Крадец на време

Тик-так

Кое е това момиче?

Мадам Фраут, директорка на „Академия Фраут“ и създателка на „Метода на Фраут за обучение чрез забавление“, често се улавяше да умува над този въпрос, когато й предстоеше разговор с госпожица Сюзън. Разбира се, момичето беше нейна служителка, но… Честно казано, мадам Фраут не беше особено веща по темата за дисциплината и вероятно в това се криеха подбудите й да измисли своя Метод, който пък не изискваше никаква дисциплина. Почти винаги разчиташе на беседите с жизнерадостен тон, докато човекът отсреща не се откаже от ината си само защото го е срам заради нея.

Но госпожица Сюзън изглежда никога не се срамуваше от нищо.

— Причината да ви повикам тук, Сюзън, е… ъ-хъм, причината е…

— Оплаквания ли е имало? — подсказа й госпожица Сюзън.

— Ъ-ъ, не… ъ-ъ… макар че госпожица Смит ми каза… децата от вашия клас били… ъ-ъ, размирници. И твърди, че умението им да четат било твърде развито за нещастие…

— Госпожица Смит смята, че хубава книга е онази, в която се разказва за едно момченце и неговото кученце, което гони голяма червена топка. А моите деца свикнаха да очакват сюжет в книгите. Нищо чудно, че губят търпение. В момента с тях четем „Мрачни приказки“.

— Сюзън, това беше много груба забележка.

— Напротив, мадам. Беше изключително учтиво изказване. Щеше да е грубо, ако кажех, че цял кръг на ада е отделен за учителки като госпожица Смит.

— Но това е ужа… — Мадам Фраут се запъна и започна отново. — Засега изобщо не би трябвало да ги учите да четат! — сопна се тя, но с явна немощ.

Мадам Фраут се сви по-назад на стола си, щом госпожица Сюзън вдигна поглед към очите й. Момичето имаше смразяващата способност да насочва цялото си внимание към събеседника. Само забележимо по-свестен човек от мадам Фраут би могъл да издържи пробойната сила на този поглед. Той задълбаваше в душата и очертаваше червени кръгчета около частите й, които не харесваше. Погледнеше ли те, госпожица Сюзън сякаш поставяше оценка.

— Исках да кажа — смотолеви директорката, — че детството е време за игра и…

— … учение — допълни госпожица Сюзън.

— Учение чрез игра — вметна мадам Фраут и й олекна, че се измъкна на позната територия. — В края на краищата котенцата и кученцата…

— … порастват и стават котки и кучета, а това е още по-скучно — прекъсна я госпожица Сюзън, — докато децата би трябвало да пораснат до зрелост.

Мадам Фраут въздъхна. Не виждаше как да постигне някакъв напредък. Всеки път се повтаряше едно и също. Знаеше, че е безсилна. Новините за госпожица Сюзън се разнасяха. Разтревожени родители бяха потърсили спасение в „учението чрез игра“, защото се бяха отчаяли, че отрочетата им ще свикнат с „учението чрез вслушване в думите на околните“. Напоследък установяваха, че децата се прибират вкъщи донякъде укротени и склонни към размисъл, а и отрупани с домашна работа, която — изумително! — вършеха, без да ги подканят и дори с помощта на кучето. Връщаха се у дома и с разни истории за госпожица Сюзън.

Госпожица Сюзън говорела всички езици. Тя знаела всичко за всяко нещо. От нея бликали чудесни идеи за учебни екскурзии…

… което беше особено смущаващо, защото доколкото мадам Фраут знаеше, нямаше нито една официално организирана екскурзия. Минеше ли край класната стая на госпожица Сюзън, чуваше делова тишина. Това я дразнеше. Напомняше й за лошото отминало време, когато децата били „държани насила“ в класните стаи, в тези същински „тъмници за детския ум“. Но други учителки твърдяха, че имало и звуци. Понякога се чувало слабо плискане на морски вълни или шумове на джунгла. А и мадам Фраут би могла да се закълне (ако беше от хората, които се кълнат в нещо), че поне веднъж отвътре се разнасяше врява на разгорещена битка. Това нерядко беше присъщо на „учението чрез игра“, но в конкретния случай гръмкият зов на бойни рогове, свистенето на стрели и писъците на посечените й се сториха прекомерни.

Втурна се да отвори вратата и усети как нещо изсъска покрай главата й. Завари госпожица Сюзън седнала на табуретка, а класът се бе подредил със скръстени крака в притихнал и захласнат, полукръг пред нея. Мадам Фраут ненавиждаше тъкмо такива старомодни сценки, сякаш децата бяха някакви „молители пред олтара на знанието“.

Никой не продума. Зяпналите я деца и госпожица Сюзън подчертаха ясно с учтивото си мълчание, че я чакат да излезе.

Тя изхвърча гневно в коридора и бравата щракна зад гърба й. Чак тогава зърна дългата, грубо изработена стрела, която още потрепваше в отсрещната стена.

Мадам Фраут се обърна към вратата с познатата зелена боя и пак погледна към стрелата.

Която вече липсваше.

Прехвърли Джейсън в класа на госпожица Сюзън. Съзнаваше колко жестоко постъпва, от друга страна обаче смяташе, че води своеобразна необявена война.

Ако децата бяха оръжия, Джейсън щеше да бъде забранен с международен договор. Родителите на момчето пърхаха около него, а то успяваше да задържи вниманието си върху нещо за около минус пет-шест секунди, освен когато се впуснеше в изобретателна жестокост спрямо малки пухкави животинки. Тогава проявяваше завидно търпение. Джейсън риташе, удряше, хапеше и плюеше. А рисунките му уплашиха до полуда дори госпожица Смит, която обикновено се сещаше за какво да похвали всяко дете. Той несъмнено беше дете с особени потребности. Според общото мнение в учителската стая първата неотложна необходимост беше прогонването на злите духове от него.

Мадам Фраут стигна до падението да подслушва зад вратата. Чу първата бясна лиготия на Джейсън за деня, после настана тишина. Не различи добре думите на госпожица Сюзън.

Половин час по-късно си измисли повод да влезе в класната стая. Джейсън помагаше на две момиченца да изработят картонено зайче.

След време родителите му споделиха, че били смаяни от промяната у тяхното дете, но — както се оказа — Джейсън вече настоявал да заспива само със запален фенер в стаята.

Мадам Фраут се помъчи да разпита новопостъпилата учителка. Все пак дори блестящите препоръки не отменяха факта, че госпожица Сюзън беше нейна служителка. Сблъска се със затруднение — госпожица Сюзън някак успяваше да й пробута какви ли не приказки, така че мадам Фраут прекратяваше разговора предоволна. Едва в кабинета си установяваше, че не е чула нито един изчерпателен отговор, но беше твърде късно.

И продължи да си бъде твърде късно, защото вече имаше списък на деца, чакащи да бъдат приети в училището. Родителите бяха готови да се избият, за да настанят чедата си в паралелката на госпожица Сюзън. А що се отнася до някои истории, които малчуганите разказваха у дома… Е, всеизвестно е какво живо въображение имат децата, нали?

Въпреки всичко не можеше да подмине току-така съчинението на Риченда Хигс. Мадам Фраут напипа очилата си — беше прекалено суетна да ги носи през цялото време на носа си и те висяха на верижка около шията й. Пак се зачете в текста, който гласеше:

Мадам Фраут подаде листчето над бюрото, а госпожица Сюзън го взе и се взря сериозно. Извади червен молив от джоба си, нанесе няколко поправки и върна съчинението.

— Е? — подкани я мадам Фраут.

— Да, още не е много добре с правописа. И все пак е направила смел опит.

— А кой… Какъв е този голям бял кон в класната стая?

Госпожица Сюзън я изгледа със съжаление и промълви:

— Мадам, как е възможно някой да доведе кон в класната стая? Нали трябва да го качи по две стълбища?

Този път обаче мадам Фраут нямаше намерение да губи устрема си. Подаде още едно кратко съчинение.

— Караконджули ли, Сюзън? — процеди мадам Фраут.

— Ех, какви са фантазьори тези дечица — отрони госпожица Сюзън, без мускулче да трепне на лицето й.

— Нима запознавате толкова малки деца със света на окултното? — попита мадам Фраут, изпълнена с подозрения.

Твърде добре знаеше, че такива приумици водят до ужасни разправии с родителите.

— О, да.

— Какво?! Но защо?!

— За да не се стреснат като по-големи — невъзмутимо обясни госпожица Сюзън.

— Госпожа Робъртсън обаче сподели с мен, че нейната Ема обикаляла къщата и търсела чудовища в шкафовете! А досега винаги се е страхувала ОТ тях!

— Носила ли е пръчка? — прояви интерес Сюзън.

— Носила е сабята на баща си!

— Бива си го това момиче.

— Чуйте ме, Сюзън… Струва ми се, че се досещам какво се опитвате да постигнете… — подхвана мадам Фраут, макар че нямаше и помен от досещане. — … но родителите не проявяват разбиране към подобни начинания.

— Така е — съгласи се госпожица Сюзън. — Откровено казано, понякога си мисля, че хората трябва да бъдат подлагани на строг изпит, за да им се разреши да станат родители. А не само да владеят практическите умения.

— Въпреки всичко сме длъжни да уважаваме и тяхното мнение — възрази мадам Фраут, но крайно неубедително, защото и нея честичко я спохождаха подобни идеи.

Ами онази родителска среща? Мадам беше твърде неспокойна, за да следи по-внимателно какво прави най-новата учителка. Само виждаше, че сяда при родителските двойки и им говори кротко. Така беше до мига, когато майката на Джейсън награби един стол и подгони бащата, за да го халоса. На следващия ден в училището за госпожица Сюзън бе доставен огромен букет от майката и още по-великански сноп цветя от бащата.

Немалко други майки и бащи си тръгнаха от срещата с госпожица Сюзън угрижени или разтревожени. Мадам Фраут не се съмняваше, че е имало въздействие, защото щом наближи моментът родителите да платят таксата за следващия срок, за пръв път видя всички да носят парите с такова желание.

Ето, пак същото… Директорката мадам Фраут, която неспирно мислеше за доброто си име, разходите и таксите, понякога неволно се заслушваше в слабичкия гласец на госпожица Фраут, която някога беше способна, макар и притеснителна учителка, а напоследък свиркаше възторжено и насърчаваше от душа Сюзън да продължава в същия дух.

Момичето пред нея като че се обезпокои.

— Мадам, недоволна ли сте от моята работа?

И мадам Фраут тутакси изпадна в безизходица. Никак не беше доволна, но по най-неподходящите причини. С всяка минута през този разговор проумяваше все по-отчетливо, че не би посмяла да уволни госпожица Сюзън или, което щеше да е още по-лошо, да я пусне да си отиде по свое желание. Ако Сюзън основеше училище и мълвата плъзнеше, тукашният рай на „учението чрез забавление“ щеше да умре от кръвозагуба заради избягалите ученици и загубените такси.

— Да, разбира се… Не, всъщност не… в един или друг смисъл… — оплете се и изведнъж забеляза, че госпожица Сюзън се е вторачила някъде встрани.

Там имаше… Мадам Фраут припряно хвана очилата си, но верижката се оплете в копчетата на блузата й. Присви очи към лавицата над камината и се помъчи да различи нещо в размазаното петно.

— О, но това прилича на… бял плъх с черно наметалце — смънка тя. — И отгоре на всичко ходи на задните си лапички! Вие виждате ли го?

— Не мога да си представя плъх с наметалце — отрече госпожица Сюзън.

После въздъхна и щракна с пръсти. Не че щракането имаше някакво значение, по-важно беше, че времето спря.

Поне за всекиго освен за госпожица Сюзън.

Не спря и за плъхчето върху лавицата.

По-точно беше скелетче на плъх, но това не му пречеше да предприеме опит за кражба от стъкленицата с бонбонки, които мадам Фраут държеше в кабинета си за „добрите дечица“.

Сюзън прекрачи натам решително и хвана наметалцето за яката.

— ПИСУК? — невинно попита Смърт на мишките.

— Знаех си, че беше ти! — троснато заяви Сюзън. — Как смееш отново да идваш тук?! Не схвана ли намека онзи ден? И не си мисли, че не те видях, когато дойде да прибереш Хенри Хамстера миналия месец! Знаеш ли колко е трудно да преподаваш география, когато виждаш някой да рита с такова удоволствие малката въртележка в клетката?

— НХЪ, НХЪ, НХЪ — разкикоти се плъхчето.

— И хрускаш бонбон! Веднага го върни в стъкленицата!

Сюзън пусна плъхчето на бюрото пред временно вцепенената мадам Фраут и се подвоуми.

Открай време много внимаваше да се държи прилично, но понякога на човек му се налага да признае и пред себе си кой е всъщност. Затова издърпа най-долното чекмедже и провери докъде е спаднала течността в бутилката, която беше закрилничка и утешителка на мадам в прекрасния свят на образованието. Установи с удоволствие, че през последните дни старото момиче е гълтало по-умерено този бълвоч. Повечето хора си имат собствено средство да запълват празнотите между своите представи и действителността, понякога далеч по-неприятно от едно шише джин.

Освен това отдели малко внимание на личните книжа на мадам. За Сюзън няма как да не кажем, че и за миг не би се усъмнила дали в постъпката й има нещо нередно, но не би одобрила, разбира се, ако я извърши някой друг освен Сюзън Сто Хелит. Книжата бяха прибрани в нелошо изработен сейф, който би отворил работа и на изпечен касоразбивач за поне двайсетина минути. Фактът, че вратичката се отвори след първото докосване на пръстите й, подсказваше особените обстоятелства.

За госпожица Сюзън не съществуваха затворени врати. Това си беше семейна черта. Някои вродени особености се наследяват чрез душата.

Щом се запозна с текущите училищни дела, преди всичко за да натякне на плъхчето, че никой не може да я призовава незабавно, тя се изправи.

— Добре, де — промълви отегчено. — Ти ще ми досаждаш неуморно, нали? Во век и веков.

Смърт на мишките склони глава настрана и я изгледа.

— ПИСУК — изцвърча подкупващо.

— Е, да, харесвам си го — призна тя. — По своему. Но… и ти знаеш, че така не бива. За какво съм му притрябвала аз? Та той е Смърт! Не може да се каже, че е безпомощен! А аз съм обикновен човек!

Плъхчето изписука отново, скочи на пода и се втурна през затворената врата. След секунда пак се подаде и й махна настойчиво.

— Ох, както кажеш — примири се Сюзън. — Обикновен човек съм през повечето време.

Тик-так

А кой ли е пък този Лу Цзе?

Рано или късно всеки послушник стигаше до този сложно заплетен въпрос. Случваше се да минат години, преди да открият, че дребничкият човечец, който премиташе подовете наоколо и безропотно извозваше съдържанието на помийната яма, а нерядко ръсеше объркващи сентенции, присъщи за някаква далечна страна, е именно легендарният герой, който им обещаваха да срещнат някой ден. И тогава, застанеха ли пред него, най-прозорливите сред тях всъщност се изправяха пред себе си.

Повечето метачи идваха от селцата в долината. Смятаха ги за служители на манастира, но никой не ги почиташе. Вършеха цялата черна работа, която другите не искаха да вършат. Те бяха… фигури от фона — подкастряха черешовите дръвчета, миеха с парцал пода, почистваха езерцата с шараните и непрекъснато метяха. Нямаха имена. Тоест… по-склонен към размисъл послушник би си напомнил, че те несъмнено имат имена, защото метачите все някак се разпознават помежду си. На територията на манастира обаче никой не изричаше имената им, а само нареждания какво да свършат. Не се знаеше къде отиват нощем. Не бяха нищо повече от метачи. Но пък същото важеше и за Лу Цзе.

Един ден групичка старши послушници решиха да сторят пакост и прекатуриха с ритници малкото олтарче, което Лу Цзе бе поставил до спалната си рогозка.

На другия ден нито един метач не се зае с работата си. Останаха си по колибите, чиито врати бяха залостили. След като разпита за причината, игуменът (по онова време петдесетгодишен за пореден път) извика тримата послушници в своята стая. На стената бяха облегнати три метли. Ето какво рече на послушниците:

— Знаете ли за страшната битка на Петте града, която не се разгоряла, защото вестоносецът пристигнал навреме?

Знаеха. Това беше един от първите им уроци. Поклониха се подплашено, защото пред тях все пак седеше самият игумен.

— Следователно знаете, че когато от единия крак на коня паднала подковата, ездачът съзрял старец, който бутал по пътя количка с наковалня и носел сандъче с ковашки инструменти?

Знаеха.

— А знаете ли, че този човек беше Лу Цзе?

Знаеха.

— Несъмнено знаете и че Джанда Трап, Велик майстор на окидоки, торо-фу и чанг-фу, е отстъпвал досега пред един-единствен човек?

Знаеха.

— И че този човек е Лу Цзе?

Знаеха.

— Знаете добре и че снощи сритахте един малък олтар, нали?

Знаеха.

— А знаехте ли, че олтарът си има и собственик?

Мълчаха. И тогава най-схватливият сред послушниците застина от уплаха, опули се към игумена, преглътна на сухо, взе една от метлите и излезе от стаята.

Другите двама бяха по-мудни духом и трябваше всичко да им бъде набито в главите.

Единият възкликна:

— Но това беше някакво си олтарче на метач!

— Ще вземете метлите и ще метете — нареди игуменът. — Ще продължите да метете всеки ден до деня, когато отидете да намерите Лу Цзе и се престрашите да му кажете: „Метачо, аз бях онзи, който прекатури и разпиля твоя олтар, и сега най-смирено ще те последвам до доджото на Десети джим, за да науча Правия път.“ Едва тогава, стига да имате сили за това, ще можете да подновите учението си тук. Разбрахте ли ме?6

Другите монаси се оплакваха, макар и рядко, но все се намираше кой да изрече:

— Помнете, че Пътят на Лу Цзе не е нашият път. Помнете, че той е научил всичко, като е метял незабелязан, докато послушниците са слушали наставниците си. Помнете, че е бил навсякъде и е извършил всевъзможни дела. Може и да е… особняк, но помнете, че е влязъл в твърдина, пълна с въоръжени мъже и капани, но въпреки това се е погрижил Пашата на Мунтаб да се задави с най-невинна рибешка кост. Няма монах, по-умел от Лу Цзе в намирането на Времето и Мястото.

Случваше се някой от неосведомените да попита:

— Що за Път е този, който му дава такава мощ?

И чуваше в отговор:

— Това е Пътят на госпожа Мариета Космипилитска, улица „Куирмска“ 3, Анкх-Морпорк, „Стаи под наем на съвсем разумни цени“. Не, и ние не го разбираме. Както изглежда, всички тези слова са някакви житейски глупости от всекидневието.

Тик-так

Лу Цзе изслуша старшите монаси, облегнат върху дръжката на метлата. Изслушването беше изкуство, което усъвършенстваше с годините. Слушаш ли дълго и съсредоточено, хората ще ти кажат повече, отколкото смятат, че знаят.

— Сото е добър оперативен агент — вметна накрая. — Голям чудак, но и способен.

— Онова падане пролича дори в Мандалата — обясни Ринпо. — Момчето не е знаело нито едно от подходящите в случая действия. Сото твърдеше, че го е направило инстинктивно. Заяви, че не е виждал друг човек, стигнал по-близо до пълното зануляване. След не повече от час го качил на една кола, отправила се към планините. А след това цели три дни изпълнявал „Затварянето на цветчето“ в Гилдията на крадците, където момчето явно е подхвърлено в съвсем младенческа възраст.

— А затварянето успешно ли е протекло?

— Разрешихме да бъде използван времевият въртящ момент на два Забавителя. Не е изключено шепа хора да имат бледи останки от спомени, но онази гилдия поначало е многолюдно и оживено място.

— Нито братя, нито сестри. И не познава родителската обич. Само братството на крадците — печално промълви Лу Цзе.

— Все пак е бил талантлив крадец.

— И аз бях готов да се обзаложа за това. На колко години е?

— Както изглежда, на шестнадесет или седемнадесет.

— Значи твърде пораснал, за да бъде научен.

Старшите монаси се спогледаха.

— Ние не можем да го научим на нищо — потвърди наставникът на послушниците. — Той…

Лу Цзе го прекъсна, вдигайки кльощавата си ръка:

— Позволи ми да позная. Вече знае всичко, нали?

— Сякаш му казваме нещо, което за миг се е изплъзнало от паметта му — добави Ринпо. — Скоро го обземат скука и гняв. Умът му не е изцяло при нас, ако питаш мен.

Лу Цзе се почеса по изцапаната от тютюн брадица.

— Загадъчно момче — промърмори замислено. — С вродена дарба.

— И се питаме… ишкам гърне, ишкам гърне, ишкам гърне… защо точно сега, в този момент? — намеси се игуменът, като дъвчеше крачето на мъничък дървен як.

— Но нима не е речено „Има си време и място за всичко“? — подхвърли Лу Цзе. — Впрочем, преподобни господа, вие преподавате на ученици от стотици години. Аз съм обикновен метач.

Разсеяно протегна ръка тъкмо когато якът изхвърча от непохватните пръстчета на игумена и хвана играчката насред полет.

— Лу Цзе — пак заговори наставникът на послушниците, — накратко казано, ние не можахме да научим и теб. Помниш ли?

— Но после открих своя Път — изтъкна Лу Цзе.

— Ще го учиш ли? — направо попита игуменът. — Момчето има нужда… ъмм бръмм… да открие себе си.

— Не е ли речено в писанията „Имам само две ръце“? — промърмори Лу Цзе.

Ринпо се озърна към наставника на послушниците.

Все още умислен, сякаш умът му блуждаеше другаде, Лу Цзе произнесе:

— Може да има само тук и сега. Защото в писанията е речено „Никога не вали, а се лее като из ведро“.

Ринпо май се озадачи, но го осени откровение.

— Кана! — доволно възкликна той. — И от нея не вали, а се лее като из ведро!

Лу Цзе натъжен завъртя глава.

— А пък звукът от пляскането с една ръка е „пл“. Така да бъде, ваше преподобие. Ще му помогна да намери някакъв Път. Имате ли да ми кажете още нещо, преподобни господа?

Тик-так

Щом Лу Цзе се върна в преддверието, Лобсанг се изправи, но колебливо, като че го досрамя да прояви уважение.

— Така, чуй сега правилата — подхвана Лу Цзе в движение, докато го подминаваше. — Първо, договаряме се, че няма да ми викаш „учителю“, иначе ще те нарека на някоя скапана буболечка. Не е моя работа да ти налагам послушание, ти сам ще си го наложиш. Защото не е ли речено в писанията „Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз“? Прави каквото ти казвам и ще се погаждаме. Нещо да питаш?

— Какво? Искаш ме за свой ученик? — ахкаше Лобсанг, подтичвайки след него.

— Хич не искам ученици на моите години, ама бездруго ще ми бъдеш ученик, затова нека се опрем само на добрите страни в положението, бива ли?

— И ще ме научиш на всичко?

— Де да знам дали ще е „всичко“! Например не съм задълбавал много в минералогията откъм ползата й в криминалистиката. Ще те науча обаче на всичко, за което съм уверен, че ще ти послужи.

— Кога?

— Става късничко…

— Значи утре заран?

— О, преди зазоряване. Аз ще те събудя.

Тик-так

На известно разстояние от Академията на мадам Фраут се намираше Езотеричната улица, където бяха разположени немалко клубове на джентълмени. Би било проява на излишен цинизъм да изтъкнем, че там понятието „джентълмен“ се тълкуваше простичко — „човек, който може да си позволи годишна членска вноска от петстотин долара“. Освен това кандидатите трябваше да бъдат одобрени от мнозина други джентълмени, които също можеха да си позволят тази членска вноска.

Тамошните господа не понасяха лесно женска компания. Не се опитваме да намекнем, че бяха от онези господа, които си имаха свои клубове в съвсем друг квартал, обзаведени с далеч по-изискан вкус, и където цареше несравнимо по-голямо оживление. Тези господа бяха израснали и живели под напътствията и поученията на бавачки, гувернантки, икономки, майки и съпруги. След четири-пет десетилетия подобно всекидневие средностатистическият кротък джентълмен се предаваше и бягаше колкото се може по-учтиво в някой от клубовете, където можеше да прахоса следобеда, задрямал в дълбоко меко кресло, и то разкопчал горното копче на панталона си.7

Най-подбрана беше членската маса на клуба „Снобинс“, където властваше горе-долу следната атмосфера — нямаше никаква нужда Сюзън да прибягва до невидимост, защото знаеше, че мъжете тук изобщо не са в състояние да я съзрат или да повярват в присъствието й. В клуба не се допускаха жени освен по изключение съгласно член 34Б от устава. Този текст със забележимо нежелание позволяваше особите от женски пол в семейството или достойни омъжени дами на възраст над тридесет години да бъдат канени на чай в Зелената гостна от 15,15 до 16,30 часа следобед, стига там да присъства поне един представител на персонала. Условието беше в сила толкова отдавна, че повечето членове смятаха тези седемдесет и пет минути за единствения период през денонощието, когато на жените е разрешено да съществуват. Следователно всяка жена, забелязана в клуба по друго време, беше заблуда на въображението им.

В случая със Сюзън, облякла строгата си черна дреха на учителка и обула високи ботуши, чиито токове някак се удължаваха, щом пак станеше внучка на Смърт, може би налучкваха самата истина.

Тракането на токовете отекваше по мраморните подове, когато тя се запъти към библиотеката.

Тя още тънеше в недоумение защо Смърт започна да се мярка тук. Разбира се, той притежаваше много от достойнствата, присъщи на един джентълмен. Имаше свое имение в провинцията (е, да, далечна и тъмновата провинция), беше безукорно точен, отнасяше се любезно с всички срещнати (а рано или късно срещаше всекиго), обличаше се добре, макар и в твърде тъмни тонове, чувстваше се като у дома си във всякаква компания и беше прочут като добър ездач.

Единствено фактът, че беше Мрачният жътвар, малко разваляше иначе безукорния му образ.

Повечето тапицирани кресла в библиотеката бяха заети от доволни хора, погълнали обяда си, които използваха екземплярите на „Анкх-морпоркски вестник“ като малки палатки. Сюзън се огледа и откри вестника, под който се забелязваха долната половина на черно наметало и две костеливи стъпала. А и на креслото бе облегната коса. Тя повдигна широките листове.

— ДОБЪР ДЕН — поздрави я Смърт. — ТИ ОБЯДВА ЛИ?

— Дядо, защо се държиш така? Много добре знаеш, че ти никога не спиш.

— ТАКА СИ ПОЧИВАМ. ТИ ДОБРЕ ЛИ СИ?

— Бях добре, докато не се появи онова плъхче.

— НАПРЕДВАШ ЛИ В ПРОФЕСИЯТА? ЗНАЕШ, ЧЕ НЕ СИ МИ БЕЗРАЗЛИЧНА.

— Благодаря ти — смънка Сюзън. — Сега ми кажи защо…

— НИМА ИМА ВРЕДА ОТ РАЗМЯНАТА НА МАЛКО ЛЮБЕЗНОСТИ?

Тя въздъхна. Знаеше какво се крие зад техните дрязги и мисълта за това никак не я радваше. Беше мъничка, тресяща се и нажалена мисъл — всеки от двамата имаше само другия в целия свят. Ето, каза си го. Мисъл, която хлипа в носната си кърпичка.

Вярно, Смърт имаше и своя лакей Албърт. Разбира се, при него беше и Смърт на мишките, ако такава компания изобщо влизаше в сметките.

А пък Сюзън…

Е, тя беше отчасти безсмъртна и това напълно обобщаваше тегобите й. Имаше способността да вижда онова, което наистина съществува8, можеше да облича и съблича времето като мантия. Рамките, които ограничаваха останалите — например гравитацията, — важаха за нея само, ако тя пожелаеше. А колкото и да се опитваше, подобни особености се отразяваха зле на отношенията й с околните. Никак не е лесно да поддържаш връзки с хората, ако някаква частичка у теб ги вижда като временен сбор от атоми, които ще са се пръснали след няколко десетилетия.

По това имаше прилика с частичката у Смърт, за която не бе лесно да поддържа връзки с хората, започнеше ли да ги възприема като действителни същества.

Не минаваше ден, без тя да съжалява, че е обременена с толкова чудата наследственост. Но веднага се питаше какво ли е да крачиш из света, без да забелязваш скалите под краката си и звездите в небето, да имаш само пет сетива, да си почти сляпа и едва ли не глуха…

— ДЕЦАТА ДОБРЕ ЛИ СА? ХАРЕСА МИ КАК МЕ НАРИСУВАХА.

— Да. Как е Албърт?

— И ТОЙ Е ДОБРЕ.

… и изобщо да не се дразниш от размяната на любезности, не пропусна да добави наум Сюзън. В толкова препълнената Вселена обаче просто няма място за празни приказки.

— НАБЛИЖАВА КРАЯТ НА СВЕТА.

Е, това вече беше сериозен разговор.

— Кога?

— ИДНАТА СРЯДА.

— Защо?

— РЕВИЗОРИТЕ СЕ ВЪРНАХА.

— Онези гадни дребни нещица ли?

— ДА.

— Мразя ги.

— АЗ, РАЗБИРА СЕ, НЯМАМ НИКАКВИ ЧУВСТВА — изрече Смърт с непроницаемото изражение, достъпно само за един череп.

— Какво са намислили този път?

— НЕ БИХ МОГЪЛ ДА КАЖА.

— Нали уж имаш спомени от бъдещето!

— ТАКА Е. НО НЕЩО СЕ Е ПРОМЕНИЛО. СЛЕД СРЯДА НЯМА НИКАКВО БЪДЕЩЕ.

— Все нещо има, ако ще и пръснати парчетии!

— НЯМА. СЛЕД ЕДИН ЧАСА СЛЕДОБЕД ИДНАТА СРЯДА НЯМА НИЩО. ПРОСТО ЕДИН ЧАСЪТ СЛЕДОБЕД ИДНАТА СРЯДА ЩЕ СЕ ПРОТОЧИ БЕЗКРАЙНО. НИКОЙ НЯМА ДА ЖИВЕЕ. НИТО ПЪК ЩЕ УМИРА. ТОВА ВИЖДАМ В МОМЕНТА. БЪДЕЩЕТО Е ПРОМЕНЕНО. РАЗБИРАШ ЛИ?

— А това какво общо има с мен?

Сюзън знаеше, че въпросът й би прозвучал глупаво за всекиго освен за Смърт.

— МИСЛЯ, ЧЕ КРАЯТ НА СВЕТА ЗАСЯГА ВСИЧКИ НИ. А ТИ НА КАКВО МНЕНИЕ СИ?

— Ясно ти е защо питам!

— УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ Е СВЪРЗАНО С ПРИРОДАТА НА ВРЕМЕТО — И ВЕЧНА, И ЧОВЕШКА. ИМАШЕ НЯКОИ… СМУЩЕНИЯ.

— Ще причинят нещо на дамата Време ли? Защо ли си мислех, че не им е позволено да вършат такива неща?

— НА ТЯХ — НЕ. НО ХОРАТА МОГАТ. ВЕЧЕ БЕ СТОРЕНО ВЕДНЪЖ.

— Никой не е толкова тъп…

Сюзън стисна устни. Естествено винаги ще се намерят толкова тъпи хора. Някои типове са готови да направят всякаква идиотщина от чисто любопитство какъв ще бъде резултатът. Ако сте сложили голям превключвател в дъното на затънтена пещера и сте написали на стената „Превключвател за края на света. МОЛЯ, НЕ ПИПАЙТЕ!“, боята дори не би успяла да изсъхне.

Тя поумува още малко. Смърт я наблюдаваше внимателно.

Накрая Сюзън промълви:

— Колкото и да е смешно, четох от една книга на децата в класа. Намерих я на бюрото си. Заглавието е „Мрачни приказки“…

— А, ДА, МИЛИ РАЗКАЗЧЕТА ЗА МАЛКИТЕ ЧОВЕЧЕТА — вметна Смърт без дори помен от ирония.

— … и почти всичко вътре е за ужасната гибел на зли хора. Ама че смахнато. Децата като че остават много доволни. Изобщо не се плашат…

Смърт премълча.

— … освен от приказката за Стъкления часовник в Бад Шушайн — добави Сюзън, също вперила поглед в черепа насреща. — Тя ги разстрои, макар да има някакво подобие на щастлив край.

— МОЖЕ БИ ЗАЩОТО ИСТОРИЯТА Е ИСТИНСКА.

Сюзън познаваше Смърт твърде отдавна, за да оспорва твърденията му.

— Май вече разбирам. Погрижил си се книгата да попадне пред очите ми.

— ДА. ВПРОЧЕМ ГЛУПОСТИТЕ ЗА ПРЕКРАСНИЯ ПРИНЦ И ТАКА НАТАТЪК ОЧЕВИДНО СА ДОБАВЕНИ ПО-КЪСНО. РАЗБИРА СЕ, РЕВИЗОРИТЕ НЕ ИЗОБРЕТИХА ЧАСОВНИКА. ТОЙ БЕ ДЕЛО НА ЕДИН БЕЗУМЕЦ. ТЕ ОБАЧЕ МНОГО УМЕЛО СЕ ПРИСПОСОБЯВАТ. НЕСПОСОБНИ СА ДА ИЗОБРЕТЯТ НИЩО, НО СА МАЙСТОРИ НА ПРИСПОСОБЯВАНЕТО. И СЕГА ЧАСОВНИКЪТ СЕ СЪЗДАВА НАНОВО.

— Времето наистина ли спря?

— ДАМАТА ВРЕМЕ БЕ ХВАНАТА В КАПАН. САМО ЗА МИГ, НО ПОСЛЕДСТВИЯТА ОЩЕ СА НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО НАС. ИСТОРИЯТА БЕ РАЗТРОШЕНА, ПРЪСНАТА НА ПАРЧЕТА. НИТО ЕДНО МИНАЛО ВЕЧЕ НЕ БЕ СВЪРЗАНО С НИТО ЕДНО БЪДЕЩЕ. МОНАСИТЕ НА ИСТОРИЯТА БЯХА ПРИНУДЕНИ ДА ГРАДЯТ ВСИЧКО НА ПРАКТИКА ОТ САМОТО НАЧАЛО.

В такъв момент Сюзън изобщо не би си направила труда да ръси безсмислици от рода на „Това е невъзможно“. Казваха ги само хора, които се заблуждаваха, че живеят в света на действителността.

— Това сигурно им е отнело доста… време.

— ЕСТЕСТВЕНО ВРЕМЕТО НЕ ГИ ПРИТЕСНЯВАШЕ. ТЕ СИ СЛУЖАТ С ЕДИН ВИД ГОДИНИ, ОБВЪРЗАНИ С ЧОВЕШКИЯ ПУЛС. УПОТРЕБИХА ОКОЛО ПЕТСТОТИН ОТ ТЯХ.

— Но ако историята е била пръсната, откъде са взели…

Смърт събра върховете на пръстите си.

— СЮЗЪН, ТРЯБВА ДА МИСЛИШ ВРЕМЕВО. ДОКОЛКОТО МИ Е ИЗВЕСТНО, ТЕ ОТКРАДНАХА МАЛКО ВРЕМЕ ОТ ПО-РАННА ЕПОХА В СВЕТА, КЪДЕТО ТО БЕ ПРАХОСВАНО ЗА ИЗОБИЛНО НАВЪДИЛИТЕ СЕ ВЛЕЧУГИ. В КРАЯ НА КРАИЩАТА КАКВО ОЗНАЧАВА ВРЕМЕТО ЗА ЕДИН ГРАМАДЕН ГУЩЕР? ВИЖДАЛА ЛИ СИ ЗАБАВИТЕЛИТЕ, С КОИТО РАБОТЯТ ОНЕЗИ МОНАСИ? ВЕЛИКОЛЕПНИ УСТРОЙСТВА. ИМАТ СВОЙСТВОТО ДА МЕСТЯТ ВРЕМЕТО, ДА ГО СЪХРАНЯВАТ, РАЗТЕГЛЯТ… ИЗВЪНРЕДНО ХИТРОУМНО. АКО ПЪК ПИТАШ КОГА СЕ СЛУЧИ, ТОЗИ ВЪПРОС СЪЩО Е ЛИШЕН ОТ СМИСЪЛ. КОГАТО ШИШЕТО СЕ СЧУПИ, ИМА ЛИ ЗНАЧЕНИЕ ТОЧНО КЪДЕ Е БИЛО УДАРЕНО? ПОНЕ Е ЯСНО, ЧЕ ОТЛОМКИТЕ ОТ СЛУЧКАТА ВЕЧЕ НЕ СЪЩЕСТВУВАТ В СЪГРАДЕНАТА НАНОВО ИСТОРИЯ.

— Чакай, чакай… Как е възможно да вземеш парче от някакъв… хъм, древен век и да го пришиеш към съвременността? Нима хората не биха забелязали, че… — Сюзън махна с ръка безпомощно — … ами че някой носи броня от друга епоха, СТИЛЪТ на сградите е неподходящ и още се водят войни, случили се преди столетия?

— СЮЗЪН, ОПИТЪТ МЕ Е НАУЧИЛ, ЧЕ ТВЪРДЕ МНОГО ХОРА В СЪЗНАНИЕТО СИ ОЩЕ СА ЗАТЪНАЛИ НАСРЕД ВОЙНИ, СЛУЧИЛИ СЕ ПРЕДИ СТОЛЕТИЯ.

— Много проницателна забележка, но…

— НЕ БИВА ДА БЪРКАШ СЪДЪРЖАНИЕТО СЪС СЪДА, КОЙТО ГО ПОБИРА. — Смърт въздъхна. — ТИ СИ ПРЕДИ ВСИЧКО ЧОВЕК. ИМАШ НУЖДА ОТ МЕТАФОРИ. ЯВНО СЕ НАЛАГА ДА ПРОВЕДА ЕДИН НАГЛЕДЕН УРОК. ЕЛА С МЕН.

Той се изправи и тръгна към трапезарията в другия край на коридора. Там още имаше неколцина обядващи, замръзнали насред усилния си труд, сложили салфетки под брадичките си в щастлива въглехидратна атмосфера.

Смърт доближи една маса и хвана ъгъла на покривката.

— НЕКА ВРЕМЕТО Е ТАЗИ ПОКРИВКА. ПРИБОРИТЕ И СЪДОВЕТЕ СА СЪБИТИЯТА, СЛУЧВАЩИ СЕ В РАМКИТЕ НА ВРЕМЕТО…

Отекна барабанно стакато. Сюзън погледна надолу. Смърт на мишките бе седнал зад истинска малка батарея от ударни инструменти.

— НАБЛЮДАВАЙ.

Смърт дръпна покривката. Задрънчаха ножове и вилици, имаше миг на неяснота за съдбата на вазата с цветя, но почти всичко се задържа по местата си.

— Ясно — кимна Сюзън.

— МАСАТА ОСТАВА ПОДРЕДЕНА, НО СЕГА ПОКРИВКАТА МОЖЕ ДА БЪДЕ СЛОЖЕНА НА ДРУГА МАСА.

— Все пак ти събори солницата — изтъкна Сюзън.

— ДА, ТОЗИ МЕТОД Е ДАЛЕЧ ОТ СЪВЪРШЕНСТВОТО.

— Дядо, освен това по покривката има петна от предишното хранене.

Смърт грейна в усмивка.

— ИМЕННО. КАТО ЗА МЕТАФОРА НИКАК НЕ Е ЗЛЕ, НАЛИ?

— Хората биха забелязали!

— НИМА? ХОРАТА СА НАЙ-МАЛКО НАБЛЮДАТЕЛНИТЕ СЪЩЕСТВА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА. О, РАЗБИРА СЕ, ИМА ВСЕВЪЗМОЖНИ АНОМАЛИИ — ТЪЙ ДА СЕ КАЖЕ, НЕМАЛКО СОЛ Е РАЗСИПАНА, НО ИСТОРИЦИТЕ УСПЯВАТ ДА ГИ ОБЯСНЯТ НЯКАК. ПОНЕ В ТОВА СИ ЗАНИМАНИЕ НЕСЪМНЕНО СА ПОЛЕЗНИ.

На Сюзън й беше известно, че има нещо, наречено Правилата. Не съществуваха в писмен вид, точно както и планините не съществуват в писмен вид. И бяха несравнимо по-важни, за да я има Вселената, отколкото механичните дреболии като гравитацията. Колкото и да мразеха Ревизорите безредието, породено от възникването на живота, Правилата не допускаха да сторят нищо. Развитието на човечеството сигурно е било голямо облекчение за тях. Най-сетне се бе появила форма на живот, която биха могли да склонят да се гръмне сама.

— Нямам представа какво очакваш да направя аз — намуси се Сюзън.

— ВСИЧКО, КОЕТО Е ПО СИЛИТЕ ТИ — отвърна Смърт. — А АЗ, СЪГЛАСНО ОБИЧАЯ И УТВЪРДЕНАТА ПРАКТИКА, ЩЕ ИМАМ ДРУГИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ.

— Например?

— ВАЖНИ ДЕЛА.

— За които не можеш да ме осведомиш, така ли?

— ЗА КОИТО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ КАЖА НИТО ДУМИЧКА, ОБАЧЕ СА ВАЖНИ. ВПРОЧЕМ ТВОЯТА ПРОНИЦАТЕЛНОСТ ЩЕ БЪДЕ МНОГО ЦЕННА. МИСЛЕНЕТО ТИ СЕ ДВИЖИ ПО ПЪТИЩА, КОИТО ЩЕ ТИ ПОСЛУЖАТ ДОБРЕ. ЗА ТЕБ СА ДОСТЪПНИ МЕСТА, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА. АЗ САМО ВИДЯХ БЪДЕЩЕТО. ТИ ИМАШ СИЛИ ДА ГО ПРОМЕНИШ.

— А къде се създава наново онзи часовник?

— НЕ УСПЯХ ДА НАУЧА. ДОБРЕ, ЧЕ ИЗОБЩО СЕ ДОСЕТИХ КАКВО СТАВА. ТАЗИ ОБЛАСТ ЗА МЕН Е КАТО ЗАБУЛЕНА ОТ МЪГЛА.

— Защо?

— ЗАЩОТО Е СКРИТА. ЗАМЕСЕН Е НЯКОЙ… КОЙТО НЕ МИ Е ПОДВЛАСТЕН.

Смърт като че се смути.

— Безсмъртен ли е?

— ТОЗИ НЯКОЙ Е… ПОДВЛАСТЕН ДРУГИМУ.

— Най-добре ще е да ми обясниш всичко по-подробно.

— СЮЗЪН… ЗНАЕШ, ЧЕ ОТГЛЕДАХ МАЙКА ТИ КАТО СВОЯ ДЪЩЕРЯ И НАМЕРИХ ЗА НЕЯ ПОДХОДЯЩ СЪПРУГ…

— Да, да, знам — троснато го прекъсна тя. — Немислимо е да забравя. Всеки ден се виждам в огледалото.

— НЕ МИ Е ЛЕКО ДА ГОВОРЯ ЗА ТОВА. ИСТИНАТА Е, ЧЕ НЕ САМО АЗ СЕ ОБВЪРЗАХ С ХОРАТА. ЗАЩО МЕ ГЛЕДАШ ТОЛКОВА УЧУДЕНО? НИМА НЕ Е ВСЕИЗВЕСТНО, ЧЕ БОГОВЕТЕ НЕПРЕКЪСНАТО СИ ПОЗВОЛЯВАТ ТАКИВА ПОСТЪПКИ?

— Боговете — да, но ти и подобните на теб…

— АЗ И ПОДОБНИТЕ НА МЕН СИ ОСТАВАМЕ ПОДОБНИ И НА ХОРАТА…

Сюзън постъпи необичайно — вслуша се. За една учителка това е почти непосилна задача.

— ТИ БИ ТРЯБВАЛО ДА СЪЗНАВАШ, ЧЕ НИЕ, КОИТО СМЕ… ИЗВЪН ЧОВЕЧЕСТВОТО…

— Аз не съм извън човечеството — рязко го прекъсна тя. — Просто имам… допълнителни дарби.

— НЕ ГОВОРЕХ ЗА ТЕБ, РАЗБИРА СЕ, А ЗА ДРУГИТЕ — ТЕ НЕ СА ХОРА И ВСЕ ПАК СА ЧАСТ ОТ ЧОВЕШКАТА ВСЕЛЕНА. ВОЙНА, ПРОВИДЕНИЕ, МОР И ОСТАНАЛИТЕ — ХОРАТА НИ СМЯТАТ ЗА ХОРА И ЗАТОВА ВСЕКИ ОТ НАС ПОСВОЕМУ ПРИДОБИВА ЧОВЕШКИ КАЧЕСТВА. НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ДРУГОЯЧЕ. ДОРИ САМАТА ТЕЛЕСНА ФОРМА НИ НАЛАГА ОПРЕДЕЛЕН ВЪЗГЛЕД ЗА ВСЕЛЕНАТА. ПРИХВАЩАМЕ ЧОВЕШКИ ЧЕРТИ… ЛЮБОПИТСТВО, ГНЯВ, БЕЗПОКОЙСТВО…

— Дядо, това се подразбира.

— ЗА ТЕБ — ДА. ЗНАЧИ ЗНАЕШ И ЧЕ НЯКОИ ОТ НАС… ПРОЯВЯВАТ ИНТЕРЕС КЪМ ЧОВЕЧЕСТВОТО.

— Знам. Аз съм един от резултатите.

— ДА. Ъ-Ъ… НЯКОИ ОТ НАС ОБАЧЕ…

— Започват да се намесват ли?

— ЗА ДРУГО ГОВОРЯ. ВЪВЛИЧАТ СЕ ЛИЧНО. ЧУВАЛА СИ МЕ ДА СПОМЕНАВАМ… ПЕРСОНИФИКАЦИЯТА НА ВРЕМЕТО…

— Казвал си ми малко неща. Тя живеела в палат от стъкло.

Сюзън почувства дребнаво, срамно и все пак странно утешаващо я злорадство, че виждаше Смърт толкова притеснен. Той сякаш се насилваше да разкрие ужасна семейна тайна.

— ДА. Ъ-Ъ… ТЯ СЕ ВЛЮБИ В ЕДИН ЧОВЕК…

— Ау, каква романтика — сопна се Сюзън.

Разбираше, че вече се държи детински, но пък животът й като внучка на Смърт се понасяше с големи усилия и понякога я обземаше непреодолимото желание да го дразни.

— АХА, ОПИТВАШ СЕ ДА ПОКАЖЕШ КОЛКО ЧЕПАТ ХАРАКТЕР ИМАШ — отегчено вметна Смърт.

— Между другото в древните епохи е гъмжало от такива истории — отбеляза тя. — Поетите все се влюбвали в лунните лъчи или в хиацинтите, или в каквото им падне, а пък богините…

— НО ТАЗИ ИСТОРИЯ Е ИСТИНСКА — прекъсна я Смърт.

— Всъщност колко истинска?

— ДАМАТА ВРЕМЕ РОДИ СИН.

— Как би могла да…

— ВРЕМЕ РОДИ СИН. ТОЙ ПРИНАДЛЕЖИ ПОВЕЧЕ НА СВЕТА НА СМЪРТНИТЕ. ПО ТОВА СИ ПРИЛИЧАТЕ.