Крадец на време

Тик-так

Игор неволно призна пред себе си, че в успешния завършек на смахнати начинания здравомислието може да натупа безумието дори и с вързани ръце.

Отдавна бе свикнал с господари, които въпреки великолепните си стойки на ръце по ръба на психическата катастрофа нямаха способността да си обуят панталона без помощта на топографска карта. Подобно на всеки друг Игор им бе намерил цаката. Честно казано, работата не го затрудняваше особено (макар понякога да бъхтеше по цяла нощ) и щом вкараше поредния си господар в коловоза на навиците, можеше да се захване със собствените си дела. Търсеха го чак когато искаха да вдигне над покрива гръмоотвода, за да привлече малко мълнии.

При Джереми беше друго. По него човек можеше безпогрешно да си сверява часовника. Игор за пръв път виждаше толкова организиран, изчистен от излишъци и разграфен живот. И по едно време се усети, че си представя своя нов господар като механичен човек.

Един от предишните му господари наистина създаде механичен човек, целия от лостчета, зъбни колела, предавателни механизми и пружини. Вместо мозък имаше дълга лента е пробити в нея дупчици. Вместо сърце — мощна пружина. Ако всяка вещ в кухнята бъдеше оставена точно на мястото си, творението метеше пода и вареше поносим чай. Ако нещо беше разместено обаче или потракващото цъкащо създание се натъкнеше на неочаквана неравност в пода, то обираше мазилката от стените и се опитваше да свари вбесената котка.

После на господаря му щукна, че трябва да даде живот на механичния си човек, за да си дупчи сам лентата и да си навива пружината. Игор знаеше добре кога да изпълнява заповедите буквално и послушно нагласи класическата издигаща се маса под гръмоотвода в навечерието на страховита буря. Нямаше точна представа за по-нататъшните събития, защото не остана да гледа, когато мълнията се заби в механизмите. В онзи миг Игор вече бе преполовил с лудешки бяг разстоянието до селото, метнал на рамо вързопа с вещите си. Въпреки това едно нажежено до бяло зъбно колелце избръмча над главата му и потъна дълбоко в дънера на близкото дърво.

Предаността към господаря беше важно изискване, но отстъпваше пред предаността към факта, че е Игор. Щом в света беше задължително да има тътрещи се прислужници, щеше да е дяволски добре всички да носят името Игор.

И в момента този Игор си мислеше, че ако е възможно механичен човек да оживее, сигурно ще прилича на Джереми. А точните до механичност действия на Джереми се ускоряваха с доближаването до завършения вид на часовника.

На Игор часовникът не му допадаше особено. Предпочиташе съществата, които кървят. Часовникът растеше пред очите му с трепкащите си кристални части, които наглед не присъстваха изцяло на местата си, растеше и напрежението у Джереми, и безпокойството у Игор. Нямаше съмнение, че тук се появява нещо ново и макар всеки Игор да жадуваше за новости, не биваше да се прекрачват границите. Никой Игор не вярваше в „забранени знания“ и „нещата, които човек не бива да научи“, обаче според всички се подразбираше, че някои неща все пак не бива да бъдат научени. Например какво е чувството, когато всяка частичка от тялото ти бъде засмукана в извънредно тясна дупчица, а май и тази възможност се очертаваше в близкото бъдеще.

И онази лейди Ле Гион… От нея тръпки го побиваха, макар че един Игор трудно изтръпва от каквото и да било. Тя не беше нито зомби, нито вампир, защото не миришеше на зомби или на вампир. Тя не миришеше на нищо. Досегашният опит на Игор обаче подсказваше, че всичко мирише.

Имаше и още нещо.

— Гошподине, краката й не докошват земята — спомена той.

— Докосват я, разбира се — възрази Джереми, увлечен в лъскането на поредния детайл с ръкава на куртката си. — Тя ще дойде пак след една минута и седемнадесет секунди. И съм убеден, че краката й ще докосват земята.

— О, понякога и това ше шлучва, гошподине. Но вие я наблюдавайте, когато ше качва или шлиза по штълба. Ще забележите шянката под штъпалата й.

— „Штъпалата“ ли?

— Това, ш което завършват краката, гошподине — въздъхна Игор.

Фъфленето пораждаше своите затруднения. Вярно, Игор можеше веднага да забрави този навик, но що за Игор ще е тогава? Все едно да се откаже от куцукането.

— Застани до вратата, за да отвориш — нареди Джереми. — А стъпването във въздуха не прави никого по-лош човек.

Игор вдигна рамене. У него се прокрадваше подозрението, че стъпването във въздуха едва ли прави някого човек, освен това го гнетеше фактът, че Джереми се бе облякъл малко по-старателно тази сутрин.

В подобни обстоятелства предпочете да не подхваща темата за постъпването си на работа при Джереми, но отдавна умуваше над това. Бе нает, преди нейна светлост да възложи на Джереми поръчката, нали? Е, това само означаваше, че добре го е проучила предварително. Но тя дойде лично в Бад Шушайн да наеме Игор. И той същия ден се натовари на пощенската карета. Лейди Ле Гион обаче бе посетила Джереми в деня на пристигането му.

По-бързо от пощенската карета разстоянието от Бад Шушайн до Анкх-Морпорк се изминаваше само с магия, освен ако някой не бе измислил как да пътува във вид на семафорно съобщение. Лейди Ле Гион не приличаше на магьосница.

Часовниците в магазина оповестиха с оглушителна шумотевица, че е седем часът, и Игор натисна дръжката на входната врата. Винаги беше уместно10 да изпревари почукването. Още едно от правилата в Кодекса на Игор.

Отвори вратата широко.

— Един литър, господине, прясно и вкусно — подаде му двете бутилки господин Соах. — А в ден като този просто не може без прясна сметана, какво ще кажете?

Игор се вторачи ядно в него, но взе бутилките.

— Предпочитам я, когато позеленее — съобщи надменно — Желая ви приятен ден, гошподин Шоах.

Затвори вратата.

— Не беше ли тя? — сепна се Джереми, когато Игор се върна в работилницата.

— Беше млекарят, гошподине.

— Тя закъснява с двадесет и пет секунди! — обезпокои се Джереми. — Как мислиш, да не й се е случило нещо лошо?

— Иштиншките дами ша прошловути ш навика ши да закъшняват — напомни Игор и прибра млякото.

Пръстите му усетиха вледеняващия студ на бутилките.

— Е, аз съм убеден, че нейна светлост е истинска дама.

— Не мога да отшъдя по въпроша, гошподине — отвърна Игор, който обаче изпитваше твърде сериозни съмнения.

Отиде отново в магазина и застана с ръка над дръжката, когато някой потропа на вратата.

Лейди Ле Гион го подмина с вирната глава. Двамата тролове не го погледнаха, а останаха до вратата. Игор ги смяташе за наемни ходещи камъни, готови да се продадат всекиму за два долара на ден и джобни за размотаване.

Нейна светлост имаше какво да види.

Големият часовник щеше да бъде завършен скоро. Не повтаряше тумбестото приплеснато творение, за което Игор бе слушал от дядо си. За негово изумление (все пак в къщата липсваше каквото и да е подобие на украса) Джереми реши да придаде на часовника внушителен вид. Сега високата източена кутия от кристал и стъклени нишки отразяваше светлината доста смущаващо.

Игор похарчи цяло състояние на Улицата на хитроумните занаятчии. С изобилие от пари в джоба човек можеше да купи всичко в Анкх-Морпорк, включително и жителите му. Постара се никой гравьор на кристал или стъклодухач да не получи твърде голям дял от поръчките, за да не заподозре какво ще представлява цялото изделие. Оказа се, че не е имал причини за опасения. Парите купуваха и дълбоко равнодушие. Пък и кой би повярвал, че е възможно времето да се измерва с кристали? Едва в работилницата всяка част попадаше на мястото си.

Игор се навърташе наоколо, търкаше и лъскаше, за да слуша внимателно как Джереми се перчи с плодовете на труда си.

— … никаква нужда от метални части — тъкмо казваше той. — Ние измислихме как да накараме укротената мълния да протича през стъклото. Ние намерихме и майстор, който прави стъкло, податливо на леко огъване…

„Ние“. Игор не пропусна думата. Е, винаги беше така. „Ние“ означаваше, че господарят заръчваше нещо да бъде направено, а Игор измисляше способа. Впрочем вкарването на мълниите в употреба си беше родова черта за всеки Игор. С пясък, химикали и няколко запаметени тайни би могъл да дресира мълнията така, че да седне на задни лапички и да проси храна.

Лейди Ле Гион протегна пръсти, покрити с ръкавица, и докосна часовника отстрани.

— Това е механизмът на разделителя… — понечи да обясни Джереми и взе една кристална сглобка от тезгяха.

Но нейна светлост още се взираше в часовника.

— Сложил сте му циферблат и стрелки. Защо?

— О, той ще измерва превъзходно и традиционното време — обеща Джереми. — Всеки детайл е от стъкло, разбира се. На теория никога не би се наложило да го сверявате. Ще се съгласува с тиктакането на Вселената.

— Аха… Значи сте го открил?

— Периодът, необходим за случването на най-дребното събитие. Знам, че съществува.

Тя замалко не прояви някакви чувства.

— Но часовникът още не е довършен.

— Напредваме отчасти и чрез проби и грешки — призна Джереми. — Но ще го направим. Според Игор ще има силна буря в понеделник. Той смята, че мощността ще ни стигне. И тогава — лицето на Джереми грейна в усмивка — не виждам какво ще попречи на всеки часовник в света да показва точното време!

Лейди Ле Гион се озърна към Игор, който се разшета още по-припряно.

— Доволен ли сте от прислужника?

— Е, понякога мърмори. Но има добро сърце. И едно резервно за всеки случай, както научих. Освен това има смайващи умения във всички занаяти.

— Да, присъщо е на един Игор — разсеяно промълви дамата. — Изглежда са овладели тайната на наследените способности.

Тя щракна с пръсти, единият трол пристъпи напред с две големи торби в ръцете.

— Злато и инвар — обясни лейди Ле Гион. — Спазваме обещанието си.

— Хъ… Инварът ще загуби всякаква цена, когато довършим часовника.

— Извинете, не ви разбрахме. Още злато ли искате?

— Не, не! Бездруго сте прекалено щедра.

„Няма да ни дойде в повече“ — мислено възрази Игор, който усилено бършеше прах от тезгяха.

— Тогава до следващата ни среща — сбогува се лейди Ле Гион.

Троловете вече се обръщаха към вратата.

— Ще бъдете ли тук за пускането на часовника? — попита Джереми.

Игор се устреми към вратата, за да отвори — не би погазил традицията, каквото и да мислеше за нейна светлост.

— Не е изключено. Но ние ви се доверяваме напълно, Джереми.

— Ъ-ъм…

Игор се смръзна. Досега не бе чувал тази нотка в гласа на Джереми. От устата на негов господар тези звуци бяха ужасен признак.

Джереми си пое дъх нервно и пресекливо, сякаш умуваше над миниатюрен и непокорен часовников механизъм, който, лишен от крайно съсредоточено внимание, ще размотае катастрофално пружината си и ще разпилее зъбни колелца по ъглите на стаята.

— Ъ-ъм… питах се, ъ-ъм… ваша светлост, ъ-ъм… дали не бихте, ъ-ъм, вечеряла с мен, ъ-ъм… днес, ъ-ъм…

Джереми се усмихна. Игор бе виждал по-естествена усмивка и на лицето на мъртвец.

А изражението на лейди Ле Гион запримигва. Нямаше спор за това. Очите на Игор го уверяваха, че това лице минава от едно изражение в друго като поредица от застинали портрети, без да се забелязва никакво движение на чертите му в промеждутъците. От обичайното равнодушие прескочи към неочакван размисъл, а после стигна чак до изумление. Накрая (от което и Игор изпадна в изумление) започна да се изчервява.

— Ами… господин Джереми, аз… не знам какво да кажа — запелтечи нейна светлост, а леденото й самообладание се стопи в блудкава локвичка. — Всъщност аз… не съм сигурна… може би в друг ден? Имам важна среща, много се радвам, че се видяхме, трябва вече да си вървя. Довиждане.

Игор се изопна сковано, доколкото това изобщо е по силите на типичния Игор, и почти затвори вратата след нейна светлост, която слезе забързано по стъпалата пред къщата.

И за миг се озова около сантиметър над улицата. Само за миг, после стъпи полека. Никой освен Игор, надничащ ядосан през пролуката между вратата и рамката, не би могъл да забележи.

Той се върна светкавично в работилницата. Джереми още стърчеше като закован за пода и руменината на бузите му се мереше с изчервяването на нейна светлост.

— Аз ще отшкоча да взема штъклените детайли за умножителя, гошподине — трескаво избълва Игор. — Трябва вече да ша готови. Може ли?

Джереми се врътна на една пета и припряно се обърна към тезгяха.

— Да, Игор, отиди да ги вземеш. Благодаря ти — промърмори задавено.

Лейди Ле Гион и придружителите й се бяха отдалечили по улицата, когато Игор притича след тях в сенките.

На кръстовището нейна светлост махна нехайно с ръка и троловете тръгнаха нанякъде по своя работа. Игор продължи след нея. Въпреки неизменното си куцукане всеки Игор при нужда фучеше като буря. Често им се налагаше, когато налети разярената тълпа.11

В по-ярката светлина навън откриваше още чудатости. Движенията й не бяха съвсем наред. Тя сякаш държеше под контрол тялото си, вместо да го остави да се управлява както знае, подобно на нормалните хора. Дори едно зомби овладява наново естествените движения. Разликата беше трудно доловима, но един Игор не страда от помътено зрение. Походката й май издаваше, че дамата не е свикнала да има кожа по себе си.

Нейна светлост свърна по тясна уличка и Игор едва не си позволи надеждата, че там се навърта някой от Гилдията на крадците. Гореше от желание да наблюдава събитията, след като човек от занаята я тупне по темето с палката си — обичайният им подход към преговорите с клиентите. Крадец опита да приложи този номер на Игор предишния ден. Учуди се на металното дрънчене, но остана още по-слисан, когато Игор му счупи ръката с изтънчено познаване на анатомията.

Тя обаче се навря в прохода между две сгради.

Игор се подвоуми. Позволиш ли силуетът ти да се открои в светлия процеп, отиваш на първите места в списъка на потенциалните мъртъвци. Но, от друга страна, той не правеше нищо лошо, нали? А и не личеше тя да носи оръжие.

В прохода не звучаха стъпки. Той изчака още миг и надникна иззад ъгъла.

Нито помен от лейди Ле Гион. Нямаше и друг изход, а глуха стена с купчина боклуци до нея.

Но във въздуха се стапяше бледосива фигура. Изчезна, щом Игор впи поглед в нея. Закачулено наметало, сякаш изтъкано от мъгла. Сля се със сумрака и повече не се видя.

Тя се скри в уличката, а после се скри… в нищото.

Игор усети сърбеж по дланите.

Макар отделният Игор да има специализирани умения, той непременно е отличен хирург и се подчинява на вроденото си желание да не похабява ничии части. В планините, чиито обитатели си изкарват прехраната предимно със сечене на дърва и копаене в рудниците, хората се радват, ако наблизо живее някой Игор. Винаги има риск брадвата да отскочи накриво или кирката да се отплесне… И тогава човекът е щастлив, че Игор му подава ръка… или крак, ако положението го изисква.

Предлагаха услугите си безплатно и щедро на околните, но още по-старателно се грижеха нищо от тях да не се пропилее. Превъзходни очи, яки бели дробове, несломима храносмилателна система… Би било ужасно такива великолепни образци на майсторството им да попаднат при червеите. Затова внимаваха да няма прахосничество. Всичко оставаше в рода.

А този Игор наистина имаше ръцете на своя дядо. И сега те по своя воля се свиваха в юмруци.

Мъничко чайниче кипваше над огъня от настъргани трески и изсушени изпражнения от якове.

— Беше… отдавна — разказваше Лу Цзе. — И няма значение точно кога се случи именно заради онова, което се случи. Всъщност вече е безсмислено да задаваш въпроса „кога“. Зависи къде си в момента. На някои места е било преди стотици години. На други… ами може и още да не се е случило. Един човек в Юбервалд изобрети часовник. Изумителен часовник. Мереше тиктакането на Вселената. Известно ли ти е какво е това?

— Не.

— И на мен. Ако искаш да се наслушаш за такива неща, трябва да питаш игумена. Я да опитам все пак… Тъй… Помисли си за най-малката частичка време, която успееш да си представиш. Ама да е наистина малка. Толкова дребничка, че в сравнение с нея секундата да е като цял милиард години. Е, намисли ли си я? Виж сега, космическото квантово тиктакане… така го нарича игуменът… та значи, космическото квантово тиктакане е несравнимо по-малко от тази частичка. Толкова време минава от „сега“ до „после“. Толкова време е необходимо на атома, за да се начуди дали да трепне. То е…

— Значи е времето, необходимо да се случи възможно най-нищожното събитие? — уточни Лобсанг.

— Именно. Бързо схващаш — одобри Лу Цзе и си пое дъх. — Освен това толкова време стига, за да бъде унищожена Вселената в миналото и съградена наново в бъдещето. Не ми се блещи тъй, защото тези думи съм ги чул от игумена.

— А случваше ли се и докато говорихме за това?

— Милион пъти. Нищо чудно и да са безброй.

— И ние не го усещаме? Вселената се разпада, а ние нищичко не подозираме?

— Тъй разправят. Когато ми го обясниха за пръв път, малко се постреснах, но става прекалено бързо, за да усетим.

Лобсанг позяпа снега и промълви:

— Добре, де. Продължавай, моля те.

— Един човек в Юбервалд създал този часовник от стъкло. Задвижвали го мълнии, доколкото си спомням. Някак стигал до равнището, на което можел да тиктака в синхрон с Вселената.

— Но защо на онзи човек му е хрумнало да го направи?

— Виж какво, той живееше в грамаден стар замък върху стръмен зъбер в Юбервалд. Подобни хора не се нуждаят от никаква причина освен „щом мога, ще го направя“. Мъчат ги кошмари и те се опитват да ги сбъднат наяве.

— Само че… слушай, не може да се направи такъв часовник, защото и той е вътре във Вселената, значи… също ще възниква наново заедно с нея, нали?

Лу Цзе се възхити и си го призна:

— Възхитен съм.

— Същото е като да отвориш сандък с лост, който е заключен в сандъка.

— Игуменът обаче е убеден, че част от часовника е била извън Вселената.

— Ама не може да има нищо извън…

— Кажи го на човека, който предъвква проблемчето девет живота поред. Искаш ли да чуеш историята до края?

— Да, Метачо.

— И тъй… В онези времена хич не ни достигаха силите, но имаше един млад метач…

— Ти — уточни Лобсанг. — Ти си, нали?

— Да, де — сопнато потвърди Лу Цзе. — Пратиха ме в Юбервалд. В онези дни още нямаше чак толкова разклонения на историята и знаехме, че около Бад Шушайн ще се случи нещо голямо. Не помня колко седмици наред претърсвах. Знаеш ли колко усамотени замъци са нагъчкани там над всяка урва? Направо не можеш да се обърнеш от усамотени замъци!

— Затова не си намерил навреме онзи, в който е трябвало да отидеш — добави Лобсанг — Помня какво каза на игумена.

— Бях в долината под него, когато мълнията се заби в кулата. И ти вече знаеш, че в писанията е речено „От голямото се размирисва надалеч“. Само че не налучках точно къде ще се случи, докато не стана твърде късно. Да спринтираш цял километър нагоре по склона, за да изпревариш мълния… Никому не е по силите. Но почти успях — дори влизах през портата, когато всичко отиде по дяволите!

— Значи няма причина да се обвиняваш.

— Да, ама сигурно се сещаш какво ми е — все си повтарям: „Ех, да бях отишъл по-раничко или да бях тръгнал по друг път…“

— И часовникът зазвънял — опита се да познае Лобсанг.

— Не. Той заклини. Обясних ти, че част от него беше извън Вселената. Не влизаше в потока. Бе изработен да отброява тиктакането, не да се движи в ритъма му.

— Но Вселената е безкрайна! Не може да я спре някакво си часовниково механизъмче!

Лу Цзе запрати угарката в огъня.

— Игуменът твърди, че поне в този случай размерът нямал значение. Слушай, девет живота е трупал тези знания, защо да се притесняваме, че не разбираме думите му? Историята се пръсна на късчета. Само тя можеше да поеме натиска. Смахната случка. Навсякъде имаше пукнатини. А онези… уф, не помня думата… връвчици, които прикрепят частите от миналото към съответното им настояще, се вееха разкъсани във всички посоки. — Лу Цзе се взря в гаснещите пламъци. — Постегнахме каквото можахме. Шихме навсякъде из историята. Запълвахме дупките с късчета време, взети от другаде. Цялата е в кръпки.

— Хората не забелязаха ли?

— Защо пък да забележат? Щом веднъж го нагласиш, значи винаги си е било така. Ще се шашнеш, ако ти разкажа какви номера пробутвахме. Например…

— Убеден съм, че все нещо се е набивало на очи.

Лу Цзе го стрелна с кос поглед.

— Чудна работа, ето че и ти го казваш. И аз се питам отдавна. Хората честичко ръсят лафове от рода на „Къде се дяна толкова време?“ или „Все едно беше вчера“. Но бяхме принудени да постъпим така. Пък и раните зараснаха доста добре.

— Но нали хората ще прочетат книгите по история и ще видят, че…

— Думи, момко, само думи. Впрочем хората правят каквото им хрумне с времето още откакто са хора. Прахосват го, убиват го, спестяват го, наваксват го. И то непрекъснато. Човешките глави сякаш са създадени да си играят с времето. И ние вършим същото, но сме подготвени по-добре и сме натрупали повечко умения. Векове наред се трудихме, за да подредим отново всичко. Вгледай се в Забавителите дори през някой от по-спокойните дни. Местят времето, разтягат го тук, свиват го там… Много важна работа. Няма да допусна да го разнебитят втори път. Защото не би останало какво да се поправя. — Лу Цзе пак се вторачи в жаравата. — Странно… И самият Уен е имал прелюбопитни хрумвания за времето накрая. Нали помниш, че ти казах — според него времето е живо. Е, поне е споменавал, че се държи като живо същество. Споделял, че е срещал жената Време. Поне в неговите очи е била жена. Всички останали твърдят, че това е много задълбочена метафора. Може нещо да ме е праснало по главата, но тъкмо погледнах стъкления часовник в мига, когато избухна, и… — Той се изправи и грабна метлата си. — Момко, най-добре да тръгваме. След още две-три секунди ще стигнем до Бонг Фут.

— Какво щеше да ми разкажеш? — заинати се Лобсанг, макар че също се надигна.

— А, бръщолевене на старец, нищо повече. Като прехвърлиш седмото столетие, лесно се отплесваш. Да вървим.

— Метачо…

— Какво има, момко?

— Защо носим тези цилиндри на гърбовете си?

— Всичко с времето си, момко. Е, дано го имаме.

— Но и ние носим време, нали? Ако то спре, ние ще продължим, така ли? Като един вид… гмуркачи?

— Пиша ти отличен.

— И…

— Още ли ще подпитваш?

— Значи Време е „тя“? Никой от наставниците не е споменавал за жена, не помня и да е написано в свитъците.

— Не си мъчи ума с тези неща. Уен е написал и… ами наричат го Тайния свитък. Само игумените и най-старшите монаси имат право да го разгърнат.

Лобсанг не би се оставил да го залъгват с приказки.

— Щом е така, ти как успя да…

— Нали не си въобразяваш, че хора като тях ще метат вътре? А пък там се трупа страшен прахоляк.

— И какво имаше в свитъка?

— Не се зачетох много. Помислих си, че не е редно.

— Но защо? Какво е написано?

— Беше стихотворение за любов. И то хубаво…

Силуетът на Лу Цзе се разми, щом започна да цепи времето. После просветля и изчезна. По заснеженото поле се стрелна върволица от стъпки.

Лобсанг също уви времето около себе си и тръгна след него. А в ума му сякаш отникъде изскочи мисълта: „Уен е прав.“