Крадец на време

Тик-так

На масичката до леглото на Джереми бяха подредени будилници. Той не се нуждаеше от тях, защото се будеше, когато поиска. Проверяваше ги. Бе ги нагласил за седем сутринта и прекъсваше съня си в 6 часа и 59 минути, за да чуе дали ще звъннат навреме.

Тази вечер си легна рано с чаша вода на масичката и „Мрачни приказки“ в скута си.

На никоя възраст не прояви интерес към приказките и поначало не проумяваше заложената в тях идея. Така и не успя да прочете от началото до края някакво художествено съчинение.

Помъчи се да чете „Мрачни приказки“. Имаха заглавия от рода на „Как злата кралица танцуваше с нажежени до червено обувки“ или „Старицата в пещта“. В нито една не се споменаваше за часовници. Авторите сякаш бяха изпитвали силна неприязън към часовниците.

Затова пък в „Стъкленият часовник на Бад Шушайн“ имаше часовник. Е, в известен смисъл. Беше… странен. Един зъл човек (читателите веднага разбираха, че е зъл, защото си беше написано на страницата) направил часовник от стъкло, в който пленил дамата Време. Но всичко се объркало, защото имало една част в часовника — пружинка, която той не могъл да изработи от стъкло, и тя се скъсала от напрежението. Време се освободила, мъжът се състарил с десет хиляди години само за секунда, разпаднал се на прах и (което не учудило никого) повече не го видели. Приказката завършваше с поука: „Големите дела зависят от дреболиите.“ Джереми не виждаше защо не би могла да гласи и „Лошо е да затваряш несъществуващи жени в часовници“ или „Щеше да проработи със стъклена пружинка“.

Но дори за неизкушения поглед на Джереми имаше нещо сбъркано в тази история. Бе разказана така, сякаш писателят се е опитвал да проумее нещо видяно или чуто, или недоразбрано. И… Ха! Макар че всичко уж се случило в Юбервалд преди столетия, когато там е имало часовници само с живи кукувички, художникът бе нарисувал часовник във висока кутия, каквито и в града се появиха едва преди петнайсетина години. Ама че са тъпанари някои хора! Щеше да се разкикоти, ако не беше толкова трагично!

Остави книгата и запълни остатъка от вечерта с малко проекти за гилдията. Плащаха му щедро срещу обещанието никога да не се появява там лично.

Остави и скиците на масичката до леглото. Духна свещта. Заспа. И засънува.

Стъкленият часовник цъкаше. Стоеше по средата на работилницата и излъчваше сребристо сияние. Джереми го обикаляше, а може би часовникът се въртеше около него.

Стърчеше над човешки ръст. В прозрачната му кутия червени и сини светлинки блещукаха като звезди. Въздухът миришеше на киселина.

Гледната му точка потъна в измишльотината, в това кристално нещо, и се гмурна през пластове стъкло и кварц. Те оставаха над него, гладкостта им се превръщаше в стени, високи стотици километри, а той още пропадаше между плочи, които добиваха зърнеста грапавост…

… пълна с дупки. Синьо-червената светлина пак струеше край него.

Чак сега се чу звукът. Долиташе от тъмата пред него — бавно туптене, нелепо познато, някакъв пулс, усилен милиони пъти…

… чум… чум…

… всеки удар, по-муден от планина и по-голям от светове, тъмен, кървавочервен. Чу го още няколко пъти, после падането му се забави и спря, той отново се понесе нагоре през виелицата от светлина, докато яркото петно отпред не очерта една стая.

Трябваше да запомни всичко това! Беше толкова ясно още щом го зърна! И толкова лесно! Виждаше всяка част и съединение, знаеше и как са направени.

Видението започна да избледнява.

Разбира се, не беше нищо повече от сън. Напомни си това и се утеши. Но нямаше как да не признае, че с този сън се престара. Например имаше чаша чай на близък тезгях, над която се виеха ароматни изпарения, зад вратата пък се чуваха гласове…

Някой потропа на вратата. Джереми се зачуди дали сънят ще свърши, когато вратата се отвори, после обаче тя изчезна, а чукането се повтори. Отекваше откъм първия етаж.

Часът беше 6 и 47 минути. Джереми провери дали будилниците са точни, загърна се в халата и слезе припряно по стълбата. Открехна мъничко вратата. Не видя никого.

— По-надолу, гусине.

Оказа се, че по-надолу стои джудже.

— Часовникарски ли ви е фамилията?

— Да.

През пролуката се промуши подложка с листове.

— Подпишете тук, дето е написано „Подпишете тук“. Благодарско. Хайде, момчета…

Зад него двама тролове надигнаха ръчна количка. Голям дървен сандък се стовари с трясък върху калдъръма.

— Какво е това? — сепна се Джереми.

— Експресна пратка — осведоми го джуджето и си прибра подложката. — Доставена чак от Юбервалд. Някой се е изръсил здраво. Я вижте колко печати и лепенки има.

— Не може ли да внесете сандъка в… — подхвана Джереми, но каруцата на превозвачите вече се отдалечаваше с весел звън и пращене на чупливи пакети.

Заваля. Джереми се взря отблизо в етикета на сандъка. Нямаше съмнение, че е предназначен за него, съдейки по надписа с красив закръглен почерк. Над етикета се мъдреше печатът с двуглавия прилеп на Юбервалд. Нямаше други данни освен надписа при дъното.

Тогава сандъкът се разпсува. Сквернословията бяха приглушени и на чужд език, обаче псувните си имат лесно за разбиране международно звучене.

— Ъ-ъ… здравейте… — обади се Джереми.

Сандъкът се разклати и тупна на едната си дълга страна, което предизвика нов взрив от ругатни. Отвътре се разнесоха удари и по-гръмогласни псувни, накрая сандъкът се люшна и застана с предполагаемия връх нагоре.

Парче дъска се отмести, през дупката се промуши лост и издрънча на камъните. Гласът, избълвал толкова проклятия, помоли:

— Ще бъдете ли така добър?

Джереми пъхна лоста в един по-обещаващ процеп и натисна.

Сандъкът се разпадна. Джереми изтърва лоста. Вътре имаше… някакво създание.

— Това на нищо не прилича — оплака се то и се зае да махне от себе си парчета хартиена опаковка. — Цели ошем гадни дни без никакви проблеми, а онези идиоти оплешкват вшичко точно пред прага. — Кимна на Джереми. — Добро утре, гошподине. Предполагам, че вие ште гошподин Джереми?

— Да, но…

— Моето име е Игор. Ето препоръките ми, гошподине.

Ръка, приличаща на останки от промишлена авария, подаде пачка листове на Джереми, който се отмести по инстинкт, но се засрами и ги взе.

— Според мен има някаква грешка.

— Не, няма никаква грешка — отрече Игор и извади платнена торба изпод отломките на сандъка. — Вие ше нуждаете от помощник. А опре ли някой до помощници, няма да шбърка, ако избере един Игор. Вшеизвештно е. Може ли вече да ше шкрием вътре от дъжда, гошподине? От него ми ръждяшват коленете.

— Но аз нямам нужда от пом…

Джереми се запъна. Не беше вярно, нали? Просто не успяваше да задържи помощниците си. Винаги напускаха след по-малко от седмица.

— Добро ви утро, господине! — поздрави жизнерадостен глас.

Пред къщата спря друга каруца. Тази беше боядисана в блестящо, направо хигиенично бяло, побираше много бидони мляко и на страничния канат изпъкваше надписът „Роналд Соах, млекар“. Джереми разсеяно вдигна поглед към грейналото в усмивка лице на господин Соах, който държеше бутилка мляко във всяка ръка.

— Половин литър, ваша милост, както обикновено. Или може би още една, щом си имате компания?

— Ъ-ъ… ъ-ъ… да, благодаря.

— Тази седмица, ваша милост, киселото мляко е особено вкусно — обнадежди се господин Соах.

— Ъ-ъ… не, благодаря.

— Случайно да искате яйца, сметана, масло, цедено мляко или сирене?

— Едва ли, господин Соах.

— Както кажете — отвърна господин Соах, без да се умърлуши. — Значи ще се видим утре.

— Ъ-ъ… да — потвърди Джереми, а каруцата вече потегляше.

Господин Соах беше приятел, което за Джереми означаваше според твърде ограничения му речник на общуване „човек, с когото разменям по някоя приказка веднъж-дваж седмично“. Отнасяше се със симпатия към млекаря, защото идваше редовно и навреме — неизменно оставяше бутилките мляко пред прага точно в седем сутринта.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… довиждане — смотолеви Джереми и се обърна към Игор. — Как научихте, че имам нужда от…

Но странният човек бе влязъл в къщата и Джереми се втурна стреснато след него. Завари го в работилницата.

— О, да, много приятно — мърмореше Игор, оглеждайки всичко с вид на познавач. — Машинка за микроштруговане „Врътнитопков“, модел 3, нали? Видях я в каталога на фирмата. Много приятно наиштина…

— Не съм търсил помощник! — прекъсна го Джереми. — Кой ви изпрати?

— „Ние шме Игор“, гошподине.

— Чух вече! Вижте какво, аз не…

— Не ме разбрахте, гошподине. „Ние шме Игор“. Организацията, гошподине.

— Каква организация?

— За наштаняване, гошподине. Разберете, шлучва ше… някой Игор да оштане задълго без гошподар не по швоя вина. А от друга штрана…

— … имате два палеца! — ахна Джереми, КОЙТО забеляза чак сега и не можа да премълчи. — По два палеца на всяка ръка!

— О, да, гошподине, много е удобно — обясни Игор, дори без да погледне ръцете си. — А от друга штрана, винаги има предоштатъчно хора, които ше нуждаят от някой Игор. Затова моята леля Игорина ше занимава ш нашата малка агенция за квалифициран першонал.

— Значи… вие с името Игор сте мнозина? — прозря Джереми.

— О, никак не шме малко. Ние шме голям род.

Игор му връчи визитна картичка.

Джереми прочете:

Джереми се вторачи в адреса на семафорната поща. Типичното му невежество във всичко, което не беше свързано с часовниците, не се простираше и в тази област. Дори се отнасяше с голямо любопитство към новата трансконтинентална семафорна система, откакто чу, че в нея се използват какви ли не часовникови механизми за ускоряване на потока от съобщения. Значи беше възможно да се изпрати семафорно искане за наемането на някой Игор? Е, това поне обясняваше бързината, с която той се появи.

— Наистина ли имате семафорен адрес в Юбервалд?

— О, да. Готови шме да шграбчим бъдещето ш двете ши ръце.

— … и четирите си палеца…

— Точно така, гошподине. Никой не може да ше мери в шграбчването ш наш.

— Значи сам се изпратихте по пощата дотук?

— Именно, гошподине. Никой Игор не ше бои от малко трудношти.

Джереми се вгледа в книжата, които получи, и едно име привлече вниманието му.

Листът най-отгоре беше подписан. В известен смисъл. Бележката бе написана с равни главни букви, почти като печатни, а накрая имаше име.

Споменът изплува.

— Аха, лейди Ле Гион стои зад всичко това. Тя ли уреди да дойдете при мен?

— Познахте, гошподине.

Джереми се досети, че Игор очаква още нещо от него, и подчертано се зачете в останалите документи, които наистина бяха препоръки. Някои бяха написани с пресъхнало кафяво мастило (Джереми искрено се надяваше да е така), една — с пастелче, няколко бяха овъглени по краищата. И всички преливаха от похвали. Все пак Джереми скоро забеляза една обща за авторите им особеност.

— Тази е подписана от лице на име Лудия доктор Скуп.

— А, „луд“ не беше чашт от името му. По-шкоро прякор.

— Все пак беше ли луд или не беше?

— Кой може да каже? — невъзмутимо се измъкна Игор.

— Ами Побъркания барон Хаха? В „Причини за прекратяване на договора“ се твърди, че е бил премазан под отломките на подпалена вятърна мелница.

— Шбъркаха го ш друг, гошподине.

— Наистина ли?

— Да, гошподине. Доколкото знам, тълпата го помишли за Пишкливия доктор Бяш.

— Тъй ли… А, ясно. Работил сте и при него, както виждам.

— Да, гошподине.

— И той е починал от отравяне на кръвта, така ли?

— Да, гошподине. Причинено от мръшни зъбци на вила.

— И при… Нипси Набивача на кол?

— Ами-и… Гошподине, бихте ли повярвал, че той беше шъдържател на гоштилничка за шишкебап?

— Нима?

— Е, не в общоприетото значение на тези думи.

— Тоест казвате, че и той е бил луд?

— Е… Вярно, имаше швоите малки чудатошти, признавам, но никой Игор, гошподине, не ши позволява да шъди швоите гошподари. Този принцип е влязъл в нашия Кодекш на Игор, гошподине — добави слугата търпеливо. — Този швят щеше да е твърде шмахнат, ако вшички бяхме еднакви, гошподине.

Джереми тънеше в пълно неведение как би трябвало да постъпи. Поначало не го биваше в общуването с хората, а този разговор, ако не се броят срещата с лейди Ле Гион и спорът с господин Соах за никому ненужна буца сирене, беше най-дългият през последната година. Може би причината се криеше в неохотата, с която би причислил един Игор към хората. Досега определението за „хора“, към което Джереми се придържаше, не включваше и особа е повече шевове от дамска чантичка.

— Аз обаче не съм сигурен дали имам работа за вас — промърмори Джереми. — Получих нова поръчка, но не знам как… И между другото не съм луд!

— Това не е задължително, гошподине.

— Впрочем имам някъде едно листче, на което черно на бяло е написано, че не съм.

— Това е чудешно, гошподине.

— Малцина могат да се похвалят с такъв документ!

— Шъвшем вярно, гошподине.

— И да знаете, че редовно си пия лекарството.

— Браво на ваш, гошподине — одобри Игор. — Ще отида да ше погрижа за закушката, ако не възразявате. Докато вие ше облечете… гошподарю.

Джереми впи пръсти в реверите на влажния си халат.

— Ей сега ще се върна — обеща и хукна нагоре по стъпалата.

Погледът на Игор обхвана рафтовете с инструменти. По тях нямаше и една прашинка. Пиличките, чукчетата и клещите бяха наредени по размери, а подредбата на всички принадлежности върху тезгяха се отличаваше с геометрична точност.

Отвори едно чекмедже. Видя винтчета в съвършени редички.

Огледа и стените. Нямаше друго по тях освен рафтове с часовници. Не очакваше това — дори доктор Трепко Лигоча си бе сложил календар на стената за малко цвят. Вярно, беше реклама на фирмата „Киселинна баня и окови“ от град Грозън и в нея преобладаваше червеното, но поне показваше, че докторът си спомня за света отвъд четирите стени.

Игор се озадачи. За пръв път попадаше при здравомислещ човек. Бе работил при немалко… е, поне светът ги наричаше безумци, както и при неколцина нормални люде, които си позволяваха само дребни и обществено приемливи форми на лудост. Не си спомняше обаче да се е наемал при човек в пълно душевно здраве.

Помисли, че ако да завираш болтове в носа си е безумие, номерирането и старателното им подреждане е здравомислие, тоест тъкмо обратното…

А-а, не. Не е така, нали?…

Усмихна се. Вече се чувстваше тук като у дома си.

Тик-так

В своята Градина на петте изненади метачът Лу Цзе усърдно отглеждаше планините си. Бе облегнал метлата на живия плет.

Наблизо над парковете около храма се извисяваше огромната каменна статуя на Уен Вечно изненадания с лице, застинало в неизменното си ококорено изражение на… естествено на приятна изненада.

Отглеждането на планини е хоби, привличащо онези хора, за които в обичайни обстоятелства се казва, че имат твърде много свободно време. Лу Цзе обаче нямаше никакво време. То сполетяваше предимно другите. Отнасяше се към него така, както стоящ на брега човек се отнася към морето. Голямо е, на мястото си е, понякога е ободряващо да топнеш палеца на крака си в него, но не можеш да прекараш целия си живот сред вълните. Пък и кожата ти ще се набръчка.

Сега в нескончаемия, вечно подновяващ се миг на тази мирна и огряна от слънцето малка долина той се занимаваше с огледалца, лопатки, морфични резонатори и още по-чудати приспособления, необходими за подтикването на една планина да порасне най-много с петнайсетина сантиметра.

Черешовите дръвчета все така цъфтяха. Тук те цъфтяха винаги. Някъде във вътрешността на храма отекна удар на гонг. Ято бели гълъби изпърха от покрива.

Сянка падна върху планината.

Лу Цзе погледна човека, който влезе в градината. Метачът небрежно направи жест, изразяващ смирение пред доста раздразненото момче в расо на послушник.

— Да, господарю?

— Търся оногова на име Лу Цзе — заяви момчето. — Лично аз дори не вярвам, че съществува.

— Постигнах заледяване — сподели с него Лу Цзе. — Най-сетне. Виждате ли, господарю? Глетчерът е дълъг само два пръста, но вече дълбае своя мъничка долина. Не е ли великолепен?

— Да, да, прекрасно. — Момчето реши да прояви любезност към нисшестоящия. — Това нали е градината на Лу Цзе?

— Да не говорите за Лу Цзе, който е прочут със своите планини-бонсай?

Послушникът премести поглед от наредените поставки с планини към усмихнатия дребосък.

— Ти ли си Лу Цзе? Но ти не си нищо повече от метач! Виждал съм те да чистиш спалното! Виждал съм разни хора да те подритват!

Лу Цзе май не го слушаше, а взе поставка с ширина една стъпка, върху която малък пепеляв конус бълваше струйка дим.

— Какво ще кажете за това, господарю? Вулканична планина. Адски мъчно се постига, ако ми простите клачианския израз.

Послушникът доближи още една крачка, наведе се и погледна метача право в очите.

Лу Цзе рядко губеше самообладание, но този път му се случи.

— Значи ти си Лу Цзе?

— Да, момко. Аз съм Лу Цзе.

Послушникът вдиша с пълни гърди и протегна кльощава ръка към него. В нея стискаше малък свитък.

— От игумена е… о, достопочтени!

Свитъкът подскачаше в нервно потрепващата ръка.

— Момко, повечето хора ми викат Лу Цзе. Или Метача. А някои, преди да ме опознаят по-добре, ми викат „Я се разкарай“ — обясни Лу Цзе, докато грижливо прибираше инструментите си. — И никога не съм бил особено достопочтен.

Огледа около поставките — търсеше мъничката лопатка, с която работеше по оформянето на ледници, но не я видя никъде. Нали я остави тук преди малко?

Послушникът го зяпаше със страхопочитание, към което лепнеха остатъци от подозрителност. Слава като тази на Лу Цзе се разнася бързо. Този човек беше… ами беше извършил на практика всичко възможно, ако се вярва на мълвата. Но нямаше такъв вид. Не беше нищо повече от нисичък плешив мъж с рехава брадица и лека дружелюбна усмивка.

Лу Цзе потупа младока по рамото с желание да го успокои.

— Да видим каква е волята на игумена. — Разгъна рулото оризова хартия. — Охо! Тук пише, че трябва да ме отведеш при него.

Внезапна уплаха смрази лицето на послушника.

— Какво?! Как да го направя? Послушниците нямат достъп до Вътрешното светилище!

— Тъй ли? Тогава нека аз те водя, за да ме заведеш при него — предложи Лу Цзе.

— Значи ти си допуснат до Вътрешното светилище? — сепна се послушникът и изведнъж притисна длан до устата си. — Но нали си прост метач… Ох, да, бе…

— Правилно! Дори не съм обикновен монах, камо ли пък донг — весело потвърди метачът. — Изумително, нали?

— Но хорските приказки те поставят едва ли не наравно с игумена!

— А, не, как може! — възмути се Лу Цзе. — Изобщо не съм толкова свят. Никога не успях да вникна в космическата хармония.

— Но ти си извършил всички онези невероятни…

— Е, не съм казвал, че не ме бива в моята работа — прекъсна го Лу Цзе, вече закрачил нехайно с метлата на рамо. — Просто ми липсва святост. Да вървим, а?

— Ъ-ъ… Лу Цзе… — запъна се послушникът, щом тръгнаха по древната тухлена пътека.

— Казвай.

— Защо това място е наречено Градината на петте изненади?

— Как ти беше името във външния свят, припрян младежо?

— Нюгейт. Тоест Нюгейт Лъд, дост…

Лу Цзе размаха пръст.

— Я пак…

— Да, де, Метачо.

— Лъд, а? Значи си анкх-морпоркче, нали?

— Да, Метачо — потвърди момъкът.

Умърлуши се, защото несъмнено предчувстваше какво ще последва.

— И са те отгледали в Гилдията на крадците? Трябва да си едно от „Момчетата на Лъд“.

Момъкът, доскоро носил името Нюгейт, се взря право в очите на стареца и задудна монотонно, като че бе повтарял все същия отговор до втръсване.

— Да, Метачо. Да, бил съм подхвърлено дете. Да, наричат ни „Момчетата и момичетата на Лъд“ в чест на един от основателите на гилдията. Да, фамилията си получих от моите осиновители. Да, животът ми там беше хубав и понякога ми се иска да не се бях махнал.

Лу Цзе май пак се престори на глух.

— Кой те изпрати тук?

— Откри ме един монах — Сото. Каза, че имам дарба.

— Марко ли? Онзи е буйната грива?

— Същият. Пък аз си мислех, че правилата изискват всички монаси да си бръснат главите.

— О, Сото твърди, че под косата е направо плешив — обясни Лу Цзе. — И разправя, че неговата коса била самостоятелно живо същество, което по една случайност обитава главата му. Изпратиха го на оперативна работа много набързо, след като измисли тази хитрина. Извънредно усърден човек е, да не ме разбереш накриво, пък и безкрайно приветлив, стига да не пипаш косата му. Ето ти една важна поука — като агент не можеш да оцелееш, ако се подчиняваш на всички правила, включително и на онези за допустимите психически процеси. А какво име ти дадоха, когато те приеха при нас?

— Лобсанг, дост… ъ-ъ, Метачо.

— Лобсанг Лъд, така ли?

— Ъ-ъ… да, Метачо.

— Смайващо. Е, Лобсанг Лъд, опитал си се да преброиш моите изненади, така ли? Всички се опитват. Изненадата е страна от същността на времето, а пет е числото на изненадата.

— Да, Метачо. Открих мостчето, което се обръща и те мята в езерцето с шараните…

— Добре, добре.

— … открих и бронзовото изваяние на пеперуда, чиито крилца трепкат, когато им дъхнеш…

— Станаха две.

— Изненадващо е и как онези маргаритки те поръсват с отровния си прашец…

— А, да. За мнозина е адска изненада.

— Струва ми се, че четвъртата изненада е онази крехка буболечка, която надава вопли като планински пастир.

— Превъзходно! — засия Лу Цзе. — Добре измислено, нали?

— Но не мога да намеря петата изненада.

— Нима? Сподели с мен, когато я откриеш.

Лобсанг Лъд вървеше зад метача и умуваше.

— Градината на петте изненади е изпитание — промълви накрая.

— О, да. Същото важи почти за всичко.

Лобсанг кимна. Така беше и в Градината на четирите елемента. Всеки послушник намираше бронзовите символи на три от тях — в езерцето с шараните, под камък или окачен на хвърчило, — но никой от съучениците на Лобсанг не откри Огъня. Май нямаше огън никъде в градината.

Скоро Лобсанг стигна до следното заключение: всъщност има пет елемента, както казваха учителите. Четирите образуват Вселената, а петият — Изненадата, й позволява да се случва отново във всеки следващ миг. Никой обаче не твърдеше, че четирите в градината са материалните елементи. Значи четвъртият там би могъл да е изненадата от факта, че няма огън. А и поначало на огъня не му с мястото в градина, докато другите елементи бяха съвсем подходящи там. Затова момчето отиде в пекарната, отвори една от фурните и в червените пламъци под питките намери Огъня.

— Тогава… предполагам, че петата изненада е в липсата на пета изненада.

— Хитро, но няма да се провикна: „Топло, близо си!“ — отрече Лу Цзе. — А и не е ли речено в писанията „Умът ти сече като бръснач, само да не се порежеш някой ден“?

— Ъ-ъ… Метачо, още не съм чел свещените текстове.

— Не съм и очаквал да си ги чел.

Прекрачиха от бледите слънчеви лъчи в студения мрак на храма и минаха по прастари коридори и стъпала, изсечени в скалата. Следваше ги ехо от далечни напеви. Лу Цзе, който не беше свят и можеше да си позволи нечестиви мисли, понякога се питаше дали монасите напяваха нещо смислено или само издаваха звука „ааааа“. С това ехо не можеше да познае.

Свърна встрани от централния проход и протегна ръка към дръжките на голяма двукрила врата, покрита с червен лак. Озърна се. Лобсанг се бе смръзнал няколко крачки зад него.

— Идваш ли?

— Но вътре не се допускат дори донги! — възкликна момъкът. — За да вляза, трябва да съм поне тинг от Трети джим!

— Ъхъ, истината казваш. Оттук е по-напряко. Хайде, де, да не стоим на течение.

Крайно неохотно, очаквайки всеки миг вбесения вик на някой по-старши, Лобсанг се помъкна след метача.

Беше прост метач! Един от онези, които търкаха подовете, перяха дрехите и чистеха клозетите! Никой не му бе споменавал досега! Послушниците чуваха истории за Лу Цзе още от първия ден — как се пъхал в някои от най-заплетените възли на времето и ги развързвал, как непрекъснато се провирал в на товареното движение по кръстовищата на историята, как пренасочвал времето с една-единствена дума и се възползвал от това, за да създаде най-изтънчените бойни изкуства…

… а пред него вървеше кльощав старец, който имаше толкова народен вид, че би могъл да произхожда откъде ли не. Расото му сигурно е било бяло, преди да пострада от толкова петна и кръпки, сандалите му пък бяха вързани с връвчица. И тази незаличима дружеска усмивчица, сякаш все чакаше поредната весела случка. Нямаше никакъв колан, само още едно парче връв придържаше расото. Дори някои от послушниците стигаха до равнището на сив донг още през първата година!

Това доджо беше пълно с трениращи старши монаси. На Лобсанг му се наложи да отскочи встрани, когато двама бойци, увлечени в схватка, се завъртяха край него. Ръцете и краката им не се виждаха от бързите движения, всеки търсеше пролука в защитата на противника и сечеше времето на все по-тънки резенчета…

— Ей, ти! Метача!

Лобсанг се обърна, но викът бе насочен към Лу Цзе. Един тинг, явно току-що повишен до Трети джим, съдейки по твърде новия му пояс, напираше към дребничкия човечец и лицето му аленееше от ярост.

— За какво си влязъл тук, чистачо на мръсотия? Забранено е!

Усмивчицата на Лу Цзе не трепна. Той обаче бръкна в гънките на расото си и извади кесийка.

— Оттук е по-пряко — подхвърли метачът. Извади щипка тютюн и тъкмо когато тингът надвисна над него, започна да си свива папироска. — И тук навсякъде има мръсотия. Непременно ще си поприказвам с човека, който чисти този етаж.

— Как дръзваш да ни оскърбяваш! — нададе вой монахът. — Я се връщай в кухнята, метачо!

Присвит от уплаха зад Лу Цзе, Лобсанг забеляза, че всички в залага са спрели заниманията си, за да наблюдават сблъсъка. Двама-трима монаси си шепнеха нещо. Мъжът с кафявото расо на наставник в това доджо гледаше безстрастно от своето кресло, опрял брадичка на единия си юмрук.

С неуморна, търпелива и вбесяваща изисканост, досущ като самурай, подреждащ цветя. Лу Цзе настани нарязания тютюн върху тъничката хартийка.

— Не, ще мина през онази врата отсреща, ако нямате нищо против — възрази той.

— Що за наглост?! Значи си готов да се биеш, о, страшилище за прахоляка?

Монахът отскочи назад и вдигна ръце в позата на Нападащия хек. Завъртя се на пета и ритна тежък кожен чувал с такава сила, че скъса крепящата го верига. Отново се обърна с лице към Лу Цзе и прибра ръце в стойката на Настъпващата змия.

— Ай! Шао! Хей-иий!… — започна да крещи.

Наставникът се изправи.

— Спри! — заповяда той. — Нима не би пожелал да научиш името на човека, когото се каниш да унищожиш?

Боецът застина в позата си, вперил изпепеляваш поглед в Лу Цзе.

— Няма защо да знам името на някакъв си метач.

Лу Цзе сви хартийката на тъничко цилиндърче и намигна на разгневения мъж, с което само разпали яростта му.

— Момче, винаги е благоразумно да научиш името на метача — сопна се наставникът. — А моят въпрос не беше отправен към теб.