Крадец на време

Лу Цзе чу как гласът му се върна от нищото:

— … ината!

— Не, пак си навит — успокои го младата жена, която стоеше пред него.

Оглеждаше го с любопитство. И Лу Цзе за пръв път през своите осемстотин години заподозря, че са го сварили да прави грешка.

— Значи ти си Лу Цзе — увери се момичето. — Аз съм Сюзън Сто Хелит. Няма време за обяснения. Не беше на себе си… замалко. Трябва да отведем Лобсанг при стъкления часовник. Ти способен ли си? Момчето май мислеше, че понякога хитруваш.

— Само понякога ли? Изненадан съм. — Лу Цзе се огледа. — Какво е ставало тук?

По улицата се виждаха само замръзналите минувачи. Калдъръмът обаче беше осеян със станиол и пъстри хартийки, а по стената зад него имаше дълга плиснала се ивица от шоколадова глазура.

— Някои ни се изплъзнаха — осведоми го Сюзън. — Биеха се предимно помежду си. Ти би ли се опитал да разкъсаш някого заради бонбон с пълнеж от крем-кафе?

Лу Цзе се вторачи в очите й. За осем века се научаваш да разгадаваш хората. А Сюзън беше история, която се проточваше далеч назад във времето. Тя вероятно знаеше дори Първо правило, но то изобщо не я притесняваше. Просто беше задължително да проявява уважение към нея. Не бива обаче човек като Сюзън винаги да има последната дума в разговора.

— За обикновените ли говорите или за онези със зрънце кафе отгоре?

— За онези без зрънце, струва ми се — отвърна тя, без да се смути от погледа му.

— Ммм… Н-не-е… Не ми се вярва, че бих разкъсал човек заради тях.

— Но те се учат — намеси се женски глас зад гърба му. — Някои се помъчиха да издържат. Ние умеем да се учим. Нали и хората точно така са станали хора?

Говорещата приличаше на светска дама, прекарала извънредно неприятен ден във вътрешността на вършачка.

— Може ли да си изясним нещо? — взираше се той ту в едната, ту в другата. — Значи се сражавате срещу сивите човечета с шоколад?

— Да. — Сюзън надникна зад ъгъла. — Съсипва ги взривът от усещания. Губят контрол над морфичното си поле. Ти точно ли хвърляш? Добре, Единна, дай му шоколадови яйца колкото може да носи. Номерът е да падат силно, за да има много парчета…

— А къде е Лобсанг? — прекъсна я метачът.

— Той ли? Допустимо е да се каже, че е с нас… духом. — Във въздуха се появиха сини искрици. — Преживява някои проблеми на растежа, струва ми се — добави тя.

Вековният опит отново се притече на помощ на Лу Цзе.

— От самото начало ми се стори, че е време да намери себе си…

— Вярно е — потвърди Сюзън. — Но малко се стресна, когато се намери. Да вървим.

Смърт оглеждаше света отгоре. Безвремието бе стигнало до Ръба и се разпростираше във Вселената със скоростта на светлината. Светът на Диска заприлича на скулптура, застинала в кристал.

Слънцето спря в една точка от орбитата си и стана мъждиво червено.

Смърт въздъхна и подкара Бинки. Конят пристъпи в посока, която не бе отбелязана на нито една карта.

И в небето загъмжаха сиви силуети. Редиците на Ревизорите сякаш се люшнаха, когато жребецът на Бледия ездач потегли в тръс към тях.

Един се понесе към Смърт, спря във въздуха на две-три крачки от него и изрече: „Не трябва ли вече да се явиш?“

— ОТ ИМЕТО НА ВСИЧКИ ЛИ ГОВОРИШ?

„Знаеш какъв е редът. При нас един винаги говори от името на всички.“

— НО ТОВА, КОЕТО ВЪРШИТЕ, НЕ Е РЕДНО.

„Не е твоя работа.“

— ВСИЧКИ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ.

„Вселената ще се съхрани вечно. Всичко ще бъде запазено, подредено, разбрано, описано, архивирано… и неизменно. Съвършен свят. Завършен.“

— НЕ.

„Бездруго един ден ще настъпи краят му.“

— СЕГА Е ПРЕКАЛЕНО РАНО ЗА ТОВА. ИМА НЕДОВЪРШЕНИ ДЕЛА.

„И кои са те?“

— ВСИЧКИ.

Блесна светлина и се появи фигура — цялата в бяло и с книга в ръка.

Погледна първо Смърт, после безкрайните редици на Ревизорите и смънка:

— Извинете, да не сбърках мястото?

Двама Ревизори измерваха броя на атомите в камък от калдъръма.

Озърнаха се, щом доловиха движение.

— Добър ден — поздрави ги Лу Цзе. — Позволете да привлека вниманието ви към съобщението, което носи моята сътрудничка.

Сюзън им показа табелата: „Устите трябва да бъдат отворени. Заповед.“

Лу Цзе имаше карамелен бонбон във всяка ръка. Мяташе много точно.

Устите се затвориха. Лицата се смръзнаха. Звук, съчетал мъркане и хленч, изтъня и стана недостъпен за слуха. И тогава… Ревизорите се разтвориха полека, като първо очертанията им се размиха, после бързо се превърнаха в рехави облачета.

„Ти нямаш власт над нас — изтъкна Ревизорът. — Ние не сме живи.“

— НО ПРОЯВЯВАТЕ НАГЛОСТ, НАДМЕННОСТ И ТЪПОТА. ЧУВСТВА. ВИХ КАЗАЛ, ЧЕ ТЕ СА ПРИЗНАК НА ЖИВОТ.

— Извинете… — пак се намеси сияйната фигура в бяло.

„Но ти си съвсем сам пред нас!“

— Извинете!

— ДА? КАКВО ИМА? — подразни се Смърт.

— Това е Апокалипсисът, нали? — заговори по-сприхаво и бялата фигура.

— НЕ ВИЖДАТЕ ЛИ, ЧЕ ИМАМЕ ВАЖЕН РАЗГОВОР?

— Да, ясно, но това ли е Апокалипсисът? Действителният край на целия действителен свят?

„Не“ — заяви Ревизорът.

— ДА, ТОВА Е — опроверга го Смърт.

— Страхотно! — зарадва се фигурата.

„Какво?!“ — възкликна Ревизорът.

— КАКВО?! — възкликна Смърт.

Фигурата се позасрами.

— Е, очевидно е, че не исках да го кажа в буквалния смисъл. Но точно това е причината да съм тук. И причината да ме има. — Показа им книгата. — Аз… такова, отбелязал съм си страниците. Иха-а! Откога чакам…

Смърт се вгледа. Корицата и всички листове бяха изковани от желязо. Спомни си нещо.

— АКО НЕ ГРЕША, ТИ СИ АНГЕЛЪТ В БЯЛО С ЖЕЛЯЗНАТА КНИГА ОТ ПРОРОЧЕСТВАТА НА ТОБРУН.

— Същият! — Книгата дрънчеше от припряното прелистване.

„Какво става?“ — изръмжа Ревизорът.

— НЕ ЗНАМ КАК ДА ПОДХВАНА ТЕМАТА — промълви Смърт, без да обръща внимание на сивата фигура, — НО ТИ ПРИСЪСТВАШ ТУК НЕОФИЦИАЛНО.

Шумът секна.

— Що за приказки? — настръхна ангелът.

— ОТ ЦЯЛ ВЕК „КНИГА НА ТОБРУН“ НЕ СЕ СМЯТА ЗА ОФИЦИАЛНА ЦЪРКОВНА ДОГМА. ПРОРОКЪТ БРУТА ПРОЗРЯ, ЧЕ ТАЗИ ГЛАВА В НЕЯ ИЗРАЗЯВА МЕТАФОРИЧНО БОРБАТА ЗА НАДМОЩИЕ В РАННИТЕ ГОДИНИ НА ЦЪРКВАТА. НЕ Е ВКЛЮЧЕНА В ПРЕРАБОТЕНОТО ИЗДАНИЕ НА „КНИГА НА ОМ“ СЪГЛАСНО РЕШЕНИЕТО НА ЦЪРКОВНИЯ СЪБОР В ИЙ.

— Цялата ли са я махнали?

— СЪЖАЛЯВАМ.

— И какво излиза — изхвърлили са ме? Заедно със скапаните зайци и шуртенето на сироп?

— ДА.

— Дори момента, когато надувам тръбата ли?

— О, ДА.

— Сигурен ли си?

— ВИНАГИ И ВЪВ ВСИЧКО.

— Но ти си Смърт, а това е Апокалипсисът, нали? — умърлуши се ангелът. — Следователно…

— КОЛКОТО И ДА МИ Е НЕПРИЯТНО, ТИ ВЕЧЕ НЕ УЧАСТВАШ В ЦЕРЕМОНИЯТА.

С частичка от съзнанието си Смърт неуморно наблюдаваше Ревизора. Сивите твари слушаха внимателно всеки говорещ. Но този Ревизор не прикриваше нетърпението и досадата си…

Чувства, които ти дават живот. А Смърт знаеше как да се разправя с живите.

— И какво да правя сега? — разхленчи се ангелът. — Нали това чаках? Хилядолетия наред! — Взря се в желязната книга. — Хиляди скучни, еднообразни, прахосани години… — мънкаше си под носа.

„Приключихте ли с това недоразумение?“ — намеси се Ревизорът.

— Една-единствена важна сцена. Само толкова ми се полагаше. В нея беше предназначението ми. Чакаш, репетираш… И накрая някой те зачерква, само защото вече не било модно да препичаш еретиците. — В горчивината на гласа му се просмукваше гняв. — Естествено никому дори не е хрумнало да ме уведоми… — Изгледа ядосан ръждясалите страници. — Сега трябваше да се яви Мор…

— Да не закъснях? — разнесе се нов глас в нощта.

Към тях пристъпяше кон с нездрав блясък — досущ като гангренясала рана броени минути преди да дотича бръснарят, по съвместителство извършващ ампутации.

— ВЕЧЕ НЕ СЕ НАДЯВАХ ДА ДОЙДЕШ — обади се Смърт.

— Не ми се искаше — потече като гной гласът на Мор, — но хората непрекъснато ме радват с нови интересни болести.

„Дори да сте двама, не ви стигат силите!“ — излая Ревизорът в главите им.

Още един кон се показа от мрака. Имаше по себе си не повече плът от пушените ребърца.

— И аз се замислих — сподели поредният глас. — Май има неща, за които си струва да се биеш.

— Например?… — подкани Мор.

— Сандвичите с майонезен сос. Не можеш да им устоиш. Ах, този аромат на емулгатори, включени в списъка с разрешени хранителни добавки… Великолепно!

— Ха! Значи вие сте Глад? — сети се Ангелът с Желязната книга.

Пак започна да рони в тежките листове.

„Каква… каква е тази безсмислица за майонезен сос18?“ — разкрещя се Ревизорът.

Гняв, отбеляза Смърт. Силна емоция.

— Аз обичам ли майонезен сос? — попита нечий глас в тъмата.

Отвърна му женски глас:

— Не, скъпи, от него ти къркорят червата.

Конят на Война беше огромен и червен, а от седлото висяха глави на загинали бойци. Госпожа Война седеше намусена зад съпруга си.

— Събрахте се и четиримата — зарадва се ангелът. — Ударих джакпота! Ха, много ми пука за църковния събор в Ий!

Война бе увил вълнен шал около шията си. Погледна смутен останалите Конници.

— Той няма да се пресилва — рязко заговори госпожа Война. — И не му позволявайте да се забърква в опасни случки. Не е толкова силен, колкото си въобразява. Пък и лесно се обърква.

„Така-а… Ето я цялата банда“ — обобщи Ревизорът.

Злорадство, забеляза Смърт. И самодоволство.

Пак изгърмяха отгърнати метални листове. Ангелът с Желязната книга се пулеше озадачен.

— Всъщност тук май е допусната грешчица…

Никой не го слушаше.

„Хайде, изиграйте жалката си пантомима“ — смили се Ревизорът.

Сега пък ирония и ехидство, установи Смърт. Май прихващаха чувствата от онези, които се сдобиха с тела и отидоха в света. Всички дреболии, които се трупат и образуват… личност.

Война се извърна на седлото и подхвърли на съпругата си:

— В момента, мила, изобщо не съм объркан. Би ли слязла от коня?

— Спомни си какво стана, когато…

— Веднага, мила, бъди така добра.

Този път във все още любезния и хладнокръвен глас на Война отекна звън на стомана и бронз.

— Ъ-ъ… ами-и… — изведнъж се обърка госпожа Война. — Така говореше и преди ние да…

Тя се запъна, изчерви се щастливо и скочи от коня.

Война кимна на Смърт.

„А сега трябва да сеете гибел и разруха, и така нататък, и тям подобни“ — подкани ги Ревизорът.

Смърт също кимна. Във въздуха над нето Ангелът с Желязната книга търсеше с грохот ролята си по сценарий.

— ИМЕННО — потвърди Смърт. — НЕ Е УТОЧНЕНО ОБАЧЕ КЪДЕ ТРЯБВА ДА СЕЕМ ГИБЕЛ И РАЗРУХА.

„Как да те разбирам?!“ — изсъска Ревизорът, но пролича и страх.

Не можеше да проумее.

Смърт се ухили. За да се страхуваш, задължително е да имаш Аз. „Не позволявай нещо да ме сполети!“ Това е плачливата песен на страха.

— Той ти намеква — намеси се Война, — че помоли всички ни да решим на чия страна сме.

Четири меча изскочиха от ножниците и остриетата им сякаш пламнаха. Четири пришпорени коня се хвърлиха напред.

Ангелът с Желязната книга сведе поглед към госпожа Война.

— Извинете, можете ли да ми услужите с молив?

Сюзън надникна към Улицата на хитроумните занаятчии и изохка.

— Там гъмжи от тях… и май са се побъркали.

Единна също погледна.

— Не са луди. Типично поведение на Ревизори. Мерят, преценяват и уеднаквяват, ако е необходимо.

— Но сега вадят камъните на калдъръма!

— Подозирам, че не одобряват размерите им. Не обичаме разликите.

— Че какво сбъркано може да има в размерите на камък?!

— Достатъчно е да не отговаря на стандарта. Съжалявам.

Въздухът около Сюзън светна в синьо. За миг се мярна прозрачен човешки силует, завъртя се полека и изчезна.

Но в ухото й прозвуча глас: „Почти събрах сили. Ще се доберете ли до края на улицата?“

— Да. А ти сигурен ли си? Първия път нищо не можеше да направиш на часовника!

„Тогава не бях аз.“

Нещо накара Сюзън да се обърне. Нямаше я мълнията, щръкнала вдървено над замрелия град. Облаците се кълбяха като мастило, изсипано във вода. И в тях имаше отровножълти и червеникави проблясъци.

„Четиримата конници се сражават срещу останалите Ревизори“ — просвети я Лобсанг.

— Печелят ли битката?

Той не отговори.

— Попитах те дали…

„За мен е трудно да позная. Виждам… всичко, което би могло да се случи…“

Хаос не пренебрегваше историята на света.

Появяваха се нови идеи. Магьосници и философи измислиха нов Хаос, тоест сресаха древния Хаос и му сложиха вратовръзка. В това въплъщение на безпорядъка откриха друг ред, какъвто дори не бяха сънували. Има различни правила. От простите възникват сложните, а от сложните — друга простота. Хаосът е маска на реда…

Не прастария мрачен Хаос, изостанал от развиващата се Вселена, а нов-новеничък лъскав Хаос, лудуващ в сърцевината на всичко. Колкото и да беше чудато, струваше му се привлекателно. Даваше му причина да живее и занапред.

Рони Соах намести шапката на главата си. А, да, бе… как забрави да свърши и тази работа…

Млякото винаги беше вкусно и свежо. Всеки го хвалеше. Разбира се, за него не беше никакъв проблем да отиде навсякъде в седем сутринта. Щом дори Дядо Прас успяваше да се пъхне във всеки комин по света за една нощ, да доставиш млякото в града за една секунда не е кой знае какво постижение.

А с охлаждането му провървя поначало.

Господин Соах влезе в хладилната зала и дъхът му тутакси се превърна в премръзнала мъглица. По средата имаше разпалена печка. Той винаги купуваше най-качествени въглища от джуджетата, затова металните плочи червенееха. Би трябвало да е горещо като във фурна, но само се чуваше тихото съскане от борбата на напиращия мраз с огъня. Печката бумтеше и затова залата беше обикновен хладилник. Но ако я нямаше печката…

Рони отвори вратичката на обсипан със скреж шкаф и разби с юмрук натрупания лед, за да бръкне по-навътре.

Извади меч, по който с прашене пробягваха сини пламъчета.

Беше същински шедьовър. Притежаваше имагинерна скорост и негативна енергия, затова пък беше съвсем позитивно студен. Толкова студен, че излизаше в гръб на топлината и отмъкваше нещичко от нея. Изгарящ студ. Не бе имало нищо толкова студено, откакто възникна Вселената. Хаос дори беше склонен да твърди, че оттогава всичко е само хладко.

— Е, върнах се…

Петият конник потегли, съпровождан от слаба миризма на сирене.

Единна се обърна към другите двама и синьото сияние, което не се отделяше от групичката. Криеха се зад сергия с плодове.

— Предлагам ви нещо. Ние… тоест Ревизорите не се справят добре с изненадите. Винаги са склонни да се съвещават. И се подразбира, че първо трябва да има план, а чак след това да направят нещо.

— И какво от това? — обади се Сюзън.

— Предлагам да се държим безумно. Ти и… младежът тичайте право към магазина, а аз ще отвлека вниманието на Ревизорите. Смятам, че този старец трябва да ми помогне, защото бездруго скоро ще умре.

Мълчание.

— Правдива, но ненужна забележка — накрая промърмори Лу Цзе.

— Пак ли не спазих добрия тон…

— Можеше и да е по-добър. А нима в писанията не е речено „Всеки си отива, като му дойде времето“? — поучително изрече метачът — И още е речено „Винаги обличай чисто бельо, защото не знаеш кога някоя каруца ще те прегази на улицата“.

— Чистото бельо помага ли срещу прегазване?! — смая се Единна.

— Това е една от великите загадки на Пътя — призна Лу Цзе и кимна многозначително.

— Слушай — намеси се Сюзън, — не можем да допуснем да умреш просто така, за да стигнем ние до…

„Можем“ — прекъсна я Лобсанг.

— Защо?! — втресе се тя.

„Защото видях всичко.“

— Няма ли да споделиш с нас какво си видял? — изрече тя с присмеха, който досега пазеше за класната стая. — Изгаряме от нетърпение да чуем края на историята!

„Не разбираш правилно смисъла на думата «всичко».“

— Вие двамата — нареди Лу Цзе — се преместете зад онази каруца и си плюйте на петите, щом видите сигнала. Тръгвайте веднага!

— Какъв сигнал?

„Когато го видим, ще го познаем“ — обеща Лобсанг.

Лу Цзе изчака да се отдалечат. После нарами метлата си и излезе по средата на улицата, пълна със сиви фигури.

— Извинете, позволявате ли да привлека вниманието ви замалко?

— Но какви ги върши той?! — съскаше Сюзън, клекнала зад каруцата.

„Всички се събират около него — изтъкна Лобсанг. — И някои носят оръжия.“

— Значи те дават заповедите.

„Сигурна ли си?“

— Да. Поучиха се от хората. Ревизорите не са свикнали да се подчиняват на заповеди. Имат нужда от по-убедителни доводи.

„Той им говори за Първо правило, значи е намислил нещо. И според мен ще успее. Ето!“

— Какво направи той? Какво направи?

„Да вървим! С него всичко ще е наред!“

Сюзън хукна.

— Радвам се!

„Да, току-що му отсякоха главата…“