Крадец на време

Тик-так

На място, което не съществуваше доскоро, а и в момента го имаше с една-единствена цел, лъщеше гигантски казан.

— Петдесет хиляди литра лек крем с есенция от теменужки, разбъркан с тъмен шоколад — похвали се Хаос. — Има и слоеве лешников крем с пълномаслена сметана, както и области с мек карамел за изискано удоволствие.

— ЗНАЧИ… ТВЪРДИШ, ЧЕ ТОЗИ КАЗАН БИ МОГЪЛ ДА СЪЩЕСТВУВА НЯКЪДЕ В НАИСТИНА БЕЗКРАЙНОТО „НАВСЯКЪДЕ“, СЛЕДОВАТЕЛНО В МОМЕНТА СЪЩЕСТВУВА ТУК? — пак попита Смърт.

— Самата истина — потвърди Хаос.

— НО ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА ТАМ, КЪДЕТО БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ.

— Не е така. В момента трябва да бъде тук. Изчисленията изобщо не ме затрудниха.

— НИМА? ИЗЧИСЛЕНИЯ… — пренебрежително изсумтя Смърт. — ОБИКНОВЕНО СЕ ЗАДОВОЛЯВАМ С ПРОСТОТО ИЗВАЖДАНЕ.

— Освен това шоколадът изобщо не е рядък материал — оправда се Хаос. — Има цели планети, обвити в шоколад.

— СЕРИОЗНО?!

— Ами да.

— БИХ ПРЕДПОЧЕЛ — натърти Смърт — ТОЗИ ФАКТ ДА НЕ СТАНЕ ВСЕИЗВЕСТЕН. — Върна се при Единна, която чакаше в мрака. — НЕ Е НЕОБХОДИМО ДА ГО ПРАВИШ.

— А какво друго да избера? Предадох себеподобните си. И вече съм отвратително луда. Никъде и никога няма да съм на мястото си. А да остана тук ще бъде непоносима мъка.

Тя се взря в шоколадовата бездна.

После смъкна роклята си. Откри с изумление, че това я притесни, но се изправи надменно.

— Лъжица! — изрече властно и величествено протегна дясната си ръка.

Хаос с подчертано усърдие доизлъска сребърния черпак и й го подаде.

— Сбогом — промълви Единна и добави към Смърт: — Моля те, предай най-добрите ми пожелания на твоята внучка.

Отстъпи няколко крачки, засили се и скочи в безупречна дъга.

Шоколадовата повърхност я погълна почти беззвучно. Двамата зрители изчакаха ленивите мазни вълнички да се слегнат.

— Една дама, която знаеше що е стил — отбеляза Хаос. — Жалко…

— ДА. И АЗ СИ ГО ПОМИСЛИХ.

— Е, беше ми приятно… допреди тази случка. Време е да си вървя — заяви Хаос.

— ПАК ЛИ ЩЕ РАЗНАСЯШ МЛЯКОТО?

— Хората разчитат на мен.

Смърт го изгледа с уважение.

— ЩЕ БЪДЕ… ИНТЕРЕСНО ОТНОВО ДА СИ СРЕД НАС.

— Ъхъ. Няма спор. Ти няма ли да тръгваш?

— ЩЕ ПОЧАКАМ ТУК ОЩЕ МАЛКО.

— Защо?

— ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ.

— Аха…

— ИМЕННО.

След няколко минути Смърт пъхна ръка под наметалото си и извади животомер — толкова малък и лек, че би могъл да принадлежи на кукла. Обърна се.

— Но… нали умрях? — промълви Единна.

— ДА. ТОВА Е СЛЕДВАЩАТА ЧАСТ…

Тик-так

Ема Робъртсън седеше в класната стая, бърчеше чело и гризеше молива си. После се впусна да пише бавно, но с решимостта на човек, споделяш велика тайна.

Зад своето бюро Сюзън си отпускаше душата. Гледката на наведените над тетрадките главици не може да се сравни с нищо. Прозорливата учителка се възползва от всяка възможност, а посещението при госпожа Ог се оказа много поучително. Дори в излишък.

Класна стая, в която цари ред и тишина, си има присъщите миризми на подострени моливи, боички, отдавна починало насекомо, лепило и — разбира се! — лекия аромат на Били.

Срещата й с нейния дядо не беше лека и за двамата. Тя му се разфуча, че е крил толкова неща от нея. Естествено той отрече. Кажеш ли на хората какво съдържа бъдещето, то вече няма да го съдържа. Логично. То се знае. За съжаление Сюзън мислеше предимно логично. Отново се върнаха към напрегнатите и възхладни отношения, в които прекарваха почти цялото си време. Мъничкото им семейство се крепеше на разногласията. Тя умуваше дали това не е най-нормалното състояние на едно семейство. А когато ножът опре в кокала (благодаря за полезните поговорки, госпожо Ог!), отново ще разчитат един на друг, без да се замислят. Иначе ще внимават да не си пречат взаимно.

Не бе виждала Смърт на мишките наскоро. Не смееше да се надява, че е мъртъв. Впрочем досега това не го бе възпирало.

Така се подсети за нещото под капака на бюрото. Сюзън строго забраняваше храненето през учебните часове и се придържаше към възгледа, че щом има правила, те важат и за нея. Иначе са обикновена тирания. Но дали правилата не съществуват, за да помислиш добре, преди да ги нарушиш?

Между книгите и контролните беше скрита половин кутия от най-евтината бонбониера на „Хигс и Микинс“.

Изобщо не се затрудни да повдигне капака и да пъхне ръка, без да променя подобаващото си изражение на учителка. Търсещите пръсти напипаха шоколад сред хартийките и я осведомиха, че е хванала проклет бонбон с нуга. Но тя не се поколеба. Животът е суров. Понякога ти се пада нуга.

Побърза да вземе ключовете и да отиде при шкафа с помощните материали. Надяваше се, че походката й е на човек, наумил си да провери моливите. В края на краищата не се знае какво става с тези моливи. Редно е да ги държиш под око.

Вратичката на огромния шкаф щракна зад нея и само светлината, процеждаща се през пролуката, разсейваше сумрака. Тя пъхна бонбона в устата си и затвори очи.

Леко картонено стъргане я принуди да ги отвори широко. Капаците се издигаха плавно над кутиите със златните и сребърните звезди.

Звездите се изсипаха и полетяха из сенките в шкафа, грейнаха лъчезарно — истинска миниатюрна галактика.

Сюзън ги погледа и отсече:

— Добре, привлече вниманието ми, който ще да си ти.

Е, това възнамеряваше да каже. Но странната лепкавост на бонбона с нуга й позволи да произнесе „Обе, ивлее нимаието ми, ойто и да ши“.

По дяволите!

Звездите обикаляха в спирала около главата й, а в шкафа се спусна космически мрак.

— Ако ши ти, Шмърт на мишките!… — предъвка тя.

— Аз съм — обади се Лобсанг.

Тик-так

Дори бонбон с нуга не е пречка да изживееш съвършен миг.