали нещо от тези обстоятелства не ви… изнервя поне мъничко?

— От какво да се изнервяме? От туй, че ние имаме оръжие и сме повече, пък ти отстъпваш заднешком ли?

— А-а, ясно — оживи се Лу Цзе. — Културни различия. А дали ще ви подскажа нещо… ето така? — Застана на един крак, позаклати се малко и вдигна ръце. — Ай! Хай-иий! Хо? Йе-хи? Никой ли не се подсети?

На ловците им личеше единствено дълбокото недоумение.

— Да не е играта „Познай какво ти показвам“? — помъчи се да налучка един, малко по-склонен към умуване. — Колко думи си намислил?

— Опитвам се да установя — впусна се в обяснения Лу Цзе — дали изобщо си представяте какво се случва, когато цяла тълпа едри въоръжени мъже понечат да нападнат дребен, стар, невъоръжен монах?

— Ами както аз ги виждам нещата — отвърна интелектуалецът на дружинката, — на тоя монах лошо му се пише.

— Е, добре — вдигна рамене Лу Цзе, — значи се налага да опитаме по трудния начин.

Някакво фучене във въздуха прасна интелектуалеца по врата. Предводителят вдигна крак да се метне напред, но твърде късно откри, че всички връзки на обувките му са стегнати на възел. Мъжете посягаха към кании, в които вече нямаше ножове, или към ножници, но сабите от тях необяснимо защо бяха облегнати на дърво в отсрещния край на поляната. Някой ги събаряше с ритници по глезените, невидими лакти се забиваха в беззащитните им кореми. От пустотата заваляха удари. И когато някой паднеше, бързичко научаваше, че не бива да мърда. Вдигнеше ли глава, тя го заболяваше.

Дружинката се превърна в тела, които лежаха смирено и пъшкаха сдържано. Чак тогава чуха плътен ритмичен звук.

Хванатият от тях йети ръкопляскаше. Естествено плясканията се чуваха нарядко, защото съществото имаше дълги ръце. И когато дланите му се срещнеха след изминатия път, проявяваха бурно радостта си. Ехото отскачаше от околните склонове.

Лу Цзе се наведе и хвана брадичката на предводителя.

— Ако през този следобед ти беше забавно, разкажи случката и на приятелите си — заръча му. — И им кажи да помнят Първо правило.

Пусна главата му, отиде при уловения йети и му се поклони.

— Да ви освободя ли, почитаеми господине, или предпочитате да се справите сам?

Йети се изправи, взря се в стоманения капан, захапал жестоко единия му крак, и се съсредоточи за миг.

В края на този миг вече стоеше на крачка от капана, който пък беше зареден и почти затрупан с листа.

— Превъзходно изпълнение — похвали го Лу Цзе. — Методично. И безукорно. Към равнините ли сте се запътил?

Йети едва не се сгъна на две, за да доближи източеното си лице до Лу Цзе.

— Да-а.

— А как бихте желал да постъпите с тези хора?

Йети огледа полегналите мирно фигури.

— Ско-оро ще се стъмни. И ве-ече нямат во-одачи.

— Но си носят факли — напомни Лу Цзе.

— Ха. Ха — по-скоро изрече йети, вместо да се засмее. — Това е добре. Факлите се виждат отда-алеч нощем.

— Ха! Вярно. Ще ни поносите ли малко? Важно е да побързаме.

— Теб и оно-ова хлапе, което не може да си пое-еме дъх ли?

Сивкавото петно във въздуха към края на поляната се преобрази в хриптящия Лобсанг. Хвърли отчупения клон, който размахваше.

— Името на момчето е Лобсанг. Обучавам го — обясни Лу Цзе.

— Виждам, че ако не побързаш, не ще оста-ане нещо, което да не зна-ае. Ха. Ха.

— Метачо, какви ги… — развика се Лобсанг, като се помъкна към тях.

Лу Цзе опря пръст до устните си.

— Не пред нашите повалени нови познати — възпря го. — Стремя се Първо правило да бъде зачитано далеч по-строго от днес нататък.

— Но нали аз свърших цялата…

— Време е да продължим по пътя си — пак го прекъсна Лу Цзе с повелителен жест. — Мисля си, че ще можем да подремнем удобно, докато нашият приятел ни носи.

Лобсанг гледаше ту йети, ту метача. Накрая избра да се вторачи в йети. Беше висок. Наистина имаше известна прилика с троловете, които бе виждал в града, но сякаш размачкан с точилка и увит на шнур. Беше поне двойно по-дълъг от него, и то благодарение предимно на кокилестите си крака и кльощавите ръце. Тялото му представляваше покрита с пухкава козина топка, а за огромните размери на стъпалата нямаше никакво съмнение.

— Щом е можел да се измъкне от капана, когато си поиска…

— Ти си ученикът, нали? — напомни Лу Цзе. — А аз съм учителят, тъй ли беше? Сигурен съм, че имахме подобна уговорка…

— Да, ама каза, че няма да ми пробутваш всички онези засукани лафове…

— Не забравяй Първо правило! А, да, и вземи един меч. Ще имаме нужда от него след малко. Е, ваша милост?…

Дългурестият йети ги вдигна уверено и внимателно, настани ги в сгъвките на ръцете си и закрачи между заснежените дървета.

— Уютно, а? — обади се Лу Цзе. — Козината им с нещо като изпреден камък, но е мекичка.

Не дочака отговор откъм другата ръка.

— Прекарах доста време с някой и друг йети — продължи метачът. — Смайващо племе. Научих туй-онуй от тях. Скъпоценни знания. Нима и в писанията не е речено „Човек се учи, докато е жив“?

Отвърна му с вкиснато, подчертано мълчание.

— Ако бях момче на твоите години, щях да се смятам за голям късметлия, че ме носи йети. Мнозина в долината дори не са ги зървали. Е, те вече не се навъртат там, където живеят хора. И това го има. Поне откакто плъзна слухът за техните стъпала.

На Лу Цзе започна да му се струва, че в диалога има само един участник.

— Нямаш ли какво да кажеш?

— Имам, и още как, ако толкова искаш да знаеш! — избухна Лобсанг. — Ти ме остави да свърша цялата работа там! Нямаше намерение да си мръднеш пръста!

— Постарах се да гледат само в мен — невъзмутимо го поправи Лу Цзе.

— Защо?

— За да не гледат в теб. Разбира се, имах пълно доверие в силите ти. Добрият учител дава шанс на ученика си да покаже на какво е способен.

— И какво щеше да правиш, ако не бях с теб?

— Предполагам, че бих се постарал да обърна срещу тях собствената им тъпота. Обикновено се намира начин. Какво те мъчи всъщност?

— Ами аз… мислех си… мислех си, че ще ме научиш на повече неща… Това е.

— Уча те през цялото време — подхвърли Лу Цзе. — Но не е задължително ти да научаваш нещо.

— А-а, схванах — озъби се Лобсанг. — Какво самодоволство… А поне ще се опиташ ли да ми кажеш нещо за този йети и имаше ли причина да мъкна този меч?

— Мечът ще ти послужи, за да научиш нещо за йети — обеща Лу Цзе.

— Как?

— След няколко минути ще си изберем приятно местенце, където ще спрем, и ако желаеш, можеш да му отсечеш главата. Имате ли нещо против, почитаеми господине?

— А, не-е — увери го йети.

Във „Втори свитък на Уен Вечно изненадания“ е записана историята как един ден Дръвчо се наежил непокорно, изпъчил се пред Уен и изрекъл следните слова:

— Учителю, има ли разлика между човеколюбивото монашеско учение, стремящо се към мъдростта чрез привидно безсмислена система от въпроси и отговори, и мистичното бръщолевене, изсмукано от пръстите?

Уен поразмишлявал и накрая отговорил така:

— Една риба!

Дръвчо бил удовлетворен.