— Всичко опира до личностите — сподели лейди Ле Гион, когато Сюзън отвори вратата и излезе на покрива.

— Нима? — промърмори Сюзън, взирайки се в безмълвния град. — Защо ли си мислех, че тъкмо личностите не са ви присъщи…

— Вече ги имат — застана до нея лейди Ле Гион. — А личностите се осъзнават, когато се сблъскат с други личности.

Докато се промъкваше край парапета, Сюзън поумува над това странно твърдение.

— Тоест ще започнат безмилостни разпри ли?

— Да. Досега не знаехме какво е Аз-ът.

— Е, поне ти се справяш някак.

— Единствено чрез пълната и окончателна лудост — призна си нейна светлост.

Сюзън се обърна. Шапката и роклята на лейди Ле Гион бяха още по-оръфани, от нея падаха пайети. А пък лицето… Все едно върху костна структура от фин порцелан някакъв клоун бе нарисувал изискана маска. Може би сляп клоун, който е нахлузил боксови ръкавици. И е рисувал в гъста мъгла. Лейди Ле Гион сякаш се взираше в света с очите на мечка-панда, а червилото се бе озовало съвсем случайно на устните й.

— Не изглеждаш луда. Поне привидно.

— Благодаря. Уви, душевното здраве се определя само чрез възгледите на мнозинството. Чувала ли си сентенцията „Цялото е по-голямо от сбора на съставящите го части“?

— Разбира се.

Погледът на Сюзън търсеше път надолу от покрива. Не й се слушаха такива приказки. Но това… същество май искаше да си излее душата. Или просто да бърбори.

— Подобни думи са проява на безумие. Лишени са от смисъл. Но аз вече вярвам, че съдържат истина.

— Браво на теб. Асансьорът сигурно вече се е спуснал.



Ивички синя светлина играеха около вратата на асансьора като пъстърва, провираща се срещу течението на планинска река.

Ревизорите се скупчиха. Бяха натрупали опит. Мнозина носеха оръжия. И повечето предпочитаха да не съобщават на останалите, че размахването на вещ, служеща за нападение, им се струва съвсем естествено. Усещането като че намираше отзвук направо в малкия им мозък.

Но нямаха късмет. Двама дръпнаха встрани вратата на асансьора и пред тях се откри насред кабината един полустопен бонбон с пълнеж от вишновка.

И уханието се разнесе наоколо.

Имаше само един оцелял, а щом госпожица Мандаринова лапна бонбона, нямаше нито един.



— Един от малкото незначителни, но безспорни житейски факти е — поучително изрече Сюзън, застанала върху парапета, — че почти винаги последният бонбон в кутията е скрит под празните станиолчета.

Тя протегна ръце надолу и се хвана за края на водосточната тръба.

Не знаеше предварително как ще й потръгне. Ако паднеше… но дали беше възможно? Нямаше време, в което да пада. Носеше обаче свое време. На теория (ако сегашната бъркотия се поддаваше на теоретично умуване) не би могло да се случи друго, освен да се спусне съвсем меко на земята. Би дръзнала обаче да провери на практика тази теория само в отчаяна безизходица. Теорията е абстрактна, докато водосточната тръба е достатъчно конкретна.

Синьото сияние искреше около ръцете й.

— Лобсанг? — повика тя тихичко. — Ти си, нали?

„И това име ни подхожда“ — отвърна глас като далечна въздишка.

— Ако ще въпросът ми да е тъп… Къде си?

„Ние сме спомен. И аз съм слаб“

— Тъй ли…

Сюзън се спусна още малко.

„Но ще събера сили. Отиди при часовника.“

— Какъв е смисълът? Нищо не можем да направим!

„Времената се промениха.“

Сюзън опря крака в земята. И лейди Ле Гион слезе непохватно. Вечерната й рокля беше цепната на още няколко места.

— Може ли да ти подскажа нещичко за облеклото? — подхвана отдалеч Сюзън.

— Ще ти бъда много благодарна — учтиво отвърна нейна светлост.

— Вишневочервени шалварки под тази рокля?… Неподходящо хрумване.

— Нима? Цветът е хубавичък, а и ме топлят. Какво трябваше да избера?

— С такава кройка ма роклята ли? На практика… нищо.

— Приемливо ли е?

— Ъ-ъ… — Сюзън се стресна от перспективата да обяснява умопомрачителните правила в подбора на бельо, и то на далечно подобие на човек. — Приемливо е… да речем, за онзи мъж, който ще открие този факт. Твърде много време ще загубим в обяснения.

Лейди Ле Гион въздъхна.

— Така е и с всичко останало, не само с дрехите. Заместители на кожа за запазване на телесната топлина. Наглед е просто. Лесно е да го изречеш. Но дори не съм започнала да разбирам безбройните правила и изключенията от тях.

Сюзън огледа Широката улица — препълнена със смръзнали се минувачи и возила, но Ревизори не се виждаха.

— Ще се натъкнем отново на тях — предположи на глас.

— Да. Стотици са, ако не и повече — потвърди нейна светлост.

— Но защо?

— Защото от самото начало се питаме що е живот.

— Тогава да отидем на Зефирната улица.

— Какво ще търсим там?

— „Винрих и Бьочер“.

— Кои са те?

— Струва ми се, че хер Винрих и фрау Бьочер отдавна са покойници. Но магазинът и досега има огромна клиентела. — Сюзън се стрелна към отсрещната страна на улицата. — Задължително е да се въоръжим.

Лейди Ле Гион я догони.

— А-а… Значи правят шоколади?

— Ха, ака ли мечката в гората… — изсъска Сюзън и след миг осъзна несполучливия си избор на поговорка.16

Лейди Ле Гион като че се замисли.

— Ами да — установи след малко. — Да, доколкото знам, повечето видове мечки го правят, особено в умерените климатични зони, но има и няколко вида, които…

— Исках да кажа „Да, те правят шоколад“ — отегчено обясни Сюзън.



„Суетност и самолюбие — умуваше Лу Цзе, седнал в трополящата по притихналите улици млекарска каруца. — Рони е можел да мери сили с боговете, а такива типове не си падат по спотайването. Не и наистина. Много обичат да оставят някъде мъничък знак, да речем, изумрудени скрижали или кодиран надпис в гробница насред пустинята, за да подскажат на неуморния търсач: «Аз бях тук и съм голяма работа.»“

„Всъщност от какво са се страхували първите хора? Може би от нощния мрак. От студа. От мечките. От зимата. От звездите. От безкрайното небе. От паяците. От змиите. И един от друг. Хората са се плашели от толкова много неща…“

Той бръкна в раницата си, извади оръфаното тефтерче на „Пътят“ и го отвори наслуки.

Коан 97: „Отнасяй се със задругите, както искаш те да се отнасят с теб.“ Хъм… Това не му помагаше кой знае колко. Пък и неведнъж се бе усъмнявал, че е записал тези слова съвсем точно, макар че правотата им се бе потвърдила. Стараеше се да не пречи на никоя задруга на майстори и те на свой ред не му се бъркаха в живота. Опита отново.

Коан 124: „Виждаш изумителни неща, ако си държиш очите отворени.“

— Какво е това книжле, монахо? — попита Рони.

— О, нещо повече от… книжле.

Каруцата минаваше покрай кантора за погребални услуги. Собственикът й се бе охарчил за огромно стъкло, макар че професионалният гробар обикновено не може да изложи на витрината нищо привлекателно освен драперии в мрачни тонове и някоя по-изискана урна.

Но в стъклото се появи и името на Петия конник.

— Ха! — прихна тихичко Лу Цзе.

— Монахо, на какво се смееш?

— Като се замислиш, то си е очевидно — сподели Лу Цзе по-скоро със себе си. Обърна се и протегна ръка на Рони. — Много ми е приятно да се запознаем. Позволи ми да позная името ти.

И го изрече.



Макар че не й беше присъщо, в този случай Сюзън се изрази неточно. Да кажеш, че „Винрих и Бьочер“ са някакви си „производители на шоколади“ беше все едно да твърдиш, че Леонард Куирмски е „поносим художник, който се занимава и с механични джунджурийки“, или че Смърт е „някой, когото не би искал да срещаш всеки ден“. Вярно е, но далеч не изчерпва истината.

Първо, те не произвеждаха, а творяха. Разликата е съществена.17 В този магазин нямаше етикети с цени. Ако на човек му се наложеше да попита колко струва някоя бонбониера, значи не можеше да си я позволи. Ако пък опиташе едно-единствено бонбонче и наистина не можеше да си позволи повече, започваше да пести, да злоупотребява и да краде, да продава престарели членове на семейството си, само и само да напълни още веднъж устата си с тези малки чудеса, които тутакси започваха любовна връзка с езика му и превръщаха душата в купичка с нежен крем.

А в паважа пред витрината имаше прикрита решетка на канализацията, в случай че някой се престарае с точенето на лиги.

Естествено „Винрих и Бьочер“ беше фирма на чужденци и според анкх-морпоркската Гилдия на сладкарите никой в нея не разбираше какво предпочитат жителите на града.

Гилдията твърдеше, че обитателите на Анкх-Морпорк са жизнерадостни и простодушни, затова не си падат по измишльотини. И не искат шоколад, пълнен с какаов ликьор. Дори предпочитат шоколад, забъркан предимно от мляко, захар, свинска мас, кравешки устни, незнайни плодови бълвочи, миши барабонки, мазилка, мухи, лой, дървесни стружки, козина, пърхот, паяци и стрита кокосова кора. Тоест според стандартите, общоприети в големите средища на шоколада Борогравия и Куирм, анкх-морпоркският шоколад на практика попадаше в категорията „сирене“ и само поради разликата в цвета не хлътваше в определението „лепило за плочки“.

Сюзън си позволявате всеки месец по една от по-евтините им бонбониери. И неуморно си внушаваше, че дори би могла да не стигне до втория ред в кутията, стига да реши.

— Не е нужно да влизаш — подхвърли през рамо, преди да отвори вратата.

Пред тезгяха се редяха застинали клиенти.

— Моля те, наричай ме Безмер.

— Не бих…

— Моля те — смирено промълви лейди Ле Гион. — Името е важно.

Ненадейно, въпреки всичко Сюзън за миг се поддаде на съчувствието към тази твар.

— Ох, добре, де. Безмер, не е нужно да влизаш.

— Ще издържа.

— Но нали шоколадът е неустоимо изкушение? — напомни Сюзън и на себе си.

— Така е.

Зяпнаха рафтовете зад тезгяха.

— Безмер, значи… — мърмореше си Сюзън, за да се разсее. — А фамилията — Ле Гион. Безмерен легион… Ама че…

— В началото смятахме, че името трябва да изтъква кой какъв е — обясни нейна светлост. — А и позоваването на нашата численост ни се струваше по-безопасно. Съжалявам, че звучи толкова нелепо.

— Е, това са типовите им стоки — пренебрежително махна с ръка Сюзън към рафтовете. — Да проверим отзад… Ти добре ли си?

— Всичко е наред, всичко е наред… — мънкаше си лейди Ле Гион, но се олюляваше.

— Да не вземеш сега да ми се проснеш в несвяст?

— Ние… аз… познавам силата на волята. Тялото копнее за шоколад, но не и съзнанието. Поне мога да си го повтарям. Непременно е вярно! Съзнанието може да се пребори с тялото! Иначе за какво служи?

— Неведнъж съм се питала — процеди Сюзън и отвори следващата врата. — Аха! Ето я пещерата на магьосника…

— Магия?! Нима тук прибягват до магия?

— Почти същото е.

Щом видя масите, лейди Ле Гион се облегна в рамката на вратата, за да не падне.

— Ох… Уф… Откривам… мляко, захар, масло, сметана, ванилия, лешници, бадеми, орехи, стафиди, портокалови кори, всевъзможни ликьори, цитрусов пектин, ягоди, боровинки, есенция от теменужки, вишни, ананаси, фъстъци, портокали, лимони, кафе, какао…

— Значи няма от какво да се плашиш, нали? — успокои я Сюзън, преценявайки какво тук може да се превърне в оръжие. — В края на краищата какаото е на доста горчиви зърна.

— Да, обаче… — лейди Ле Гион стисна юмруци, затвори очи и се озъби — … събереш ли всички тези неща и вече са…

— Стегни се, де, стегни се…

— Волята побеждава чувствата, волята побеждава чувствата… — монотонно фъфлеше нейна светлост.

— Добре, добре, по-бързичко премини към борбата с шоколада, бива ли?

Но това е най-трудната част!

Сюзън обаче откри, докато обикаляше казаните и сандъците, че в такъв вид шоколадът не е чак толкова изкусителен. Подобна разлика имаше и между купчинките боя и цялата картина. Взе огромен шприц и погледът й се спря на казанче с какаов ликьор.

Очите й шареха към неизброимите отрупани табли. Имаше и голяма работна маса с наредени шоколадови яйца.

С ъгълчето на окото долови някакво движение. Една от скованите като статуи работнички, наведена над таблата с бонбони, помръдваше едва забележимо.

В стаята проникваше време. Бледосиньо сияние озаряваше въздуха.

Тя се обърна. До нея се рееше фигура със смътни човешки очертания. Не се виждаше лице и беше прозрачна като мъгла, но произнесе в главата й: „Вече съм по-силен. Ти си моята котва, връзката ми с този свят. Можеш ли да познаеш колко е трудно той да бъде открит сред всички останали? Отведи ме при часовника…“

Сюзън тикна шприца за украса в ръцете на стенещата Безмер.

— Дръж това. И си измисли нещо като… торба. Искам да вземеш колкото се може повече шоколадови яйца. И от бонбоните с мек пълнеж. И с ликьор. Разбра ли ме? Ще се справиш!

Ох, богове, какво друго да стори… Горкото създание имаше нужда от насърчение.

Моля те, Безмер. Ама че тъпо име! Ти не си множество, а една-единствена. Нали? Просто бъди… самата себе си. Единна… това име ти подхожда.

Новопокръстената Единна вдигна глава, изпоцапана с потекъл грим.

— Да, вярно, хубаво име…

Сюзън награби от стоката колкото успя. Чуваше шумолене зад гърба си. Щом се огледа, видя Единна в стойка мирно, натикала шоколадовите изкушения от цяла работна маса…

… в дълга вишневочервена торба.

— Охо, чудесно! Умно е да извлечеш полза от онова, което ти е под ръка — неубедително промърмори Сюзън. У нея се обади и учителката: — Дано си взела достатъчно за всички.



— Ти си първият — заяви Лу Цзе. — Общо взето, ти си основал бизнеса. Бил си новатор.

— Много време мина оттогава — възрази Рони. — И всичко се промени.

— Не е същото, прав си — потвърди Лу Цзе.

— Да вземем за пример Смърт — продължи Рони Соах. — Вълнува зрителите, признавам, но кой не изглежда добре в черно? И все пак… Смърт… Какво е смъртта?

— Просто един безкраен сън — подсказа Лу Цзе.

— Безкраен сън — повтори Рони Соах. — А пък останалите… Война ли? Ако войните са страшни, защо хората воюват толкова упорито?

— На практика им е хоби да воюват — отбеляза Лу Цзе и се зае да си свие папироска.

— На практика е хоби, да — кимна Рони Соах. — А Глад и Мор… хъ…

— Няма защо да ги обсъждаме — съгласи се Лу Цзе.

— Именно. Да, признавам. Глад е страшен, то се знае…

— … в някоя селска община, но времената са други — довърши Лу Цзе и пъхна папироската в устата си.

— Така си е. Времената са други. Я ми кажи — бои ли се типичният гражданин от глада?

— Ами, той си мисли, че храната се отглежда в магазините.

Лу Цзе вече се забавляваше. Осем столетия бе трупал опит в подтикването на висшестоящите монаси към желаните от него възгледи, а повечето от тях бяха проницателни хора. Реши да попритисне жертвата.

— Е, не може да се отрече обаче, че градските жители се боят от пожари. И това е нещо ново. Пука ли му на примитивния селянин? Напротив, смята огъня за полезен. Като няма гори, вълците са надалеч. И да изгори колибата му, греди и слама има колкото щеш. Но засели ли се на улица, претъпкана с дървени къщи, където всеки си готви у дома…

Рони го зяпаше сърдито.

— Огън, а? Огън! Някакъв си полубог! Едно нищожество се сетило да отмъкне пламъче от боговете и хоп! — безсмъртие. Това ли му е квалификацията, къде му е опитът? — От пръстите на Рони изскочи искра и запали папироската на Лу Цзе. — И като се заприказвахме за боговете…

— Всички до един са млади и зелени — веднага го успокои метачът.

— Прав си! Хората започнаха да им се кланят, защото се бояха от мен. Това известно ли ти е?

— Нямах представа — невинно отвърна Лу Цзе.

Но изведнъж раменете на Рони се превиха.

— Беше отдавна, разбира се. Сега е неузнаваемо. И аз не съм какъвто бях.

— Е, няма как да е иначе — утеши го Лу Цзе. — Но всичко зависи от гледната точка, нали? Да речем, че някой човек… тоест…

— Антропоморфна персонификация — помогна му Рони Соах. — Но аз открай време предпочитам понятието „аватар“.

Веждите на метача се събраха.

— Много ли обичаш да хвъркаш из въздуха?

— Бъркаш думата с „авиатор“.

— Извинявай. Нека да е аватар. Благодаря. Да речем, че преди хиляди години е изпреварил времето си, но ако реши да се огледа внимателно, току-виж, открие, че светът отново му е в кърпа вързан… — Лу Цзе помълча стратегически, преди да продължи: — Моят игумен твърди, че ти си изключително важен, за да разберем какво се случва във Вселената.

— Е… да, но само той — оплака се Рони Соах.

— Формално погледнато — да, само той. Затова пък е игумен. И главата му пращи от мозък. В нея се въртят такива огромни мисли, че ги избистря чак в следващото си прераждане! Ако ще цели тълпи селяни да се плашат от глада, такива като теб трябва да се стремят не към количеството, а към качеството. Замисли се за градовете. Някога бяха купчини тухли от сурова глина с имена като Ур, Ух или Ъг. Но напоследък милиони хора се скупчиха в градовете. И животът в тях е сложен до сълзи. Я познай от какво се страхуват, ама истински. А страхът… Той е равен на вяра. Какво ще кажеш?

Мълчанието се проточи.

— Не споря, обаче… — започна Рони.

— Само че няма да живеят в градовете още дълго, защото сивите човечета ще надробят всичко на парченца, за да видят как работи. И накрая не би останал кой да вярва.

— Моите клиенти разчитат на мен… — смотолеви Рони Соах.

— Какви клиенти?! Сега ми говори Соах. Това не е гласът на Хаос.

— Ха! — кисело промърмори Хаос. — Още не си ми обяснил как се досети.

„Досетих се, защото имам повече от три мозъчни клетки, а ти си суетен, щом името ти е написано на каруцата, макар и наопаки. Тъмната витрина пък е истинско огледало и буквите се разпознават лесно…“

Но Лу Цзе знаеше, че така няма да постигне нищо.

— Набиваш се на очи. Не можеш да скриеш същността си. Все едно да покриеш слон със зебло. Дори да не виждаш слона, познава се какво има под зеблото.

Хаос сведе поглед окаяно.

— Де да знам. Толкова време мина…

— Брей! Нали каза, че някога си бил Номер едно? — премина към друг подход Лу Цзе. — Жалко! Е, не е твоя вината, че си позагубил уменията си през вековете, случва се…

— Загубил съм уменията си?! — наежи се Хаос и размаха пръст пред носа му. — Поне теб мога да стрия на прах, червейче!

— С какво, бе? — сопна му се метачът. — Със смъртоносно кисело мляко ли?

Смъкна се от каруцата.

И Хаос скочи след него.

— Накъде си тръгнал, след като дръзна да ми говориш така?!

Лу Цзе огледа табелите.

— Ами явно към Широката улица. Защо, това засяга ли те?

Хаос изрева. Съдра от себе си ивичестата престилка и бялата шапка. И май се уголеми. От него блъвна мрак като гъст пушек.

Лу Цзе скръсти ръце на гърдите си ухилен.

— Не забравяй Първо правило.

— Правило ли? Правила!… Аз съм Хаос!

— Който е бил в самото начало ли? — уточни метачът.

— Да!

— Създателят и разрушителят ли?

— Адски си прав!

— Привидно безкрайно сложно, привидно лишено от структура натрупване на събития, за което въпреки всичко има ясно причинно-следствено обяснение, и то ни дава ключа към разбирането на многоизмерната Вселена ли?

— По-добре не се съмнявай, че ще те… Какво?!

— Не изоставай от епохата, господине, не изоставай! — развика му се Лу Цзе и заподскача от крак на крак. — Ти си онова, за което те смятат хората! Променили са те! Дано те бива в смятането!

— Не можеш да ми заповядваш какъв да бъда! Аз съм Хаос!

— Я гледай… Не мога, а? Ама голямото ти завръщане на сцената няма да се състои, защото Ревизорите поеха всичко в ръцете си! Правилата, господине! Това е разковничето! Те са студените мъртви правила!

Сребристи мълнии изскачаха от ходещия облак, в който се превърна доскорошният Рони. Внезапно облакът, каруцата и конят изчезнаха.

— Е, можеше да стане и по-зле — обобщи Лу Цзе. — Хич не е схватлив. Нищо чудно да е малко старомоден.

Обърна се и срещна погледите на десетки Ревизори. Въздъхна и им се ухили простодушно. Множко му дойде за един-единствен ден.

— Е, поне вие сте чували за Първо правило, нали?

Явно успя да ги смути. Някой от тях се обади:

— Знаем милиони правила, човече.

— Милиарди. Трилиони — вдигна залога друг.

— Да, но мен не можете да нападнете заради Първо правило.

Най-близките Ревизори събраха глави.

— Сигурно се отнася за гравитацията.

— Не, за квантовите ефекти. Очевидно е.

— Не е логично да има Първо правило. Как да го избереш сред всички?

— Но ако няма Първо правило, възможно ли е изобщо да има други? Щом липсва Първо правило, къде тогава е Второ правило?

— Правилата са милиони! И е задължително да бъдат номерирани!

„Прекрасно!… Само ще почакам, докато им се разтопят мозъците.“

Но един Ревизор излезе отпред. Гледаше по-диво от останалите и имаше по-мърляв вид. И носеше брадва.

— Не е нужно да обсъждаме това! Трябва да си напомняме: „Ние не обсъждаме безсмислици!“

— Но какво гласи Първо… — намеси се друг Ревизор.

— Ще се обръщаш към мен с „господин Бял“!

— Господин Бял, какво гласи Първо правило?

— Много се радвам, че ми зададе този въпрос! — изквича господин Бял и замахна с брадвата.

Тялото на другия Ревизор се разпадна на рояк пъстри петънца, които набързо се стопиха.

Още въпроси? — отново вдигна брадвата си господин Бял.

Лу Цзе се отдалечи заднешком на няколко крачки от него. Гордееше се с отработеното до съвършенство умение да се измъква с приказки, но резултатът изцяло зависеше от участието на второ донякъде здравомислещо създание в разговора.

Господин Бял впери поглед в метача.

— А ти защо не си знаеш мястото, органична твар?

Но Лу Цзе дочуваше други, прошепнати думи. Стигаха до него иззад близката стена.

Никой не дава и пукнат грош за рекламните надписи?

Точността е важна, Сюзън. Има указания на вътрешната страна на капака. Погледни.

Нима мислиш, че тези думи ще уплашат някого?

Моля те! Всичко трябва да се прави по подобаващия начин.

Я ми дай кутията!

Господин Бял настъпваше към Лу Цзе, готов за удар с брадвата.

— Забранено е…

— На ви сега… ама че глупост… „превъзходен карамел с възхитително богат боровинков крем, обвити в загадъчно тъмен шоколад“… на ви, сиви копелета!

На улицата се посипа дъжд от дребни предмети. Някои от тях се разпукаха.

Лу Цзе чу чегъртането… или по-точно тишината поради секналото чегъртане, с което вече бе свикнал.

— О, не, разхлаби ми се пруж…



Макар че след Рони Соах се стелеше дим, той нахълта в млекарната с привичния си вид, обаче изглеждаше, като че току-що е направил доставка в подпалена къща.

— Този пък за какъв се мисли? — мърмореше си и впи пръсти в ръба на сияеща ламаринена поставка с такава сила, че огъна метала. — Да, бе — изритват те най-нахално, ама после искат да се върнеш на сцената…

Под пръстите му металът се нажежи до бяло и потече.

— Имам клиенти. Имам клиенти! Хората разчитат на мен. Може да не е чак толкова славно занимание, но хората винаги имат нужда от мляко…

Плесна се с длан по челото. Капките метал докоснаха кожата му и се изпариха.

Мъчеше го зверско главоболие.

Помнеше времето, когато беше единствен… но трудно го извикваше от паметта си, защото… там нямаше нищо — нито цветове, нито звуци, нито налягане, нито време, нито светлина, нито живот…

Само Хаос.

И изплува мисълта: „Искам ли да се възцари съвършеният ред на спрените промени?“

Още мисли се промъкваха като сребристи змиорки. Все пак беше Конник, и то откакто хората в колибите си от мазани с кал пръти стигнаха до мъглявата представа за Нещо, съществувало преди всичко друго. Онези хора в градовете с глинени стени и в палатките от кожа по инстинкт се досещаха, че светът се носи опасно в недостъпна за умовете им и безразлична Вселена, а животът е на косъм от космическия студ и бездънната нощ. Те се страхуваха от стария Хаос. Но сега…

Отвори очи и се взря в своите потъмнели димящи ръце.

И попита целия свят:

— Кой съм аз сега?

Загрузка...