Крадец на време

Тик-так

Около Главината имаше огромни планини. Но не всички върхове, които се извисяваха над храма, имаха свои имена. Бяха твърде много. Само боговете разполагат с достатъчно време, за да дадат име на всяко камъче по брега, обаче на тях не им стига търпението.

Меден рудник беше достатъчно дребен голям връх, за да получи име. Лобсанг се събуди и видя как изгревът очертава килнатата му грамада, изпъчила се над околните по-скромни възвишения.

Понякога боговете проявяват и забележителна липса на изисканост. Допускат изгреви и залези в смехотворно нелепи оттенъци на розовото и синьото. Всеки изтънчен творец би ги отхвърлил като изпълнение на въодушевен аматьор, който никога през живота си не се е вглеждал зорко в небето. Такъв беше и днешният изгрев. Човек се взира в подобен изгрев и мърмори: „Не може да е истински, щом небето е оцветено в розово, каквото има само на някои хирургически ръкавици.“

И все пак беше прекрасен изгрев.15

Лобсанг бе затрупан наполовина от снопове суха орлова папрат. Йети не се виждаше никъде.

Тук се бе запролетило. Още имаше сняг, но тук-там с оголени петна и намек за зеленина. Огледа се и забеляза напъпили листа.

Лу Цзе стоеше по-настрана и зяпаше нагоре към едно дърво. Не се обърна, когато Лобсанг го доближи.

— Къде е йети?

— Не би слязъл чак дотук. Душа не ми дава да помоля един йети да напусне снеговете — прошепна Лу Цзе.

— Аха… — прошепна Лобсанг. — Ъ-ъ… а защо шепнем?

— Погледни птицата.

Тя бе кацнала при едно разклонение до нещо като къщичка за птици. Кълвеше горе-долу обло парче дърво, което притискаше с едното си краче.

— Май оправят старо гнездо — предположи Лу Цзе. — Не може да са свършили толкова много работа в самото начало на сезона.

— Прилича на някаква стара кутия — сподели Лобсанг. Присви очи, за да вижда по-добре. — Да не е стар… часовник?

— Виж какво кълве птицата — посъветва го Лу Цзе.

— Ами прилича на… грубовато зъбно колело ли?! Но защо…

— Наблюдателен си. Това, момко, е часовникарска кукувичка. Младичка, като я гледам, мъчи се да направи гнездо, за да привлече мъжкар. Не че има голям шанс… Виждаш ли? Объркала е цифрите и е наместила стрелките накриво.

— Птица, която изработва часовници?! Мислех, че часовникарската кукувичка е механична и изскача на всеки кръгъл…

— А според теб откъде хората са заимствали тази смахната идея?

— Но това си е направо чудо!

— Че защо? — усъмни се Лу Цзе. — Работят едва-едва, и то не повече от половин час, откъм точност са същински боклук, а горките глуповати мъжкари се побъркват от усилията да ги поддържат навити.

— Но дори да е така…

— Мен ако питаш, всяко нещо се случва все някъде — прекъсна го Лу Цзе. — И не заслужава да се вдига чак такъв шум около него. Остана ли ни храна?

— Не. Доядохме я снощи — обясни Лобсанг и добави с надежда: — Ъ-ъ… Чувал съм истории как най-напредналите монаси можели да се поддържат с… така, де, жизнената сила в самия въздух…

— Само на някоя планета с името Наденица, предполагам — отрече Лу Цзе. — Не. Ще заобиколим Меден рудник и ще си намерим нещо в долините от другата му страна. Да вървим, нямаме много време.

„Но имахме достатъчно, за да зяпаме някаква птица“ — не пропусна да забележи Лобсанг, докато оставяше света наоколо да посинее и избледнее. Тази мисъл му вдъхна спокойствие.

Вървяха лесно по незаснежена земя, ако внимаваха да не се натъкнат на необичайната съпротива, оказвана от храстите и по-високата трева. Лу Цзе крачеше отпред, чудато пъстър и недействителен на фона на обезцветената местност.

Подминаха входовете на джуджешките рудници, дали името на близкия връх, но не видяха никого над земята. Лобсанг беше доволен. Статуите, които зърваше предишния ден в селата, не бяха мъртви, а само замръзнали в друго течение на времето. Лу Цзе му забрани да припарва до хората, но можеше да си спести думите. За момчето да ги доближи беше равно на някакво особено нахалство. И още по-неприятно се почувства, щом осъзна, че те все пак се движат, макар и много, много бавно…

Слънцето се отлепи съвсем мъничко от хоризонта, а двамата вече слязоха в по-топлите гори по планинския склон, обърнат към Ръба. Тук местността имаше по-опитомен вид. Дивечовата пътека пресичаше поточе, където срещаше стар коларски път, който обаче още не беше обраснал.

Лобсанг се обърна, щом преджапа, и видя как водата съвсем бавно запълва дупките, оставени от стъпалата му.

Подобно на останалите послушници и той бе обучен да цепи времето по заснежените полета над долината. Монасите твърдяха, че така никой нямало да пострада, но не уточняваха каква беля биха могли да си навлекат. Лобсанг за пръв път цепеше времето в истински обитаеми земи извън манастира.

Великолепно! Птици, замрели в небето. Ранобудни пчели, смръзнали се над разтворени цветчета. Светът сякаш беше кристал, в който са сковани живи същества.

Лобсанг позабави крачка до стадо сърни, похапващи трева, и погледа как едното око на най-близката се завърта към него с мудността на геоложки процес. Виждаше мускулите под кожата да се напрягат за бягство…

— Време за по една пръчица дим — обади се Лу Цзе.

Светът около Лобсанг ускори ритъма си. Сърните избягаха и сякаш отнесоха със себе си вълшебството на мига.

— Защо пък „пръчица дим“? — не разбра момчето.

— Ходил ли си някога до Четирите хикса?

— Не съм. Но един от барманите в „Гроздът“ е оттам.

Лу Цзе запали тънка папироска.

— Кой знае… — вдигна рамене. — Май напоследък всеки барман казва, че е оттам. Особена страна. С огромен извор на време по средата, голяма полза имаме от него. Времето и пространството са страшно оплетени. Може и да е заради онази тяхна бира. Все пак е приятно място. Я сега огледай какво има под теб.

От едната страна на поляната земята се спускаше стръмно, показваха се само върховете на дърветата, а по-нататък имаше малка шарения от ниви и градини, скътани в гънка на планината. В далечината се различаваше клисура и на Лобсанг му се стори, че там се мержелее мост.

— Не е кой знае какво — сподели впечатленията си. — Не страна, а някакъв рафт.

— Ама е страна на вещици — поправи го Лу Цзе. — И ние ще вземем метла назаем. Единственият превоз, който ни върши работа.

— Това не е ли… хъм, намеса в хода на историята? Все пак съм чувал, че няма страшно да го правим във високите долини, но тук, долу — в света…

— Вярно, абсолютно забранено е — потвърди Лу Цзе. — Тъкмо защото е „намеса в хода на историята“. Само трябва да внимаваме с вещицата. Някои направо преливат от хитроумие. — Изглежда разчете правилно изражението на Лобсанг — Ей, помисли — за какво са правилата? За да обмислиш добре как да ги нарушаваш.

— Но…

Лу Цзе въздъхна и отщипа огънчето на папироската.

— Наблюдават ни.

Лобсанг се обърна светкавично. Наоколо имаше само дървета и насекоми, бръмчащи в ранното утро.

— Там, горе — посочи Лу Цзе.

Един гарван бе кацнал в рошавата корона на ела, прекършена от зимните бури. Гледаше ги как се взират в него.

— Кряк? — опита гласа си птицата.

— Някакъв си гарван — установи Лобсанг. — И в долината ги има на цели ята.

— Вторачи се в нас, щом спряхме.

— Метачо, навсякъде из планините е пълно с гарвани.

— Видях го и когато срещнахме йети — настоя Лу Цзе.

— Ами всичко е ясно. Съвпадение. Нито един гарван не лети толкова бързо.

— Може пък да е по-особен гарван — допусна Лу Цзе. — Впрочем не е планинска птица, а от равнините. Планинските гарвани грачат, а не крякат. И защо сме му толкова интересни?

— Малко е… стряскащо да смяташ, че те следи птица — вметна Лобсанг.

— Когато човек стане на моите години, обръща внимание на тварите в небето. — Лу Цзе вдигна рамене и се ухили. — Защото се безпокои да не са лешояди.

Навлязоха във времето и изчезнаха.

Гарванът разроши перата си.

— „Трак“ ли трябваше да бъде? — промърмори. — По дяволите…

Тик-так

Лобсанг порови под стряхата на покрива и пръстите му напипаха метла, пъхната в напластената тръстика.

— Много ми прилича на кражба — не скри мнението си, докато Лу Цзе му помагаше да слезе.

— Не си прав — възрази метачът и вдигна метлата така, че да погледне по дължината й. — Ще ти обясня защо. Ако оправим бъркотията, ще я върнем, когато се прибираме и тя изобщо няма да научи, че сме си услужили… а ако нищо не свършим, е… пак няма да научи. Честно казано, тези вещици никак не се грижат за дръжките. А погледни и метличината от тази страна. С такова нещо не бих почистил дори дъното на езерце! Какво да се прави… пак ще мерим времето по часовник, момко. Хич не ми се и мисли да фуча на метла, докато цепя времето.

Яхна дръжката и се вкопчи в нея. Тя леко се надигна над земята.

— Поне подемната сила си я бива — одобри метачът. — Ти можеш да седнеш удобно отзад. Хвани се здраво и се загърни с расото. Ще те продуха силничко.

Лобсанг се настани и метлата политна. Щом се изравниха е ниските клони около поляната, срещнаха погледа на гарвана.

Той присви глава смутено и се озърна насам-натам в желанието си да ги следи и с двете си очи.

— Питам се дали ще грачиш или ще крякаш — промълви Лу Цзе уж на себе си.

— Грак — отвърна гарванът.

— Значи не си онзи гарван, който зърнахме от другата страна на планината.

— Кой, аз ли? Как може?! — отрече птицата. — По ония места се кряка.

— Само проверявам.

Метлата се издигна в небето и се понесе над дърветата в посока към Главината.

Гарванът разроши пера и примигна.

— По дяволите!

Подскочи по клоните и стигна до седналия Смърт на мишките.

— ПИСУК?

— Слушай, ако искаш да работя под прикритие, вземи да ми намериш някоя книга по орнитология, спогодихме ли се? Хайде да тръгваме, че иначе никога няма да ги настигна.

Тик-так

Смърт намери Глад в един наскоро открит ресторант в Генуа. Бе заел сам цяло сепаре и похапваше патица с петнист ориз. Глад го посрещна с думите:

— О, ти ли си…

— АЗ СЪМ. ТРЯБВА ДА СЕ ЯВИМ НА КОНЕ. СИГУРНО СИ ПОЛУЧИЛ СЪОБЩЕНИЕТО МИ.

— Я си придърпай стол — изсъска му Глад. — Тук приготвят чудни наденички от алигатор.

— ВЕЧЕ ТИ КАЗАХ — ТРЯБВА ДА СЕ ЯВИМ НА КОНЕ.

— Защо?

Смърт седна и се зае да обяснява. Глад го слушаше, без да се откъсва от храненето.

— Проумях — заяви накрая. — Благодаря, но няма да участвам.

— НЯМА ДА УЧАСТВАШ ЛИ? НО ТИ СИ ЕДИН ОТ КОННИЦИТЕ!

— Да, естествено. Но каква е моята роля този път?

— МОЛЯ?

— Доколкото разбирам, не се предвижда масов глад, нали? Или някакъв недостиг на храна, поне формално?

— Е, НЕ. И ФОРМАЛНО НЕ СЕ ПРЕДВИЖДА, ОЧЕВИДНО Е, НО…

— Значи се оказва, че ще изляза на сцената само да махам с ръчичка. Благодаря, не искам.

— ПРЕДИ СЕ ЯВЯВАШЕ ВСЕКИ ПЪТ — укори го Смърт.

Глад нехайно махна с ръка, стиснала оглозгана кост.

— Само че преди можехме да разчитаме на свестни апокалипсиси — изтъкна и доизсмука костния мозък. — Направо можехме да впием зъби в тях, така да се каже.

— И ВСЕ ПАК НАСТЪПВА КРАЯТ НА СВЕТА.

Глад отмести празната чиния и разлисти менюто.

— Има и други светове. Смърт, ти си прекалено сантиментален. Открай време ти го казвам.

Смърт се изправи. Хората бяха сътворили и Глад. Вярно, винаги е имало сушави години или гъсти облаци от скакалци, но за да настъпи сериозен глад, за да се превърне плодородната земя в прашна пустиня заради нечия тъпотия и алчност, е необходима човешка намеса. И Глад трупаше наглост.

— СЪЖАЛЯВАМ — отрони Смърт. — ЧЕ ОТНЕХ ОТ ВРЕМЕТО ТИ.

Излезе самотен на гъмжащата от минувачи улица.

Тик-так

Метлата се стрелна надолу към равнините и полетя трийсетина метра над земята.

— Вече сме на прав път! — посочи Лу Цзе.

Лобсанг се взря в тънката дървена кула, по която се трупаха кутии със сложна форма. В далечината друга кула се открояваше като клечка за зъби в утринната светлина.

— Семафорни кули! — провикна се Лу Цзе. — Виждал ли си ги досега?

— Само в града! — отвърна с крясък Лобсанг, за да се чуят думите му в насрещния вятър.

— Ето ти я Голямата линия! — гръмогласно продължи метачът. — Права като стрела чак до града! Няма да правим нищо друго освен да летим покрай нея!

Лобсанг се бе вкопчил с все сила. Долу нямаше сняг и пролетта като че беше в разгара си. Затова му се струваше несправедливо, че е по-близо до слънцето, но въздухът сякаш замръзва и вятърът го натиква вледеняващо в плътта му.

— Много е студено тук!

— Ами да! Казах ли ти вече за двойно плетените гащи?

— Да!

— Имам резервни в торбата. Можеш да ги обуеш при първото спиране!

— Личните ти резервни гащи ли?

— Да! Не са толкова хубави, но са грижливо закърпени!

— Благодаря, но не искам!

— Прани са!

— Лу Цзе…

— Казвай.

— Защо не можем да цепим времето, докато сме яхнали тази измишльотина?

Отдавна подминаха кулата. Втората вече приличаше на молив. Черно-белите щори по кутиите примигваха под слънчевите лъчи.

— Знаеш ли какво ще се случи, ако цепиш времето върху возило, задвижвано с магия, което се носи с над сто километра в час?

— Не знам!

— И аз! И не желая да науча!