Крадец на време

Тик-так

Лобсанг трупаше знания. Научи, че всяка стая има най-малко четири ъгъла. Научи, че метачите започват работа, щом небето просветлее достатъчно, за да се вижда прахолякът, и продължават до залез-слънце.

Като учител Лу Цзе беше умерено търпелив. Винаги показваше къде Лобсанг не се е представил удовлетворително в метенето.

След първите изблици на гняв и преглътнатите подигравки на доскорошните му съученици Лобсанг откри, че този труд си има своето очарование. Ден след ден се изнизваха под метлата му…

… докато мозъкът му превключи едва ли не с щракане и той реши, че му е дошло до гуша. Доизмете своята част от коридора и намери Лу Цзе, който обикаляше една тераса, размахал метлата.

— Метачо?

— Кажи, момко.

— Какво се опитваш да ми внушиш?

— Извинявай, не те разбрах.

— Не съм си представял, че ще бъда… метач! Ти си Лу Цзе! Очаквах да бъда ученик на… ами на героя!

— Тъй ли? — Лу Цзе се почеса по брадичката. — Олеле… Да му се не види. Разбрах какво те мъчи. Да беше казал по-рано. Защо мълча досега? Аз почти не се занимавам с тези неща напоследък.

— Не се занимаваш ли?!

— Всички онези игрички с историята, намесата, объркването на хората… Вече не го правя. Да си призная, поначало не бях убеден, че е редно да го вършим. Не. Метенето много ми допада. Има нещо… истинско в приятно чистия под.

— Това е изпитание, нали? — изведнъж охладня гласът на Лобсанг.

— О, да.

— Да знаеш, номерът ми е ясен. Учителят нарежда на ученика да върши черната работа, а накрая — гледай ти! — ученикът всъщност попивал велика мъдрост… Ама аз не мисля, че изобщо научавам нещо, освен че хората много цапат и хич не ги е грижа за метачите.

— И това не е лоша поука — увери го Лу Цзе. — Нима не е речено в писанията „Усърдният труд никому не е навредил“?

— В кои писания е речено това, Лу Цзе? — сопна се Лобсанг, защото вече не можеше да сдържа яда си.

Лицето на метача грейна.

— Аха! Може би ученикът вече е готов да учи. Да смятам ли, че щом не искаш да изучаваш Пътя на Метача, предпочиташ Пътя на госпожа Космипилитска?

— Коя?!

— Метохме добре. Да отидем в градината. Нима не е речено в писанията „Полезно е да излизаш на чист въздух“?

— Тъй ли е речено? — промърмори Лобсанг, който още не проумяваше нищичко.

Лу Цзе извади малко оръфано тефтерче от джоба си.

— Да, тук — посочи го. — Знам го наизуст.

Лу Цзе търпеливо нагласи мъничкото огледалце, за да насочва по-благоприятно слънчевите лъчи към една планина-бонсай. Мънкаше си фалшиво някаква мелодийка.

Лобсанг, седнал със скръстени крака на каменните плочи, предпазливо отгръщаше пожълтелите листове на прастарото бележниче, на чиято корица бе изписано с избледняло мастило „Пътят на госпожа Космипилитска“.

— Е? — обади се по някое време Лу Цзе.

— В Пътя има отговор за всичко, нали?

— Да.

— Щом е така… — Лобсанг кимна към вулканчето, което мирно и тихо бълваше струйка дим. — Защо това е действащ вулкан? Та той е сложен на чиния!

Лу Цзе впери напрегнат поглед напред, устните му се размърдаха.

— Страница седемдесет и шеста, струва ми се.

Лобсанг намери страницата.

— „Защото“ — прочете на глас.

— Добър отговор — кимна Лу Цзе, като поглаждаше нежно миниатюрна канара с четчица от камилски косми.

— Само „защото“ ли, Метачо? Без причина?

— Причина ли? Каква причина търсиш в една планина? Докато годинките се трупат на гърба ти, ще научиш, че повечето отговори накрая се свеждат до „защото“.

Лобсанг си замълча. Трудно му беше да вникне в тази „Книга за Пътя“. Много му се искаше да изтърси: „Лу Цзе, прилича ми на книжка с любимите поучения на една стара дама. Те така си приказват. Що за коан е например «Няма да заздравее по-бързо, ако го човъркаш» или «Дояж си порцията, за да ти се накъдри косата», или «Всичко идва в ръцете на човека, който умее да чака»? Листчета с такива лафове слагат в сладкишите за Прасоколеда!“

— Наистина ли? — осведоми се Лу Цзе, който наглед не можеше да се откъсне от своята планина.

— Нищо не съм казвал.

— А, значи ми се е причуло. Липсва ли ти Анкх-Морпорк?

— Да. Там не ми се налагаше да мета подове.

— Биваше ли те като крадец?

— Аз бях крадец за чудо и приказ!

Ветрецът довя ухание на черешови цветчета и Лу Цзе си рече, че щеше да е по-хубаво, ако поне веднъж можеше да си набере зрели череши.

— Бил съм в Анкх-Морпорк — сподели той, изправи се и отиде при съседната планина. — Нали си виждал хората, които идват тук?

— Да — потвърди Лобсанг. — Всички им се присмиват зад гърба.

— Я гледай… — извиха се веждите на Лу Цзе. — Та нали са изминали хиляди километри в търсене на истината?

— А нали Уен е казал, че ако истината изобщо може да се намира някъде, значи се намира навсякъде?

— Браво на теб. Явно все пак си научил нещичко. Но навремето започна да ми се струва, че според всички други до истината трябва да се извърви дълъг път. И аз реших да отида в Анкх-Морпорк. Останалите прииждаха насам и за равновесие аз пък тръгнах натам.

— Там ли си търсил просветление?!

— Не. Мъдрият човек не търси просветление, а чака то да го споходи. Докато чаках, надявах се търсенето на недоумение да бъде по-забавно — обясни Лу Цзе. — В края на краищата просветлението започва там, където свършва недоумението. Открих недоумението. Открих и някакво просветление. Например не бях се и огледал, тъй да се каже, а в една тъмна уличка неколцина се опитаха да ме отърват от грижите за малкото ми вещи. Дадоха ми безценен урок колко е безполезно да притежаваш материални блага.

— Но защо тъкмо в Анкх-Морпорк? — чудеше се Лобсанг.

— Обърни на последната страница — посъветва го Лу Цзе.

Лобсанг погледна в края на тефтерчето.

— Ама това е някаква обява от Гилдията на търговците: „В Анкх-Морпорк има всичко!“. — Вторачи се в засмения Лу Цзе. — И ти си помисли, че…

— Ах, аз съм стар и простоват, затова разбирам — отвърна метачът. — Ти пък си млад и сложен. Нали и Уен е виждал знамения в завъртулките из паничката с каша и в полета на птиците? А тези слова дори бяха написани. Все пак е мъчничко да разчетеш полета на птиците, което не може да се каже и за думите. И след като бях търсил цял живот, най-сетне зърнах началото на Пътя. На моя Път.

— Значи си отишъл чак в Анкх-Морпорк… — смънка Лобсанг.

— И се озовах с безметежен дух, макар и с опразнени джобове, на улица „Куирмска“ — продължи метачът, усмихвайки се кротко на спомените. — Зърнах табела на един прозорец — „Стаи под наем“. Така срещнах госпожа Космипилитска, която ми отвори вратата, щом почуках. Подвоумих се, защото не знаех добре езика, а тя ми се сопна: „Нямам цял ден за губене, ако искаш да знаеш.“ Повтори почти дословно думите на Уен! Незабавно прозрях, че съм намерил каквото търсех! Денем миех чинии в една гостилница за надница от двадесет пенса и колкото огризки успея да излапам. Вечер помагах на госпожа Космипилитска да разтреби къщата и се вслушвах внимателно във всичко, изречено от нея. Тя имаше вродена дарба на метач с превъзходни ритмични движения, а мъдростта й беше безгранична. Още на втория ден чух от нея изреченото от Уен, след като той вникнал в истинската същност на времето! Помолих я да посмъкне малко от наема, защото аз — разбира се — не спях на леглото, а тя ми отговори: „Не съм родена вчера, господин Цзе!“ Изумително! А беше немислимо да е чела Светите писания!

Лицето на Лобсанг беше много забавна гледка.

— „Не съм родена вчера“ ли?!

— А, да, ти си послушник отскоро и не си стигнал дотам — сети се Лу Цзе. — Уен заспал в една пещера и насън му се явила дамата Време. Разкрила му, че Вселената вечно се пресътворява секунда след секунда, а миналото е само спомен. После той излязъл от пещерата в обления от светлина истински нов свят и промълвил „Не съм бил роден… вчера“!

— Да, бе — сепна се Лобсанг. — Само че не е съвсем същ…

— Ах, госпожа Космипилитска… — Очите на Лу Цзе се замъглиха. — Как умееше тази жена да поддържа чистота! Ако тя беше метач тук, не би позволила никому дори да стъпва по подовете! Ами къщата й! Същински дворец! Чисти чаршафи на всеки две седмици! И как готвеше… Дори за да вкуси нейния боб на препечени филийки, човек охотно би дал цял вселенски цикъл!

— Ъ-хъм… — усъмни се Лобсанг.

— Останах там три месеца, метях дома й, както подобава на ученик, а после се върнах тук, прозрял ясно Пътя, който ми предстои.

— Ами… ъ-ъ, всички онези истории за теб…

— О, самата истина са. Е, повечето, де. Има и преувеличения тук-там, но е вярно. Общо взето.

— А онази за твърдината в Мунтаб, пашата и рибешката кост?

— О, да.

— Но как си се промъкнал на място, където и половин дузина обучени въоръжени мъже не биха успели?…

— Аз съм дребничък човечец с метла на рамо — простичко обясни Лу Цзе. — Всеки цапа и ръси боклук, значи иска да му бъде почистено. Какво лошо да очаква от човек с метла в ръцете?

— Моля?! Това ли било?

— Е, останалото опираше до готварското изкуство. Пашата не беше добър човек, затова пък нямаше спиране, когато видеше пирог с риба на масата.

— Значи никакви бойни изкуства? — промърмори Лобсанг.

— Те са последното средство. Историята се нуждае от пастири, а не от касапи.

— Владееш ли окидоки?

— Всевъзможни заешки подскоци, нищо повече.

— Шиитаке?

— Ако толкова ми се прииска да забивам изпъната длан в горещ пясък, ще отида на морския бряг.

— Така-онака?

— Жалко за потрошените тухли.

— Туйнегомога?

— Току-що си го измисли.

— Тунг-пи?

— Означава „сприхаво подреждане на цветя“.

— Ами дежа-фу?

Най-сетне Лобсанг дочака някаква реакция. Веждите на Лу Цзе пак се извиха.

— Дежа-фу ли? И до теб ли стигна мълвата? Ха! Никой от тукашните монаси не владее дежа-фу. Веднага щях да науча, ако имаха подобни умения. Виж какво, момко, насилието е за насилниците. В повечето напечени положения и дръжката на метлата върши работа.

— Само в повечето ли? — с нескрито ехидство попита Лобсанг.

— Охо… Ясно. Значи желаеш да се изправиш срещу мен в доджото? Това е прастара истина — когато ученикът е готов да победи, учителят повече не може да крие нищо от него, защото времето на ученичеството е изтекло. Е, искаш ли да учиш?

— А-а, знаех си аз, че имало какво да се научи!

Лу Цзе се изправи.

— Защо точно ти? — промълви замислено. — Защо точно тук? Защо точно сега? „Има си време и място за всичко.“ Но защо това време и това място? Щом ще те водя в доджото, ти пък ще ми върнеш онова, което открадна от мен! Незабавно!

Сведе поглед към масичката от тиково дърво, на която се занимаваше със своите планини.

Лопатката беше там.

Няколко черешови цветчета паднаха полека на земята.

— Разбирам… Толкова ли си бърз? Изобщо не видях как го направи.

Лобсанг не продума.

— Това е дребна вещ без никаква стойност — изтъкна Лу Цзе. — Моля те, кажи ми защо я взе.

— За да проверя дали ми е по силите. Скучаех.

— Аха… Ами да видим ще можем ли да направим живота ти малко по-интересен. Нищо чудно, че те наляга досада, щом вече умееш да цепиш времето чак дотам. — Лу Цзе въртеше лопатката в ръцете си. — Много си бърз… — Наведе се и издуха опадалите цветчета от едва забележим ледник. — Цепиш времето с бързината на монах от Десети джим. А едва си започнал подготовката. Сигурно си бил страхотен крадец! Но сега… Ох, трябва да застана срещу теб в доджото…

— Няма нужда! — възкликна Лобсанг, защото Лу Цзе изглеждаше уплашен и унижен, дори някак по-дребен и крехък.

— Настоявам — натърти старецът. — Да приключим веднага с това. Защото в писанията е речено „Не оставяй днешната работа за утре“ — едно от най-задълбочените прозрения на госпожа Космипилитска. — Въздъхна и погледна нагоре към великанската статуя на Уен. — Я го виж. Ама че момък е бил, а? Изпаднал в такова блаженство, че чак загърбил Вселената. Виждал миналото и бъдещето, слети в жива личност, написал „Книги на историята“, за да ни подскаже как трябва да върви всичко. Не можем дори да си представим какво са видели тези очи. И нито веднъж през живота си не е вдигнал ръка срещу човек.

— Слушай, аз наистина не искам…

— Разглеждал ли си другите статуи? — прекъсна го Лу Цзе, сякаш забравил за доджото.

Лобсанг се озърна разсеяно. На каменната тераса, обикаляща отвсякъде градината, се редяха стотици по-малки изваяния, повечето издялани от дърво и ярко нашарени. Фигури с повече очи от краката, повече опашки от зъбите, чудовищни съчетания от риби, октоподи, тигри и пащърнаци. Твари, скалъпени надве-натри, все едно творецът на Вселената е изсипал на пода сандъчето си с резервни части и ги е събрал накуп. Изображения на същества, боядисани в розово, оранжево, пурпурно и златисто, зяпаха сляпо към долината.

— А, ти за дхлангите ли говориш… — промърмори момчето.

— Да, демоните. Някои ги наричат и така. Игуменът пък ги нарича Враговете на съзнанието. Да знаеш, Уен е написал цял свитък за тях. И твърди, че онези са най-лошите.

Метачът посочи дребна фигурка, закачулена в сиво наметало. Наглед статуята не си беше на мястото сред този карнавал на кошмарни израстъци.

— Не личи да е много опасна — проточи Лобсанг. — Виж какво, Метачо, нямам никакво желание да…

— Тварите с уж безобиден вид могат да се окажат голяма заплаха — осведоми го Лу Цзе. — Точно защото изглеждат безопасни. И в писанията е речено: „Книгата не се познава по корицата“.

— Лу Цзе, изобщо не искам да се бия с теб…

— Да, де, от своите наставници ще чуеш, че напреднеш ли в бойните изкуства, ще можеш да цепиш времето. Донякъде е вярно — продължи Лу Цзе, без да го слуша. — Но същото важи и за метенето, както вероятно си се убедил. Уен ни е заръчал винаги да търсим съвършения миг. Жалко, че хората са толкова настървени да ритат други хора по вратовете.

— Но аз не съм ти отправял предизвикателство, само исках да ми покажеш…

— Точно това ще направя. Хайде, да вървим. Вече имаме уговорка. Нали съм си изкуфял дъртак…

Най-близо беше доджото на Десети джим. Завариха го почти опустяло, само двама монаси се мяркаха като неясни сенки, докато подскачаха пъргаво по рогозките и усукваха времето около себе си.

Лобсанг знаеше, че Лу Цзе е прав. Времето е средство и възможност. Възможно е да се научиш как да го забавяш или ускоряваш. Така някой монах успява да мине спокойно през тълпата, но и да се движи толкова бързо, че никой да не го види. Или пък застава неподвижно за броени секунди, обаче наблюдава лудешката гонитба на слънцето и луната в небето. Или вмества цял ден медитация в една-единствена минута. Тук, в тази долина, денят продължаваше вечно. И цветчетата никога не узряваха в череши.

Смътните силуети се превърнаха в двама смутени монаси, щом зърнаха Лу Цзе. Той им се поклони.

— Смирено ви умолявам да се възползвам замалко от това доджо, за да ме поучи моят ученик колко глупав може да бъде един старец.

— Аз обаче не съм искал да… — подхвана Лобсанг.

Лу Цзе го сръга с лакът в ребрата. Монасите се взираха неспокойно в метача.

— Доджото е на твое разположение, Лу Цзе — смънка единият.

Монасите излязоха припряно, като начесто се препъваха, озъртайки се.

— Тук учат как да управляват времето — започна Лу Цзе, вторачен в гърбовете им. — Бойните изкуства са помощно средство и нищо друго. Поне така са замислени. Дори в света извън тези стени, един опитен човек може да долови при сбиване колко гъвкаво става времето. Тук усъвършенстваме това умение. Сгъстяваме времето, разтегляме го. Улавяме мига. А изритването на нечии бъбреци през носа на човека е само глупашко нежелано последствие от всичко това.

Лу Цзе взе от поставката с оръжията меч, остър като бръснач. Подаде го на стъписаното момче.

— Нали си ги виждал и преди? Е, не са подходящи за новаци, но пък ти вече показа такива дарби…

— Да, Метачо, обаче…

— Знаеш ли как да си служиш с него?

— Боравя добре с учебните мечове, но те са направени от…

— Тогава го вземи и ме нападни.

Над тях зашумоляха раса. Лобсанг отметна глава и видя, че към галерията над доджото се стичат монаси, сред тях неколцина от най-старшите. В толкова малък свят новините се разнасят мигновено.

— Второ правило: „Никога не отказвай оръжие.“ — Лу Цзе се отдръпна няколко крачки назад. — Когато си готов, момко.

Лобсанг неуверено размаха леко извития меч.

— Какво има? — попита метачът.

— Просто не мога…

— Това ли е доджото на Десети джим? — учуди се Лу Цзе. — Ах, горкичкият аз, май не бъркам. Следователно тук няма правила, нали? Всякакво оръжие, всякаква стратегия… Всичко е позволено. Не разбираш ли? Ти да не си тъпанар?

— Но аз не мога да убия някого само защото той ме е помолил!

— Че защо не? Не го ли изисква доброто възпитание?

— Но…

— Ти държиш смъртоносно оръжие! И си застанал срещу невъоръжен човек, който е заел поза на покорство! Нима се боиш?

— Да! Боя се!

— Така е по-добре. Ето ти го и Третото правило — съвсем спокойно промълви Лу Цзе. — Видя ли колко много научи набързо? Изтрих ти усмивчицата от лицето, а? Я върни меча върху поставката и вземи… Да, вземи една тояга дака. С нея най-много да понатъртиш старешките ми кости.

— Ще ми олекне, ако облечеш защитните дрехи…

— Толкова ли умело въртиш тоягата?

— Много съм бърз…

— Щом е тъй, не започнеш ли веднага схватката, ще изтръгна тоягата от ръцете ти и ще я строша в главата ти — обеща Лу Цзе и пак отстъпи заднешком. — Готов ли си? Чувал съм, че най-добрата защита е майсторската атака.

Лобсанг неохотно вдигна тоягата за поздрав.

Лу Цзе скръсти ръце на гърдите си. Докато момчето го доближаваше на подскоци, той затвори очи и се усмихна на някаква своя мисъл.

Лобсанг отново вдигна тоягата и се подвоуми.

Лу Цзе се хилеше.

Второ правило, Трето правило… А какво гласеше Първо правило?

„Винаги помнете Първо правило…“

— Лу Цзе!

Старшият помощник на игумена нахълта задъхан през вратата и трескаво размаха ръце.

Лу Цзе отвори първо едното си око, после и другото, а накрая намигна на Лобсанг.

— Боят ми се размина на косъм, нали? — Обърна се към старшия помощник. — Слушам ви, о, възвишени господине.

— Трябва да дойдеш незабавно! Отнася се и за всички монаси, на които е разрешено да пътуват по света! Елате при Мандалата! Още сега!

В галерията настана блъсканица, неколцина монаси си пробиха път през навалицата.

— А, става вълнуващо — отбеляза Лу Цзе, взе тоягата от омекналите ръце на Лобсанг и я сложи на мястото й.

Залата опустяваше бързо. Навсякъде в Ой Донг ехтяха честите удари на гонгове.

— Какво се е случило? — смънка Лобсанг, покрай когото претичваха последните монаси.

— Осмелявам се да позная, че скоро ще ни обяснят — отвърна Лу Цзе и започна да си свива папироска.

— Нали трябва да бързаме? Всички отидоха!

Плющенето на сандали стихваше по коридорите.

— Не личи да има пожар — невъзмутимо сподели Лу Цзе. — Пък и ако изчакаме МЪНИЧКО, когато отидем при останалите, те ще са се накрещели и може би ще говорят по-смислено. Да тръгнем по Пътеката на часовника. Цветната градина е особено прелестна в този час.

— Но… но…

— В писанията е речено „Научи се да ходиш, преди да тичаш“ — просвети го Лу Цзе и нарами метлата.

— Пак ли госпожа Космипилитска?

— Невероятна жена. И дяволски я биваше в бърсането на прах.

Пътеката на часовника се виеше край главните постройки на манастира, изкачваше се през терасираните градини пред входа на тунела през скалите и се сливаше с по-широката пътека. Послушниците непременно се сещаха да попитат защо е наречена Пътеката на часовника, щом наоколо не се вижда никакъв часовник.

Гонговете продължаваха да звънят, но зеленината смекчаваше шумотевицата. Лобсанг чуваше тропота на бягащи крака по другата пътека. А тук миниатюрни колибри пърхаха от цвете на цвете, без да подозират за суматохата.

— Питам се колко ли е часът — подхвърли през рамо Лу Цзе.

Всичко е изпитание. Лобсанг се загледа в цветните лехи.

— Девет и четвърт.

— Нима? Откъде знаеш?

— Невенът се е отворил, песъчарката се отваря, поветицата се е затворила, козята брадица се затваря.

— Сам ли разгада цветния часовник?

— Да. Всичко се набива на очи.

— Брей… А по кое време се отваря бялата водна лилия?

— В шест сутринта.

— Значи си идвал да наблюдаваш?

— Да. Ти си засадил тази градина, нали?

— Тя е един от… дребните ми приноси.

— Прекрасна е.

— Но не е кой знае колко точна в тъмните часове. Твърде малко от растенията, цъфтящи нощем, могат да се прихванат тук. Няма ги нощните мушици, нали разбираш…

— Времето би искало да бъде мерено точно така — промълви Лобсанг.

— Сериозно? Разбира се, аз не мога да отсъдя по въпроса. — Лу Цзе стисна папироската с два пръста и я пъхна зад ухото си. — Е, да отидем все пак. Дано са престанали да се надвикват. Готов ли си пак да се вгледаш в Мандалата?

— О, всичко ще бъде наред, аз… дори забравих за случката.

— Я гледай… А преди миналия път дори не я бе виждал. Времето си прави какви ли не забавни шеги с всички ни. Например веднъж и аз… — Лу Цзе млъкна и се взря в своя ученик. — Как си? Май пребледня.

Лицето на Лобсанг се сви в гримаса и той тръсна глава.

— Имаше… нещо необичайно. — Посочи с неясен жест равнините, ширнали се в синьо-зелена черга на хоризонта. — Нещо ей там…

Стъкленият часовник. Огромният стъклен палат и в него — където не биваше да го има — стъкленият часовник. Всъщност едва присъстваше тук — виждаше се като трепкащи линии насред въздуха, сякаш е възможно да уловиш искрящия отблясък от някаква повърхност, без повърхността да я има.

Всичко тук беше прозрачно — изящни кресла, маси, вази с цветя. Чак сега му хрумна, че думата „стъкло“ е неподходяща. „Кристал“ звучеше по-уместно или пък „лед“ — тънкият, безупречно гладък лед след внезапно застудяване. Предметите се различаваха само по очертанията си.

И през далечните стени виждаше стълби. Нагоре, надолу, встрани — стъклените стаи продължаваха в безкрая.

Но всичко това му беше познато незнайно защо. Чувстваше се като у дома си.

Един звук изпълни стъклените стаи. Острите ясни тонове стихваха из тях, сякаш влажен пръст ги изтръгваше от ръба на кристална чаша. Долавяше се и смътно движение — мъглица във въздуха отвъд прозрачните стени, променлива и трептяща… и тя го гледаше…

— Какво би могло да дойде оттам? — попита Лу Цзе. — И защо да е необичайно?

Лобсанг замига. Това място всъщност беше странното, в този скован от устойчиви форми свят…

Чувството избледня.

— Ами ей така — необичайно. Усетих го за миг — смънка момчето.

Бузата му беше мокра. Вдигна ръка и докосна влажното петно на кожата си.

— Да знаеш, всичко е заради гранясалото масло от як, което слагат в чая, открай време им разправям — заяви Лу Цзе. — Госпожа Космипилитска никога… А, това вече е необичайно — отметна глава той.

— Какво, какво?! — стресна се Лобсанг.

Зяпна недоумяващо мокрите си пръсти, после безоблачното небе.

— Някой забавител ускорява извънредно.

Метачът леко завъртя глава.

— Нищо не чувам!

— Не се чува, а се долавя. Не усещаш ли трептенето през сандалите си? Опа-а, още един… и още един. Не можеш ли да го усетиш? Този е… този е старият Шестдесет и шести, тъй и не успяха да го уравновесят достатъчно. Олеле… Виж цветята. Непременно погледни цветята!

Лобсанг се обърна.

Еделвайсът се отваряше. Кострецът се затваряше.

— Има изпускане на време — осведоми го Лу Цзе. — Я се заслушай! Вече ги чуваш, нали? Изливат време напосоки! Ела!

Както е написано във „Втори свитък на Уен Вечно изненадания“, Уен Вечно изненадания издялкал първия Забавител от дънера на едно дърво уамуам, издълбал някакви символи по него, сложил му бронзова ос и извикал ученика си Дръвчо.

— О, колко е хубав, учителю! — възхитил се Дръвчо. — Молитвен барабан ли е?

— Изобщо не служи за толкова сложни цели. Само съхранява и премества времето.

— Толкова ли просто било?

— А сега ще проверя дали работи.

Уен завъртял половин оборот с дланта си.

— О, колко е хубав, учителю! — възхитил се Дръвчо. — Молитвен барабан ли е?

— Изобщо не служи за толкова сложни цели. Само съхранява и премества времето.

— Толкова ли просто било?

— А сега ще проверя дали работи.

Този път Уен завъртял Забавителя по-малко.

— Толкова ли просто било?

— А сега ще проверя дали работи.

Уен само раздвижил барабана наляво-надясно.

— Толкова про-про-про… Толкова просто-сто ли-ли би-било-ло?

— Ето, проверих го — уверил го Уен.

— Работи ли, учителю?

— Да, струва ми се. — Уен станал. — Дай ми въжето, с което носиш наръчите дърва. И… и костилка от онези череши, които набра вчера.

Омотал разръфаното въже около барабана и хвърлил костилката във влажната пръст. Дръвчо отскочил по-надалеч.

— Виждаш ли онези планини? — попитал Уен и дръпнал въжето.

Барабанът се завъртял и не паднал, а забръмчал тихичко.

— Ами да, учителю — смирено отвърнал Дръвчо.

Наоколо на практика нямало друго освен планини. Всъщност били в такова изобилие, че не се виждали, защото си пречели взаимно.

— От колко време се нуждае един камък? — размишлявал на глас Уен. — Или морските дълбини? Ще го преместим… — плъзнал длан над размазания от въртенето силует на барабана… — където е необходимо.

Взрял се в черешовата костилка. Устните му помръдвали беззвучно, сякаш се мъчел да реши особено трудна главоблъсканица. После посочил костилката с дясната си ръка.

— Отдръпни се.

Предпазливо докоснал с пръст барабана.

Нямало друг звук освен пукота на разместения въздух и съскането на изпаренията, блъвнали от пръстта.

Уен огледал отдолу нагоре новото дърво и се засмял.

— Нали ти казах да се отдръпнеш?

— Аз… да слизам вече, а? — разнесъл се глас измежду отрупаните с цвят клони.

— Но по-внимателно — настоял Уен и въздъхнал, когато Дръвчо се сгромолясал сред дъжд от опадали цветчета. Накрая промълвил: — Тук винаги ще има цъфнали череши.

Лу Цзе подхвана полите на расото си и се втурна по пътеката. Лобсанг затича след него. От самите камъни наоколо сякаш се изтръгваше тънък хленчещ писък. Метачът заби пети до езерцето с шараните, по което се мятаха странни вълни, и свърна по сенчеста пътечка покрай едно ручейче. Излетяха червени ибиси…

Той се закова на място и се просна по лице.

— Легни веднага!

Но Лобсанг не можа да спре. Чу нещо да профучава с кънтене над главата му. Озърна се — последният ибис от ятото се запремята, смали се и изръси перата си, погълнат от бледосинкав ореол. Изкряка и изчезна с пукот.

Но не изчезна напълно. Едно яйце продължи полета му още секунда-две и се разпльока на камъните.

— Случайни изблици на време! — кресна Лу Цзе. — По-живо!

Метачът скочи на крака, устреми се към решетка от ковано желязо в отвесната канара пред него и с изненадваща сила я изтръгна от рамката й.

— Тук има малко падане, но ако се претърколиш при приземяването, няма да пострадаш — обясни, вмъкнал се наполовина в отвора.

— Накъде води това?

— Към Забавителите, разбира се!

— Но на послушниците е забранено да влизат там под страх от смъртно наказание!

— Ама че съвпадение — промърмори Лу Цзе, уловил се за ръба с върховете на пръстите СИ. — Защото смъртта ще те сполети и ако още се помайваш тук.

Пусна се и пропадна в тъмата. Миг по-късно прозвуча ругатня, напълно несъвместима с просветения дух.

Лобсанг се напъха в отвора, увисна замалко на пръсти, пусна се и се претърколи, когато стигна до пода.

— Добре постъпи — похвали го Лу Цзе. — Ако се съмняваш какво да правиш, избери живота. Оттук!

Излязоха в широк коридор. Тук шумът разтърсваше. Нещо механично сякаш се гърчеше в предсмъртни мъки.

Чу се хрущене, а миг-два по-късно много гласове се развикаха едновременно.

Няколко десетки монаси с дебели коркови шапки на главите над традиционните раса изхвърчаха накуп иззад ъгъла. Повечето врещяха. Малцината по-прозорливи си пестяха дъха, за да се отдалечат от опасността по-пъргаво. Лу Цзе докопа един, който започна да се боричка, за да избяга.

— Пусни ме, бе!

— Какво става?

— Разкарайте се оттук, преди да са се пръснали всички!

Монахът се изви, откопчи се и препусна след останалите.

Лу Цзе се наведе, взе паднал корков шлем и сериозно го подаде на Лобсанг.

— Здравето и безопасността на труда са много важни.

— Ще ме защити ли от нещо? — сети се да попита момчето, докато наместваше шапката на главата си.

— Всъщност не. Но когато намерят главата ти, завряна в ъгъла, вероятно ще я разпознаят. Влезем ли в залата, не пипай нищо!

Лобсанг очакваше да види величествена сводеста постройка. Хората тук говореха за Залата на забавителите като за някаква грамадна катедрала. Но в края на коридора се виждаха само синкави мътни пушеци. Едва когато очите му свикнаха с въртящия се сумрак, откриха и най-близкия цилиндър.

Беше тумбеста каменна колона с диаметър около три стъпки и висока към шест метра. Въртеше се толкова вихрено, че не се виждаше ясно. Във въздуха около нея проблясваха ивички сребристосиня светлина.

— Е, убеди ли се? Изхвърлят време! Насам! По-скоро!

Лобсанг се хвърли след Лу Цзе и погледът му обхвана стотици… не, хиляди цилиндри, някои стигащи почти до тавана на гигантската кухина.

Тук все още имаше монаси — тичаха към кладенци и пълнеха кофи с вода, която тутакси се превръщаше в пара, щом полееха с нея димящите каменни основи на цилиндрите.

— Идиоти — процеди метачът. Сви шепи пред устата си и изрева: — Къде е надзирателят?

Лобсанг посочи към края на дървената площадка, стърчаща от едната стена на залата.

Там бе паднал изгнил корков шлем, забелязваха се и чифт вехти сандали, а между тях — купчинка сивкав прах.

— Горкият — промърмори Лу Цзе. — Като гледам, отнесъл е порция от петдесетина хиляди години. — Отново впи сърдит поглед в щъкащите монаси. — Ей, смотаняци, я престанете и елате при мен! Няма да ви моля втори път!

Неколцина избърсаха потта от очите си и притичаха към площадката облекчени, че ще чуят някакви заповеди. Зад тях Забавителите виеха.

— Така! — натърти Лу Цзе, а другите също се домъкнаха. — Слушайте какво ви говоря! Някакъв си каскаден изблик, нищо повече! Всички сте учили за тях! Можем да се справим! Достатъчно е да свържем кръстосано вариантите на бъдещето и миналото, първо най-бързите…

— Горкият господин Шобланг вече опита това — прекъсна го един монах и кимна към жалката купчинка.

— Тогава искам два екипа… — Лу Цзе се запъна. — Не, нямаме време! Ще го правим с усета в петите си както някога! По един човек хуква към барабан и бута лостовете, щом кажа! Готови за старт, щом извикам номера!

Лу Цзе се качи на площадката и плъзна поглед по табло, осеяно с дървени шпулки. Над всяка светеше син или червен ореол.

— Каква бъркотия… Каква бъркотия!…

— Какво означават? — настойчиво попита Лобсанг.

Лу Цзе простря длани над шпулките.

— Ето. Червените размотават времето и го ускоряват. Сините намотават времето и го забавят. По яркостта съдиш колко бързо работят. Само че сега всички са в пълен хаос, защото избликът ги е откъснал, ясно?

— От какво ги е откъснал?

— От работното натоварване, от света. Погледни натам.

Лу Цзе махна с ръка към двете редици регулиращи се щори, проточили се по цялата стена — едната в синьо, другата в червено.

— На колкото повече щори се вижда цветът, толкова повече време се намотава или размотава, нали?

— Схватлив момък си ти! Трябва да се поддържа равновесието! Ще ги нагласим, като ги свързваме по двойки, за да се уравновесяват взаимно! Горкият стар Шобланг май се е помъчил да ги регулира отново в работен режим. Но не може да се постигне при каскаден изблик. Оставяш всичко да се разнесе и събираш парчетата, когато положението се укроти. — Той огледа шпулките и кимна на монасите. — Тъй… Ти… вържи 128 към 17, после 45 към 89. Тръгвай. А ти… 596 към… да видим… да, 402…

— Седемстотин и деветдесети! — кресна Лобсанг, посочил с пръст една шпулка.

— Какво?!

— Седемстотин и деветдесети!

— Стига глупости. Той още размотава. Четиристотин и втори ще ни свърши чудесна работа, ето го на таблото.

— Седемстотин и деветдесети ей сега ще започне пак да намотава време!

— Още е яркосин.

— Ще започне да намотава. Знам. Защото… — пръстът на послушника се премести над друга редица шпулки, поспря и посочи една в края… — уеднаквява скоростта си с този.

Лу Цзе се вгледа внимателно.

— В писанията е речено „Бре, ще падна от стълбата!“. Двата ще влязат в естествена инверсия. — Примижа към Лобсанг. — Ей, ти да не си нечие поредно въплъщение? Случва се често в нашия край.

— Не ми се вярва. Просто всичко е… очевидно.

— Тъй ли? Нима? Ами добре. Таблото е твое, господин вундеркинд!

Лу Цзе се отмести.

— Мое ли? Но аз…

— Захващай се! Това е заповед.

За миг около Лобсанг затрепка синя светлина. Лу Цзе се зачуди колко ли време е усукало момчето около себе си през тази секунда. Явно му стигаше да помисли.

После послушникът извика няколко двойки номера. Лу Цзе впери поглед в монасите.

— По-чевръсто, момци. Сега господин Лобсанг работи с таблото! А вие внимавайте с основите!

— Но той е послушник… — започна един монах, обаче стисна устни и отстъпи, щом разгада изражението на Лу Цзе. — Добре, де, Метачо… Добре…

Само миг по-късно затрещяха съединители, влизащи в гнездата си. Лобсанг извика още номера.

Монасите се стрелкаха напред-назад да носят масло за основите, а Лу Цзе наблюдаваше най-близкия цилиндър. Още се въртеше бързо, но той беше сигурен, че започва да вижда резбованите по него фигури.

Лобсанг отново огледа таблото, вторачи се в тътнещите барабани и провери наредените по стената щори.

Лу Цзе знаеше, че няма написани указания за този майсторлък. Нямаше как да бъде преподаван в класната стая, макар старшите монаси да се опитваха. Умелият регулатор на въртенето свикваше да върши всичко по усещанията, проникващи през петите му, колкото и теория да се набиваше в главите на послушниците напоследък. Научаваше се да долавя приливите и отливите, да вижда редиците от Забавители като отточни канали или извори на време. Старият Шобланг беше толкова изкусен, че се изхитряше да отмъкне два часа от класна стая, пълна с отегчени послушници, без те дори да забележат, и да ги стовари в изнемогваща от поръчки работилница на две-три хиляди километра оттук, и то с безукорно изящество.

Обичаше да изумява послушниците и с един фокус. Слагаше ябълка на близка въртяща се колона и прехвърляше към нея време от по-малък барабан. След миг тя вече беше купчинка от разкривени дръвчета и веднага се разпадаше на прах. Неизменно уверяваше учениците, че точно това ще ги сполети, ако не внимават.

Лу Цзе сведе поглед към сивкавия прах до разпарчетосаната шапка, преди да се втурне към монасите. Е, може би се е зарадвал на такъв край…

Вой на изтерзан камък го накара да се озърне.

— Смазвайте ги тези основи, лениви никакъвци! — изрева и затича насам-натам по проходите между цилиндрите. — И не се пресягайте през перилата! Никой да не докосва жлебовете на съединителите! Дотук се справяме страхотно!

Колкото и шеметно да фучеше, не изпускаше от поглед цилиндрите. Вече не се въртяха хаотично. Личеше съгласуваност.

— Момко, май надделяваш! — кресна на фигурата, останала на площадката.

— Да, но не мога да ги уравновеся! Има твърде много намотано време, а не знам къде да го стоваря!

— Колко?

— Почти четиридесет години!

Лу Цзе се взря в щорите. Да, май наистина бяха около четиридесет години, но как?…

— Колко?!

— Четиридесет! Съжалявам! Няма какво да ги поеме!

— Не е проблем! Открадни ги! Махни претоварването! Нищо не пречи да си ги приберем по-късно! Стовари ги!

— Къде?

— Намери по-широчко местенце в някое море! — Метачът посочи грубоватата карта на света, нарисувана на отсрещната стена. — Знаеш ли как да… Виждаш ли как да зададеш точния въртящ момент и посоката?

Синкавото сияние отново освети залата.

— Да! Така ми се струва!

— Не очаквах друго от теб! Действай, както предпочиташ!

Лу Цзе поклати глава. Четиридесет години ли? Тревожи се за някакви си четиридесет години?! Нищо работа! Бе се случвало чираци в регулирането на времето да стоварят някъде по петдесетина хилядолетия. Това му беше хубавото на морето — оставаше си обширно и мокро. Открай време си беше такова, щеше да си бъде все същото и занапред. Е, вероятно някои рибари щяха да намират в мрежите си чудновати мустакати риби, които дотогава са познавали само като вкаменелости, но на кого му пука за съдбата на две-три кофи треска?

Звукът се промени.

— Какво правиш?

— Намерих място на номер 422! Може да поеме още четиридесет години! Няма смисъл да прахосваме време! Изтеглям го още сега!

Тътенът пак стана друг.

— Хванах му цаката! Сигурен съм!

Немалко цилиндри от най-грамадните започваха да спират. Лобсанг местеше шпулките по таблото по-припряно, отколкото озадаченият Лу Цзе успяваше да проследи движенията му. А на стената над тях щорите се затваряха с тропот и показваха потъмняло от старост дърво вместо синьо или червено.

Никой не можеше да постигне такава точност, нали?

— Момко, вече ти остават броени месеци! — провикна се метачът. — Добре го даваш! Не, да пукна, ако не са само няколко дни… дни, казвам ти! Гледай в мен!

Лу Цзе хукна към края на залата, където Забавителите бяха по-малки. Тук времето се подлагаше на фина настройка с цилиндри от нетрайни материали като креда и дърво. Метачът се смая, че и някои от дребосъците забавяха въртенето си.

Тичаше между две редици дъбови барабани, високи по две-три стъпки. Но дори Забавителите, предназначени да намотават часове и минути, постепенно замлъкваха.

Нещо изскърца.

До метача последното цилиндърче от креда се люшкаше полека върху основата си като детски пумпал.

Лу Цзе се примъкна до него, вторачен до болка в очите, и вдигна ръка. Скрибуцането остана единственият звук в залата, ако не се брои редкият звънлив пукот на охлаждащи се основи.

— Почти е готово — оповести той. — Забавя се… изчакай, изчакай…

Забавителят, не по-голям от вретено с прежда, се завъртя мудно… и спря.

И последните две щори в редиците се затвориха.

Лу Цзе рязко отпусна ръка.

— Сега! Изключи таблото! Никой да не пипа нищо!

За миг в залата се възцари гробна тишина. Монасите гледаха със затаен дъх.

Това беше миг извън времето, миг на съвършеното равновесие.